Решение по дело №8331/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260455
Дата: 9 октомври 2020 г. (в сила от 13 ноември 2020 г.)
Съдия: Мария Емилова Малоселска
Дело: 20191100508331
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юни 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............

гр. София, 09.10.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година в състав:

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                      мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

при секретаря Мая Симеонова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 8331 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 103717 от 25.04.2019 г., постановено по гр.д. № 4368/2019 г. по описа на СРС, 168 състав, са уважени предявените от Р.В.П. срещу „В.и к.“ ЕАД искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата 5393,13 лева, представляваща разлика между дължимо основно трудово възнаграждение на основание чл. 13 от ОКТД и чл. 8 КТД и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./, сумата 998,92 лева, представляваща разлика между дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 829,54 лева – обезщетение за забава върху дължимите главници за периода от 13.02.2016 г. до 22.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците от дата на исковата молба до окончателното плащане на сумите, като исковете по чл. 128, т. 2 КТ са отхвърлени за разликата над 5393,13 лева до пълния предявен размер от 5935,50 лева и за разликата над 998,92 лева до пълния предявен размер от 1086,50 лева. Съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК съдът разпределил между страните сторените разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК осъдил ответника да заплати по сметка на СРС сумата 564,89 лева – такси и разноски за производството.

Срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „В.и к.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалния закон. Развива доводи, че работодателят дължи заплащане само на уговореното с индивидуалния трудов договор възнаграждение. В случая работникът не поискал по отношение на него да се приложи КТД, липсвало такова възражение и от синдиката. Трудовото правоотношение било прекратено, с оглед което искът се явявал неоснователен. Счита за неприложим в конкретния случай увеличаващия коефициент 1.9. Искането до въззивния съд е да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

Ответникът по жалбата Р.В.П. счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В депозирания отговор на въззивната жалба развива съображения, че извън предмета на делото е дали работникът е направил изрично възражение срещу размера на изплащаното му от работодателя възнаграждение. Акцентира, че през цялото време на действие на трудовия договор ищецът е управлявал тежкотоварен автомобил, с оглед което по отношение на него е приложим завишеният коефициент 1.9. Моли за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение, както и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

Безспорно по делото е, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което, считано от 27.09.2010 г. ищецът заемал в предприятието на ответника длъжността „шофьор – общ работник“, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 520 лв. и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит – 8,8 %, дължимо до 13-то число на следващия месец.

С допълнително споразумение № 570/08.03.2016 г. към трудовия договор страните уговорили, че считано от 10.03.2016 г. се променя заеманата от ищеца длъжност на „работник строителство, той и шофьор“.

Със споразумение № 27/19.01.2017 г. към трудовия договор, считано от 23.01.2017 г. била променена длъжността на ищеца на „шофьор тежкотоварен автомобил, той и работник строителство“.

Съгласно допълнително споразумение № 272 от 11.09.2017 г. страните постигнали съгласие за промяна на основното месечно трудово възнаграждение, дължимо на ищеца от ответното дружество на 950 лв., считано от 01.09.2017 г.

Между страните не са спорни и обстоятелствата, че в периода от 01.01.2016 г. до 01.09.2017 г. основното месечно трудово възнаграждение на ищеца възлизало на 903 лв., а в периода от 01.09.2017 г. до 12.11.2018 г. /когато било прекратено трудовото правоотношение между страните/ – на 950 лв.

Установено е по делото, че ищецът е правоспособен водач за следните категории моторни превозни средства: B, C, D, BE, CE, DE, Tкт и М.

Като безспорно между страните по реда на чл. 146 ГПК СРС отделил, че по отношение на ответното дружество и неговите служители са действали отраслов колективен трудов договор /ОКТД/, сключен на 17.02.2015 г. между Камара на строителите в България, от една страна, и Федерация „Строителство, индустрия и водоснабдяване“ – „Подкрепа“ и Федерация на независимите строителни синдикати към КНСБ, от друга, а също така колективен трудов договор /КТД/ от 12.04.2016 г., действащ до 12.04.2018 г., и колективен трудов договор /КТД от 22.05.2018 г., действащ до 22.05.2020 г., сключени между ответното дружество, от една страна и Основна синдикална организация към НБС „Водоснабдител“ – КНСБ и Синдикална секция „Подкрепа“ – член на Федерация „Строителство, индустрия и водоснабдяване“ – „Подкрепа“, от друга страна.

Видно е от клаузата на чл. 12 и чл. 13, ал. 1 /препращаща към Приложение № 1 към договора, също представено по делото/ от ОКТД, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за отрасъла се определя на база минималната месечна работна заплата за страната, завишена с коефициент К=1.25, а минималните месечни основни възнаграждения по категории персонал в съответствие с НКП се определят с коефициенти, посочени в Приложение № 1 ОКТД и не могат да се договарят на ниво предприятие по-ниски размери. В приложение №1 е посочено, че коригиращият коефициент за категория „Оператори на машини и съоръжения, и работници по монтаж на изделия“ е К=1,9. Чл. 21 от ОКТД предвижда, че при всяко изменение на размера на минималната работна заплата за страната, работодателят се задължава да приведе от същия месец договорените трудови възнаграждения в съответствие с решението на национално ниво и при условията на чл. 12 и чл. 13 от отрасловия договор.

С аналогично съдържание са и разпоредбите на чл. 7 и 8, ал. 1 от КТД от 12.04.2016 г., действал до 12.04.2018 г., и КТД от 22.05.2018 г., действал до 22.05.2010 г.: минималното месечно основно трудово възнаграждение при работодателя се определя на база минималната месечна работна заплата за страната, завишена с коефициент К = 1.25, а минималните месечни основни възнаграждения по категории персонал в съответствие с НКП се определят с коефициенти към минималното основно трудово възнаграждение при работодателя /посочени в табличен вид в диапазона от К = 2.5 до К = 1.0 според съответните квалификационни групи и професии/. Съгласно клаузите на чл. 8, ал. 2 от КТД, индивидуалните трудови договори на работниците и служителите не могат да съдържат по-ниски основни трудови възнаграждения по категории персонал от определеното в предходната алинея.

В ОКТД /чл. 17/, както и в двата КТД /чл. 17/ е предвидено, че за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно трудово възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена в индивидуалния договор, като минималният размер на допълнителното месечно трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на заетите в дружеството е 1 % за всяка година трудов стаж, определен върху основното трудово възнаграждение.

Договореностите, както в ОКТД, така и в двата КТД, са минимални и задължителни за предприятията в отрасъла /чл. 3, ал. 2 ОКТД/, съответно за страните  по тях /КТД/, като разпоредби и договорености, включени в индивидуалните трудови договори на работниците и служителите – членове на синдикатите, подписали колективните трудови договори или присъединили се към тях, които са по-неблагоприятни за тях от тези в колективните трудови договори, са недействителни, респ. прилагат се съответните по-благоприятни разпоредби на колективните трудови договори – чл. 5, ал. 1 и 2 от КТД. Съгласно чл. 8 ОКТД договореностите са в сила без записването им в КТД на предприятията.

Установено е също така, че през периода от 20.02.2012 г. до 12.11.2018 г. ищецът е бил член на Основната синдикална организация на КНСБ при „В.и к.“ ЕАД. В представеното в хода на първоинстанционното производство удостоверение изрично е записано, че като синдикален член се ползва от всички права, регламентирани в КТ и КТД /отраслов и на ниво предприятие/, по които работодателят „В.и к.“ ЕАД е страна.

Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в съдебното заседание на 15.04.2019 г. пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, че с оглед предвиденото в процесните отраслов колективен трудов договор и колективни трудови договори, сключени на ниво предприятие, за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без месеците април и май 2018 г., за които не е бил в сила КТД/ неизплатената част от основното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 5393,13 лв., а от допълнителното възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 998,92 лв. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху изчислените от експерта размери на неизплатените вземания за периода от 13-то число на месеца, следващ месеца, за който възнаграждението е било дължимо до предявяване на иска /23.01.2019 г./ възлиза общо на сумата от 839,81лв. Настоящият съдебен състав намира депозираното пред СРС заключение за обективно и компетентно изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания от съоответната област на науките, а също и кореспондиращо с останалите събрани доказателства, с оглед което кредитира изводите на експерта, неоспорени и от страните по делото.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като с него съдът правилно е уважил предявените искове. В тази връзка съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към изложените в атакувания съдебен акт мотиви по действието и приложението на колективните трудови договори. В допълнение на същите, въззивният съд намира за необходимо да изложи и свои съображения в отговор на доводите на жалбоподателя, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба.

Според разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /в частност основно и допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, 12 и 15, ал. 2 от посочената наредба. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 НСОРЗ/, а по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника или служителя.

С нормата на чл. 244, т. 2 КТ на Министерския съвет е делегирано правото да определя минималната работна заплата за страната и видовете минимални размери на допълнителните възнаграждения, които не са определени от КТ. Това е извършено с НСОРЗ. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от наредбата, размерите и/или механизмите за формиране на основната работна заплата се договарят с колективен трудов договор и/или от страните по индивидуалното трудово правоотношение и се включват във вътрешните правила за работна заплата на предприятието, като в колективен трудов договор могат да се договарят и начални основни заплати по професии и длъжности. Според чл. 12 от наредбата, за придобит стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор /виж и ал. 6 на посочената норма/. С колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата или с индивидуален трудов договор могат да се определят по-високи размери на допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата – чл. 14.

Правото на получаване на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една година, като размерът му се изменя на период, не по-малък от една година придобит трудов стаж и професионален опит – чл. 12, ал. 9 и 10 НСОРЗ. За придобит трудов стаж и професионален опит се зачита стажът, признат по реда на КТ за времето, през което работникът или служителят е работил и продължава да работи в предприятието, в т. ч. на различни работни места и длъжности – чл. 12, ал. 2 НСОРЗ.

Съгласно чл. 57, ал. 1 КТ колективният трудов договор има пряко действие по отношение на работниците и служителите, членове на синдикалната организация, която е страна по договора /каквото качество има и ищецът/, а при неизпълнение на задълженията по колективния трудов договор всеки от тях може да предяви иск по чл. 59 КТ пред съда.

Установено е по делото, че в периода от 27.09.2010 г. до 09.03.2016 г. ищецът е заемал длъжността „шофьор - общ работник“ в предприятието на работодателя, с код по НКПД 83242005 /съгласно предтсавения пред СРС трудов договор/, в периода от 10.03.2016 г. до 22.01.2017 г. П. е изпълнявал длъжността „работник строителство, той и шофьор“ с посочен в допълнителното споразумение код по НКПД 9310003, а в периода след 23.01.2017 г. до прекратяване на трудовото правоотношение – длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил, той и работник строителство“ с код по НКПД 83322009.

Всяка длъжност в НКПД е кодирана с уникален осемзначен цифров код, който съдържа информация за единичната група, към която се класифицира длъжността, минималното образователно и квалификационно ниво за нейното заемане и поредния номер на длъжността в единичната група. Петият знак от цифровия код указва минималното образователно и квалификационно ниво за длъжността. При съвместяване на повече от една длъжност се присвоява кодът на длъжността с най-голям относителен дял от времето, необходимо за изпълнение на задачите. Приоритет имат длъжностите, чиито задължения са свързани с етапа на производството, а не с търговията, транспорта и услужите. При комбиниране на задължения, изискващи различни равнища на образование и квалификация и различен стаж, приоритет имат длъжността с най-висока степен на квалификация /според Методологичните бележки към класификацията/.

Несъмнено установено от представените по делото писмени доказателства е, че по силата на заеманите длъжности при ответника през исковите периоди ищецът е изпълнявал задълженията на шофьор. Компетентното упражняване на тази професия, попадаща в клас 8 – „Машинни оператори и монтажници“, изисква минимум първо образователно и квалификационно ниво, съгласно нивата, описани в Методологичните бележки по прилагането на НКПД /образователно и квалификационно ниво 1 – първа степен на професионална квалификация и/или завършен VІ клас/, докато упражняването на професията общ работник и работник по строителството не изисква специална квалификация и обхваща изпълнението на елементарни и рутинни задачи, при които се използват основно ръчни инструменти и често изпълняваната работа изисква някакво физическо усилие. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че в колективните трудови договора, действали през процесните периоди, са уговорени клаузи по отношение на дължимите от работодателя размери на основната заплата и допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, които са по-благоприятни за ищеца от установените в индивидуалния му трудов договор. Заеманите от него длъжности през процесните периоди следва да бъдат отнесени към квалификационните групи професии, посочени в колективните трудови договори – оператори на машини и съоръжения, и работници по монтаж на изделия с приложим коефициент за корекция спрямо минималното основно трудово възнаграждение К = 1.9, а съответно тези колективни трудови договори гарантират, включително и чрез съдебна защита, изплащането на договорените с тях възнаграждения.

При това положение следва да се приеме, че предявените претенции за основно и допълнителното трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит за периода от 01.01.2016 г. до 12.04.2018 г. и за периода от 22.05.2018 г. до 12.11.2018 г. се явяват основателни до размера от общо 6 392,05 лв. /5393,13 лв. + 998,92 лв./, а за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 13.02.2016 г. до 22.01.2019 г. – до размера, за който искът е предявен – 829,54 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковете до окончателното плащане, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че вземанията за основно и допълнително възнаграждение могат да се претендират и да се търси съдебна защита по отношение на същите и след прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Не е от значение за основателността на предявения главен иск извънпроцесуалното поведение на ищеца – дали същият е предприел действия и дали е отправял искания до своя работодател с нарочен индивидуален акт да определи размера на основното и допълнителното трудово възнаграждение съобразно предвиденото в колективните трудови договори. Както е посочено по-горе в решението, действието на колективния трудов договор настъпва от влизането му в сила, като предпоставка за разпростирането му спрямо конкретния работник в случая е принадлежността на ищеца към синдикалната организация, страна по договорите. Доколкото клаузите на КТД се явяват по-благоприятни по отношение размера на трудовото възнаграждение на ищеца от предвиденото в индивидуални му трудов договор, то приложение следва да намерят те по изложените вече съображения.

По възраженията на въззивника, че по отношение на основното трудово възнаграждение на ищеца не е приложим по-високият коефициент К=1,9 следва да се подчертае, че през целия период на действие на трудовия договор П. е заемал длъжност, в чиито функции като шофьор влиза оперирането с машини и съоръжения.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната от ответника част.

По разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право да му бъдат присъдени разноските за въззивното производство. Искане в този смисъл е своевременно заявено, а по делото е представен договор за правна и защита и съдействие, видно от който е договорено и заплатено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 750 лв. Сума в посочения размер следва да бъде възложена в тежест на въззивника.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 103717 от 25.04.2019 г., постановено по гр.д. № 4368/2019 г. по описа на СРС, 168 състав, в частта, с която са уважени предявените от Р.В.П. срещу „В.и к.“ ЕАД искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата 5393,13 лева, представляваща разлика между дължимо основно трудово възнаграждение на основание чл. 13 от ОКТД и чл. 8 КТД и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./, сумата 998,92 лева, представляваща разлика между дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 829,54 лева – обезщетение за забава върху дължимите главници за периода от 13.02.2016 г. до 22.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците от дата на исковата молба до окончателното плащане на сумите, както и в частта за разноските.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „В.и К.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес на управление:***, да заплати на Р.В.П., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, сумата от 750 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Решението, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 128, т. 2 КТ за разликата над уважения размер от 5393,13 лева до пълния предявен размер от 5935,50 лева, представляваща разлика между дължимо основно трудово възнаграждение и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./,  и за разликата над уважения размер от 998,92 лева до пълния предявен размер от 1086,50 лева, представляваща разлика между дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит и изплатеното такова за периода от 01.01.2016 г. до 12.11.2018 г. /без м.04. и м.05.2018 г./, като необжалвано, е влязло в сила.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:  1.                                   2.