Р Е Ш Е Н И Е
№ 313
гр. Перник, 09.08.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на дванадесети юли през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 244 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение
№ 74/08.02.2019 г., постановено по гр.д. № 6150/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, първоинстанционният съд е осъдил „Еврострой ВиД“ ООД, с ЕИК:
********* да заплати на П.И.З., с ЕГН: ********** на основание чл. 200, ал. 1
от КТ сумата от 9 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на ***, ведно
със законната лихва от *** до окончателното изплащане на вземането, като за
разликата над 9 000 лева до пълния претендиран размер от 40 000 лева,
искът е отхвърлен като неоснователен.
Със
същото решение първоинстанционният съд е осъдил „Еврострой ВиД“ ООД да заплати
на П.И.З. на основание чл. 200, ал. 1 от КТ и сумата от 94.11 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на
трудова злополука, настъпила на ***, ведно със законната лихва от *** до
окончателното изплащане на вземането, като за разликата над 94.11 лева до
пълния претендиран размер от 313.69 лева, искът е отхвърлен като
неоснователен.
Предвид
изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил ищцата да заплати на
ответното дружество сумата от 1550 лева, представляваща разноски по делото. От
своя страна „Еврострой ВиД“ ООД е осъдено да заплати на адв. П.Д. сумата от 450
лева – за оказана безплатна адвокатска защита на П.З., а по сметка на РС – гр.
Перник сумата от 427.50 лева – представляваща държавна такса и разноски за
извършените експертизи.
Срещу
постановеното решение са подадени въззивни жалби и от двете страни по делото.
От
„Еврострой ВиД“ ООД, чрез процесуалния му представител – адв. Г.Б. е депозирана
въззивна жалба с вх. № 5208/18.02.2019 г., като първоинстанционното решение се
оспорва в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на ищцата сумата
от 9000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната трудова
злополука. Твърди се, че в обжалваната част същото е неправилно и необосновано.
Навеждат се подробни доводи, че определеното от районния съд обезщетение за
неимуществените вреди в размер на 30 000 лева е несъразмерно високо и не е
съобразено нито с константната съдебна практика при аналогичен вид увреждания,
нито с критерия за справедливост предвид събраните по делото доказателства.
Акцентира се върху обстоятелството, че съгласно представената по делото
медицинска документация, а и заключението на съдебно-медицинската експертиза,
възстановителният период за полученото увреждане е много по-кратък и с много
по-малко съпътстващи усложнения в сравнение с твърденията, изложени в исковата
молба. Посочва се, че общото здравословно състояние на ищцата предвид възрастта
й също следва да се вземе предвид. Обръща се внимание и на събраните по делото
свидетелски показания. В допълнение се посочва, че ответното дружество като
работодател е проявило максимална коректност в отношенията си с ищцата по повод
инцидента.
На следващо
място се излагат подробни доводи срещу извода на районния съд относно приетия
процент на съпричиняване в размер на 70 %. Твърди се, че от събраните по делото
доказателства безспорно се установявало, че ищцата е допринесла в значителна
степен за причиняване на полученото увреждане, доколкото не е спазила правилата
за безопасни условия на труд и за вътрешния ред при ответника. В тази връзка се
прави извод, че процентът на съпричиняване следва да е поне 90 %.
По така
изложените съображения се първоинстанционното решение да бъде отменено като на
ищцата бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в по-малък размер
предвид критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се приеме 90 %
съпричиняване от нейна страна. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор с вх.
№ 8498/19.03.2019 г. от П.З., чрез процесуалния й представител – адв. Н.Х..
Излагат се подробни съображения за правилност и обоснованост на атакуваното
съдебно решение в обжалваната част. Твърди се, че правилно районният съд е
приел предявеният иск за доказан по основание. Излагат се подробни доводи, че
ищцата е претърпяла значителни болки, страдания и неудобства от полученото
увреждане, които се установявали по несъмнен начин от събраните по делото
доказателства, в това число от изготвените експертизи. На последно място се
посочва, че претендирания от жалбоподателя процент на съпричиняване в размер на
90 % е необосновано висок, а и твърденията му в тази насока са въобще
несъстоятелни. По тези съображения се иска въззивната жалба да бъде оставена
без уважение. Претендират се разноски за процесуално представителство при
условията на чл. 38 от ЗАдв. за предоставената защита срещу въззивната жалба.
От П.З.
по делото са постъпили две въззивни жалби – въззивна жалба с вх. №
6487/28.02.2019 г., подадена чрез пълномощника адв. Н.М. и въззивна жалба с вх.
№ 6976/05.03.2019 г., подадена чрез пълномощника адв. Н.Х.. В тази връзка
следва да се отбележи, че по делото е налице изявление на П.З., с което същата
е оттеглила представителната власт на адв. М.. Въпреки това в съдебно заседание
пред въззивния съд, проведено на 23.05.2019 г., предвид дадената й такава възможност,
жалбоподателката е заявила, че поддържа подадената от адв. М. жалба. В тази
връзка въззивният съд приема като предмет на делото и двете въззивни жалби на П.З..
В
подадената жалба с вх. № 6487/28.02.2019 г. първоинстанционното решение се
оспорва изцяло в отхвърлителната му част. В тази връзка на първо място се
излагат доводи, че определеното от съда обезщетение в размер на 30 000
лева не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Твърди се,
че този размер е занижен предвид обема на понесените от ищцата неимуществени
вреди. Последните се описват подробно в жалбата, като в тази връзка се
акцентира върху обстоятелството, че първоинстанционният съд не ги е съобразил в
пълнота при преценката си за размера на обезщетението. Прави се извод, че тази
преценка не съответства нито на трайната съдебна практика при този вид
увреждания, нито на критерия за справедливост.
На
следващо място се твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички
доказателства по делото, поради което неправилно е приел поведението на ищцата
за груба небрежност. В тази връзка се излагат подробни доводи, като е цитирана
и съдебна практика относно понятието за груба небрежност по смисъла на
трудовото законодателство. С тези аргументи се поддържа извод, че дори да се
приеме за установено, че ищцата е съпричинила вредоносния резултат, то
поведението й не може да се приеме за груба небрежност, следователно не може да
доведе и до намаляване на дължимото й обезщетение. Алтернативно се излагат
доводи, че приетият от районния съд размер от 70% съпричиняване е прекомерен с
оглед фактическата обстановка по делото.
На
последно място се излагат доводи, че поведението на ищцата, довело до процесния
инцидент, не е в нарушение на трудовата дисциплина, тъй като същата е напуснала
работното си място по време на почивка и следователно е имала право да се
намира до кафе машината в предприятието. Обръща се внимание, че проведените от
работодателя инструктажи за безопасност и здраве не го освобождават от
отговорност, нито обуславят виновно и съзнателно поведение от страна на
жалбоподателката, доколкото същата не е могла да предвиди вредоносните
последици от поведението си. С тези аргументи се иска решението да бъде
отменено в обжалваната част като претендираните обезщетения бъдат присъдени на
ищцата в пълен размер.
В подадената
жалба с вх. № 6976/05.03.2019 г. първоинстанционното решение се
оспорва изцяло в отхвърлителната му част. Твърди се, че в тази му част същото е
необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В тази връзка се
посочва, че районният съд е нарушил разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД и на чл. 201,
ал. 2 от КТ. На първо място се излагат подробни доводи, че определеното от съда
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева е в твърде
нисък размер, предвид получените от жалбоподателката увреждания и претърпените
от нея болки и страдания. Твърди се, че при определяне на размера на
обезщетението съдът следва да съобрази и настъпилите промени в здравословното
състояние на ищцата, което в случая не било направено. Акцентира се и върху
обстоятелството, че приетата пред районния съд съдебно-медицинска експертиза не
е отговорила на всички релевантни за здравословното състояние на ищцата
въпроси. По тези съображения се навеждат аргументи за необходимостта от
назначаване на две допълнителни съдебно-медицински експертизи. Представя се и
допълнителна медицинска документация. На следващо място се излагат подробни
доводи относно липсата на съпричиняване на процесната трудова злополука от
страна на жалбоподателката. В тази връзка се посочва, че районният съд е
допуснал нарушение като е постановил непълен доклад по делото, доколкото не е
възложил в доказателствена тежест на ищцата да установи възраженията си срещу
твърдяното от ответника съпричиняване. Оспорват се ангажираните от ответното
дружество доказателства в тази насока. Излагат се аргументи за доказаност и на
претърпените имуществени вреди. По тези съображения се иска постановяване на
решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се
разноски при условията на чл. 38 от ЗАдв.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от въззиваемото дружество не е
постъпил отговор на въззивните жалби.
В съдебно заседание
пред въззивната инстанция за жалбоподателя „Еврострой ВиД“ ООД, редовно
призован – се явява управителят на дружеството В. Ш.. Явява се и процесуалният
му представител – адв. Б., който поддържа въззивната жалба, оспорва въззивните
жалби на насрещната страна, не прави доказателствени искания. По същество
излага съображения за необоснованост и неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Иска на ищцата да бъде присъдено обезщетение,
съобразено с реалната обстановка по делото и действително претърпените вреди.
Претендира разноски като представя списък по чл. 80 от ГПК.
Жалбоподателката
П.З., редовно призована, се явява лично в съдебното заседание пред въззивния
съд и заедно с адв. Х.. Последната поддържа депозираните въззивни жалби,
оспорва въззивната жалба на дружеството. По същество излага доводи за
неправилност на решението в обжалваната част. Иска въззивните жалби да бъдат
уважени по изложените в тях съображения, съответно въззивната жалба на дружество
отхвърлена по съображенията, развити в отговора срещу нея. Претендира разноски
в минималния размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Трите
депозирани по делото въззивни жалби са подадени в законоустановения срок срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от активно легитимирани страни, имащи правен
интерес от обжалване, поради което същите са допустими и редовни и следва да
бъдат разгледани по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 31.08.2018 г., подадена от П.И.З.. Със същата е
предявен осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда КТ)
– за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 40 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и
неудобства, резултат от трудова злополука, настъпила на ***, ведно със
законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 313.69 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди в резултат от трудова злополука, настъпила на ***, ведно със законната
лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на вземането.
В
исковата молба се твърди, че на *** между ищцата и ответното дружество бил
сключен трудов договор № ***, като ищцата била назначена на длъжност „***“ в
обект на работодателя, намиращ се в ***. На следващо място се твърди, че на ***
ищцата претърпяла трудова злополука – отишла да си вземе кафе от машина в
обекта, но когато тръгнала обратно към работното си място била блъсната от
натоварен мотокар. Уточнява се, че инцидентът е деклариран от ответника пред
НОИ и е признат за трудова злополука със съответно разпореждане, което не е
обжалвано и е влязло в сила. Твърди се, че вследствие на удара ищцата е
претърпяла сериозни травматични увреждания в областта на лява колянна става и
лява тибия. Посочва се, че непосредствено след инцидента й се е наложило да
потърси медицинска помощ като увредената става е била обездвижена чрез ортеза.
Излагат се подробни съображения, че в резултат от злополуката ищцата е
претърпяла сериозни вреди – физически болки и страдания, причинени от
ограниченото и болезнено движение на левия й крак. Допълва се, че на същата се
е налагало продължително време да приема обезболяващи средства, а в период от
няколко месеца след инцидента е имала затруднения в ежедневното си обслужване,
поради което при нея постоянно е имало човек, за да й помага. Твърди се, че и
към настоящия момент ищцата продължава да изпитва болки в левия си крак и да
търпи битови неудобства, стрес и дискомфорт. Обръща се внимание, че преди
инцидента е била жизнена и работоспособна, като се е грижела сама за себе си, а
след това и дори към настоящия момент продължава да е неработоспособна. В тази
връзка се уточнява, че движенията на левия й крак не са напълно възстановени
въпреки извършената рехабилитация. По тези съображения ищцата счита, че
настъпилите промени в здравословното й състояние вследствие на трудовата
злополука са й причинили неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване.
На
следващо място в исковата молба се посочва, че за лечение на получените
увреждания ищцата е изразходвала и финансови средства – за лекарства, консумативи
и прегледи при лекар – в размер на общо 313.69 лева. В тази връзка се твърди,
че последните представляват имуществени вреди, които също подлежат на
обезщетяване от страна на работодателя.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК от страна на ответното дружество „Еврострой ВиД“ ООД
е подаден отговор на исковата молба, с която предявените искове се оспорват по
размер. Твърди се, че действително ищцата е била в трудово правоотношение с
ответника и е претърпяла процесната трудова злополука. Поддържа се обаче, че
същата не е настъпила съгласно твърденията в исковата молба. В тази връзка се
посочва, че ищцата не е била блъсната от мотокар, а сама се е ударила в
машината, доколкото е минала пред нея без да се огледа. Твърди се, че това
поведение на работничката е установено и в разпореждането на НОИ за признаване
на злополуката за трудова. Уточнява се, че мотокарът се е движил съвсем бавно и
е бил с включи светлини, а по това време ищцата е следвало да бъде на работното
си място, а не при кафе машината. В тази връзка се прави извод, че същата е
нарушила правилника за вътрешния трудов ред в предприятието и сама се е
наранила. С тези аргументи се прави възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на ищцата като се твърди, че осъщественото от нея поведение
представлява груба небрежност, доколкото представлява неспазване на
изискванията за безопасност на труда. В тази насока се иска претендираното
обезщетение да бъде намалено с 90 %, тъй като вредните последици за здравето на
ищцата били резултат изключително от нейни неправомерни действия, с които сама
се е поставила в опасност.
На следващо място се излагат доводи, че
претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди е в завишен размер
и не отговоря на действително претърпените болки и страдания. В тази връзка
твърденията в исковата молба се оспорват като силно преувеличени. Освен това се
обръща внимание и на обстоятелството, че с последния представен по делото
болничен лист, ищцата е трудоустроена, а не неработоспобна, както се посочва в
исковата молба, поради което фактът, че не работи е резултат от нейно собствено
решение, а не от претърпяната злополука. Обръща се внимание, че злополуката не
е наложила оперативно лечение, а описваните от ищцата увреждания, болки и
страдания се дължат преимуществено на дегенеративни промени заради възрастта й
и биха се проявили, дори да не беше настъпил процесният инцидент. Поддържа се и
че възстановителният период е бил по-кратък от твърденията в исковата молба. Оспорва
се и причинната връзка между част от уврежданията и злополуката. С тези
аргументи се иска намаляване на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди при съобразяване на критерия по чл. 52 от ЗЗД, както и приемане на
процент на съпричиняване в размер на 90 %. Допълва се, че работодателят е
проявил максимална коректност в отношенията си с ищцата след злополуката, като
й е оказал помощ и не е прекратил трудовото й правоотношение, въпреки че е била
в изпитателен срок. Не се възразява срещу претендираните имуществени вреди.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: трудов договор № ***, заповед за прекратяване на трудов договор № ***,
Разпореждане № *** на НОИ, медицинска документация на П.З., пет броя фактури,
декларация за трудова злополука от ***, протокол за трудова злополука с
приложени към него обяснения, длъжностна характеристика, правилник за вътрешния
трудов ред в „Еврострой ВиД“ ООД, два броя копие от книга за инструктаж по
безопасност и здраве при работа, служебна бележка, застрахователна полица за
застраховка трудова злополука № ***, протокол за резултати от извършено
разследване трудова злополука, личен картон и свидетелство за правоспособност
на П.З., писмо от „Еврострой ВиД“ ООД до директора на НОИ с приложени документи
за трудова злополука и копие от трудова книжка на П.З.. По
делото са разпитани трима свидетели: Т.Г.З. (син на ищцата), Р.Г.В. (работник в
ответното дружество) и П.Б.М. (работник в ответното дружество). Св. З. излага
подробно възприятията си относно здравословното състояние на ищцата, както и
последствията от него за социалния й живот и за емоционалното й състояние. Св. В.
описва възприятията за процесния инцидент, както и относно предприетите
действия за осигуряване медицинска помощ на ищцата. Излага впечатления и
относно състоянието на ищцата след злополуката. Св. М. твърди, че не е възприел
процесния инцидент, но дава сведения за здравословното състояние на ищцата
впоследствие.
В хода на
делото пред първостепенния съд са извършени и приети две експертизи – съдебно
медицинска (СМЕ) и съдебно психологична експертиза (СПЕ). От заключението по
СМЕ се установява какви увреждания е получила ищцата вследствие на процесната
злополука и как същите са се отразили на здравословното й състояние. Установява
се също какви действия са предприети за лечение на получените травми, както и
продължителността на възстановителния период. Изследвано е каква е прогнозата
за пълно възстановяване от всички претърпени увреждания. От СПЕ се установява
как процесната злополука се е отразила на психическото състояние на ищцата, как
се проявяват последиците от нея в момента и какъв период е необходим за преодоляването
им.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че ищцата е работила по трудово правоотношение в ответното
дружество. Приел е също, че на *** последната е претърпяла трудова злополука по
смисъла на чл. 55, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване – отишла да си
вземе кафе от кафе автомат в цеха, където работи, след което се обърнала и
тръгнала без да се огледа, при което се ударила в товара на движещ се мотокар и
паднала на земята.
Като е
анализирал изготвената СМЕ районният съд е счел, че същата кореспондира с
представените писмени доказателства относно здравословното състояние на ищцата,
поради което я е кредитирал. Въз основа на същата е приел, че в следствие на процесния
инцидент ищцата е получила счупване на горния край на тибията (голям пищял) на
левия крак. Посоченото травматично увреждане е предизвикало силни болки и
страдания и е довело до затруднения в ежедневното обслужване на ищцата, както и
до неблагоприятни последици за психическото й състояние. Прието е и че
възстановителният период от травмата е бил с продължителност от около 180 дни.
Освен това
съдът е дал вяра и на разпитаните по делото свидетели и относно здравословното
и емоционалното състояние на ищцата, като в тази връзка е достигнал до извод,
че процесният инцидент и получените при него телесни увреждания са причинили на
същата неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Като е взел предвид
доказателствата по делото и е подложил същите на подробен анализ,
първоинстанционният съд е счел, че справедливото обезщетение, което следва да
бъде присъдено на ищцата съгласно критериите по чл. 52 от ЗЗД е в размер на 30 000
лева.
На следващо
място районният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 201, ал. 2 от КТ, доколкото процесната злополука е настъпила в резултат от поведение на
ищцата, съставляващо груба небрежност. В тази връзка решаващият състав е
изложил подробни доводи, че работничката е съпричинила вредоносния резултат
като поведението й представлява именно груба небрежност, доколкото при
настъпване на злополуката се е намирала на място, отредено за преминаване на
мотокари без да прояви необходимото внимание. По тези съображения районният е
приел, че е налице съпричиняване в размер на 70%, поради което е присъдил
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 9000 лева. Относно претенцията
за имуществени вреди първостепенният съд е счел същата за доказана в пълен
размер, но е присъдил обезщетението съобразно приетия процент на съпричиняване.
Относно
законната лихва върху двете определени обезщетения, същата е присъдена от
датата на увреждането т.е. на процесния инцидент – ***
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните
части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивните жалби.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото – трудов договор № *** и заповед за прекратяване на трудов договор № ***, се установява, че в периода от *** до 22.05.2018 г.
ищцата е била в трудово правоотношение с ответното дружество като е била
назначена на длъжността „***“. Не се спори и че в съответствие с изпълняваната
длъжност на ищцата е бил проведен начален и периодичен инструктаж по
безопасност и здраве при работа. От правилника за вътрешния трудов ред на
работодателя се установява и че на работниците е указано да не се приближават в
опасна близост до движещи се части на работно оборудване, които създават риск от
злополуки, включително да не преминават пред и под транспортни средства.
На следващо място по делото не се спори, а и от ангажираните доказателства
се установява и че на *** ищцата е претърпяла трудова злополука в цеха на
работодателя. На последно място между страните не се спори и че инцидентът е
бил деклариран пред НОИ и е бил признат за трудова злополука с нарочно
разпореждане - № ***, което не е обжалвано и е влязло в сила.
От съдържанието на последното, а и на представения по делото Протокол № ***
за извършено разследване на злополуката, е видно, че е настъпила около 08.15
часа на *** – като ищцата е отишла до кафе автомат в цеха на работодателя и
след като си е взела кафе, се е обърнала и без да се огледа е тръгнала към
работното си място, при което се е ударила в товара на движещ се мотокар и е
паднала на земята.
Конкретният механизъм на осъществяване на процесния инцидент въззивният съд
възприе освен въз основа на писмените доказателства и на показанията па
свидетеля Р. В.. Действително същите подлежат на преценка по реда на чл. 172 от ГПК, доколкото лицето е в трудово правоотношение с ответното дружество и за
него е налице евентуална заинтересованост от изхода на спора. Следва да се
отбележи и че същият не е непосредствен очевидец на злополуката, но е оказал
медицинска помощ на ищцата на мястото на инцидента непосредствено след
настъпването му. В тази връзка въззивният съд взе предвид, че неговите
показания са последователни, логични и кореспондират с останалия събран
доказателствен материал, поради което намира, че следва да им даде вяра като
годни да обосноват фактическите му изводи относно механизма на осъществяване на
злополуката.
На следващо място от представената медицинска документация, а и от
показанията на св. В. се установява, че след падането на ищцата се наложило да
потърси медицинска помощ за установяване характера на получените увреждания и
назначаване на лечение. При формиране на изводите си по делото въззивният съд
също кредитира изготвената и приета пред районния съд съдебно медицинска
експертиза, доколкото експертното изследване е задълбочено, подробно и
компетентно извършено, а по делото липсват и данни за евентуална
заинтересованост на вещото лице от изхода на производството. Съгласно
заключението по същата в следствие на злополуката ищцата е получила изтръгване
с пукване (фисура) на малка част от костта – т.нар. авулзивна фрактура, при
което е изпитала силни болки и страдания с невъзможност за нормално стъпване и
движение. Освен това от фрактурата се е получило кървене, довело до изпълване
на ставата с кръв. Появил се е отток с дифузен подкожен хематом в областта на
лява колянна става. Наложило се е обездвижване на крайника с шина като за около
10-15 дни болките са намалели, а изразеният отток и хематомът са отзвучали за
около 20-25 дни. На следващо място от експертизата се установява, че на ищцата
се е наложило да ходи с патерици около 60 дни, което е довело до неудобства в
битово и хигиенно отношение. След отстраняване на шината е бил налице лек отток
и хидропс на колянната става с болезнени и ограничен движения, но от преглед на
04.01.2018 г. е установено, че фрактурата е зараснала. От експертното
изследване е видно, че на ищцата се е наложило да предприеме рехабилитация като
до започването й обема на движение на колянната става е бил силно ограничен, но
вследствие на лечението, същият се е възстановил почти напълно. Съгласно СМЕ
при ищцата е налице и увреда в междупрешленните дискове в поясния отдел с
радикулопатия, но вещото лице изразява мнение, че същата не е последица от
процесния инцидент, макар да посочва, че няма задълбочени познания като
невролог. На последно място от експертизата се установява и че при извършения
от вещото лице личен преглед на ищцата, счупването е зарастнало, а връзковия
апарат на ставата е интактен. Уточнява се, че е налице лек персистиращ едем.
Относно твърдените от ищцата болки при движения и натоварване същите са
възможни, но без функционален дефицит. Походката и самостоятелното предвижване
са възстановени.
На следващо място въззивният съд кредитира и заключението по изготвената и
приета пред него допълнителна СМЕ, доколкото последното е подробно и компетентно извършено, като няма
данни вещото лице да е заинтересовано от изхода на спора. От същото се
установява, че при ищцата са налице начални остеофити на тибиалните ръбове,
които водят до болки, страдания и ограничаване обема на движение на колянната
става – лявата е с обем 105 градуса, а дясната 110 градуса при норма 130-140
градуса. На последно място от заключението по допълнителната СМЕ и разясненията
на вещото лице в о.с.з. въззивният съд приема за установено, че тези увреждания
не са в пряка причинно следствена връзка с процесната трудова злополука,
доколкото се дължат на дегенеративни промени, но последната е допринесла за
развитието им.
Следва да се кредитира като
компетентно и безпристрастно изготвено и заключението по извършената СПЕ. От
последното се установява, че процесният инцидент е отключил стресови фактори
при ищцата като същият продължава да се отразява на психическото й състояние и
към момента, доколкото същата изпитва страх, гняв, депресия, тревожност,
нервност, тъга, апатия. На последно място от експертизата се установява и че
при ищцата са налице симптоми на посттравматичен стрес като същата си припомня
събитието, но е невъзможно да се прогнозира бъдещото състояние, доколкото то
зависи от множество фактори.
На последно място от показанията на разпитаниия по делото свидетел Т. З. се
установят затрудненията и проблемите, които изпитва ищцата поради
здравословното си състояние, както и емоционалните й неудобства в тази връзка. От
същите става ясно, че след злополуката левият крак на ищцата е бил подут и
обездвижен, като в продължение на около
месец се е налагало близките й да й помагат при ежедневното й обслужване, а
самата тя е изпитвала силни болки. Установява се и че след инцидента ищцата не
е можела да работи, което е довело до това, че се е затворила в себе си и се е
чувствала психически недобре. Свидетелят посочва и че към настоящия момент
ищцата изпитва болки при студено време, не може да стои дълго изправена и си
припомня за злополуката. Твърди и че същата иска отново да работи, но няма
такава възможност. В тази връзка настоящият състав също намира, че следва да
даде вяра на така събраните свидетелски показания. Действително последните
подлежат на преценка по реда на чл. 172 от ГПК, доколкото свидетелят е син на
ищцата по делото и следователно е възможно за същия да е налице известна
заинтересованост от изхода на производството. Въпреки това обаче, следва да се
отбележи, че доколкото показанията му са еднопосочни, последователни и логични,
а в последна сметка кореспондират и със заключението по приетата експертиза,
поради което въззивният съд не намира основания да постави под съмнение тяхната
достоверност.
Като последователни и еднопосочни следва да се кредитират и показанията на
св. В. и св. М.. В тази връзка и двамата посочват, че са виждали ищцата около
коледните и новогодишни празници през 2017 г., като са възприели, че същата
излиза от дома си и се предвижва сама, макар и с известни затруднения.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Предвид
оплакванията във въззивните жалби настоящият състав намира, че по делото са
налице два основни спорни въпроса – относно размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл. 200 от КТ с оглед критерия за справедливост по чл.
52 от ЗЗД и относно наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 от КТ,
съответно относно размера на съпричиняването на процесната злополука от страна
на ищцата.
По отношение
на първия въпрос настоящият състав намира, че възраженията, изложени във
въззивната жалба на ответното дружество, досежно определения от районния съд
размер на обезщетението за неимушествени вреди, са основателни. В тази връзка
въззивният съд счита определеното обезщетение в размер на 30 000 лева за
прекомерно завишено като размер с оглед действително претърпените вреди от
пострадалата. Действително неимуществените вреди представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които не биха могли да
бъдат възстановени, но предвиденото в закона обезщетение следва да бъде
определено по справедливост от съда съобразно критериите, предписани в правната
норма на чл. 52 ЗЗД. В този смисъл при формиране на изводите си относно
размера на това обезщетение решаващият състав отбелязва, че съгласно чл. 52 от ЗЗД то се определя от съда по справедливост. Посоченият критерий е предмет на
разглеждане и в задължителната съдебна практика - Постановление
№ 4 от 23.XII.1968 г. на Пленум на ВС.
Съгласно последното понятието „справедливост“ не представлява абстрактна
категория, а предполага преценка на конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
В
настоящия случай при формиране на изводите си относно размера на обезщетението
въззивният съд на първо място взе предвид приетата по делото СМЕ. Съгласно
същата в резултат от злополуката ищцата е получила фрактура на лява колянна
става, от което е изпитала силни болки и страдания, като не
е можела да стъпва и да се движи нормално. Травмата е довела и до кървене и
изпълване на ставата с кръв, съответно до образуване на отток с хематом. За
лечение на увреждането левият крак на пострадалата е бил обезвижен с шина.
Болките са намалели след около 15 дни, а оттокът и хематомът са отзвучали за
20-25 дни. Въпреки това ищцата е ходила с патерици около 60 дни като е
изпитвала затруднения в ежедневното си обслужване. На следващо място съдът
съобрази и че след това на ищцата се е наложило да предприеме рехабилитация, за
да възстанови обема на движение на левия крайник, доколкото вследствие травмата
и лечението същият е бил силно ограничен. В тази връзка не може да се
пренебрегне и продължителният възстановителен период – от общо около 180 дни,
както и обстоятелството, че към настоящия момент ищцата продължава да чувства
болки при движение на левия крайник.
Определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди
налага да бъде взето предвид и психическото състояние на ищцата след инцидента.
В тази връзка следва да се отчете обстоятелството, че последният е причинил
силни стресови фактори при пострадалата, като продължава да се отразява на
психическото й състояние – същата изпитва страх, гняв, депресия,тревожност,
нервност, тъга, апатия, налице са и симптоми на посттравматичен стрес –
припомняне на събитието.
На
последно място при преценката с оглед критерия за справедливост не могат да се
пренебрегнат и показанията на разпитания
по делото свидетел З.. Последният еднозначно и категорично потвърждава
твърденията в исковата молба, че процесният инцидент е оказал негативно влияние
върху социалния живот, а в тази връзка и върху емоционалното състояние на
ищцата. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно показанията на св. З.
ищцата е изпитвала болки през целия възстановителен период, а продължава да
изпитва такива и към момента. Освен това докато крайникът й е бил обездвижен й
се е наложило да ползва чужда помощ при ежедневното си обслужване. Ищцата се е
затворила в себе си и е ограничила контактите си като не може да работи. Като
взе предвид и сравнително напредналата възраст на ищцата въззивният съд намира,
че тези последици неминуемо влияят на емоционалното й състояние и я принуждават
да търпи ограничения в ежедневието си.
При преценка на всички посочени обстоятелства в тяхната съвкупност
настоящият състав счита, че справедливият размер на обезщетението, което следва
да бъде определено за претърпените от ищцата неимуществени вреди, възлиза на
14 000 лева. Последният е адекватен с оглед естеството на получените
увреждания и последиците от тях, доколкото ще възмезди ищцата за претърпените
болки и страдания в достатъчна степен, без да води до прекомерно и
неоснователно обогатяване от нейна страна за сметка на ответното
дружество.
В тази връзка не могат да бъдат възприети възраженията на жалбоподателката З.
за основателност на исковата претенция за неимуществени вреди в пълен размер. Посоченият
извод следва на първо място от обстоятелството, че получената от ищцата
фрактура не е била съпроводена с разместване на кости, поради което не се е
наложило оперативно лечение – проведеното лечение е било единствено чрез
обездвижване на крайника. Освен това видно от експертизата към 04.01.2018 г.
т.е. по-малко от два месеца след злополуката фрактурата е зараснала. На
следващо място не може да се пренебрегне обстоятелството, че след проведената
рехабилитация движенията на засегнатия крайник са били възстановени в почти
пълен обем спрямо възприетата норма. В контекста и на изготвената допълнителна
СМЕ въззивният съд приема, че останалото ограничение в движението на лявата
колянна става се дължи в по-голяма степен на дегенеративните промени в
организма на ищцата заради възрастта й, и в по-малка степен на процесния
инцидент – в тази връзка видно от допълнителната съдебно медицинска експертиза
обемът на движение при левия увреден крайник е 105 градуса, а на десния
незасегнат крайник – 110 градуса при норма от 130-140 градуса – т.е. налице
увреждането е довело до разлика от едва 5 градуса.
На следващо място въззивният съд съобрази и обстоятелството, че съгласно
СМЕ около година след злополуката, когато вещото лице е прегледало ищцата,
фрактурата е зараснала, връзковият апарат на ставата е интактен, въпреки лекия
персистиращ едем, а дори да са налице болки при движения и натоварване същите
не водят до функционален дефицит. Освен това походката и самостоятелното предвижване
са възстановени. По тези съображения и не могат да се възприемат доводите на
ищцата, че левия й долен крайник е трайно, сериозно и необратимо увреден от
злополуката. Не следва да се възприемат и твърденията й че към настоящия момент
не може да работи именно поради това увреждане, доколкото от доказателствата по
делото е видно, че същата е имала
предписание за трудоустрояване до 08.11.2018 г., като след този период
липсват данни, за нея да е имало пречки пред намиране на работа. На последно
място от СПЕ е видно и че не може да се прогнозира до каква степен злополуката
може да се е отразила на психическото й състояние, доколкото то е резултат не
само от последната, но от множество фактори.
Освен това не може да се пренебрегнат и показанията на свидетелите по
делото. В тази връзка действително св. З. посочва, че ищцата се е затворила в
себе си, но въпреки това св. В. и св. М. твърдят, че около месец след
злополуката са виждали ищцата да се разхожда и пазарува. По тези съображения и
въззивният съд намира, че ищцата не е ограничила социалния си живот до
степента, твърдяна в исковата молба.
При формиране на изводите си за неоснователност на претенцията за остатъка
до пълния заявен размер въззивният съд съобрази в последна сметка и възрастта на
ищцата, което обстоятелството само по себе си вече препятства възможността й да
води желания от нея активен социален живот, както и възможностите й на трудовия
пазар.
За пълнота следва да се отбележи, че по делото липсват данни и процесната
злополука да се е отразила на други части от организма на ищцата. Този извод не
може да се промени от съдържащите се данни за заболяване „увреда в
междупрешленните дискове в поясния отдел с радикулопатия“. Видно от мнението на
вещото лице по СМЕ това състояние не е в причинна връзка с претърпяната
злополука. Действително експертът е посочил, че не е специалист невролог,
поради което аналогични въпроси са поставени и пред вещото лице, назначено по
допълнителната СМЕ (различно от това по първоначалната такава). Последното в
заседанието пред въззивния съд е посочило, че такова увреждане може да настъпи
от трудова злополука като процесната само ако същата е осъществена при
специфичен механизъм – а именно съпроводен с увреда на гръбначния стълб,
височинна травма, падане върху седалището или върху главата. По делото обаче
няма нито данни, нито твърдения за такива елементи в механизма на процесната
злополука.
По отношение втория спорен по делото въпрос относно
обстоятелството дали поведението на ищцата съставлява груба небрежност по
смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, въззивният съд намира следното:
Понятието „груба небрежност“ няма легална дефиниция в
трудовото законодателство, поради което съдържанието му следва да се извежда от
трайната съдебна практика. В тази връзка последната също съдържа известни
противоречия като една част от нея предвижда, че понятието съдържа и субективен
елемент (Решение № 1026 от 18.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о.,
ГК), подобно на понятието непредпазливост на наказателното право, друга част,
че същото има само обективни характеристики (Решение № 291 от 11.07.2012
г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., ГК), а трета част
възприема и двете становища (Определение № 600 от 26.04.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 1573/2011 г., III г. о., ГК).
Независимо от тези противоречия обаче от цитираните решения на ВКС може да
се направи извод, че понятието „груба небрежност“ по чл. 201, ал. 2 от КТ
предполага една по-висока степен и роля на елементи като невнимание, нарушение
на правила, неполагане на дължима грижа и несъобразяване с обективни фактори, в
поведението на пострадалото лице в сравнение с общото понятие за съпричиняване.
По тези съображения поведение, което в общия случай на деликт би могло да се
приеме за съпричиняване от страна на пострадалия, не всякога може да се приеме
за груба небрежност по смисъла на трудовото законодателство. В настоящата
хипотеза въззивният съд намира, че процесният случай е именно такъв.
Действително по делото се установява, че съприкосновението между ищцата и
машината мотокар е настъпило, тъй като ищцата се е озовала в опасна близост до
нея, защото не се е огледала след като си и е взела кафе. Независимо от това
обаче дори поведението й обективно да е съпричинило до известна степен вредоносния
резултат, същото не е от такова естество, че да се приеме за груба небрежност. Този
извод следва от обстоятелството, че последната от обективна гл.т. представлява неполагане на дължимата грижа според един абстрактен
модел – поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед
естеството на дейността и условията за извършването й.
В тази връзка грубата небрежност действително е неполагане на грижа, но според различен абстрактен
модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната
дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато
работникът при или по повод на работата не проявява необходимото старание и внимание, в нарушение технологичните правила и на правилата за
безопасност. Такова
съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от
работодателя освен ако не е осъществено при допусната груба небрежност – липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и правила за безопасност (така Решение № 291 от 11.07.2012
г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., ГК, Определение № 370 от
29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4062/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 135 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4075/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 60 от 5.03.2014
г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о., ГК и др.).
В
настоящия случай въззивният съд приема, че поведението на ищцата, довело до
съпричиняване на вредоносния резултат, не отговаря по своето естество именно на
тези характеристики на понятието за „груба небрежност“. В тази връзка
настоящият състав счита, че единствено от факта, че пострадалата е преминала
без да се огледа не може да се направи извод поведението й да представлява липса на елементарно старание
и внимание и неполагане на дължимата грижа, която и най-небрежният човек би
положил. На плоскостта на фактите по конкретния казус въззивният съд взе
предвид, че злополуката е настъпила в цеха на работодателя, където обичайно са
се намирали едновременно и хора и машини, като зоните за предвижването им не са
били физически отделени. В тази връзка следва да се отбележи, че действително
има данни да са съществували отделни зони за хора и машини, но отделени
единствено с цветове на подовата настилка. Доколкото видно от показанията св. В.
тези зони са се пресичали помежду си е било и обичайно хора да преминават през
зоната за мотокари и други машини. За това положение косвено свидетелства и
обстоятелството, че кафе автоматът се е намирал в непосредствена близост до
зона, която според същия свидетел е била предназначена за мотокарите. На
последно място следва да се обърне внимание, че ищцата е била на мястото на
инцидента около 8.15 часа, а в показанията на същия свидетел се съдържат данни,
че работниците са били в почивка от 08.00 до 08.15 часа. В този смисъл дори
формално да е налице нарушение на правилата за вътрешния трудов ред в
предприятието на работодателя, то това нарушение не е нито толкова тежко, нито
от такова естество, че да се приеме за проявена груба небрежност. Още по-малко
би могло да се приеме, че същото е осъществено умишлено, като ищцата е
предвиждала последиците му.
По
така изложените съображения въззивният съд достигна до извода, че поведението
на ищцата не може да се приеме за груба небрежност, поради което и не е налице
основанието за намаляване на дължимото й обезщетение по чл. 201, ал. 2 от КТ,
до какъвто извод неправилно е достигнал районният съд.
На
последно място следва да се обърне внимание, че твърденията на ответника, че като се е придвижвала в цеха
работничката е преминала през
забранено място – зона за мотокари и други машини, и не
е носила и предпазни средства и облекло, са неведени за пръв път едва във
въззивната му жалба, нищо че са почиват на показанията на св. В.. Доколкото
обаче се касае за възражения, основани на факти, то същите не могат да бъдат
наведени за пръв път пред въззивния съд, поради което и не подлежат на
обсъждане в настоящото производство (Решение № 218 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 845/2014 г., IV г. о., ГК).
По отношение на претенцията за имуществени вреди с
оглед извода за липса на основание за намаляването й по чл. 201, ал. 2 от КТ,
въззивният съд счита, че същата следва да бъде уважена в пълния претендиран
размер от 313.69 лева, доколкото в последна сметка срещу тази сума не са налице
и никакви възражения по същество от страна на ответника.
С оглед гореизложеното въззивният съд намира иска за
неимуществени вреди за основателен до размер от 14 000 лева. Доколкото
районният съд е присъдил на ищцата 9000 лева, то с въззивното решение на същата
следва да бъдат присъдени още 5000 лева, като за разликата до пълния
претендиран размер от 40 000 лева, искът се явява неоснователен и
недоказан, поради което в тази му част първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено. От своя страна искът за имуществени вреди е основателен до
пълния размер от 313.69 лева. С първоинстанционното решение е присъдена сумата
от 94.11 лева, поради което с въззивното решение следва да бъдат присъдени още
219.58 лева. По отношение и на двете претенции, лихвата за забава следва да
бъде присъдена от ***, когато е настъпила злополуката, както правилно е приел и
районният съд.
По исканията за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството са направили и двете страни по спора като с оглед
изхода на същия такива им се дължат съобразно уважената респ. отхвърлена част
от исковите претенции:
По исканията
за разноски в производството по гр.д. № 6150/2018 г. по описа на РС – гр.
Перник:
Ищцата З.
претендира разноски в размер на 2000 лева, като посочва, че пълномощникът й я е
представлявал при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В
тази връзка с оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. П.Д. сумата от 700 лева.
Ответникът
„Еврострой ВиД“ ЕООД също претендира разноски в размер на 2000 лева –
адвокатски хонорар, чието заплащане се установява от приложен по делото договор
за правна защита и съдействие. В тази връзка с оглед изхода на делото ищцата
следва да бъде осъдена да му заплати сумата от 1300 лева.
Предвид
обстоятелството, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 83, ал. 1 т.
2 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – гр.
Перник и сумата от 665 лева, представляваща сбора от дължимата държавна такса в
размер на 1600 лева и разноските за
възнаграждения на вещи лица в размер на 300 лева с оглед уважената част от
исковете.
По исканията
за разноски в производството по в.гр.д. № 244/2019 г. по описа на ОС – гр.
Перник:
Жалбоподателката
З. претендира разноски в размер на 1730 лева – съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като посочва, че пълномощникът й я е представлявал при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с
оглед изхода на делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Н.Х.
сумата от 605.50 лева.
Жалбоподателят
„Еврострой ВиД“ ЕООД също претендира разноски в размер на 680 лева – адвокатски
хонорар и държавна такса, чието заплащане се установява от приложен по делото
договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. В тази връзка с
оглед изхода на делото въззиваемата следва да бъде осъдена да му сумата от 442
лева.
Предвид
обстоятелството, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 83, ал. 1 т.
2 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ОС – гр. Перник
и сумата от 116.13 лева, представляваща сбора от дължимата държавна такса в
размер на 620 лева и разноските за
възнаграждение на вещо лице в размер на 100 лева с оглед уважената част от
исковете съгласно решението на въззивния съд.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №
74/08.02.2019 г., постановено по гр.д. № 6150/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Перник, в частта, с която е отхвърлен искът на П.И.З., с ЕГН: ********** срещу„Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* по
чл. 200, ал. 1 от КТ за сумата от 5000 лева
– обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства,
в резултат от трудова злополука, настъпила на ***, която сума представлява
разликата между присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението от
9000 лева и приетият за основателен и доказан от въззивния съд размер на това обезщетение
от 14 000 лева, и в частта, с която е отхвърлен искът на П.И.З. срещу „Еврострой ВиД“ ЕООД по чл. 200, ал. 1 от КТ за сумата от 219.58
лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат от трудова
злополука, настъпила на ***, която сума представлява разликата между присъдения
от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 94.11 лева и пълния
претендиран размер на това обезщетение от 313.69 лева, както и изцяло в частта
му за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА „Еврострой ВиД“ ЕООД, с
ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 200, ал. 1 от КТ на П.И.З., с ЕГН: ********** сумата от още 5000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки,
страдания и неудобства, в резултат от трудова злополука, настъпила на ***,
която сума представлява разликата между присъдения от първоинстанционния съд
размер на обезщетението от 9000 лева и приетият за основателен и доказан от
въззивния съд размер на това обезщетение от 14 000 лева.
ОСЪЖДА „Еврострой ВиД“ ЕООД, с
ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 200, ал. 1 от КТ на П.И.З., с ЕГН: ********** сумата от още 219.58 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, в
резултат от трудова злополука, настъпила на ***, която сума представлява
разликата между присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението от
94.11 лева и пълния претендиран размер на това обезщетение от 313.69 лева.
ОСЪЖДА „Еврострой ВиД“ ЕООД, с
ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат П.Б.Д.,
с ЕГН: ********** сумата от 700 лева
– адвокатско възнаграждение в производството по гр.д. № 6150/2018 г. по описа
на Пернишкия РС.
ОСЪЖДА П.И.З., с ЕГН: **********
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК на „Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* сумата от 1300 лева – адвокатско възнаграждение в
производството по гр.д. № 6150/2018 г. по описа на Пернишкия РС.
ОСЪЖДА
„Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Пернишкия РС сумата от 665 лева – разноски за държавна такса и експертизи по делото, както
и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист, в случай че
задължението не бъде платено доброволно.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 74/08.02.2019 г., постановено по гр.д. № 6150/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник в останалата му част.
ОСЪЖДА „Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат Н.Й.Х., с ЕГН: **********
сумата от 605.50 лева – адвокатско
възнаграждение в производството по гр.д. № 244/2019 г. по описа на Пернишкия
ОС.
ОСЪЖДА П.И.З., с ЕГН: **********
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК на „Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* сумата от 442 лева – адвокатско възнаграждение и
държавна такса в производството по гр.д. № 244/2019 г. по описа на Пернишкия
РС.
ОСЪЖДА
„Еврострой ВиД“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Пернишкия ОС сумата от 116.13 лева – разноски за държавна такса и експертиза по делото,
както и сумата от 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист, в случай че
задължението не бъде платено доброволно.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.