Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-E въззивен състав в публично
съдебно заседание, проведено
на девети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА
ГЕНЖОВА
мл. съдия
АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши
съдия Ивчева в.гр.дело № 5446 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
Решение № 20274901 от 13.12.2020 г., постановено по гр. д. № 62539/2018 г. по
описа на СРС, I ГО, 118-ти състав, e частично
уважен предявения от Н.М.Т. срещу П.на Р.Б.осъдителен
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за сумата от 10000,00 лева – обезщетение за
неимуществени вреди от обвинение в извършено престъпление, по което ищецът е
оправдан с влязла в сила присъда от 16.11.2012 г. по НОХД № 430/2006г. по описа
на Софийски окръжен съд, НО, ведно със законната лихва от 04.12.2012 г. до
окончателното погасяване, като е отхвърлен иска за разликата над 10000,00 лева
до пълния предявен размер от 25000,00 лева. С решението си СРС е разпределил
отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода от спора.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство П.на Р.Б., с която се поддържа, че решението в
частта, с която искът е уважен, е неправилно и незаконосъобразно. Обосновават
се доводи, че по делото не са били установени при условията на главно и пълно доказване
обстоятелствата, обосноваващи основателността на исковата претенция – претърпените
от ищеца неимуществени вреди и настъпването им в пряка причинно-следствена връзка
с повдигнатото му обвинение, поради което същата била неправилно уважена от районния
съд. Поддържа се присъденият размер на компесаторното обезщетение да е завишен
при твърдения за несъответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при неговото
определяне. Изразена е молба решението, постановено от СРС, да бъде отменено, а
предявения иск – отхвърлен. В условията на евентуалност от въззивния съд се
иска размерът на обезщетението да бъде намален.
Насрещната
страна оспорва подадената срещу отхвърлителната част на решението жалба с
отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В същия се излагат подробни
доводи за неоснователност на съображенията на ответника П.на Р.Б.и се поддържа, че първоинстанционното
решение е законосъобразно и правилно. Заявява се искане за оставяне без
уважение на въззивната жалба.
Постъпила е и
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Н.М.Т. срещу
решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 10000,00 лева до
пълния предявен размер от 25000,00 лева. Поддържа се, че неправилно районният
съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не е взел
предвид тежестта на повдигнатото срещу ответника обвинение, продължителността
на наказателното производство, негативното отражението на обвинението върху трудовата
заетост на ищеца, неговия социален живот, доброто му име, неговата психика и
здраве, като последните довели до трайни, необратими и тежки здравословни
последици – почти пълна слепота. Искането до въззивния съд е да отмени
решението в обжалваната от ищеца част и да уважи иска за разликата над 10 000
лева до пълния предявен размер от 25000,00 лева. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на тази въззивна жалба от ответника П.на Р.Б..
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите на страните за
неправилност на съдебния акт, съдържащи се в сезиращите настоящата инстанция
въззивни жалби, съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) срещу ищеца да е било повдигнато обвинение
за извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в
сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3)
подсъдимият да е претърпял неимуществени вреди и 4) причинените неимуществени и
имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от
повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка
между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното
обвинение, и причинения вредоносен резултат. Отговорността на П.за повдигане на незаконно обвинение е
обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно
длъжностно лице при П.– арг. чл. 4, предл.
последно ЗОДОВ.
Не са спорни между страните, а и от събраните по
делото доказателства се установяват първите два елемента от фактическия
състав на съдебно предявеното вземане, а имменно: с влязла в сила на 04.12.2012 г. Присъда № 27 от 16.11.2012
г., постановена по НОХД № 430/2006 г. по описа на СОС, НО, ищецът, наред с още
28 подсъдими, е бил признат за невиновен в извършване на следното пристъпно
деяние: при условията на продължавано престъпление в качеството му на
длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1,6. „а” от НК – контрольор граничен
сектор „Калотина” при Управление „Пътни такси и разрешителни” на Изпълнителна
агенция „Пътища”, действайки в съучастие като съизвършител, умишлено не е
положил достатъчно грижи за възложената му работа, нарушавайки разпоредбите на
Раздел I, т. 1, т. 2 и т. 6 и Раздел II, т. 1 и т. 2 от Инструкция № НД
1560/29.04.2002 г. за организацията на събирането, отчитането и контрола на
пътните такси и разрешителни от служителите на Управление „Пътни такси и
разрешителни”, утвърдена от Главния директор на У. и т. 1.1.1, т. 1.2.1, т.
1.2.2 и т. 1.4.2 от Длъжностната характеристика на технически сътрудник
„контрольор на граничен сектор”, като не е събрал от 8244 бр. леки коли с
чуждестранна регистрация, дължими пътни такси, общо в размер на 71236 щатски
долара, равняващи се на 132812,80 лева, в следствие на което за Управление
„Пътни такси и разрешителни” последвали значителни щети в големи размери и
случаят е особено тежък.
Така спорът между страните се концентрира върху
обстоятелствата по настъпването на
твърдените от ищеца неимуществени вреди в причинно-следствена връзка с
повдигнатото му незаконно обвинение. В тази връзка в хода на
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства и са изготвени
и приети заключения на съдебнопсихологична и съдебномедицинска експертизи.
От показанията на свидетеля М.Л.– роднина на ищеца,
се установява, че през периода на протичне на процесното наказателно
производство ищецът изпаднал в депресивно състояние – не излизал от вкъщи, дори
от собствената си стая, не контактувал с близки,
приятели и роднини. Влошило се и неговото здравословно състояние – покачило
се нивото на кръвната захар, обострил се диабетът му, с годините се проявили
сериозни проблеми със зрението, наложили извършването на хирургични
интерванции. Здравословното му състояние не му позволявало да работи
пълноценно, въпреки това след оправдаването му ищецът започнал работа във фирма
на роднини с цел да преоодолее депресивното си състояние.
Съдът приема с доверие показанията на свидетеля,
тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства – аргумент
от чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като
субективните възприятия за последиците върху психичното и здравословното състояние
на ищеца по време на протичане на процесното наказателно производство са
непосредствени.
От заключението на съдебнопсихологичната експертиза
се установява, че от психологична гледна точка процесното наказателното
производство се е отразило неблагоприятно върху емоционалното и психосоциалното
функциониране на ищеца. Констатираното при ищеца състояние на субективен
дистрес се отразява негативно върху цялостното му здраве (биопсихосоциално
фукциониране), като увеличава уязвимостта спрямо възникването или влошаването
на заболявания.
От заключението на съдебномедицинска експертиза се
установява, че ключовите патологични състояние водещи до сериозните
функционални и структурни изменения в очите на ищеца са диабетната ретинопатия
и макулопатия с кистоиден оток. Вещото лице изяснява, че това са сериозни очни,
потенциално застрашаващи зрението на ищеца усложнения на захарния диабет, особено
при случаите с лошо компенсиран диабет, какъвто е този на ищеца. Съгласно
медицинската документация, диабетът при ищеца е установен около 5 години преди
началото на съдебното производство срещу ищеца, а прогресията в заболяването на
очите се проявява след 2012 г., поради непостигнат оптимален контрол на диабета
и неговата декомпенсация. Първите по-сериозни изменения в зрението на ищеца
(впоследствие развили се до катаркт на двете очи) са установени през 2015 г. Вещото
лице не изключва възможността по принцип хроничният стрес, по различни
механизми, да довел до влошаване на диабетния контрол и съответно до развитието
или прогресирането на конкретните очни усложнения, но с оглед мултифакорната
обусловеност на захарния диабет като заболяване и съответно свързаните с него
очни усложнения в конкретния случай не би могло да се изведе пряка причинна
връзка между дългогодишния срес и възникналите очни усложнения.
Настоящият въззивен състав при преценка на
заключенията на съдебнопсихологичната и съдебномедицинска експертизи, съобразно
правилото на чл. 202 ГПК, намира, че няма пречка да ги кредитира, тъй като и
двете са изготвени обективно, комепетентно и добросъвестно, не са оспорени от
страните, не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства.
Вещите лица са отговорили изчерпателно на поставените задачи, след извършване
на личен преглед на ищеца и запознаване с относимата медицинска документация.
При така приетите за установени правнорелевантни
факти въззивната инстанция счита, че предявеният осъдителен иск за заплащане на
обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение е
доказан по своето основание – изяснените от свидетеля изменения в социалното
общуване на ищеца и в неговото психично състояние са закономерна, необходима последица от
незаконното обвинение за престъплението, за което ищецът е бил обвинен, т. е.
изживеният стрес, психическо напрежение, емоционална потиснатост и чувство за
професионална неудовлетвореност са в причинно-следствена връзка с незаконно
предявеното обвинение за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за
което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години.
Отразяването на наказателното преследване срещу него е накърнило достойнството
му (възприемането на човешката личност в обществото като съвкупност от
притежавани морални и интелектуални качества; на обществената оценка за него),
неговото добро име като лице, заемащо държавна длъжност.
Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно задължителната практика на ВКС,
обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР №
3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика
на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост“, по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които
следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и
продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал.
1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления –
умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу
него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата
икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането.
Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на
процесуалния й субституент ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си
също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва
да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от
деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В
мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни
обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения
от него размер на обезщетението. В този смисъл настоящият въззивен състав
намира за релевантни за определяне на процесното обезщетение за неимуществени
вреди следните установени по делото конкретни обстоятелства:
Срещу ищеца е било повдигнато обвинение за тежко
умишлено длъжностно престъпление от общ характер по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3,
вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което в наказателния
закон са предвидени три кумулативни наказания: лишаване от свобода от три до
дванадесет години, лишаване от право да се заема определена държавна или обществена
длъжност и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Съобразно
времевата рамка, определена от момента на внасяне на обвинителния акт срещу
ищеца и другите 28 лица в Софийския окръжен съд, по повод на което е образувано
НОХД № 430/2006 г. по описа на СОС, НО – през 2006 г. и датата на влизане в
сила на оправдателната присъда – 04.12.2012 г., съдебното наказателно
производство е продължило повече от 6 години, като първото публично съдебно
заседание е проведено на 16.10.2006 г., а последното на 16.12.2012 г. Без
съмнение, през целия този продължителен период от време ищецът е търпял
обичайните в подобни случаи неимуществени вреди – стрес, страх от несправедливо
осъждане, накърняване на личното му достойнство, чест и доброто му име в
обществото, ограничение на социалните му контакти. Но заедно с това у ищеца настъпила
и драстична промяна в негативен аспект – той се изолирал от близки, приятели и
роднини, изгубил е желание да контактува с тях, както и излиза от дома и дори
от стаята си.
От друга страна, обаче, видно от събраните по
делото доказателства досъдебната фаза на наказателния процес е продължила
по-малко от половин година. Не са ангажирани доказателства, от които да бъде
направен извод за броя на общо проведените публични съдебни заседания, за
причините довели до тяхното отлагане, за процесуалното поведение на
подсъдимите, в частност на ищеца. Предвид това и съобразно множеството
обвиняеми и съответните им престъпни деяния (29 на брой) не би могло да се
приеме, че продължителността на воденото срещу ищеца незаконосъобразно
наказателно преследване не е приключило в разумен срок. Същевременно, спрямо
ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, съответно той
обективно не е следвало да търпи значителни трудности в своето социално
общуване и придвижване в пространството. Също така ищецът е бил оправдан още на
първа инстанция, което още тогава е намалило притесненията му за изхода на
наказателното производство. Не се установиха по делото значителни по обем и
интензитет неблагоприятни последици за ищеца в сферата на неговата трудова
заетост. На първо място, от приетата като писмено доказателство по делото
Заповед № 3-2205/07.08.2006 г. на главния директор на Управление „Пътни такси и
разрешителни” се установява, че трудовото правоотношение на ищеца е било
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на
страните, изразено писмено. Следователно същото не е пряка и закономерна
последица от повдигнатото незаконно обвинение, като други доказателства в
противен смисъл не са ангажирани по делото. Видно от представения по делото
трудов договор № 10/30.01.2009 г., считано от 03.02.2009 г. ищецът е започнал
работа на длъжност „технически сътрудник“, при размер на трудовото
възнаграждение от 350 лева. По делото не са ангажирани доказателства, от които
да може да бъде изведен извод за корелативна обвързаност между повдигнатото
срещу ищеца незаконно обвинение и размера на посочената работна заплата. Не
може да се приеме от събраните по делото доказателства, че наказателното
преследване срещу ищеца не е оказало пряко и непосредствено негативно въздействие
върху здравословното му състояние. Действително от заключенията на
съдебнопсихологична и съдебномедицинска експертизи се установи известна връзка
между субективния дистрес, предизвикан от процесното наказателно производство,
върху диабета, от който страда ищеца. Въпреки това, не могат да бъдат
пренебрегнати конкретните установени по делото факти, а именно, че диабета като
заболяване е установен около 5 години преди началото на съдебното производство
срещу ищеца, и че прогресията в заболяването на очите, довела впоследствие до
диабетната ретинопатия и макулопатия с кистоиден оток, се е проявила след
приключване на процесното наказателно производство, причина за което е бил
непостигнатият по-рано оптимален контрол на диабета и неговата декомпенсация.
Ето защо, в случая не може да се говори за пряка и непосредствена
причинно-следствена връзка между описаното от експертите влошаване на
здравословното състояние на ищеца и повдигнатото му незаконно обвинение.
Воден от горното и доколкото по делото не се
установиха преки и закономерни негативни последици, които незаконното обвинение
да е оказало върху здравословното състояние на ищеца и върху трудовата му
ангажираност, и като прецени сравнително лекия характер на взетата спрямо него
мярка за неотклонение „подписка“ и съответната на броя обвиняеми и повдигнатите
им обвинения продължителност на наказателното производство, както и социално-икономическите
условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на
оправдателната присъда, настоящия съдебен състав намира, че размерът на
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е несъответно на обективния
характер на понятието за „справедливост“, залегнало в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради което и следва да бъде намалено до размера от 8000,00 лева. При
определянето на последният съдът взе предвид и факта, че самото осъждане на
ответната ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид
моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения обжалваното
първоинстанционно решение като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с
която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен
за разликата над сумата от 8 000 лева до сумата от 10 000 лева, ведно със
законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено
отхвърляне на иска в тази му част. Първоинстанционното решение е правилно като
краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от
ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за
сумата 8 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.12.2012г. до окончателното плащане.
По
разноските:
Съобразно
изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция обжалваното решение следва
да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца са определени съдебни разноски над сумата от 3,20 лева до присъдения
размер от 10,00 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса за
първоинстанционното производство, както и над сумата от 640,00 лева до
присъдения размер от 800,00 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СРС.
С
оглед изхода на пренесения пред СГС с двете въззивни жалби материалноправен
спор в тежест на П.на Р.Б.следва да
бъдат възложени на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ разноски за заплатена държавна
такса в размер на 01,00 лева и на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв разноски
за адвокатско възнагражение в размер на 166,00 лева.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №
20274901 от 13.12.2020 г., постановено
по гр. д. № 62539/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 118-ти състав – в частта, с
която П.на Р.Б.е осъдена да заплати на Н.М.Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ разликата над сумата от 8 000,00 лева до
сумата от 10 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от обвинение в извършено престъпление, по което ищецът е оправдан с
влязла в сила присъда от 16.11.2012 г. по НОХД № 430/2006 г. по описа на
Софийски окръжен съд, НО, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано
от 04.12.2012 г. до окончателното плащане, както и в частта, в която на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.НА Р.Б.е
осъдена да заплати на Н.М.Т., ЕГН **********, съдебни разноски над сумата от
3,20 лева до присъдения размер от 10,00 лева, представляващи разноски за
заплатена държавна такса за първоинстанционното производство, както и над
сумата от 640,00 лева до присъдения размер от 800,00 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.М.Т.,
ЕГН **********, срещу П.на Р.Б.иск с
право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.
1 ЗОДОВ – за разликата над сумата от 8000,00 лева до сумата от 10000,00
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в
извършено престъпление, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от
16.11.2012 г. по НОХД № 430/2006 г. по описа на Софийски окръжен съд, НО, ведно
със законната лихва върху тази разлика, считано от 04.12.2012 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20274901 от 13.12.2020 г., постановено
по гр. д. № 62539/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 118-ти състав – в останалата
обжалвана част, с която П.на Р.Б.е
осъдена да заплати на да заплати на Н.М.Т., ЕГН **********, на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ
сумата 8000,00 лева, – обезщетение за неимуществени вреди от обвинение в
извършено престъпление, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от
16.11.2012 г. по НОХД № 430/2006 г. по описа на Софийски окръжен съд, НО, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 04.12.2012 г. до окончателното
плащане, и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 3,20 лева, представляваща
разноски за заплатена държавна такса за първоинстанционното производство, и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 640,00 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ П.на Р.Б.да заплати на Н.М.Т., ЕГН **********,
сумата
от 01,00
лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв П.на Р.Б.да заплати на адв. И.Г. сумата от
166,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие
във въззивното производство.
Решението може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.