№ 428
гр. София, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100501404 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20189987 от 24.09.2021 г., постановено по гр. д. № 23781
по описа за 2020 г. на СРС, 171 състав, съдът е уважил предявения от
„И.Б.Г.И .К.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу ЗАД „А.Б.”, ЕИК *******, иск с
правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, за заплащане на сумата от 2436,34 лева,
частичен иск от 3568, 14 лева., ведно със законната лихва върху сумата от
10.06.2020 г. до окончателното й изплащане, представляваща неизплатено
застрахователно обезщетение във връзка с настъпило на 17.09.2018г. в гр.
София застрахователното събитие, като са присъдени и сторените по делото
разноски.
С определение № 2016132/25.11.2021 г., постановено по реда на чл. 248
ГПК, е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за
разноските, с което съдът бил сезиран по искане на ответната страна.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника ЗАД „А.Б.”,
ЕИК *******. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, тъй
като по делото не се доказало механизма на настъпване на твърдяното
събитие, нито пряка причинно – следствена връзка между събитието и
претендираните вреди. Поддържа се, че за установяване на посочените
обстоятелства не са събрани никакви доказателства, като по делото не се
установявало и застрахованият да е уведомил застрахователя в предвидените
срокове. Въззивникът твърди, че от изготвената САТЕ безспорно се
установило, че твърдяното от ищеца събитие не е настъпило по начина,
1
описан в исковата молба, а съгласно т.16.22 от ОУ застрахователят не
изплаща застрахователно обезщетение за щети при съществуващо
несъответствие между вида и степента на претендираните увреждания и
декларираното от застрахования в уведомлението за щета събитие. Моли се
за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, както и
присъждане на сторените разноски.
Въззиваемият „И.Б.Г.И .К.“ ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор,
постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита решението на
първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно. Сочи, че по делото
се доказало съществуването на валидно застрахователно правоотношение по
сключен договор за имуществено застраховане и настъпване на
застрахователно събитие в срока на действие на договора. Поддържа, че
изготвената САТЕ установила, че получените увреждания са в причинно-
следствена връзка с настъпилото ПТП. Въззиваемият сочи, че размерът на
дължимото обезщетение е равен на действително претърпените вреди към
деня на настъпване на събитието. Моли за потвърждаване на решението и
присъждане на разноски.
Срещу определението на съда, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
подадена частна жалба от ЗАД „А.Б.”, с която са изложени доводи за
незаконосъобразност на съдебния акт, с който СРС оставил без уважение
искането за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е отказал да намали адвокатския
хонорар от 480 лв. на 400,54 лв., която сума е равна на минимално
предвидения размер по чл.7,ал.2,т.2 НМРАВ, тъй като делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е проведено само едно открито съдебно
заседание.
Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от „И.Б.Г.И .К.“
ЕООД, с който същата се оспорва. Поддържа се, че съгласно § 2а от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената
стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без
включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Въззиваемият
твърди, че минималното адвокатско възнаграждение по делото съгласно
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. било 400,54 лв. без ДДС и 480,65 лв., а
заплатеното адвокатско възнаграждение било в по-нисък размер – 480 лв.
Ето защо и моли съдът да остави без уважение подадената частна жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
2
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
За основателността на иска в тежест на ищеца е докаже в
кумулативност следните предпоставки: съществуване на валидно
застрахователно правоотношение между страните; настъпване в срока на
застрахователното покритие на застрахователно събитие, за което
застрахователят носи риска, причинна връзка между застрахователното
събитие и настъпилите вреди, размер на вредите, както и че между ищеца и
собственика на увредения автомобил е сключен договор за лизинг, по който
ищецът има качеството на лизингополучател.
С доклада по делото първоинстанционният съд е отделил за безспорно
и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е
съществувало застрахователно правоотношение по застраховка „Каско”,
сключена при общи условия, с предмет процесния автомобил “Нисан
Кашкай”, рег. № *******, със срок на действие 30.11.2016 г. – 29.11.2020 г. От
депозираната застрахователна полица е видно, че застрахователният договор
е сключен при клауза „Пълно каско”. Не е спорно също така наличието на
договор за лизинг между ищеца и собственика на т.а. с предмет увредения
автомобил.
Съгласно т. 7.1 от ОУ на ищеца, при сключен договор за застраховка по
клауза пълно автокаско ответното дружество се е задължило да покрие пълна
загуба или частична щета на застраховното МПС, причинени от изрично
изброени рискове, в това число щета на застрахованото МПС при настъпване
на ПТП, сблъскване с и/или удар от други физически тела (в случаите, когато
това не е ПТП/. В т. 16.22 от раздел V на Общите условия е изрично
предвидено, че застрахователят не покрива щети, причинени при
съществуващо несъответствие между вида и степента на претендираните
увреждания по ППС и декларираното от застрахования събитие в
уведомлението за щети. За застрахования са уговорени и задължения да пази
и ползва застрахованото МПС с грижата на добър стопанин, както и да
уведоми застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, като
изложи всички обстоятелства за настъпването, които са му известни /т.87 от
ОУ/. Като санкция за неизпълнение на същите в т. 90 от Общите условия е
предвидена възможността на застрахователя да откаже плащането на
застрахователно обезщетение, когато същото е с цел да попречи на
застрахователя да установи обстоятелствата, при които е настъпило
застрахователното събитие или неизпълнението е направило невъзможно
тяхното установяване.
Със заявление за изплащане на обезщетение за вреди на МПС, във
връзка с което е образувана преписка по щета №0300/18/727/507586 в
3
ответното дружество, застрахователят е уведомен за настъпило на 17.09.2021
г. на паркинг на ул. „*******, гр. София, застрахователно събитие при
твърдения, че водачът на автомобила паркирал същия на паркинга и на
17.09.2021 г. в 8,30 часа констатирал щетите по предна дясна врата, предна
дясна лайстна и преден десен калник.
При извършен опис на щетите от 17.09.2021 г.. ответникът е
констатирал увреждания по преден десен калник, дясна предна врата,
декоративна лайстна на дясна предна врата и декоративна вежда на калник.
С уведомително писмо от 28.09.2018 г. ответникът е уведомил
собственика на увредения автомобил и лизингополучателя, че естеството на
уврежданията не кореспондира с декларираното събитие - налице е пълно
несъответствие между описаното събитие и вида, и степента на
уврежданията по автомобила, като уврежданията съответстват да са
настъпили по време на движение на автомобила, поради което и не е налице
основание за изплащане на застрахователна обезщетение.
Приетата от първоинстанционния съд и неоспорена по делото САТЕ
установява, че уврежданията по предната дясна част на т.а. „Нисан Кашкай”
представляват хоризонтални задирания, получени от твърд предмет,
започващ на височина около 30 сантиметра и достигащ до височина 80
сантиметра, като същите могат да се получат по следния механизъм:
- в паркирано състояние при съприкосновение с твърд предмет с
височина около 80 см., но в никакъв случай от лек автомобил, като такова
движение следва да е със значителен натиск;
- при движение на т.а. „Нисан Кашкай” и съприкосновение с твърд
предмет или колче с височина около 80 см.
Вещото лице е установило, че стойността, необходима за
възстановяване на автомобила, изчислена на база пазарни цени към датата
на ПТП е 2436,34 лв.
Наведеният във въззивната жалба довод е, че за застрахователя е било
налице основание да откаже плащане на застрахователно обезщетение поради
невярно деклариране на застрахователното събитие от застрахования, като
това обстоятелство е и основният спорен момент между страните.
На първо място следва да се посочи, че договорната клауза, на която
ответникът се позовава – т. 16.22 от ОУ, не регламентира застрахователен
риск, изключен от обхвата на застрахователно покритие, а урежда конкретно
основание за отказ за плащане на застрахователно обезщетение, а именно
предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС или за
застрахователното събитие.
Правото на застрахователя по чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, аналогична на чл.
211, т. 2 КЗ (отм.) да откаже изплащане на застрахователно обезщетение
поради неизпълнение на задължение на застрахования, произтичащо от
застрахователния договор, е обусловено от установяването на причинна
връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото
застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на
4
обстоятелствата, при които е настъпило, респективно възможността да бъдат
предотвратени вредите от същото – в този смисъл Решение № 49/29.07.2013 г.
по т. д. № 840/2012 г. по описа на ВКС, Т. К., І т.о., решение № 79/29.06.2012
г. по т. д. № 802/2011 г., ІІ т. о. ВКС, решение № 49 от 29.07.2013 г. на ВКС
по т. д. № 840/2012 г., I Т. О., решение № 102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011
г. ІІ Т. О. на ВКС и др. С оглед на това, на преценка подлежат фактът на
неизпълнение на задължението на застрахования, произтичащо от закона, от
договора и/или от общите условия, както и дали това неизпълнение е
значително с оглед интереса на застрахователя, т.е. такова по вид и характер
задължение, което въздейства пряко върху размера на риска, върху обема на
произлезлите от събитието вреди или възможността те да бъдат доказани – в
този смисъл Решение № 173 от 22.11.2013г. на ВКС по т. д. № 727/2012г., II
т.о., и решение № 207 от 13.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3394/2015 г., ІІ т.о.
Точното установяване на времето, мястото и механизма на
причиняването на вредите на застрахованото имущество е от съществено
значение за преценката за наличие или липса на основание за заплащане на
застрахователно обезщетение. Достоверността на предоставената от
застрахования информация дава възможност на застрахователя да прецени
възникнало ли е право на застрахователно обезщетение и налице ли са
клаузите от Общите условия за неговото намаляване или отказ от изплащане.
Укриването на достоверна информация или излагането на недостоверна
информация от застрахования препятства застрахователя да установи
обхвата, размера на вредите и обстоятелствата, при които те са настъпили.
Същевременно съдът намира, че от събраните по делото доказателства
не се установява от страна на ищеца да не са изпълнени задълженията,
предвидени в неоспорените от него общи условия към застрахователния
договор, които го обвързват на основание чл.384, ал.1 КЗ, а именно при
настъпване на застрахователно събитие да предостави на застрахователя
достоверни данни по отношение на обстоятелствата и механизма на неговото
осъществяване.
От приетите пред първоинстанционният съд САТЕ се установява, че е
възможно щетите по автомобила да настъпят и в паркирано състояние, както
е било декларирано от застрахования. Фактът, че щетите биха могли да
настъпят и при движение на автомобила, само по себе си не опровергава и
посочените от застрахования обстоятелства за настъпване на събитието,
като е без значение, че събитието очевидно не е настъпило при удар с друго
МПС – такива твърдения не са били заявени от застрахования. От друга
страна, посочените от застрахования обстоятелства за настъпване на
събитието /докато автомобилът е бил паркиран без непосредствен надзор
от водача/ изключват възможността същият да представи сведения за точния
механизъм на събитието.
С оглед изложеното и доколкото не се констатира неизпълнение от
страна на ищеца по застрахователния договор, съдът намира, че не са налице
предпоставките по чл. 408, ал.1, т.3 КЗ за отказ от страна на застрахователя да
заплати застрахователно обезщетение. В патримониума на ищеца е
възникнало вземане за застрахователно обезщетение в размер на
5
възстановителната стойност на автомобила по средни пазарни цени към
датата на настъпване на събитието, която съгласно заключението на вещото
лице е 2436,34 лв. По изложените съображения и предявеният частичен иск
е основателен за предявения размер от 2436,34 лв.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд, постановеното решение следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба срещу определение № 2016132/25.11.2021 г.,
постановено в производство по чл. 248 ГПК:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално
допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275,
ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съображенията
за това са следните:
С обжалваното определение съдът е отказал да измени постановеното
решение в частта за разноските чрез намаляване на присъдения в полза на
ищеца адвокатския хонорар от 480 лв. на 400,54 лв., която сума е равна на
минимално предвидения размер по чл.7,ал.2,т.2 НМРАВ /съгласно актуалната
редакция към датата на приключване на устните състезания пред районния
съд/. Съгласно чл.78,ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В случая
ответникът е релевирал своевременно възражението по чл.78,ал.5 ГПК, в
последното о.с.з. пред първоинстанционния съд.
Съгласно § 2а от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за нерегистрираните по Закона за данъка
върху добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази
наредба е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за
регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Процесуалният
представител на ищеца адв. Й. А. е представил доказателства, че е
регистриран по ДДС, поради което и в случая минималното възнаграждение
с включен ДДС е 480,64 лв., т.е. повече от заплатения адвокатски хонорар от
480 лв. Отделно от изложеното, макар по делото да не са извършвани
множество процесуални действия, същото не се характеризира с ниска
фактическа и правна сложност, поради което и дори без съобразяване на
дължимия ДДС не са налице основания за намаляване на дължимото
адвокатско възнаграждение.
Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
6
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата
страна. По делото са представени доказателства за уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер от 650 лв., поради което и на
въззиваемият следва да се присъдят разноски в размер от 650 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20189987 от 24.09.2021 г.,
постановено по гр. д. № 23781 по описа за 2020 г. на СРС, 171 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2016132/25.11.2021 г., постановено
по гр. д. № 23781 по описа за 2020 г. на СРС, 171 състав.
ОСЪЖДА ЗАД „А.Б.”, ЕИК *******, да заплати на „И.Б.Г.И .К.“
ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.78 ал.3 ГПК разноски по настоящото
дело в размер на 650 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7