Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 1187 по
описа за 2018 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 5960
от 09.05.2016 г., постановено по гр. д. № 50527/2015 г., по описа на СРС, 51-ви
състав П.И.Г., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на И. М. П. – У.,
ЕГН ********** на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата от 12 560 лева, представляваща непогасена главница по сключен
между страните Договор за заем от 30.01.2013 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.08.2015
г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 378,60 лева, представляваща
договорна лихва в размер на 1 % от заетата сума за периода на действие на
договора за заем от 30.01.2013 г., както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от
2957,82 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.05.2013 г. –
24.08.2015 г., дължима върху главницата.
Със същото
решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил П.И.Г. да заплати в
полза на И.М.П. – У. сумата от 670,70 лева, представляваща разноски в
производството пред СРС.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от П.И.Г. е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, с която последното се обжалва в цялост. В жалбата се излагат подробни
съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Посочва
се, че процесния договор за заем, макар да носи собствоноръчния подпис на
въззивницата и да съдържа декларация, че заеманата сума в размер на 12560 лева
ѝ е била предадена от ищцата, то такова предаване реално не било
осъществено. Твърди се, че от ищцата били дадени на ответницата неверни данни
относно съдържанието на договорните клаузи. В тази връзка се сочи, че
ответницата е била уверена, че полага подписа си върху документа като вид
„гаранция“ за неизплатени консумативни разходи в жилище, собственост на ищцата,
което ответницата обитавала заедно с други лица като наемател към 30.01.2013 г.
Поддържа се, че процесния договор за заем е нищожен като сключен при липса на
съгласие от страна на жалбоподателя – заемател, доколкото последния се е
съгласил единствено да гарантира евентуалното заплащане на горепосочените
консумативни разходи. Твърди се, че ищцата и заемодател не е предала на
ответницата посочената в договора заемна сума. В тази връзка се поддържа, че за
ответницата не се е породило задължението да върне процесната сума, доколкото
същата не ѝ е предадена. Възразява се, че първоинстанционният съд
неправилно е присъдил в полза на насрещната страна по делото и възнаградителна
лихва по чл. 4, ал. 1 от договора за заем. В тази връзка се посочва, че макар
дължимостта на лихвата да е уговорена писмено, то същата уговорка е нищожна,
поради липса на съгласие от страна на заемателя за сключване на договора.
Моли се за
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне в цялост на
предявените искове.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната по жалбата страна – И. М. П.
– У..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 25.08.2015 г. с искова молба, подадена от името на И. М. П.
– У. против П.И.Г., с която е
поискано от съда да постанови решение, с което да осъди П.И.Г. да заплати на И.
М. П. – У. суми, както следва: 1/ сумата от 12 560 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем, сключен между страните в производството на
30.01.2013 г.; 2/ сумата от 378,60 лева, представляваща договорна лихва в
размер на 1 % от заетата сума за периода на действие на договора за паричен
заем, а именно от 30.01.2013 г. до 30.04.2013 г.; 3/ сумата от 2957,82 лева,
представляваща лихва за забава в размер на законната лихва, дължима за периода
01.05.2013 г. – 24.08.2015 г. върху главното вземане.
В исковата молба
се поддържа, че на 30.01.2013 г. между ищцата И.П. – У., в качеството ѝ
на заемодател и ответницата П.Г., в качеството на заемател е сключен е сключен
договор за паричен заем, по силата на който ищцата предала в заем на
ответницата парична сума в размер на 12 560 лева, като съгласно чл. 2 от
договора заемодателя декларирал, че е предал сумата, предмет на договор на
заемателя, а последния, че е получил напълно и в брой заетата сума. Твърди се,
че страните се съгласили подписаният от тях договор да служи като разписка за
заетата сума, което било изрично уговорено в чл. 2, ал. 3 от договора. Сочи се,
че съгласно уговорките между страните по договора, заемателят е следвало да
върне заетата сума в срок от 3 месеца, считано от датата на сключването на
договора, както и да заплати уговорена възнаградителна лихва в размер на 1 % от
заетата сума за всеки месец от срока на договора. Поддържа се, че падежът на
задължението на заемателя по договора е настъпил на 30.04.2013 г., като се
твърди, че ответницата не е изпълнила задължението си да върне заетата по
силата на процесния договор за паричен заем сума, нито на падежа, нито в
по-късен момент.
В срока по чл.
131 ГПК от името на ответницата П.Г., чрез пълномощникът ѝ и процесуален
представител – адв. А.П.е депозиран отговор на исковата молба, с която се
оспорват предявените искове. Излагат се съображения за неоснователност на
исковете, предявени с исковата молба. Оспорва се, че процесната сума е била
предадена на ответницата. В тази връзка се сочи, че въпреки отразеното в
договора, предаване на сумата не е извършено. Твърди се, че при подписване на
процесния документ на ответницата е обяснено, че подписва същия като гаранция
за неизплатени консумативни разходи за имота, както и че след подписване на
процесния договор всички документи са прибрани от страна ищцата и на
ответницата не е бил предоставен екземпляр от подписания договор. В тази връзка
се прави възражение, че процесния договор е нищожен поради липса на съгласие.
Прави се възражение, че към датата на подписване на процесния договор ищцата не
е имала доходи и не е имала реална възможност да предостави твърдяната сума в
заем на ответницата. Оспорва се уговорената възнаградителна лихва, като се
твърди, че тази клауза от договора е нищожна, доколкото съгласно Закона за
кредитните институции, физически лица нямат право да предоставят заеми срещу
лихва. Оспорва се искането за присъждане на лихва за забава от датата на падежа
до завеждане на исковата молба, като в тази връзка се твърди, че ответницата не
е поканена да заплати сумата по процесния договор към датата на падежа.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 51-ви състав, решение за валидно и
допустимо.
По правилността
на решението, настоящият съдебен състав намира следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл.
240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем, заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или друг заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
За да бъде
уважен предявеният иск е необходимо да бъде установено по делото кумулативното
наличие на следните предпоставки: сключено между страните валидно облигационно
правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на което е
задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора; предаване на
сумата по договора от ищеца на ответника и настъпила изискуемост на
задължението за връщане на заетата сума.
За установяване
на валидно правоотношение между страните с типично за заема за потребеление
съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт, а именно наличието
на валидно сключен договор. За да се приеме, че между страните е сключен
договор за заем, следва да се докаже, както обективирането на волеизявление на
заемодателя, така и волеизявление на заемателя. Договорът, съгласно
разпоредбата на чл. 240 ЗЗД е реален и се счита сключен с предаването на
предмета му – заместими движими вещи на заемателя, включително парична сума. Последният
обаче следва да изрази воля, съгласие, независимо от неговата форма, за
получаването на парична сума, при условията на договора, т.е. при поето правно
задължение да върне полученото. От друга страна договора за заем е неформален,
т.е. не е предвидено императивно изискване валидността на договора да е
обусловена от сключването му в определена форма за действителност. Допустимо е
такъв договор да бъде сключен и само в устна форма.
В процесния
случай първата от изискуемите предпоставки за уважаване на предявения иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а именно сключено между
страните валидно облигационно правоотношение по договор за заем, елемент от
съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на
договора се установява от представения по делото договор за паричен заем от
30.01.2013 г. сключен между страните в настоящото производство. Съгласно чл. 1,
ал. 1 от договора страните са уговорили, че ищцата предава на ответницата
парична сума в размер на 12 560 лева, като ответницата от своя страна се е
съгласила при условията и сроковете, предвидени в договора да върне заетата
сума, както и да заплати като възнаграждение, уговорената между страните
възнаградителна лихва /чл. 1, ал. 2 от договора/. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
договора заемодателят декларира, че е предал напълно и в брой сумата предмет на
договора, а в ал. 2 на същия член заемателя – ответник е декларирал, че е
получил напълно и в брой сумата, предмет на договора. Съгласно чл. 2, ал. 3 от
договора, страните са уговорили, че подписания между тях договор служи като
разписка за сумата, предмет на същия. Предвид гореизложеното, настоящият
съдебен състав намира, че по делото е доказаното при условията на пълно и
главно доказване наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за
заем, което обвързва страните в настоящото производство и по силата на което
ищцата е предала в заем на ответницата сумата от 12 560 лева. В тази
връзка въззивният съд намира за неоснователно заявеното в отговора на исковата
молба и поддържано във въззивната жалба възражение за нищожност на процесния
договор за паричен заем, поради липса на съгласие за сключването му от страна
на заемател-ответник в настоящото производство. Възражението за нищожност на
процесния договор, направено от ответната страна в производството, е с правно
основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. В конкретния случай и при съвкупния анализ
на събрания по делото доказателствен материал се налага извод, че е налице
обективирано волеизявление от името на "заемодател" и
"заемател", което не страда от порок по смисъла на чл. 26, ал. 2,
пр.2 от ЗЗД, постигнато е съгласие, както по съдържанието, така и по предмета
на договора. Липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД би била налице,
когато волеизявленията са извършени при "съзнавано несъгласие " - без
намерение за обвързване / когато съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато
е дадено на игра, на шега или като учебен пример /, т.е. следва де налице
осъществен юридически факт опорочаващ волеизявлението. В конкретния случай
наличието на такъв осъществен юридически факт не се установява от събраните по
делото доказателства. Ответницата не оспорва, че е подписала договора, както и че
съдържащата се в чл. 2, ал. 2 декларация, че е получила сумата предмет на
договора изхожда от нея. Това е видно от твърденията, изложени във въззивната
жалба. Възражението на ответника, че е подписал процесния договор за паричен
заем, като „гаранция“ за неизплатени от същия консумативни разходи във връзка
със сключен между страните по спора договор за наем на имот не се установи от
събраните в производството доказателства, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
По отношение
възражението на въззивника, че сумата, предмет на процесния договор за паричен
заем не ѝ е предадена, нито при сключване на договора, нито в по-късен
момент, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно. В чл. 2 от
договора страните са декларирали съответно, че заемодателя е предал напълно и в
брой сумата по договора, а заемателят, че е получил напълно и в брой същата,
като същевременно са уговорили и че договора служи като разписка за
предаването, респ. получаването на паричната сума, предмет на договора за заем.
Тези волеизявления на страните следва да се ценят като разписка за предаване от
заемодателя и получаване от заемателя на сумата в размер на 12 560 лева.
Както бе посочено и по-горе ответницата не е оспорила, че подписът положен от
нейно име на всяка от страниците на процесния договор за паричен заем е положен
именно от нея. В този смисъл и съгласно чл. 180 от ГПК, подписания от ответника
документ притежава формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че
изявлението, което се съдържа в документа е извършено от това лице. Доколкото
частния свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той
се ползва и с материална доказателствена сила. Доказателствената тежест за
опровергаване на съдържанието на удостовероното обстоятелство е за страната,
която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т. е.
на страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е
осъществил, каквито твърдения в процесния случай не са наведени от ответницата,
респективно не е проведено доказване в горепосочения смисъл.
Съгласно чл. 3,
ал. 1 от процесния договор заемодателят предоставя на заемателя сумата, предмет
на договора, за срок от 3 месеца, считано от датата на сключването на същия,
като съгласно ал. 2 от същия член заемателя се задължава да върне на
заемодателя заетата парична сума, предмет на договора в срок от 3 месеца,
считано от датата на сключване на договора. Предвид горното и доколкото по
делото се установи валидността на сключения между страните договор за паричен
заем от 30.01.2013 г., за ответницата – заемател е възникнало задължение да
върне сумата, предмет на договора до 30.04.2013 г. От същата не са представени
доказателства за изпълнение от нейна страна на това задължение, поради което и
главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
основателен и правилно е уважен от първоинстанционния съд.
По отношение на
акцесорния иск за сумата от 378,60 лева, представляваща договорна лихва в
размер на 1 % от заетата сума за периода на действие на договора за паричен
заем, а именно от 30.01.2013 г. до 30.04.2013 г., настоящият съдебен състав
намира следното:
Съгласно чл.
240, ал. 2, изр. 1 ЗЗД заемателят дължи лихва само ако това е уговорено
писмено. Видно от процесния договор за паричен заем от 30.01.2013 г. в чл. 4 от
същия, заемателят се е задължил да заплати на заемодателя възнаградителна лихва
в размер на 1 % от заетата сума за всеки месец от срока на договора. При
тълкуването на волята на страните, обективирана в чл. 4 от процесния договор,
въззивният съд намира, че същите са уговорили писмено дължимостта на лихва
върху сумата, предмет на договора за паричен заем, като същевременно са
уговорили размера и периода, за който същата ще се дължи. Въззивницата –
ответник в производството не оспорва, че лихвата е уговорена, като по отношение
на възражението за нищожност на договора и в частност на клаузата на чл. 4 от
същия, въззивният съд се произнесе по-горе, поради което и същото се явява
неоснователно. Предвид горното, уговорената между страните възнаградителна
лихва за периода 30.01.2013 г. – 30.04.2013 г. е дължима от заемателя по
договора, поради което и претенцията на ищеца за сумата от 378,60 лева представляваща договорна лихва в размер на 1 % от
заетата сума за периода
30.01.2013 г. – 30.04.2013 г. е основателен и правилно е уважен от първоинстанционния
съд.
По отношение на
иска за лихва за забава в размер на законната лихва, дължима за периода
01.05.2013 г. – 24.08.2015 г. върху главното вземане, настоящият съдебен състав
намира следното:
За да бъде
уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг,
както и забава на ответника.
Съгласно чл. 84,
ал. 1 ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му.
В конкретния
случай съгласно чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за паричен заем,
страните са уговорили, че заемателя се задължава да върне на заемодателя сумата
предмет на договора в срок от 3 месеца от сключването на същия. От анализа на
тези уговорки се налага извод, че страните са уговорили изрично срока, в който
задължението на заемателя по сключения договор за паричен заем /а именно да
върне заетата сума/ е следвало да бъде изпълнено и това е датата 30.04.2013 г.
Предвид горното, доколкото денят за изпълнение на задължението на заемателя по
процесния договор за паричен заем да върне предоставената в заем парична сума е
изрично уговорен между страните по договора и по аргумент от разпоредбата на
чл. 84, ал. 1 ЗЗД, заемателят е изпаднал в забава от деня следващ този, в който
задължението е следвало да бъде изпълнено, а именно 01.05.2013 г., без да е
било необходимо изпращането на покана от заемодателя до заемателя.
Предвид горното
и доколкото други конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение в тази
му част не са наведени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че
иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 2957,82 лева, представляваща
лихва за забава в размер на законната лихва, дължима за периода 01.05.2013 г. –
24.08.2015 г. върху главното вземане е основателен и правилно е уважен от
първоинстанционния съд.
Поради
съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение - потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските в производството пред СГС:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззиваемата страна И.
М. П. - У..
От името на
същата не е направено искане за присъждане на разноски в производството пред
СГС, поради което и не следва да ѝ бъдат присъдени такива.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5960 от 09.05.2016 г.,
постановено по гр. д. № 50527/2015 г., по описа на СРС, 51-ви състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.