РЕШЕНИЕ
№ 1723
гр.
Пловдив, 13 октомври, 2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХ състав, в открито заседание на шестнадесети
септември, две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН РУСЕВ
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Таня Костадинова и с
участието на прокурора от ОП – Пловдив Йорданка Тилова, като разгледа
докладваното от съдия Св. Методиева касационно административно дело № 196 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Образувано
е по депозирани две касационни жалби против решение № 878/17.04.2019 г.,
постановено по административно дело № 1929/2018 г. по описа на Административен
съд Пловдив, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София
да заплати на О.О.С. с ЕГН **********, обезщетение в
размер на 1 700 лева за претърпени неимуществени вреди за периода от
10.03.2014 г. до 09.12.2014 г. вкл., от 01.06.2015 г. до 29.06.2016 г., вкл. и
от 11.01.2018 г. до 20.06.2018 г. вкл., както и законова лихва върху тази сума,
считано от 22.06.2018 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното изплащане на сумата и е отхвърлена претенцията на С. до пълния
ѝ размер от 80 000 лева и за останалите периоди в обхвата на
претендирания - 01.06.2007 г. до 20.06.2018
г. С решението ГДИН е осъдена да заплати адвокатско възнаграждение от 62 лева в
полза на адвоката, представлявал ищеца в производството по реда на чл.38, ал.2
от ЗАдв и разноски в полза на Административен съд
Пловдив от 290 лева.
Касационният
жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ гр. София,
обжалва Решение № 878/17.04.2019 г. в частта му, с която е бил осъден да
заплати обезщетение от 1700 лева със законна лихва. С жалбата се излагат
твърдения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното съдебно
решение, като се сочи, че съдът не е преценил правилно доказателствената тежест
на събраните доказателства, не е установил по категоричен начин вредата,
бездействието на администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената
пренаселеност в Затвора – Пловдив и Затвора - Пазарджик била компенсирана от
възможността за раздвижване на лишените от свобода в коридорите и в останалите
помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били доказани и съдът бил
направил субективна преценка за тяхното наличие, което било съществен порок на
решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на ново такова по същество, с което да се отхвърлят исковите претенции на С.,
или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати
обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от 1700 лева. Не се претендират
разноски. В съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател не е
изпратил представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата
на другия касационен жалбоподател О.С..
Касационният
жалбоподател О.С.С. в жалбата си, с допълнителни
писмени становища, както и устно в съдебно заседание и в писмено становище по
същество, представено в последното съдебно заседание и наименовано
„въззивна жалба“, излага пространни съображения
относно пълна основателност на исковите му претенции, като моли да се уважи
искът му до пълния предявен размер от 80 000 лева и за целия претендиран
от него период, като основно акцентира върху оплакванията му относно
неосигуряване на лечение в условията на задържане в пенитенциарните
заведения и неосигуряване явяването му на ТЕЛК. В тази насока се навеждат и
твърдения за причинени от страна на затворническата администрация на
имуществени вреди, определени като пропуснати от жалбоподателя плащания от НОИ
по повод на неустановена трайна неработоспособност, причина за което се явявало
непредставянето му на ТЕЛК за преосвидетелстване. По повод на касационната
жалба на ГДИН –София С. заявява становище, че съдът следва да вземе предвид
доказателствата по делото. Не са претендирани разноски.
Прокурор
Тилова при ОП Пловдив изразява становище за неоснователност на жалбите и моли
обжалваното решение на съда да се остави в сила като правилно и
законосъобразно.
Касационният
съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение по повод на наведените
от страни оплаквания, както и във връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните
жалби са подадени в предвидения законов срок и от страни по първоинстанционното
производство, за които в съответната обжалвана част решението е неблагоприятно,
поради което и всяка от жалбите се явява допустима. По отношение конкретно на
касационната жалба на О.С., то относно срочността на същата съдът съобрази
извършената служебно проверка при администрацията на Затвора - Пловдив относно
коректната дата на депозиране на жалба против решението по адм. дело №
1929/2018 г. на Административен съд – Пловдив, от която проверка става ясно, че
преди подаването на жалбата, предмет на разглеждане в настоящото производство С.
е депозирал в срок друга такава срещу обжалваното решение, която по неизвестни
причини не е постъпила в съда. Поради това е счетено, че приложената по делото
жалба следва да се счете за депозирана в срок.
Разгледана по същество, всяка от касационните
жалби съдът намира за неоснователна.
Съдът,
постановил оспореното решение, като е изложил възприетата от него на базата на
събраните относими доказателства фактическа обстановка, е приел в мотивите си,
че предявената искова претенция, с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, е
частично основателна, а именно само по отношение на оплакванията на С. за
пренаселеност в спалните помещения на лишените от свобода, в които същият е
пребивавал при задържането му в Затвора – Пловдив и в Затвора Пазарджик в
посочените в обжалваното решение няколко периода, както и по отношение на тези,
свързани със заразяването на спалните помещения в затворите с инсекти.
Правилно Административен съд - Пловдив в
състава, постановил обжалваното решение, е установил на базата на приетите
доказателства точните периоди, в които С. е бил задържан и конкретно в кои
места за лишаване от свобода е бил задържан, като в тази връзка и при наличие
на изрично възражение от страна на ответника в първоинстанционното производство
е приложил института на погасителната давност по отношение на претенцията на
ищеца С. за част от периодите по исковата му молба. В тази насока съдът се е
позовал на задължителното за съдилищата ТР №3/2004 г. на ВКС, ОСГК относно
началния момент на погасителната давност за предявяване на иска за обезщетяване
на вреди, произтекли от незаконни действия и бездействия на администрацията, а
именно – от преустановяването им. Действително, установява се, че С. е бил
задържан в различни места за лишаване от свобода на практика без прекъсване в
целия исков период. Същевременно обаче, същият изрично в допълнителна молба и в
съдебно заседание, чрез упълномощения си адвокат, е очертал обхвата на исковата
си претенция, като е посочил в тази връзка, че не претендира да са му причинени
вреди в условията на задържане в Затвора Стара Загора, нито в другите места за
лишаване от свобода, в които е пребивавал, освен в Затвора Пловдив и Затвора
Пазарджик. В тази насока и като се има предвид, че първото задържане на ищеца в
Затвора Пазарджик е било в периода от 01.06.2007 г. до 14.05.2009 г. и след
това той е бил преведен в Затвора Ловеч, където не претендира да са му били
причинени вреди, то следва да се счете, че на практика с превеждането му в
Затвора Ловеч, са били преустановени твърдените действия и бездействия на
затворническата администрация, от които се претендират вреди и поради това от
14.05.2009 г. следва да се отчита и давностният срок
за предявяване на иска, изтекъл преди предявяването му, а именно още към
15.05.2014 г. Същото се отнася и до втория период на престой в Затвора
Пазарджик от 06.10.2009 г. до 26.11.2009 г., след който ищецът е бил преведен в
Затвора Стара Загора, за което място на последващ период на престой не е налице
оплакване. Следователно и тук моментът на преустановяване на вредоносните
действия и бездействия е 26.11.2009 г. и поради това и давността за предявяване
на иск за този конкретен период е изтекла също през 2014 г. При това положение и
съвършено правилно са определени трите периода на престой в Затвора Пловдив,
Затвора Пазарджик и отново в Затвора Пловдив, по отношение на които и съдът се
е произнесъл по същество с присъждане на обезщетение, като е приел, че за общо
831 дни С. е пребивавал в помещения, в които за всеки лишен от свобода не е
била осигурена минималната площ от 4 кв. м., съгласно изискването на чл.43 от ЗИНЗС. Тук следва да се има предвид, че изискването за минимум 4 кв.м. жилищна
площ е въведено като нормативно такова в разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС
през 2017 г., като първоинстанционният съд е приложил предвидения там стандарт
и то в полза на ищеца С. и за периода преди влизане в сила на това изменение на
закона, което е в съответствие с нормите на ЕКЗПЧОС. Възраженията на
касационния жалбоподател ГДИН София за неправилност на съдебното решение поради
недоказаност на това оплакване на С. относно пренаселеност в местата за
лишаване от свобода настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът
по иска, на когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил
длъжен да обори оплакванията на С. за пренаселеност, в която връзка пък
последният е ангажирал гласни доказателства, кредитирани от съда. От страна на
ответника по иска и жалбоподател в настоящото производство обаче, пред
първоинстанционния съд не са били ангажирани конкретни доказателства за съответните помещения за площ и брой
настанени през 2014 г. и съответно до юни 2015 г., като е заявено, че писмени
доказателства не се пазят. В тази връзка, ответникът по иска пред
първоинстанционния съд не е бил препятстван да ангажира гласни доказателства,
така, както е направил впрочем ищецът, с които да се установи нивото на заетост
на помещенията за лишени от свобода и в периодите, за които не се пази
конкретна документация, или да ангажира други писмени доказателства, като се
има предвид, че ГДИН разполага с данни относно броя на настаняваните лишени от
свобода по години във всички пенитенциарни заведениия и има обща информация относно капацитета на тези
заведения, от която може да се направи дори и обща преценка дали е била налице
пренаселеност в местата за лишаване от свобода, или не. Поради това и
неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател ГДИН - София за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковата претенция
в посочената ѝ част, доколкото е видно, че първоинстанционният
съд е основал решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по
иска не е проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока
потвърждаване на своята теза за неоснователност на претенциите на С., не може
да бъде ползван като основание за касиране на решението, при условие, че
възможности да ангажира доказателства са били предоставени от съда на ответника
по иска.
Неосигуряването
на достатъчна жилищна площ, установено от първоинстанционния съд, категорично е
форма на бездействие на администрацията в местата за лишаване от свобода и в
тази насока е налице пряка причинно-следствена връзка на това установено
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност на
обитаваните от ищеца килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице
поставяне на С. в неблагоприятно положение от администрацията на Затворите
Пловдив и Пазарджик, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от КПЧОС.
Според ЕСПЧ при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В тази насока и възражението по
касационната жалба, съдържащо и признание за наличната пренаселеност, че
независимо от това, пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на
лишените от свобода било позволено да се движат по коридора и да посещават
други помещения, не може да бъде преценено като основателно. И това е така, защото
пак ЕСПЧ /конкр. в пилотното Решение Н. и др. срещу
България/, приема, че при оценката
на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за
всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят
позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди
- спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема
се, че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща
се на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/. В случая,
от доказателствата по делото – справките относно размера на всички стаи по
настаняване на С. и показанията на свидетелите, може да се направи извод и че
за всички периоди по решението на първоинстанционния съд разполагаемата площ е
била и под 3 кв. м. на човек, при което пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията / в този см. вж. пак Решение Н. и др. срещу
България/. В случая, освен установената пренаселеност, съдът е установил и
наличието на паразити в местата за лишаване от свобода и поради това и приел
като основателна и претенцията на С. за обезвреда и в тази ѝ част.
Правилна е оценката на съда и тук относно липсата, при доказателствена тежест
на ответника по делото, на ангажирани от него доказателства, които да оборят
събраните гласни доказателства относно наличието на хлебарки и дървеници.
Неоснователни са
оплакванията в касационната жалба на ГДИН - София, че вредите, претендирани от С., са останали недоказани пред
първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни възприятия.
Следва да се има предвид тук факта, че съдът, постановил обжалваното решение,
се е позовал изрично и правилно на разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
според която в случаите по ал.1, а именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди, каквито са претендирани, се
предполага до доказване на противното. В случая, тази презумпция не е била
оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН - София при разглеждане на
делото пред първоинстанционния съд. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Н. и др. срещу България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в условията на арест. Според
настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният съд е установил категорично нарушение
на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на същото, правилно е намерил,
че то действително води до неприятните психически изживявания, посочени от
ищеца в исковата му молба. В тази насока от страна на ответника, както се каза,
не са ангажирани доказателства, които да са могли да доведат до противен извод.
В случая не е била налице искова претенция, при която е следвало да се
изследват поставени от страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с
индивидуални негови битови потребности, както се твърди в жалбата, а напротив,
поставено е оплакване от недостатъчна жилищна площ, съобразно с установените
законови стандарти за това и лоши битови условия, свързани с наличието на инсекти.
Съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото Ананиев и др. срещу България, властите
трябва да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с
уважението към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
наказанието лишаване от свобода или друг вид мярка за задържане не подлага
човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на
страдание, присъща на задържането и практическите изисквания на лишаването от
свобода, че здравето и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна
степен. Поради това и обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване
от свобода и именно поради това е в пенитенциарно
заведение, не може да се сочи като основателен довод във връзка с това, че
именно поради този факт няма как да не му бъдат причинени вреди, доколкото в
случая, обезщетение е присъдено, поради констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на лишен от свобода в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието му, изрично предвидени в закона като
основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба, както на ГДИН-София, така и тази на О.С.
по отношение на размера на присъденото обезщетение. Съдът, при постановяване на
решението си е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, като е отчел факта, че се касае за
няколко периода и е извел общата продължителност на престой на ищеца от 831 дни.
Същевременно съдът, съобразявайки доказателствата по делото, не е намерил да са
основателни допълнително наведените оплаквания от страна на ищеца по исковата
му молба, освен тези за пренаселеност и наличие на паразити. В тази насока общият размер на обезщетението
от 1700 лева, при преценка на среднодневното,
респективно средномесечното обезщетение, което се
получава на база на броя дни на престой в затвора, се явява напълно съобразен с
принципа на справедливостта, като се има предвид характера и интензитета на
претърпените от страна на ищеца вреди.
С оглед приетата за основателна макар и отчасти претенция, правилно и съдът
се е произнесъл по отношение на акцесорната такава
относно законната лихва и съответно по отношение на разноските, като е съобразил
приложимия закон.
Що се касае конкретно до оплакванията по същество на касационния
жалбоподател С., то съдът намира и тях за неоснователни. Видно е, че съдът е
положил усилия за установяване на претенцията на ищеца, свързана с твърдението
му за влошено здравословно състояние, при което не било провеждано лечение и
съответно ищецът не бил представен на ТЕЛК. Съдът е кредитирал приетата по
делото специализирана съдебно-медицинска експертиза, насочена конкретно към
преценка на оплакванията на ищеца С., свързани с установеното при него в
по-ранен период заболяване туберкулоза. Вярно е, че ищецът е оспорил
заключението, на което се е позовал съдът, но съдът не е длъжен при всички
случаи да прилага нормата на чл.200 от ГПК и да назначава повторна или
допълнителна експертиза, щ.като това е предоставено на преценката му, а в
случая още повече се установява, че кредитираната експертиза е извършена от
вещо лице със съответната специалност, относима към
данните относно твърдяното заболяване на ищеца, което вещо лице е отговорило
именно на поставените от ищеца въпроси изцяло и освен това, към експертизата са
приложени и фишовете от извършените изследвания на ищеца, включително и микроскопско
микробиологично изследване на туберкулоза /приложение № 2/, съставляващо въпросното коментирано от ищеца
изследване на храчка, извършено точно преди експертизата, както и искания за
такова изследване от 2014 г., направени от МЦ при Затвора Пловдив. В тази
насока и не са били налице основания да се счете, че заключението е
необосновано, като възраженията на касационния жалбоподател С. в тази връзка,
едва ли не за наличен „заговор“ срещу него с оглед неустановяване
действителното състояние на здравето му, в който включително участвал и лекарят
– специалист, изготвил заключението на СМЕ, не могат да бъдат възприети като
основателни и то на фона на всички останали доказателства по делото, които са и
надлежно посочени и обсъдени от първоинстанционния съд в решението му. Това е
така и предвид факта, че съдът в производството по обжалване на съдебно решение
проверява същото по отношение на неговата валидност, законосъобразност и
правилност, като в тази връзка преценява дали съдът е събрал относимите доказателства, направил ли е коректен анализ на
същите и приложил ли е правилно закона с оглед на установените факти. Ето защо
и касационният съд не би могъл да се произнесе в насока основателност на
исканията на жалбоподателя, тогава, когато те са основани на лични негативни и
също така обидни квалификации, съдържащи се в писмените изложения на
жалбоподателя С., по адрес личността на вещото лице, изготвило експертизата. Правилно
съдът, постановил оспореното решение, е стъпил в същото, освен на експертизата,
така и на посочените в решението медицински документи, които са неоспорени от
страна на ищеца и са събрани в хода на съдебното дирене, като е стигнал до
обоснования извод, че в периода, за който е прието да не е изтекла
погасителната давност, ищецът С. не е имал здравословен проблем, за който да му
е било отказано медицинско обслужване. Твърденията на ищеца С. относно това, че
е било препятствано явяването му на ТЕЛК, които са и основен мотив в
касационната му жалба, са останали недоказани пред първоинстанционния съд, като
се има предвид, че след изтичане на срока на издаденото му решение на ТЕЛК от
2010 г., а именно към края на 2012 г. и при престоя на С. конкретно в
периодите, разгледани в решението, в Затвора Пловдив и Затвора Пазарджик, при
същия е било налице установено излекуване от заболяването туберкулоза. Съгласно
действащата нормативна уредба относно осъществяване на освидетелстване от ТЕЛК,
направление за явяване пред ТЕЛК следва да се издаде от личния лекар, но само
при условие, че се установи конкретно основание за това, а именно наличие на
заболяване, което води до състояние на трайна неработоспособност, респективно
влошаване на същото, като в тази връзка преценката е предоставена на лекаря, а
не на пациента. Впрочем, ако ищецът С. е считал, че отказът да се издаде
направление за явяване пред ТЕЛК от личния лекар /в случая съответния лекар при
МЦ на затвора/ е бил незаконосъобразен, то същият е имал възможността да го
обжалва по законоустановения ред на чл.112 от Закона за здравето, данни за
което по делото няма. В конкретния случай освен това, от доказателствата по
делото е било видно, че въпреки липсата на установено заболяване, налагащо
освидетелстване от ТЕЛК, на ищеца С. все пак са били назначени и проведени по
време на престоя в Затвора Пазарджик рентгенографско
изследване, а при престоя в Затвора Пловдив е бил насочен за изследване на
кръвта именно във връзка с твърденията му, че все още страдал от туберкулоза,
които твърдения, за негово щастие, се установява да не отговарят на истината.
От цялата налична медицинска документация се потвърждават и изводите на
експертизата, че след проведеното адекватно лечение от туберкулоза през 2009 г.
жалбоподателят С. не е имал прояви на болестта в течение на девет години.
За пръв път в касационната жалба и съответно писмените изложения по повод
на жалбата, депозирани от страна на О.С. се сочи същият да е търпял и
имуществени вреди, в резултат от пропуска да се яви на ТЕЛК и съответно да
получава пенсия. Следва да се има предвид, че тези възражения не могат да бъдат
предмет на разглеждане в настоящото производство, доколкото в исковата
претенция и направените пред първоинстанционния съд уточнения към нея, са
изложени твърдения за причинени само неимуществени по своя характер вреди, в
каквато връзка и съдът се е произнесъл точно по искането, с което е бил
сезиран. Само за пълнота съдът намира за
нужно да посочи, че дори и да бяха претендирани пред първоинстанционния съд имуществени вреди, то така, както
същите са очертани от страна на С. в жалбата му, не може да се установи да е
налице пряка причинна връзка между конкретно поведение на администрацията на
затворите и настъпилите вреди – пропуснати ползи, доколкото дори ищецът да бъде
представен на ТЕЛК, то това не означава автоматично, че същият ще бъде
освидетелстван, или че ще му бъде признат съответен процент трайно намалена
работоспособност, съответно, че ще му се дължи и конкретно плащане от бюджета
на НОИ.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По изложените мотиви и
съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК,
Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 878 от 17.04.2019 г., постановено по АД № 1929/2018 г. на Административен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.