ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 12.08.2020г.
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, в закрито заседание на 12.08.2020 г., в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дора Михайлова
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Славчева
Ивайло Георгиев
азгледа докладваното от съдия
Георгиев ч.гр.д. № 498/2020 г. по описа на съда и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 274, ал. 1, т. 1, вр. чл. 538, ал. 1 ГПК.
Образувано
е по частна жалба от Н.Я.М., действаща лично и със съгласието на своята майка и
законен представител П.Т.А. срещу определение № 3102 от 20.07.2020 г.,
постановено по ч.гр.д. № 895/2020 г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград, с
което е оставено без уважение заявлението й за отказ от наследството, останало
от нейния наследодател Я. П. М..
В
жалбата се навеждат твърдения за незаконоъобразност
на обжалваното определение, като се твърди, че съдът не се бил съобразил с
интереса на заявителката и с негативните последици, които биха настъпили за нея
предвид обстоятелството, че пасивите на наследството надвишавали активите. Жалбоподателката се позовава на съдебна практика, обективирана в Определение № 180 от 30.10.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3644/2019 г., I г. о., ГК. Твърди, че тя и майка й
били в състояние да преценят, дали приемането или отказът от наследството е в
нейна полза. Моли съда да отмени обжалвания акт и
да постанови вписване на направения отказ в особената книга на съда.
Съдът,
след като обсъди доводите на жалбоподателката и
прецени данните по делото, прие за установено следното от фактическа страна:
Ботевградският
районен съд е сезиран със заявление от непълнолетната Н.Я.М., действаща лично и
със съгласието на своята майка и законен представител П.Т.А., за отказ от
наследството на баща й – Я. М..
От
приложените към заявлението препис- извлечение от акт за смърт и удостоверение
за наследници № 673 от 09.07.2020 г. се установява, че Я. П. М., починал на 04.07.2020
г., е оставил за свои законни наследници дъщерите си – Н.Я.М. (непълнолетна) и И.
Я.М. (малолетна).
С
обжалваното определение районният съд е приел, че отказ от наследство от
ненавършили пълнолетие лица е принципно недопустим и не намира законодателна
опора. Позовал се е на разпоредбата на чл. 130, ал. 4 от СК и е изложил мотиви,
че отказът от наследство представлява отказ от права, който е нищожен.
Същевременно е посочил, че, доколкото отказът от наследство представлява отказ
от предвидена в закона възможност за придобиване на права, той не представлява
отказ от конкретни права, но все пак е отказ от правна възможност да бъде
придобито наследството. Подчертал е, че конкретното съдържание на наследството
не е предмет на разглеждане в производствата по ч. 49 и чл. 52 от ЗН.
Подчертава, че интересите на ненавършили пълнолетие лица във връзка с правата
им по наследяването са законодателно охранени от разпоредбите на чл. 48 и чл.
61, ал. 2 от ЗН. Посочил е, че в случая не се доказва интерес от отказа, поради
което заявлението на молителката е било оставено без уважение.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Основният
изложен в нея аргумент е позоваване на Определение № 180 от 30.10.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3644/2019 г., I г. о., ГК. Според настоящия
съдебен състав, направените в него както
принципни, така и конкретни, изводи не може да се приложат пряко и безусловно
към настоящия специфичен казус поради следните съображения:
- В така
цитираното определение ВКС е обосновал изводите си с факта, че „наследството съдържа единствено и само
огромни по размер дългове в общ размер на 69 768. 48 лв. както и идеална
част от поземлени имоти, върху които е наложена възбрана в изпълнително
производство“. За разлика от това, в настоящия казус няма никакви
доказателства за пасивите на наследството, а твърдението на жалбоподателката, че те многократно надвишавали
активите, е голословно и декларативно. Тази съществена разлика във
фактическата обстановка по двата казуса не позволява непосредствено
прилагане на съдебната практика по аналогия, нито налага идентичен краен
изход по съществото на спора. В случая, с оглед липсата на доказателства
за обремененост на наследството, не може да се
сподели довода на жалбоподателката, че
приемането му би довело до негативни последици за нея, както и че в неин
интерес е да се откаже от него.
- В така
цитираното определение е застъпено становището, че „няма пречка разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК да бъде тълкувана разширително“.
Налице е, обаче, трайна практика на ВКС в обратния смисъл (Определение № 225 от 24.11.2017 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 3667/2017 г., I
г.о.; Определение
№ 425 от 25.09.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3162/2018 г., IV г. о.,
Определение № 302 от 11.06.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 310/2010 г., III
г. о., ГК, Определение № 1168 от 15.12.2017 г. на ВКС по гр. д. №
2623/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 616 от 26.10.2017 г. на ВКС по
т. д. № 1361/2017 г., I т. о., ТК, Определение № 615 от 26.10.2011 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 584/2011 г., IV г. о., ГК), според която изброяването в цитираната разпоредба е изчерпателно, а съдът
няма право да дава разрешение за извършване на други действия, извън
посочените в нея.
Поради това настоящият съдебен състав не може да приеме нито едно от двете
противоречиви становища за безспорно и обвързващо го при разрешаване на процесния казус. Възможно еднозначно разрешение на
противоречието би могло да се постигне с помощта на основния принцип от
теорията на тълкуването, че нормите, които уреждат забрани, привилегии и
изключения, се тълкуват винаги стриктно, т.е. следва да се отговори на
въпроса, дали разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК е именно такава. Доколкото
към настоящия момент, обаче, такова еднозначно разрешение няма, липсва и
критерий, по който окръжен съд да предпочете една от двете практики на ВКС.
- В контекста на чл. 130, ал. 4 от СК, цитираното
от жалбоподателката определение провежда
разграничение между правото да се приеме наследството и правото върху
конкретно имущество, включено в него. Направен е извод, че „отказът от наследство сам по себе си
не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а
изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не
приеме наследството“. Това разграничение е безспорно, но то не
обуславя извод за неприложимост на чл. 130, ал. 4 от СК по отношение на
отказа от наследство, доколкото тази разпоредба не прави разлика между
вида на правата, от които непълнолетният се отказва, нито ограничава
собственото си приложно поле спрямо някои от тях. Начинът на формулирането
й предполага нищожност на отказа от всякакви субективни права – независимо
дали става въпрос за правото да се приеме наследството или за право на
собственост върху отделен имуществен обект от наследството. Същевременно,
цитираното определение не сочи основание за прилагане на разпоредбата само спрямо
конкретни права, и за изключване от нейното приложно поле на други права. Поради
това съдът е поставен в невъзможност да прецени, дали то е относимо към правата, предмет на настоящият казус, или
не.
По тези съображения, съдът намира,
че цитираното от жалбоподателката Определение №
180 от 30.10.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3644/2019 г., I г. о., ГК, само
по себе си, не обуславя основателност на жалбата й.
Отделно
от това следва да се има предвид, че защитата на законните интереси на
недееспособните лица, каквито са и непълнолетните, в хипотеза, при която биха получили
по наследство повече задължения, отколкото права, се гарантира от чл. 61, ал. 2
от ЗН, съгласно която тези лица приемат наследството само по опис. В същия
смисъл е и съдебната практика (Решение № 187 от 20.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1780/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 62 от 26.07.2018 г. на ВКС по т. д. №
1632/2016 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. №
1057/2011 г., II т. о., ТК), която подчертава защитния характер на тази
разпоредба. А с Определение № 116 от 14.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2018
г., I г. о., ГК не е допуснато касационно обжалване на Решение № 50 от
5.02.2018 г. на Окръжен съд - София по в. гр. д. № 657/2017 г., в което е
прието, че нормата на чл. 61, ал. 2 ЗН е в полза на
недееспособните, а за тях срокът не е преклузивен и
те могат да приемат наследството след навършване на пълнолетие по всеки от
начините, предвидени в чл. 49 ЗН.
В
разглеждания случай молителката е непълнолетно лице и към настоящия момент може
да приеме наследството от своя баща само и единствено по опис, съгласно
посоченото по-горе императивно правило, което има защитен характер и ограничава
отговорността й за задълженията на нейния наследодател до размера на активите
на полученото наследство. Поради това не съществува хипотеза, в която интересите
й биха били накърнени, тъй като тя никога не би отговаряла за задълженията на
наследодателя си с имущество извън наследството. В най- лошия случай (ако
пасивите на наследството превишават активите) тя не би получила нищо, но и не
би загубила нищо. Съответно, отказът от наследство не я предпазва от никакви
неблагоприятни последици и не подобрява нейното състояние. Затова съдът намира
за неоснователно твърдението й, че отказът от наследство е в неин интерес. Това
виждане противоречи на самата същност на описа и на неговите правни последици –
арг. от чл. 60, ал. 2 от ЗН.
С
оглед гореизложеното, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н.Я.М., действаща лично и със съгласието
на своята майка и законен представител П.Т.А. срещу определение № 3102 от
20.07.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 895/2020 г. по описа на Районен съд –
гр. Ботевград, с което е оставено без уважение заявлението й за отказ от
наследството, останало от нейния наследодател Я. П. М..
Определението
може да се обжалва с частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от
съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.