РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.12.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен
състав,
в публичното заседание на дванадесети октомври две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 2411 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба от ищеца по делото „Т.С.”
ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Л.Ч., с надлежно
учредена представителна власт по делото срещу Решение № 238123 от 13.10.2017
г., постановено по гр. дело № 75121/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав,
с което са отхвърлени предявените срещу ответника В.И.Г. кумулативно обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на паричните задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 29572/2015 г. на СРС, 64 състав, за сумата от
2136,69 лв., представляваща продажната цена за доставената топлинна енергия до
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб. №
149332 за периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва
от 28.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, за сумата от 395,89 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 31.05.2012 г. до 22.05.2012 г.,
както и за сумата от 44,88 лв., дължима за дялово разпределение за периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със
законната лихва от 28.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата
от 10,30 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 31.05.2012 г.
до 22.05.2012 г. Моли въззивният съд да отмени
решението и уважи предявените искове като присъди и направените по делото разноски.
Във
въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради допуснати от първостепенния съд нарушение на материалния и процесуалния
закон и необоснованост. Поддържа, че ответникът е потребител на топлинна
енергия по смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ, съответно § 2а ДР на ЗЕ, което се
установявало от представения по делото НА за дарение на недвижим имот № 124, по
силата на който е запазил пожизнено правото на ползване. Сочи, че по делото не са ангажирани
доказателства от които да се установява, че е налице отказ от правото на
ползване, а наведеното възражение, че същото е погасено поради неупражняването
му в продължение на 5 г. му било непротивопоставимо,
тъй като липсвали доказателства за вписване на такъв отказ.
Въззиваемият ответник - В.И.Г.,
чрез пълномощника си – адв. М.Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подробно изложените съображения. Моли съда да отхвърли жалбата и потвърди
обжалваното решение, като присъди направените по делото разноски за въззивната инстанция.
Третото
лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не е подал отговор на въззивната
жалба, не изразява становище по същата и
не се представлява в съдебно заседание.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за основателна по следните съображения:
Спорният
между страните въпрос във въззивното производство е
свързан с наличието на твърдяното от ищеца облигационно правоотношение с
ответника по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди.
По
делото страните не спорят /в отговора на исковата молба не са релевирани възражения/, че процесният имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб. № 149332 е бил топлофициран, че сградата – етажна
собственост, в която се намира
този имот, е била присъединена
към топлопреносната мрежа,
както че стойността на доставената топлинна енергия е в обем
и на стойност така, както е посочено в исковата молба. Страните не спорят още,
а и от представения по делото като писмено доказателство Нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 124 от 17.12.1996 г. се доказва още, че ответникът В.И.Г.
е запазила пожизнено и безвъзмездно
вещно право на ползване върху процесния имот.
И
тъй като съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат спорните факти от значение
за решаване на делото и връзките между тях, то без съмнение ответницата се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ /приложима редакция, изм. - ДВ, бр.
74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, като с оглед възражението в отговора на
исковата молба следва да се отбележи, че обстоятелството дали същата фактически
живее и ползва процесното жилище е ирелевантно. Нещо повече, ответникът нито твърди, нито
ангажира доказателства, че е дал пред ищеца писменото си съгласие в нотариално
заверена форма, битов клиент да е друго лице, което фактически ползва топлоснабдения имот – чл. 64, ал. 1 от Общите условия, нито
че е налице някоя от хипотезите посочени в т. 1 от Тълкувателно решение №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо в случаите,
когато е учредено вещно право на ползване, както е в настоящия случай, неговия
титуляр, а не собственикът /притежаващ само т. нар. гола собственост/, се
считат за потребители на топлинна енергия по аргумент от разпоредбата на чл. 57
ЗС.
Основателно
е оплакването, че в нарушение на материалния закон първоинстанционният
съд е приел, че вещното право на
ползване учредено в полза на ответницата е било погасено поради неупражняването
му в продължение на 5 години. Съгласно разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ЗС, отказът от вещното право на собственост
следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписа и да се
впише. На основание чл. 111 ЗС следва да се приеме, че този норма се отнася и
за отказ от ограниченото вещно право на ползване, като в настоящето производство
не е представено такова доказателство за вписан отказ от право на ползване. Ето
защо е недопустимо по инициатива на вещния ползвал да се установява
погасяването на вещното право на ползване със свидетелски показания, имайки предвид
неотчуждаемостта му, доколкото отказът от правото на
ползване се погасява само и единствено в полза на собственика. Липсата на правен интерес от търсената с релевираното възражение защита спрямо „Т.С.“ ЕАД произтича и
от обстоятелството, че ответникът нито ще възстанови свое нарушено право, нито
ще установи несъществуването на правоотношение, засягащо неговата правна сфера,
при положение, че както вече бе посочено, през процесния
период между страните по делото е съществувало валидно правоотношение по
договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, а обстоятелствата,
свързани с промяната в собствеността, респ. вещното право на ползване на имота
са непротивопоставими на топлопреносното
предприятие до момента на тяхното узнаване – виж и чл. 61 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***. Допълнителен аргумент за недопустимостта на възражението
произтича и от факта, че според чл. 59, ал. 3,
in fine ЗС правото на ползване се погасява, ако не се упражнява
в продължение на 5 години. Тази норма е аналогична на нормата на чл. 67,
ал. 1 ЗС, според която друго ограничено вещно право – правото на строеж –
се погасява по давност в полза на собственика на земята, ако не се упражни в
продължение на 5 години. И в двете аналогични хипотези става въпрос за давностен срок, макар че изтичането му не води до
погасяване само на правото на иск, а на самото вещно право. След като срокът е давностен, то със самото му изтичане не се прекратява
правото на ползване, а е необходимо изрично позоваване на изтеклия срок (чл.
120 ЗЗД). На изтеклата давност може да се позове само лицето, което има интерес
от това, т.е. чието имуществено състояние е в зависимост от изтеклия давностен срок. В
случая с ограничените вещни права това лице е собственикът на земята, тъй като неговото право на собственост е
засегнато от ограниченото вещно право. Следва да се има предвид и това, че
е възможно упражняването на правото да продължи и след като е изтекъл срокът на
погасяването му по давност (аргумент от чл. 118 ЗЗД), както и че лицето, което
може да се позове на давността, може и да се откаже от изтеклата в негова полза
давност след изтичането на срока (чл. 113 ЗЗД), като след това ще започне да
тече нов давностен срок. Тези възможности отново
водят до извода, че само собственикът може да се позове на погасяването по
давност на ограниченото вещно право, доколкото именно собственикът може да
избере дали да продължи да търпи това вещно право мълчаливо (без да се позовава
на давността), или да заяви това изрично (като се откаже от давността) (в тази
насока са и разясненията, дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно
правото на строеж, които обаче на по-силно основание са приложими и към правото
на ползване). Това разбиране следва и от самата разпоредба на чл. 67, ал. 1 ЗС,
според която правото на строеж се погасява по давност в полза на собственика на
земята и следователно само той може да направи възражение за изтекла давност,
като това правило е приложимо и при вещното право на ползване.
Според разпоредбата
на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване
на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Между
страните няма спор относно потребената топлоенергия в
определено количество за исковия период и предоставената услуга дялово
разпределение, както и за тяхната стойност. Безспорно е също така, че ответникът
е в забава по отношение на задължението си за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия.
В
този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните, при
съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и услугата дялово
разпределение, незаконосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са неоснователни.
Имайки предвид, че от представения Нотариален акт за дарение на недвижим имот №
124 от 17.12.1996 г. се установява, че наред с ответника В.И.Г. пожизнено и
безвъзмездно вещно право на ползване върху процесния
имот е запазил и Кирил Иванов Г.. Съгласно
разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС, приложима съгласно чл. 111 ЗС и за вещното
право на ползване частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното
и доколкото по делото не се установява вещните ползватели В.И.Г. и Кирил Иванов
Г. да притежават различен обем от правото на ползване, то и в съответствие с
разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки един отговаря по равно за разноските,
свързани с ползуването на имота. Ето защо и имайки
предвид, че ответницата не е оспорила изрично размера на предявените искове, то
същата следва да отговаря за по ½ от предявените размери.
При
това положение първоинастанционното решение следва да
бъде отменено в частта, с която предявените искове са били отхвърлени за
½ от предявените размери и се постанови ново, с което предявените от
ищеца искове са уважат за половината от претендираните
стойности.
В
полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8
ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят разноски
за първоинстанционното решение съразмерно на
уважената ½ в размер на 42,75
лв., за заповедното производство разноски в размер на 186,16 лв., както и
такива за въззивното производство в размер на 25,90
лв. за държавна такса.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 238123 от 13.10.2017 г., постановено по гр. дело № 75121/2015 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 64 състав, в частта, с
която предявените от “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление *** срещу В.И.Г., ЕГН ********** обективно кумулативно съединени установителни исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
били отхвърлени до сумата от 1068,34 лв.,
представляваща продажната цена за доставената топлинна енергия до имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб. № 149332 за периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г.,
ведно със законната лихва от 28.05.2015 г. до окончателното изплащане на
сумата, до сумата от 197,94 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 31.05.2012 г. до 22.05.2012 г., до сумата от 22,44 лв., представляваща
задължение за дялово разпределение за периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със
законната лихва от 28.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и до сумата от 5,15 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 31.05.2012 г. до 22.05.2012 г., за които
суми е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. дело №
29572/2015 г. на СРС, 64 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО
по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на В.И.Г.,
ЕГН **********, че “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
е носител на право на парично вземане в размер на сумата от 1068,34 лв., представляваща продажната цена за
доставената топлинна енергия до имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „*******, с аб. № 149332 за периода
от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 28.05.2015 г.
до окончателното изплащане на сумата, на
сумата от 197,94 лв., представляваща лихва за забава за периода от
31.05.2012 г. до 22.05.2012 г., на
сумата от 22,44 лв., представляваща задължение за дялово разпределение за периода
от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно
със законната лихва от 28.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и на сумата от 5,15 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 31.05.2012 г. до 22.05.2012 г., за които
суми е била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. дело №
29572/2015 г. на СРС, 64 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 238123
от 13.10.2017 г., постановено по гр. дело № 75121/2015 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 64 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.И.Г., ЕГН **********
да заплати на “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 42,75 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производството, сумата от 186,16 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 25,90 лв. , представляваща разноски за държавна такса във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: