№ 502
гр. София , 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000500529 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК и е образувано по въззивна жалба на М. К. А.
от гр. *** (чрез адв. Любомиров от АК-Враца) против Решение 261789 от 15.12.2020 г. по
гр.д. 1990/2019 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), с което отхвърлен иска на
въззивника против В. П. С. от гр. *** по чл. 284 и 285 ЗЗД за заплащане на сумата от
39 784.10 лв. (частична претенция от цяла такава в размер на сумата от общо 88 148.26
лева), като е отхвърлено и искането за присъждане на законната лихва върху посочената
главница за периода след завеждане на делото. При този изход в производството, М. А. е
осъден да заплати на Вл. С. сумата от 2400 лв., представляваща направени съдебно-
деловодни разноски (разходи за адвокатско възнаграждение).
М.А. оспорва решението на СГС изцяло с доводи за неговата неправилност.
Сочи, че неправилно са приложени разпоредбите на чл. 284 и 285 ЗЗД, като погрешно са
интерпретирани събраните по делото доказателства. Решението било основано на
житейската логика, но не и на правната такава и в разрез с правилата за доказване по ГПК.
Претендира пълна отмяна на атакувания акт и постановяване на друг, с който исковите му
претенции да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна от ответника в първата
инстанция С. (чрез адв. С. от САК) с писмен отговор по чл. 263 ГПК. Намира, че решението
на Софийски градски съд било правилно и трябвало да се потвърди. Претендират се
разноски.
1
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима, като не са
искани и не са събирани нови доказателства пред настоящата инстанция.
От материалите по делото, САС намери следното:
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че бил упълномощен с нотариално
заверено пълномощно от ответника С. да купува от негово име и за негова сметка
недвижими имоти /земеделска земя/ при свободна преценка за определяне на цените и
условията по покупките. В тази връзка, той бил сключил общо 7 (седем) такива сделки
(подробно индивидуализирани със съответните нотариални актове). С. не му бил предал
преди тяхното сключване пари, поради което се наложило съответните суми, които следвало
да се заплатят на продавачите, в т.ч. и дължимите нотариални такси, да се заплатят със
средства на ищеца. Въпреки, че бил изпълнил задълженията си по мандата, то ответната
страна не му била възстановила заплатените пари, поради което А. желае С. да бъде осъден
да му заплати 39 784.10 лв. (частичен осъдителен иск от общо дължими 88 148.26 лв.),
представляваща продажната цена по представените 7 бр. сделки съгласно удостовереното в
нотариалните актове ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното заплащане, както и деловодните разноски в процеса.
Ответникът, в писмен отговор по чл. 131 ГПК, оспорва изцяло предявения иск.
Счита твърденията на ищеца за изцяло недоказани, като сочи, че парични суми за
закупуване на имотите са били предоставяни на А., в т.ч. и от сметки на бащата на
ответника – П. С.. Оспорва средствата по сделките да са били лични средства на ищеца и
твърди, че няма никакви доказателства за това. Не оспорва наличието на твърдяната от А.
упълномощителна сделка. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноските по
делото.
От събраните пред градския съд доказателства може да се направят следните
изводи:
На 15.11.13г. /съгласно приложено пълномощно от тази дата/ ответникът е
учредил в полза на ищеца право да го представлява при покупка на недвижими имоти
/земеделски земи/. Не се спори, че във връзка с тази едностранна сделка, ищецът е сключил
/като представител на ответника/ 7 бр. сделки с имоти в съдебните райони на РС-Козлодуй и
РС-Бяла Слатина, обективирани в нотариални актове за продажба и приложени по
първоинстанционното дело, както следва: № 84 от 23.12.14г. на нотариус Г.Х.; № 190 от
18.12.13г. на нотариус В.М.; № 193 от 18.12.13г. на нотариус В.М.; № 188 от 18.12.13г. на
нотариус В.М.; № 187 от 18.12.13г. на нотариус В.М.; № 186 от 18.12.13г. на нотариус В.М.;
№ 103 от 24.02.14г. на нотариус В.М., като за покупката им платил обща цена по тях в
размер на 88 148.26 лева (в исковото производство се претендира част от тази сума в размер
на общо 39 784.10 лева – представляваща сбор от визираните в изброените нотариални
актове цени, а разликата между търсената в настоящето производство сума от 39 784.10 лв. и
2
цялата сочена стойност от 88 148.26 лв. очевидно се формира от това, че част от сумите по
сделките се разминават по цените, посочени в нотариалните актове, а именно – около
данъчната им оценка, както и реално платените от пълномощника на купувача по банков
път).
Не се спори, че между страните е било учредено и е съществувало през периода
2013г. и 2014г. (когато са били изповядани процесните сделки), мандатно правоотношение
/по договор за поръчка – по смисъла на чл. 280 и следв. от ЗЗД/. Това правоотношение е
било съпроводено и с упълномощаване на довереника по смисъла на чл. 292, ал. 1 ЗЗД във
връзка с чл. 36, ал. 2 ЗЗД и чл. 38 ЗЗД.
В първата инстанция са събрани писмени доказателства, както и е разпитан един
свидетел, а след анализ на тези доказателства /писмени и гласни/, съдът е намерил исковете
за неоснователни и ги е отхвърлил.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Атакуваното решение на Софийски градски съд е неправилно, а въззивната
жалба се явява основателна по следните съображения:
При накратко описаната по-горе фактическа обстановка, се налага извод, че
предявените пред първата инстанция искове са с правно основание чл.285 ЗЗД - за реално
изпълнение на задължението на доверител по договор за поръчка да заплати на довереника
средствата, необходими за изпълнението на поръчката, и с правно основание чл.86 ЗЗД – за
лихва за забава върху претендираната главница.
Съгласно общите правила – чл.280 и следв. от ЗЗД, договорът за поръчка е неформален, като
съгласно чл.285 ЗЗД, доверителят е длъжен да осигури средствата, необходими за
изпълнението и, като заплати направените за това разходи, а възнаграждение се дължи само
когато е уговорено между страните - чл.286 ЗЗД. Във всички случаи за доверителя
съществува задължението да възстанови разходите на довереника, заедно с лихвите и други
вреди, ако е претърпял такива.
За основателността на иска следва да бъде безспорно установено при условията на пълно и
главно доказване, че между страните е налице валидно правоотношение по договор за
поръчка, по силата на който ищецът е изпълнил задълженията си по този договор – сключил
е от името на ответника и за негова сметка сочения договор за покупко-продажба на
недвижими имоти, както и да се установи действителният размер на направените разходи.
Тежестта за доказване на тази факти е за ищеца, а ответникът следва да докаже
3
положителния факт на плащането на направените разходи за изпълнение на поръчката.
Между страните по делото няма спор, че са били обвързани от соченото от ищеца валидно
мандатно правоотношение със сочения предмет. Няма спор също така и относно факта, че
ищецът е изпълнил задълженията си по договора, както и че ответникът е приел
изпълненото.
Спорно между страните се явява това дали доверителят-ответник в настоящето
производство е заплатил на довереника-ищец в настоящето производство направените
разходи за изпълнение на поръчката, изразяващи се в заплатени от ищеца продажни цени
и нотариални такси по договорите за покупко-продажба на недвижими имоти.
Настоящият съдебен състав не споделя решаващия извод на СГС, че от събраните по делото
доказателства се установявало, че ответникът е дал на ищеца процесните разходи за
изпълнение на поръчката. Такова доказване не е проведено от ответника, а както се уточни,
негова е доказателствената тежест да установи, че е финансирал изпълнението на поръчката,
било предварително, било след осъществяване на задълженията, с които е бил натоварен
М.А.. Показанията на свид. К. П., в частта на извършените плащания, са недопустими, с
оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Те са и неясни, защото относно предаването на
пари на А., свид. П. казва единствено, че П. /бащата на ответника/ бил дал в някакво кафе
затворен плик на М.А. и му казал „Това е за покупка на земите“. Крайно несериозно е да се
приеме, че това доказва финансирането на мандата от доверителя, тъй като нито е ясно
какво е имало в плика /дори и да са пари, не е ясна каква е сумата/, нито за кои „земи“ става
дума, предвид установеното в първата инстанция, че между страните е имало множество
мандатни правоотношения за покупката на различни земеделски земи /а не само процесните
седем продажби/.
Освен това, следва да се посочи, че ответникът С., в отговора на исковата си молба, е въвел
две възражения досежно аргументите си, че А. не бил платил покупките на земите със
собствени средства: а/ че, със сделка от 10.12.2012 г. той бил продал /отново чрез
пълномощника си А./ имот на „Пламагро“ ООД за 13 907 лв., с която били финансирани
други покупки на земи; б/ че, бащата на ответника П. С. бил превел на А. следните суми: на
19.04.2011 г. сумата от 20 000 лв.; на 13.07.2011 г. сумата от 7 940 лв.; в/ на 24.02.2014 г.
сумата от 9 600 лв., за което е представил удостоверителни документи от обслужващата го
банка - „Уникредит Булбанк“ АД.
Тези защитни доводи са неоснователни по следните съображения:
В делото пред СГС са представени от ищеца А. и приети като доказателства множество
други нотариални актове за продажба на имоти /извън процесните седем броя сделки/, които
доказват, че между въззивника и въззиваемия е имало множество мандатни правоотношения
за покупки на земеделска земя и то в един по-дълъг период от време. Следователно, дори и
да се приеме, че А. е получил по банковата си сметка пари от продажбата на земя на
4
„Пламагро“ ООД от 10.12.2012 г., то не може да се направи никаква връзка между тази сума
и претендираните от ищеца пари по процесните седем броя сделки. Несъстоятелна е и
тезата, че финансирането на мандата се доказвало, че банковите удостоверителни документи
от сметката на бащата П. С.. Единствено за сумата от 7 940 лв. от 13.07.2011 г. е записано, че
тя е за покупката на земя. Коя земя обаче, не става ясно, тъй като между страните не е
спорно, че те са имали мандатни правоотношения за покупка на множество земи през
годините, поради което никак не може, сумата от 7 940 лв. да бъде отнесена към разходите
по някоя от процесните седем броя сделки. Що се отнася до другите два превода, то те са с
основание „захранване на сметка“, което не доказва, че тези средства са послужили за
финансиране на действията по процесния мандат.
Обратно, с доказателствата, приложени към исковата му молба, ищецът А. доказва не само
реалното осъществяване на покупко-продажбите, но и с банковите извлечения към тях,
доказва нещо друго - че сумите са платени от личната му банкова сметка в „Юробанк
България“ АД. Посочено е в нотариалните актове, че А. купува не за себе си, а за своя
упълномощител С., т.е. че правните последици настъпват директно за упълномощителя. При
това положение, ответникът е този, който трябва да докаже, че е финасирал покупките или,
че е възстановил разходите на въззивника, а той не е сторил това.
Частичната искова претенция е изцяло основателна, тъй като сборът от всички суми по
покупките, посочени в седемте нотариални акта, дава точно 39 784.10 лв., докато разликата
до пълната сума по иска от 88 148.26 лв. очевидно е формирана /предвид цифрите по
банковите платежни нареждания от „Юробанк България“ АД/ от това, че по някои от
сделките е имало разлика между цената на сделката, посочена в нотариалния акт и
действително платената по банков път. Това обаче, в настоящия случай, е правно
ирелевантно, тъй като А. претендира в настоящия процес, само сбора от сумите, посочени
като продажни цени по документите за собственост, а не разликата между стойността на
земята по нотариалните актове и действително платеното.
Поради изложеното, първоинстанционното решение ще следва да се отмени изцяло и вместо
него да се постанови друго, с което търсената сума от 39 784.10 лв. (частична претенция от
цяла такава в размер на сумата общо 88 148.26 лева) да се присъди на ищеца М.А. ведно със
законната лихва върху нея от датата на предявяване на исковете – 05.10.2018 г. Респ.,
първоинстанционното решение, ще следва да се отмени и в частта, в която са присъдени
разноски в полза на ответника в размер на 2 400 лв.
С оглед пълното уважаване на исковете, възниква правото в полза на ищеца-въззивник да
получи и разноските за първите две инстанции, в т.ч. и за образуваното преди исковия
процес обезпечително производство. Според списъка по чл. 80 ГПК, представен на л. 74 от
делото на СГС, тези разноски са: адвокатски хонорар от 1730 лв. за исковия процес,
държавна такса за образуване на гражданското дело-1600 лв. и адвокатски хонорар от 1300
лв. в производството за обезпечение на бъдещ иск, или общо – 4 630 лв. Няма възражения за
5
прекомерност на хонорарите от страна на процесуалния представител на ответника /така на
л. 83 отзад/, поради което сумата следва да се присъди в цялост на ищеца.
За втората инстанция, А. е заплатил 800 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение от
2 720 лв. или общо 3 520 лв. Направено е възражение за прекомерност на хонорара от 2 720
лв. от процесуалния представител на въззиваемия, но САС намира възражението за
неоснователно предвид обжалваемия материален интерес, минимумите, посочени в Наредба
1/09.07.2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и
фактическата и правна тежест на казуса. По тези причини, общият размер на разноските за
първите две инстанции, които следва да се присъдят в полза на въззивника-ищец възлиза на
8 150 /осем хиляди сто и петдесет/ лева.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение 261789 от 15.12.2020 г. по гр.д. 1990/2019 г. по описа на
Софийски градски съд и вместо това постановява:
ОСЪЖДА В. П. С. с ЕГН: **********, гр. ***, ул. „***“ № 38, ет. 3, ап. 10 да
заплати на М. К. А. с ЕГН: **********, гр. ***, ул. „***“ № 48, вх. Б, ет. 4, ап. 11 на
основание чл.285 ЗЗД сумата от 39 784.10 /трийсет и девет хиляди седемстотин осемдесет и
четири лева и десет стотинки/ лв. (представляваща частична претенция от цяла такава в
размер на сумата общо 88 148.26 лв. или осемдесет и осем хиляди сто четиридесет и осем
лева и двайсет и шест стотинки), представляваща разноски по договор за поръчка от
15.11.2013 г., изразяващи се в заплатени от ищеца А. продажни цени и нотариални такси по
следните договори за покупко-продажба на земеделска земя, обективирани в следните
нотариални актове: № 84 от 23.12.14г. на нотариус Г.Х.; № 190 от 18.12.13г. на нотариус
В.М.; № 193 от 18.12.13г. на нотариус В.М.; № 188 от 18.12.13г. на нотариус В.М.; № 187 от
18.12.13г. на нотариус В.М.; № 186 от 18.12.13г. на нотариус В.М.; № 103 от 24.02.14г. на
нотариус В.М. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2018 г. до
окончателното издължаване.
ОСЪЖДА В. П. С. с ЕГН: **********, гр. ***, ул. „***“ № 38, ет. 3, ап. 10 да заплати на М.
К. А. с ЕГН: **********, гр. ***, ул. „***“ № 48, вх. Б, ет. 4, ап. 11 на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 8 150 /осем хиляди сто и петдесет/ лева съдебно-деловодни разноски за
първите две инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
6
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7