Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети март
през две хиляди двадесет и трета година,
в състав:
Председател: В. ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
М. ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Христина Кръстева, разгледа
докладваното от съдия М. Георгиева въззивно гражданско дело № 2160 по описа за
2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.12.2020г., постановено по гр. дело № 17099/2020г.
по описа на СРС, ГО, 45 състав, са уважени предявените от Р.Е.Д. и Е.Е.Г. срещу
„ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД обективно кумулативно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и предл. 3-то от ЗЗД,
вр. чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП за установяване, че клаузите на
чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от договор за предоставяне на ипотечен кредит от
18.03.2009г., както и допълнително споразумение към договор за предоставяне на
кредит от 18.03.2009г., в сила от 15.06.2013г., са нищожни поради противоречие
на закона и като неравноправни. Със същото решение са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и предл. 3-то от ЗЗД, вр.
чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП за установяване, че клаузите на чл.
5, ал. 1, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от договор за
предоставяне на ипотечен кредит от 18.03.2009г. са нищожни.
Първоинстанционният съд е уважил предявения от Р.Е.Д.
срещу „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1-во от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати сумата от 583, 19 евро,
представляваща платена от ищцата през периода от 11.05.2015г. до 24.07.2019г.
при начална липса на основание, вследствие изменение размера на първоначално
договорените анюитетни вноски по договор за предоставяне на ипотечен кредит от
18.03.2009г. чрез едностранно увеличение на размера на дължимата
възнаградителна лихва над първоначално определената в размер на 9, 5 %, като
исковата претенция е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от
1 000 евро.
Със същото решение са отхвърлени предявените от Р.Е.Д.
и Е.Е.Г. срещу „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД в условията на активно субективно
съединяване искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за
заплащане на сумата от общо 150 евро, представляваща разликата между
първоначално договорената годишна такса за управление на кредита и действително
заплатената, както и за заплащане на сумата от общо 1 450 евро – платена
без основание такса за предсрочно погасяване на кредита.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо
платена възнаградителна лихва, е подадена в законоустановения срок въззивна
жалба от ищците Р.Е.Д. и Е.Е.Г.. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати
от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че подлежи на връщане и
сумата от 741, 97 евро – платена без основание редовна лихва и сумата от 285,
80 евро – платена без основание отложена лихва. По отношение на сумата от 285,
80 евро са наведени съображения, че същата подлежи на връщане, тъй като
допълнителното споразумение, въз основа на което е платена тази лихва, е
прогласено за нищожно. Твърди се, че удържаната сума от 741, 97 евро е
недължима, тъй като към датата на предсрочното погасяване на кредита дължимата
възнаградителна лихва за м.07.2019г. не е в този размер. По изложените
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявеният иск с правно основание да се уважи
за посочените суми.
Насрещната страна в производството – „ОББ“ АД оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение в
обжалваната му част за правилно и обосновано.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника
„ОББ“ АД срещу решението на СРС в частите, в които са уважени предявените
искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 55 от ЗЗД. В жалбата са изложени
оплаквания за неправилност на решението в обжалваните му части по доводи за
нарушение на материалния закон, както и за необоснованост. Конкретно се
поддържа, че от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза
е установено, че банката не е увеличавала размера на договорната лихва и няма
надвнесени суми на това основание. Напротив, ищците дължат на банката сума в
размер на още 1 874, 48 евро, която представлява непогасена част по
кредита при първоначално уговорените в договора условия. Излага, че процесното
допълнително споразумение към договора за кредит, противно на приетото от
първоинстанционния съд, не е сключено въз основа на неравноправни клаузи. По
тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му
части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в
цялост.
Насрещната страна Р.Е.Д. и Е.Е.Г. оспорват въззивната
жалба като неоснователна по подробно изложени съображения.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл.
1-во от ЗЗД.
Не се спори, че на 18.03.2009г. между ,ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД и Е.Г.Д./наследодател на ищците в
производството/, е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя
сумата от 22 600 евро за ремонт и реконструкция на недвижим
имот, срещу задължението за връщане
на кредита на месечни анюитетни вноски в размер на
по 227, 67 евро и с падеж 15-то число на месеца, считано от 15.04.2009г. и краен срок на погасяване - 15.03.2029г. Според уговореното в чл. 5, ал. 1 от договора главницата по кредита се олихвява с лихвен процент
в размер на 9, 5 % годишно, като олихвяването се извършва ежемесечно. Клаузата
на чл. 5, ал. 3 предвижда, че банката има право едностранно да променя размера
на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на инфлацията,
основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя
в едноседмичен срок от промяната или изнася информация за това в банковите
салони. В такива случаи не е необходимо подписване на анекс към настоящия
договор. Уговорено е в чл. 7, ал. 1 от договора, че при разрешаване на кредита
банката начислява първоначална такса в размер на 0, 25 % върху размера на разрешения
кредит и годишна такса в размер на 0, 5 % върху остатъка на главницата за
покриване на разходите по управлението и обслужването му. Първоначалната такса
за управление и обслужване на кредита се изплаща при усвояването на кредита, а
годишната такса се събира след усвояване на кредита ежемесечно, като се включва
в месечната погасителна вноска /чл. 7, ал. 2/. Според клаузата на чл. 7, ал. 3
от договора банаката има право едностранно да променя размера на годишната
такса за управление и обслужване на кредита, за което уведомява
кредотиполучателя в едноседмичен срок от промяната или изнася информация за
това в банковите салони. В такива случаи не е необходимо подписване на анекс
към настощия договор.
По делото не
е спорно обстоятелството, че отпуснатата
сума е преведена по сметка на кредитополучателя.
С
допълнително споразумение от 15.06.2013г., сключено по молба на Е.Г. Д.,
страните по кредитното правоотношение постигнали съгласие за изменение на
условията по договора за кредита, както следва:
В чл. 1 от
допълнителното споразумение е посочено, че към датата на влизане в сила на същото,
задълженията на кредитополучателя са в размер на 20 980, 70 евро. Страните
постигнали съгласие, че остатъкът от кредита ще се издължава на осемнадесет
месечни вноски в размер на 152, 49 евро всяка, считано от 15.06.2013г., на
15-то число на месеца и 172 месечни вноски в размер на 234, 60 евро, считано от
15.12.2014г. на 15-то число на месеца, като вноската включва главница, лихва и
съответната част от годишната такса за управление и обслужване. Изрично е
посочено в чл. 6 от споразумението, че промяната в размер на вноската, при
изпълнение на условията по чл. 3 /при недопускане на частично или пълно
просрочие на повече от една от първите 18 вноски/ не съставлява опрощаване и
намаляване на първоначалния размер на кредита или подновяване на задължението.
Крайният срок на издължаване на кредита остава непроменен – 15.03.2029г.
От
представеното по делото удостоверение за наследници от 01.06.2016г., издадено
от СО, район Слатина, се установява, че Е.Г.Д.е починал на 24.05.2016г., като е
оставил наследници по закон по права линия от първа степен, както следва: И.Е.Д./син/,
Р.Е.Д. /дъщеря/ и Е.Е.Г. /син/.
Видно от приетото удостоверение, издадено от Софийски
районен съд по гр.д.№ 38316/2016 г., III ГО, един от наследниците - И.Е. Д., е заявил отказ от останалото от наследодателя му Е.Г.Д.наследство, който е вписан в особената книга на съда
под № 824/21.09.2016 г.
Наследникът Е.Е.Г. е приел оставеното му
наследство от наследодателя Е.Д., което се установява от представеното съдебно удостоверение, издадено от Софийски районен
съд по гр.д.№ 63536/2016 г., III ГО., като приемането е вписано в особената
книга на съда под № 50/20.01.2017 г.
По делото са приложени заявления от двамата наследници
– настоящи ищци, от които се установява, че са уведомили банката за смъртта на
кредитополучателя и са поискали да им бъде предоставена писмено информация
относно размера на остатъка от непогасения кредит, заверени преписи от договора
за кредит, за учредяване на договорна ипотека, от договора за застраховка
„Живот“, както и информация за други финансови задължения на наследодателя им
към кредитната институция, документи, удостоверяващи уведомяване на
кредитополучателя за промени в размера на месечната погасителна вноска.
Не е спорно по делото, че всички задължения по
процесния договор за кредит са били погасени предсрочно на 26.07.2019г.
В първоинстанционното производство е прието заключение
по основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи.
Съгласно основното заключение, вещото лице е посочило,
че при уговорен лихвен процент от 9, 5 % съгласно чл. 5, ал. 1 от договора за
кредит, без съобразяване с уговореното в допълнителното споразумение от
15.06.2013г., за периода от 11.05.2015г. до 26.07.2019г. главницата е в размер
на 3 503,45 евро, а след 27.07.2019г. –
15 866, 59 евро, а редовната лихва – 7 108, 55 евро. Експертът е констатирал,
че през периода от 11.05.2015г. до 26.07.2019г. вкл., извършените от ищците
погасявания на главница и редовна лихва по кредита са в общ размер на 27 061,78
евро, като през този период надвзетата сума е в размер на 583, 19 евро. Според
вещото лице към датата на сключване на договора – 18.03.2009г. няма нормативно
задължение кредиторът да прилага референтен лихвен процент по определена от
него методика, която да е част от договора, следователно, няма как да се
извлече ясен математически алгоритъм или формула за определянето на лихвения
процент от банката. При извършените проверки в счетоводството на ответното
дружество вещото лице е констатирало, че след 18.03.2009г. от страна на банката
са правени промени на лихвения процент. Посочено е, че първоначално
договореният лихвен процент, съгласно чл. 5, ал. 1 от договора е 9, 5 %, към който
следва да се прибави и годишната такса за управление и обслужване на кредита по
чл. 7, ал. 1 от договора в размер на 0, 5 % /доколкото същата ежемесечно се
включва като част от анюитетната вноска/, поради което договореният лихвен
процент е в размер на 10 %. Изменението на лихвения процент след 18.03.2009г. е
в съответствие с клаузите на допълнителното споразумение от 15.06.2013г., както
следва: от 15.06.2013г. до 15.11.2014г., вкл. – 4, 50 % и от 15.12.2014г. до
26.07.2019г. – 10, 37 %. При извършените проверки в ответната банка вещото лице
е констатирало, че към датата на сключване на договора за кредит банката не е
имала Общи условия, а всички изисквания са описани в договора. Установено е
още, че върху предсрочно погасената сума в размер на 17 383, 15 евро
банката не е начислила такса за предсрочно погасяване.
В допълнителното заключение към съдебно-счетоводната
експертиза вещото лице е посочило размера на дължимите вноски по договора за
кредит, при определения първоначално в него лихвен процент и без да се взема
предвид сключеното допълнително споразумение. Констатирано е, че в периода от
сключване на договора за кредит до предсрочното му погасяване на 26.07.2019г.
са начислявани наказателна лихва за забава, дължими застраховки, такси за
подновяване на ипотека /130, 78 евро/ и такси за преводи, посочени като размер
в заключението на вещото лице. В периода от 11.05.2015г. до 26.07.2019г.
таксите, включени в месечната вноска за редовна лихва в размер на 0, 5 % /такса
за управление и обслужване на кредита/ е в размер на 369, 12 евро, а
първоначалната такса за управление е в размер на 56, 50 евро.
Във въззивното производство е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано.
От същото се установява общият размер на задължението по процесния договор за
кредит при съобразяване на първоначалните условия /при лихвен процент от 9, 5
%/ и на измененията според допълнителното споразумение /при лихвен процент от 4
% и от 9, 87 %/, който възлиза на 41 412, 89 евро /към датата на
предсрочното погасяване/, представляващ сбор от редовно изискуема главница от
7 051, 09 евро, предсрочно платена главница от 15 548, 91 евро, редовна
лихва от 17 805, 27 евро и месечна такса за управление от 1 007, 62
евро. За същия период са начислени и платени и наказателни лихви за забава
поради просрочие в общ размер на 112, 02 евро. Вещото лице е посочило, че към
общото задължение от 41 412, 89 евро следва да се прибавят и сумата от
112, 02 евро – лихва за забава; 438, 90 евро – такса за застраховка живот; 281,
40 евро – такса за застраховка имущество; 238, 41 евро - такса за управление и
преструктуриране и 366, 54 евро – преводи, или общият размер на задължението е
42 850, 16 евро. Извършените плащания в периода до 29.07.2019г. са в общ
размер на 42 979, 99 евро, от които: 22 600 евро – главница; редовна
лихва и месечна такса за управление – 18 653, 22 евро; наказателна лихва –
115, 72 евро; ; 438, 90 евро – такса за застраховка живот; 281, 40 евро – такса
за застраховка имущество; 238, 41 евро; 366, 54 евро – преводи и 285, 50 евро –
отложена лихва. При извършената съпоставка между начислените задължения и
реално платените суми е установена разлика от 129, 83 евро /разлика между
погасени суми в общ размер на 42 979, 99 евро и начислени задължения в
размер на 42 850, 16 евро/. С направеното на 26.07.2019г. предсрочно
погасяване по договора за кредит в общ размер на 17 383, 15 евро са
погасени суми за главница – 16 207, 05 евро; за редовна лихва – 741, 97
евро, отложена лихва – 285, 50 евро, наказателна лихва – 13, 18 евро и такса за
подновяване на ипотека – 130, 78 евро. След извършените проверки в
счетоводството на банката експертът е установил, че платената в повече от
начислената редовна лихва, включително отложената, е в размер на 126, 13 евро,
а платената в повече наказателна лихва е 3, 70 евро, или общият размер на
надплатената сума е 129, 83 евро. В периода от 18.03.2009г. до 14.06.2013г. не е
констатирано надвнасяне на дължими суми по договора за кредит. Плащанията са
извършвани на равни месечни анюитетни вноски в размер на по 217, 37 евро.
Посочено е още, че за същия период начислените месечни вноски са в размер на
10 868, 50 евро, а платената сума е в размер на 10 582, 70 евро, т.е.
непогасена е останала сума в размер на 285, 80 евро, която е била отнесена
счетоводно като отложена лихва, която е следвало да се заплати с последната
вноска по кредита. В заключението е отразено още, че в периода от 15.06.2013г.
до 14.12.2014г. – датата на изтичане на периода, в който е договорена по-ниска
възнаградителна лихва, няма надвнесени суми по процесния кредит. Същият извод е
направен и за плащанията в периода от 15.12.2014г. до 25.07.2019г. По отношение
на размера на възнаградителната лихва, експертът е направил заключение, че
първоначално договорения лихвен процент е в размер на 10 % - сбор от лихвения процент по чл. 5, ал. 1 от
договора в размер на 9, 5 % и дължимата годишна такса за управление по чл. 7,
ал. 1 от договора в размер на 0, 5 %. Промяната в лихвения процент е извършена
след подписване на допълнителното споразумение от 15.06.2013г., като в периода
от 15.06.2013г. до 15.11.2014г. той е 4, 50 %, а в периода от 15.12.2014г. до
26.07.2019г. – 10, 37 %.
При изслушването си в съдебно заседание вещото лице е
пояснило, че в счетоводството на банката липсват данни за периода, за който е
начислена възнаградителна лихва в размер на 741, 97 евро, която е била платена
при предсрочното погасяване на кредита. Установено е обаче, че към 26.07.2019г.
не са били заплатени дължимите за м.05, м.06 и м.07.2019г. вноски за
възнаградителна лихва, които са в размер на по 140 евро месечно.
Други
доказателства, относими към предмета на спора, не са ангажирани.
По предявените установителни искове за прогласяване
нищожност на оспорените клаузи от процесния договор за кредит като
неравноправни:
Процесният договор попада под приложното поле на
Закона за защита на потребителите, доколкото кредитополучателят отговаря на дефиницията
за „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, а ответникът – на дефиницията за
„търговец“ по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, като липсва предвидено в този закон
основание за неприложимост. В ЗЗП е установена принципна забрана на
неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, които са прогласени за
нищожни, освен ако са индивидуално уговорени – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според чл.
146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена е
на търговеца – ал. 4 на чл. 146 ЗЗП.
По своята същност сключеният между страните договор за
банков кредит представлява потребителски договор, доколкото кредитополучателят
е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и
по-конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща)
клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и
разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза,
освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.
По въпроса,
обуславящ изхода на спора по установителните искове - относно приложимостта на
основанията за нищожност по чл. 143 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договори за банков кредит, предвиждащи
възможност за едностранно изменение на договорения лихвен процент от банката
при промяна на пазарните условия, е формирана практика на ВКС, според която
клаузи в договори за ипотечен банков кредит, предвиждащи възможност за банката
едностранно да увеличава размера на договорения лихвен процент, по принцип са
неравноправни. При необявени предварително и невключени в договора ясни правила
относно методиката и условията, при които размерът на лихвения процент може да
се промени, е налице недобросъвестност при договарянето. Посочването само на
фактори, чието изменение не зависи от доставчика на финансовата услуга, не е
достатъчно за обосноваване на изменението, ако клаузите не съдържат ясно и разбираемо за средния
потребител описание на начина, по който ще се формира новият лихвен процент - в
този смисъл решение № 201/02.03.2016г. по т.д. №
2780/2015г. на Второ ТО на ВКС, решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. №
240/2015г. на Второ ТО
на ВКС, решение № 88 от 04.07.2018г. по т.д. № 1728/2017г. на първо ТО на ВКС,
решение № 4 от 02.03.2018г. по т.д. № 2371/2017г. на Второ ТО на ВКС и др.
В случая
клаузата на чл. 5, ал. 3 предвижда, че банката има право едностранно да променя
размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на
инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което
уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок от промяната или изнася
информация за това в банковите салони. Аналогична е и разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 от договора, съобразно която банката има право едностранно да променя
размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита, за което
уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок от промяната или изнася
информация за това в банковите салони.
Основанията за изменение на „цената” на банковата
услуга (възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител – арг. чл. 147, ал. 1 ЗЗП, като трябва да бъдат установени и обективни критерии, въз основа на
които стойността на възникналата за кредитополучателя насрещна престация може
да се изменя.
Допустима е уговорката в договор за кредит,
предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само
ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието
настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора
или в ОУ; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно
описана в договора или ОУ - чл.144, ал. 4 ЗЗП, т.е. да е ясен начина на
формиране на лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да е възможно
както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва, като ако
е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.
По въпроса относно критериите, на които трябва да отговаря клаузата за
възнаградителна лихва в договор за кредит е налице трайна практика на ВКС,
обективирана в решения № 384/29.03.2016г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, IІ
т.о., решение № 205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о.,
решение № 144/08.11.2017г. по т.д. №2155/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение
№87/06.11.2019г. по т.д. №848/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 9/27.02.20г.
по т.д. № 62/19г. на ВКС, І т.о., в която се приема, че уговорките, които
определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не
могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл.145,
ал.2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент
на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено,
не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от
съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и
средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.
Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния
касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от
обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно
разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от
договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца,
съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП (в редакцията към
релевантния период), във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и
3) води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Според тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва
да са проявени кумулативно.
В чл. 143 ЗЗП (в релевантната редакция) са уредени отделни проявни форми на
неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е,
че се предоставя право на
търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя
сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на
насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при
виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест в процеса /по аргумент от чл. 146, ал. 4 от ЗЗП/, не
установи по реда на пълното и главно доказване, че по-горе описаните клаузи са
уговорени индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени между страните,
когато те са предварително изготвени от търговеца, най-често в Общите условия
към договора, но и когато се съдържат в „индивидуалния” договор – те са
типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни
услуги, респ. когато потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Безспорно е, че уговореното в чл. 5, ал. 3 от договора
основание за изменение на
възнаградителната лихва не е от обективно естество (терминът „в
зависимост от пазарните условия” е бланкетен и
не изяснява кои са тези факти извън контрола и волята на страните, при чиято
промяна би се породило потестативното право на кредитора едностранно да измени
размера на уговорения референтен лихвен процент). Следователно, то не
„представлява основателно съображение за едностранна промяна на
възнаградителната лихва” по смисъла на Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело
C-472/10, тъй като не е установен нито размерът на промяната, нито правната възможност да бъде намалявана възнаградителната лихва при
снижаване на нефиксирания индекс. Следователно, банката е обезпечила за себе си
правото на автономна преценка да изменя размера на възнаградителната лихва,
като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се
накърнява принципът на
добросъвестност и се стига до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. При така изясненото предметно съдържание на това
понятие в противоречие с принципа на добросъвестността е уговореното право на
банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да се
посочва конкретната стойност
на изменението (увеличение или снижаване),
като тази възможност да е в полза както на банката (при увеличаването му), така
и на потребителя (при намаляването му).
Идентични са съображенията и относно клаузата на чл.
7, ал. 3 от процесния договор за кредит, предвиждаща право на банката
едностранно да променя размера на годишната
такса за управление и обслужване на кредита. В посочената клауза не са посочени
никакви критерии, при които банката може да упражни това свое право. Ето защо
се налага извод, че се накърнява изискването за добросъвестност, уговорката е
във вреда на потребителя и води до
значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По тези съображения се налага извод, че оспорените
клаузи на чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от договора са нищожни, както правилно е
приел първоинстанционният съд. В допълнение следва да се посочи, че независимо
от обстоятелството, че задължението по процесния договор за кредит е погасено в
цялост, а по делото не е установено едностранно изменение на възнаградителната
лихва и на таксата за управление и обслужване на кредита, то за ищците е налице
правен интерес от предявяването на искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност на оспорените клаузи, тъй като именно с
твърдяната нищожност на тези клаузи е обоснован иска за нищожност на сключеното
между страните по кредитното правоотношение допълнително споразумение.
По предявения иск за прогласяване нищожност на
допълнителното споразумение към договор за предоставяне на кредит от
18.03.2009г., в сила от 15.06.2013г.:
Ищците твърдят, че това споразумение представлява
спогодба и има за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на
кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на
първоначалния договор, което води до тяхната нищожност на основание чл. 366 от ЗЗД. Поддържат, че допълнително споразумение, в което са установени правата и
задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния
договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който
е недопустим. Релевират доводи, че размера на задължението е определено
едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправни клаузи от
първоначалния договор, поради което счита, че допълнителното споразумение е
нищожно – сключено е въз основа на непозволен договор.
По въпросите относно характеристиките и правната
същност на допълнителните споразумения към договора за банков кредит, които са
неразделна част от тях и нищожно ли е допълнително споразумение за
предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени
въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е формирана
практика на ВКС, намерила израз в решение № 98 от 25.07.2017г. на ВКС, Първо
ТО, решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д. № 848/2017г. на ВКС, Първо ТО, решение
№ 141 от 27.02.2020г. по т.д. № 2245/2018г. на ВКС, Първо ТО, в които е прието,
че спогодбата, основана на неравноправна клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366
от ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са
уговорени индивидуално – чл.
146, ал. 1 и ал.
2 от ЗЗП, като преценката за неравноправен характер се извършва към момента
на сключване на договора. Възможно е при действието на договор, съдържащ
неравноправна клауза, между страните да възникне спор, за разрешаването на
който да се сключи спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално
уговорени клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от
прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна.
Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на
потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна
клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения
договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени
правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в
първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска
защита, който е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно
от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и
сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така
формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор
по смисъла на чл.
366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в
неговата цялост. Когато в допълнителното споразумение липсва предоговаряне на
съдържанието на спорни и установими като неравнопрани по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП клаузи на основния договор, а напротив изрично се запазва действието на
останалите разпоредби на основния договор, незасегнати от предмета на
допълнителното споразумение, за правния спор няма значение качеството на
уговорките в допълнителното споразумение като индивидуално или неиндивидуално
уговорени. Предоговарянето на условията на кредита относно размера на дължимото
от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на
договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и
не предпоставя дължимост в така установения размер.
В случая обаче тези разрешения са неприложими по
следните съображения:
От приетите по делото както в първоинстанционното,
така и във въззивното производство, заключения на съдебно-счетоводни
експертизи, се установи, че към датата на подписване на процесното споразумение
банката не е променяла определения в договора от 18.03.2009г. лихвен процент на
възнаградителната лихва. Съответно установеното в допълнителното споразумение
остатъчно задължение на кредитополучателя в размер на 20 980, 70 евро не е
формирано при прилагане на по-висок лихвен процент от уговорения между страните
в основния договор. По тези съображения се налага извод, че предоговарянето на
условията на кредита относно размера на дължимото от кредитополучателя не е
било изчислено в съответствие с неравноправна клауза на договора за кредит.
Предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени в посочената
част.
По предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1
от ЗЗД:
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства
са за неоснователно обогатяване. Предявените искове са обосновани с твърдения,
че ищците са платили суми, които надвишават размера на дължимите суми съобразно
уговорките в основния договор за кредит, и поради това се иска осъждане на
ответника да върне надплатената сума.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва
да докаже твърдението си, че платените от него суми по процесния договор за
кредит надвишават размера на дължимите суми, определени при съобразяване на
първоначалните уговорки относно лихвения процент по чл. 5, ал. 1 от договора и
годишната такса за управление и обслужване на кредита по чл. 7, ал. 1 от
договора. Ищците се позовават на изначална липса на основание, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване,
установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради това и спорните главни права следва да се
квалифицират именно по посочения законов текст.
По исковете по чл.
55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено
са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно
фактическия състав на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че
между наследодателя на ищците и ответното дружество бил сключен договор за
банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430
- чл.
432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за действителност -
писмена - чл.
430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договора се
счита за сключен от момента на постигане на съгласието/.
За банката - кредитор няма друго задължение освен да
отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят
има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на
банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на
договора и да даде обезпечение.
Съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да установят при условията на
пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът -
да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на
полученото. Презумпцията по чл. 26, ал.
2, изр. 2 ЗЗД определя тежестта на претендиращия нищожност на сключена сделка или отделна
клауза от нея да докаже липсата на
основание (причина, кауза). Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както
когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него
основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил
даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата
случая даденото е без основание. Ако
основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните
им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или
прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен /така решение № 239 от 16.07.2013г., постановено
по гр.д. № 1050/2012г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/.
В обстоятелствената част на исковата молба, с
която се предявява иск за връщане на полученото без основание ищецът е длъжен
да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без
основание. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде както
твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на
отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с
никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази,
че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да
репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го
опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен
довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на
някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава
претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи
репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба
фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на
които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата
молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения
от ответника /решение № 29 от 28.03.2012г., постановено по гр.д. № 1144/2010г. по
описа на ВКС, Четвърто ГО/.
В обобщение следва
да се направи извод, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ще
бъде основателен, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
посоченото от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но
по възражение от ищеца или съдът служебно констатира /в случаите, в които това
е допустимо/, че основанието е нищожно.
В случая ищцата Р.Д. е предявила иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД за връщане на сумата от 1 000 евро, платена от нея без
основание в периода от 13.06.2016г. до
17.05.2019г., при заявени фактически твърдения, че представлява надплатена
сума поради прилагане на по-висок лихвен процент на възнаградителната лихва от
уговорения в чл. 5, ал. 1 от договора. От приетите както в първоинстанционното,
така и във въззивното производство заключения на съдебно-счетоводна експертиза,
се установи, че не е налице хипотеза на едностранно увеличаване на лихвения
процент по договора. Извършените от ищцата плащания на погасителните вноски в
процесния период /13.06.2016г. до
17.05.2019г./ са в съответствие с постигнатите между страните уговорки в
допълнителното споразумение, в сила от 15.06.2013г., с което на
кредитополучателя е предоставен гратисен период от 18 месеца /до 14.12.2014г./
с по-нисък лихвен процент – от 4, 50 %. В периода от 15.12.2014г. до крайния
срок на издължаване страните са постигнали съгласие за заплащане на погасителни
месечни вноски при по-висок лихвен процент от 10, 37 % /сбор от 9, 87 % и 0, 5 %
- такса за управление и обслужване на кредита/, като по този начин се осигурява
общият размер на плащанията за целия период на договора да е равен на размера
на месечните вноски определени при сключване на договора. Този извод е
обоснован в заключението на основната съдебно-счетоводна експертиза, прието в
първоинстанционното производство. Не е установено по делото, че за исковия
период /от 13.06.2016г. до 17.05.2019г./ платените от ищцата Р.Д. месечни
погасителни вноски надхвърлят дължимите такива според установените в
допълнителното споразумение парамерти на задължението. А съгласно приетото от
настоящия съдебен състав, сключеното между страните допълнително споразумение
не страда от твърдяните пороци, водещи до неговата нищожност. Ето защо се
налага извод, че предявената претенция е неоснователна и следва да се отхвърли
в цялост. При постановяване на решението си първоинстанционният съд не е
съобразил обстоятелството, че сумата от 583, 19 евро, установена от вещото лице
като разлика между дължимо и платено, е формирана към 26.07.2019г., т.е тази
сума е платена извън исковия период, а и същата разлика е получена при
прилагане на по-нисък лихвен процент /9, 5 %/ от реално дължимия според
допълнителното споразумение.
По предявените от Р.Д. и Е.Г. искове с правно основание по чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД, предмет на инстанционен контрол до размер на сумата от
общо 1 027, 77 евро:
Въззивниците обосновават качеството си на кредитори по спорното вземане
с твърдението, че сумата от общо 1 027, 77 евро /претендирана в условията на
разделност – по равно, съобразно притежаваната от тях наследствена квота от по
1/2/ е част от платената на 26.07.2019г. сума, с която е погасено изцяло и
предсрочно задължението по процесния договор за кредит. Ответното дружество е
навело твърдения, че тази сума представлява сбор от начислена, но неплатена към
26.07.2019г. редовна възнаградителна лихва от 741, 97 евро и отложена лихва в
размер на 285, 50 евро, която не е била платена към датата на подписване на
допълнителното споразумение и плащането на същата е следвало да се направи с
последната погасителна вноска по договора. Тези обстоятелства, включително и
основанието за начисляване на сумата от общо 1 027, 77 евро, са установени с
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна
експертиза. Независимо от това, ищците не са въвели в предмета на спора до
приключване на устните състезания пред първата инстанция, доводи и възражения
срещу основанието за начисляване на тези суми. Напротив, в хода на
първоинстанционното производство са поддържани заявените още в исковата молба
твърдения, че претендираните от ищците суми /извън сумата от 1 000 евро,
претендирана единствено от ищцата Р.Д./ представляват такса за предсрочно
погасяване /недължима по доводи за нищожност на тази клауза от договора/ и такса
за управление и обслужване на кредита /недължима по доводи, че размерът на
същата е едностранно увеличен от банката въз основа на неравноправна клауза от
договора за кредит/. Настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо едва във
въззивното производство да се релевират нови доводи срещу основанието на
вземането, т.е. за първи път да се оспорва съществуването на основание за
начисляване на възнаградителна лихва в размер на 741, 97 евро и отложена лихва
в размер на 285, 50 евро. От друга страна, процесният случай не попада в
хипотезите, при които е допустимо съдът служебно да се произнесе по действителността на основанието за
плащане на тези суми. По тези съображения се налага извод, че
предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Първоинстанционното
решение в посочената част като краен резултат е правилно и следва да се
потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното
искане в полза на въззивника-ответник следва да се присъдят сторените по делото
разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на
сумата от общо 362, 50 лева, от които 12, 50 лева за държавна такса, 100 лева
юрисконсултско възнаграждение и 250 лева за възнаграждение за вещо лице.
Заплатеното възнаграждение за вещо лице следва да се присъди в цялост, тъй като
задачите на експертизата са относими към предявените осъдителни искове и иска
за прогласяване нищожност на допълнителното споразумение.
Първоинстанционното решение следва да се
отмени в частта, в която в полза на ищцата Р.Д. са присъдени съдебни разноски в
размер на 67, 29 лева – за заплатено възнаграждение за вещо лице.
В полза на ответника следва да се присъдят
допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от
още 57 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20272778 от 10.12.2020г., постановено по
гр.д. № 17099/2020г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, в следните части: в частта,
в която е уважен предявеният от Р.Е.Д. и Е.Е.Г. срещу “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА” АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност
на допълнително споразумение към договор за предоставяне на ипотечен кредит от
18.03.2009г, в сила от 15.06.2013г.; в частта, в която е уважен
предявеният от Р.Е.Д. срещу “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за заплащане на сумата от 583, 19
евро, както и в частта, в която ответникът “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”
АД е осъден да заплати на Р.Е.Д. съдебни разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 67, 29 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Е.Д., ЕГН ********** и Е.Е.Г., ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес *** срещу “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. “*******иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, вр. чл. 366 от ЗЗД за прогласяване нищожност на
допълнително споразумение към договор за предоставяне на ипотечен кредит от
18.03.2009г, в сила от 15.06.2013г., сключено между Е.Г.Д.и “ОБЕДИНЕНА
БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, като сключено въз основа на непозволен договор.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Е.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес *** срещу “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА” АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление гр. София, бул. “*******,
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за заплащане на
сумата от 583, 19 евро, представляваща платена от ищцата през периода от 13.06.2016г.
до 17.05.2019г. при начална липса на основание, вследствие изменение размера на
първоначално договорените анюитетни вноски по договор за предоставяне на
ипотечен кредит от 18.03.2009г. чрез едностранно увеличение на размера на
дължимата възнаградителна лихва над първоначално определената в размер на 9, 5
%.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20272778 от 10.12.2020г., постановено по
гр.д. № 17099/2020г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Р.Е.Д., ЕГН ********** и Е.Е.Г., ЕГН **********, и
двамата със съдебен адрес *** да заплатят на “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, с
ЕИК *******, седалище и адрес на управление гр. София, бул. “*******на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от още 57 /петдесет и седем/
лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплатят
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 362, 50 /триста
шестдесет и два лева и 50 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.