№ 18807
гр. София, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110155100 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от Г. Б. К., чрез адв. Г.,
срещу „.“ ЕООД, с която е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ищецът е оттеглил
предявеният иск за установяване нищожността на договор за застраховка „Живот“,
обективиран в застрахователна полица № ., сключен с „Уника Живот“ АД, като в тази
част производството е прекратено с протоколно определение от 03.06.2024г.
Ищецът излага твърдения, че 03.05.2023 г. сключил с ответника индивидуален
договор за заем № ., по силата на който му била предоставена в заем сума в размер на
409,03 евро, при уговорка за погасяване на дълга до 18.10.2023 г., чрез изплащането на
12 на брой погасителни вноски, всяка от които в размер на 73,52 лв. Заемът бил
предоставен при уговорени ГЛП от 40,73% и ГПР от 41,80%. Съгласно чл. 1 от
договора, в тежест на заемателят били начислени допълнителни такси и услуги, както
следва: услуга „Комфорт“, на стойност 407,58 лв. и услуга „Участие в допълнителни
томболи и промоции“ в размер на 174,68 лв. Ищецът твърди, че бил принуден да
сключи и договор за застраховка „Живот“ за кредитополучатели на дружеството, по
силата на който следвало да заплати застрахователна премия в размер на 11,74 лв.
Счита, че процесният договор за заем, ведно със застрахователния договор,
обективиран в застрахователна полица № MYCR. са изцяло нищожни. Твърди, че
процесните договори не отговарят на законовите изисквания, имат за цел
1
заобикалянето им, и противоречат на добрите нрави. Твърди, че заемодателят не му е
предоставил необходимата преддоговорна информация, съгласно изискванията на
ЗПК. Навежда доводи за неравноправност на клаузите, уреждащи ГЛП и ГПР по заема.
Твърди, че размерът на договорната лихва надвишавал четири пъти стойността на
законната лихва. Сочи, че в договора липсвало разяснение относно начина, по който е
формиран посоченият ГПР по заема. В тази връзка, обосновава недействителността на
заемното правоотношение съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че
начислените такси за допълнителни услуги противоречат на изискванията на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, като излага доводи че същите не съответстват на принципите на
добросъвестност и справедливост. Твърди, че клаузите по договора не са
индивидуални, като съдържанието им било предварително определено от ответното
дружество. Твърди, че с въведените допълнителни разходи ГПР по заема надхвърлял
максимално допустимия размер. Отбелязва, че застрахователната премия се заплащала
ведно с погасителните вноски по кредита. Сочи, че не били спазени изискванията
относно минималния размер на шрифта при съставяне на договора. С оглед
изложеното, моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за заем, както
и на договора за застраховка „Живот“ на кредитополучатели на „.“ ЕООД,
обективиран в застрахователна полица № MYCR., поради противоречието им със
закона. При условията на евентуалност, моли съда да прогласи нищожността на
клаузите по индивидуален договор за заем № .2023 г. и договор за предоставяне на
допълнителни услуги във връзка с договор за заем № .2023 г., с които са уговорени
обезпечения за предоставяне на поръчителство/гаранция, неустойка, допълнителни
такси и възнаграждения, застрахователни премии, както и начислените ГЛП и ГПР,
като противоречащи и заобикалящи закона и накърняващи добрите нрави. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. П., е подал отговор на исковата
молба. Потвърждава наличието на облигационно отношение с ищеца, възникнало по
силата на сключен индивидуален договор за заем № ./03.05.2023 г. Обосновава
наличието на основания за заплащане на оспорваните такси за допълнителни услуги
по договора. Твърди, че клаузите по договора са били индивидуално договорени.
Счита, че договорната лихва не противоречи на закона, като оспорва наличието на
основания, обуславящи заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отбелязва,
че оспорваните клаузи, предвиждащи заплащането на такси за допълнителни услуги не
са свързани с усвояване и управление на кредита, поради което не противоречат на
изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Намира за неоснователни доводите на ищеца по
чл. 10, ал. 1 ЗПК относно шрифта на договора, като отбелязва че с различен шрифт са
единствено документите по застраховката, които касаят отделно правоотношение.
Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.
2
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните е отделено обстоятелството относно наличието на сключен помежду
им договор за паричен заем № . от 03.05.2023 г., по силата на който в полза на
ищеца е била предоставена в заем сума в размер на 409,03 евро. Същото
се установява и от представените по делото доказателства –договор за
паричен заем № . от 03.05.2023 г., приложение №1 към него.
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно, е
посочено, че е изготвено въз основа на счетоводни данни от ответника, и е
установило, че на ищецът е била предоставена сумата от 800 лева въз основа
на процесния договор за заем. В изпълнение на договора същият е заплатил
сума от общо 255,88 лева, с която са погасени следните задължения по
договора: 11,74 лева – застрахователна премия, 75,15 лева – главница, 20,91
лева – договорна лихва, 148,08 лева – такси и услуги комфорт и промоции.
Уговорените с договора ГЛП и ГПР са както следва – 40,67% годишен лихвен
процент и 49,95% годишен процент на разходите. Установява се от
изготвеното заключение, че при включване на възнаграждението по
допълнителните услуги към разходите по договора, то годишния процент на
разходите е в размер на 1557,93%, а годишния лихвен процент е 288,51%. При
главница в размер от 800 лева, уговорените възнаграждения за допълнителни
услуги са в размер на 582,26 лева.
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за услуга „Комфорт“ е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично
забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената
такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. По
същите съображения нищожна се явява и уговорката за услуга „Участие в
допълнителни томболи и промоции“. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК,
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Не се
3
установява срещу посочените такси да са предоставени действително
допълнителни услуги на потребителя, които да не са свързани с усвояване и
управление на кредита или неговото заплащане, а възнагражденията попадат в
хипотезиса на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото са
уговорени за елемент от съдържанието на самото кредитно правоотношение, а
не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга.
На следващо място посочените такси несъмнено се явяват разход по
кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по
кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Така уговорените такси по същество имат за цел да увеличат размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от
кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ако таксите бъдат
включена в годишния процент на разходите същият би бил в размер на
1557,93%. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
4
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право
Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено по-
горе, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на
ГПР (49,95%), която не обезпечава получаването на каквато и да информация
относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на
5
разходите. С оглед на това не може да се приеме за основателно становището
на ответника за липса на противоречие с императивната разпоредба на чл. 22
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед наведените доводи в този смисъл, както и задължението на
съда да следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на
договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави
и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по
делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г.,
ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т.
о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС/,съдът намира, че уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 40,67 % годишно противоречи на добрите нрави.
Ограничението на свободата на волята на страните са именно добрите нрави,
които са неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани
със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на
обществените отношения. Основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В конкретния
случай, уговореният лихвен процент надхвърля 4 пъти законната лихва, която
е приета за периода на действие на договора, което представлява нарушение
на добрите нрави.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
6
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 800 лв. Доколкото липсва искане от ответника за присъждане на
посочената сума, то съдът не дължи изрично произнасяне.
С оглед изводите на съда за недействителност на процесния договор в
цялост, евентуалните искови претенции не подлежат на разглеждане.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 400 лева за заплатена държавна такса и депозит за изготвяне на
експертиза.
Пълномощникът на ищеца адв. Ю. О. Г. е направила искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. . е
предоставила на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2
от ЗА. В такива случаи съдът осъжда другата страна да заплати
възнаграждението на съответния адвокат. Ответникът е направил възражение
за прекомерност на възнаграждението.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ урежда, че минимално
възнаграждение следва да се определя по отделно за всеки от исковете. В
конкретния случай по делото са предявени два съединени при условията на
евентуалност иска, като делото е с ниска фактическа и правна сложност и с
нисък материален интерес. Настоящият състав намира, че буквалното
тълкуване на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не следва да намира приложение при
обективно съединени обуславящи и обусловени искове(доколкото по главния
иск се твърди нищожност на целия договор с оглед нищожни клаузи, чиято
нищожност е предмет на предявения при условията на евентуалност иск) при
дела с предмет ниска фактическа и правна сложност на делото при определяне
7
размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАДв., поради което следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. Следва да се
съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския
съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване от български съд относно адвокатските
възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните
прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на
адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под
приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС),
която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца. В настоящия
случай се касае за иск, чиито предмет са нищожни клаузи на договор за
потребителски кредит, като съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи по искове, чиито предмет са вземания по договори за
потребителски кредит, като поставените в настоящото производство въпроси
биха били изследвани служебно от съда и в инициирано от заемодателя
производство.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
предявен от Г. Б. К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. .., срещу „.“
ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. София, ., на договор за
паричен заем № .2023 г., сключен между страните, поради противоречие на
закона и поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „.“ ЕООД, ЕИК ., да заплати
на Г. Б. К., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „.“ ЕООД, ЕИК ., да заплати
на адв. Ю. О. Г. от САК, с адрес гр. София, ., сумата в размер на 200 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца Г. Б. К.
безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9