РЕШЕНИЕ
№ 81
гр. Пловдив, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000839 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260072 от 28.05.2021 г.,постановено по т.д.№54/2019 г. по описа на
Окръжен съд-Хасково,е осъден ответника ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на
основание чл.226 от КЗ/отм./ на ищцата М. Й. К. с ЕГН ********** сумата от 49 000
лв.,представляваща дължимо застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на нейния брат В.Й.Г.,причинена от ПТП,станало на 19.04.2014г. в гр. С.
на „О. с посока на движение Автомагистрала „Л.“ към бул.“С. в резултат на противоправно
поведение на водача Г. СТ. В., управлявал лек автомобил марка „С.К.П.“ с ДК № *** ,ведно
със законната лихва,считано от 19.04.2014г.-датата на деликта до окончателното изплащане
на сумата,като иска в останалата част до пълно предявения размер от 120 000лв. е отхвърлен
като неоснователен.
Със същото решение ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК*** е осъдено още да заплати по сметка
на Хасковския окръжен съд, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, сумата от 1960лв. държавна
такса,а на ищцата М.Й. К. е осъдено да заплати разноски в размер на 42,88лв. съобразно
уважената част от иска.
С решението от 28.05.2021 г. ищцата М. Й. К. е осъдена да заплати на ответника ЗК
1
„Л.“ АД-гр.С. разноски в размер на 650,83лв. съобразно отхърлената част от иска.
Решението е постановено при участието на Г. СТ. В. с ЕГН********** като трето лице-
помагач на страната на ответника ЗК „Л.“ АД-гр. С..
Горното решение на ОС-Хасково е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство „Застрахователна компания Л.“АД-гр.С. с ЕИК *** в частта,с която същият е
осъден да заплати на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 49 000 лв.,ведно с лихва за забава,считано от 19.04.2014 г. до окончателното
плащане на сумата.Дружеството-жалбоподател счита решението в обжалваната му част за
незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон,както и за
необосновано-поради това,че заявените за обосноваване на правните изводи мотиви не
кореспондират с установените по делото правнозначими факти.Твърди още,че решението е
постановено в противоречие с относимата по предмета на правния спор тълкувателна
практика.Заявява,че присъдената с решението парична сума е завишена и недължима поради
недоказаност на нанесените морални вреди.На самостоятелно основание,дружеството-ищец
заявява,че определеното в полза на ищцата обезщетение е недължимо и като присъдено над
лимита,определен нормативно относно претенциите за изплащане на обезщетение за
неимуществени вреди,заявени от лица от разширения родствен кръг на пострадал от
ПТП.Отделно се позовава и на прекомерност на определеното обезщетение-както с оглед на
установените в хода на съдебното дирене правнозначими факти,относими с оглед
твърденията по основанието на претенцията,така и с оглед на обективните
критерии,определящи приложението на принципа за справедливост,въведен от чл.52 от
ЗЗД.Развити са доводи,че ищцата не твърди и по делото не се установява да са настъпили
такива особени житейски обстоятелства,по причина на които ищцата и пострадалия й брат
да са имали отношения с особена връзка,различни от обичайните такива между сродници
или да са довели до проявление на неимуществени вреди,различни от обичайните,присъщи
на отношенията между родственици.Счита,че не е проведено пълно и главно доказване за
наличие на материална легитимация на ищцата по смисъла на Тълкувателно решение
№1/2016 г.,постановено по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,т.е. за съществуването на
трайна и дълбока емоционална връзка на ищцата с починалия и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и
страдания,вследствие на което ищцата да разполага с правото да получи претендираното
обезщетение.Обобщено,въз основа на всички поддържани във въззивната жалба
аргументи,дружеството-жалбоподател моли първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната му осъдителна част и претенцията на ищцата да бъде отхвърлена
изцяло,ведно с претенцията по акцесорния иск-като неоснователна и недоказана,и ведно с
всички законови последици от това.При условие на евентуалност,жалбоподателят моли
обезщетението да бъде намалено до справедливия според него размер от 5000 лв.,който
съответно да се намали с безспорно доказания принос на пострадалия /в размер на 50 %/ за
настъпване на вредоносния резултат,при което да бъде постановено,че дължимата сума на
обезщетението е в размер на 2500 лв.
2
По изложените съображения за неправилност на решението в частта му,касаеща
произнасянето по главния иск,жалбоподателят счита,че неправилно е уважен и предявения
акцесорен иск за присъждане на законна лихва.Във връзка с изложените съображения за
неправилност на решението в обжалваната част,жалбоподателят счита,че неоснователно в
полза на ищцовата страна са присъдени разноски за процесуално представителство по реда
на ГПК.Претендира направените от него съдебни разноски,включително и юрисконсултско
възнаграждение,за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата М.Й.К.-ищца в първоинстанционното производство,е подала в
законния срок,чрез пълномощника си адв. Б.Я.,писмен отговор на въззивната жалба,с който
е оспорила същата като неоснователна.Счита за несъстоятелни и неподлежащи на уважаване
оплакванията на жалбоподателя за нарушаване на материалния закон,за липса на основание
за присъждане на обезщетението,за завишен размер на същото и за превишаване на
нормативно определения лимит за присъждане на обезщетение.Конкретни доводи в тази
насока развива в отговора си.Моли въз основа на тях настоящият съд да се произнесе с
решение,с което да остави без уважение въззивната жалба,както и направеното с нея искане
за присъждане на разноски и да потвърди решение №260072 от 28.05.2021 г. на ОС-Хасково
в обжалваната му част като валидно,допустимо и правилно.
Третото лице-помагач Г. СТ. В. не е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба,но се е явил лично в открито съдебно заседание,в което е заявил,че е съгласен с
казаното от пълномощника на въззиваемата в същото заседание,т.е. със становището на
въззиваемата за неоснователност на жалбата.
От страните не са представени писмени доказателства във въззивното
производство,не са заявени и нови доказателствени искания.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение в осъдителната му
част и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в частта,срещу която е насочена въззивната жалба.
3
По въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№54/2021 г. по описа на ОС-Хасково е предявен от М. Й. К. против
„Застрахователна компания Л.“АД с ЕИК *** осъдителен иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ за
заплащане на застрахователно обезщетение от 120 000 лв. за претърпените от ищцата
неимуществени вреди-душевни болки и страдания,от смъртта на брат й В.Й.Г. и единствен
неин роднина,причинена от ПТП,настъпило на 19.04.2014 г.
В исковата молба се твърди,че на 19.04.2014 г. около 23,45 часа в гр.С.,на ул.“О.“уна
около 70 м. Преди ул.“Т. в посока към бул. „С.“ е настъпило ПТП,при което като пътник в
автомобила е загинал В.Й.Г.-брат и единствен роднина на ищцата.Твърди се,че виновен за
причиняване на произшествието и на последвалата от това смърт на брата на ищцата е Г.
СТ. В.,управлявал автомобила,в който е пътувал загиналия й брат,като вината на водача В.
за извършеното деяния била призната и с влязла в сила присъда от 19.03.2018 г.,постановена
по НОХД №4697/2017 г. по описа на СГС.Твърди се още,че за лекия автомобил марка
„С.К.П.“ с ДК №***,управляван от виновния водач при настъпването на процесното ПТП,е
имало сключена с ответното дружество задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите съгласно посочената в ИМ застрахователна полица,а със
заявление вх.№14113 от 31.10.2018 г. ищцата заявила претенция пред застрахователното
дружество за изплащане на застрахователно обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди от смъртта на брат й.Застрахователят обаче,с писмо изх.№12295 от
07.11.2018 г. , отказал да плати такова обезщетение на ищцата.
За търпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на брат й В.,ищцата
М.К. твърди в исковата молба,че тази смърт е непреодолима травма за нейната психика
предвид обстоятелството,че брат й е единствен неин роднина.Твърди,че така настъпилото
събитие се отразява неблагоприятно на целия й живот и ще й причинява постоянни
негативни емоции докато е жива,както и че чувствата на празнота,скръб и болка от
загубата,макар вероятно да намалеят малко с времето,ще са непреодолими и ищцата няма да
може да се възстанови от тях.
В подадения от ответника ЗК „Л.“АД-гр.С. отговор на исковата молба,същият е
оспорил изцяло предявения срещу него осъдителен иск.В тази връзка е оспорил
материалноправната легитимация на ищцата за получаване на претендираното от нея
обезщетение.Заявил е в този контекст довода,че съгласно Тълкувателно решение №1/2016
от 21.06.2018 г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,възможността за обезщетяване на
други лица,извън изброените в Постановление №4/61 г. и Постановление №5/69 г.,следва да
се допусне като изключение-само за случаите,когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето,претендиращо обезщетение,да се породи
особена близост,оправдаваща получаване на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди.Ответникът е заявил още,че в случая не се твърди ищцата поради
житейски обстоятелства да е имала отношения на близост с брат си,които да обосновават
4
осъбена връзка,различна от обичайната между братя и сестри.Ответникът е оспорил иска и
по размер,позовавайки се въведения с разпоредбата на §96,ал.1 от ПЗР от действащия КЗ
лимит от 5000 лв. на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от лицата по
чл.493а,ал.4 от същия кодекс.Направил е и възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на починалия В.Й.Г.,обосновавайки това си възражение с твърдението,че
по време на процесното ПТП Г. е пътувал в горепосоченото МПС без поставен
обезопасителен колан в нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП.Наред с това е
изложил в отговора си и твърдението,че в автомобила,предназначен да превозва максимум
пет пътника,са се возили по време на процесното ПТП общо осем човека-седем пътника и
водача на автомобила.В тази връзка ответникът счита,че посоченото претоварване на
автомобила е допринесло за липсата на надлежно обезопасяване на пътуващите
пътници.Освен това,ответникът е изложил и твърдението,че пострадалия не е следвало да се
вози в МПС,чийто водач-Г. СТ. В.,няма издадено свидетелство за управление на МПС.
С отговора на ИМ ответното дружество е поискало на основание чл.219 от ГПК да
бъде конституиран като трето лице-памагач на негова страна лицето Г. СТ. В.-прекия
причинител на процесното ПТП.Това искане е уважено от първоинстанционния съд и с
определение от 25.11.2019 г. посоченото физическо лице е конституирано като трето лице-
помагач на страната ответника ЗК „Л.“АД.
В допълнителната ИМ ищцата е заявила,че намира за неоснователно направеното от
ответника оспорване на иска.В тази връзка е заявила отново,че починалият В.Й.Г. е неин
единствен роднина и това според нея придава допълнителна емоционална натовареност на
взаимоотношенията помежду им.Заявява,че и тя е била за брат си единствен негов роднина,
оглед на което поддържа,че между тях е съществувала не просто роднинска връзка,а по-
дълбоки взаимоотношения на доверие и подкрепа отколкото обичайните взаимоотношения
между брат и сестра.Сочи,че в конкретния случай за починалия не е съществувал дори най-
близък роднински кръг,което било допълнителен аргумент в посока на правото на ищцата да
получи обезщетение.
В допълнителната Им ищцата е изложила и контрааргументи срещу доводите на
ответника,с които той е оспорил иска по размер.Оспорила е като неоснователно и
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия,както и заявените в тази връзка фактически твърдения на ответника.
Отговор на допълнителната Им не е подаден от ответника в законния срок.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за доказан по основание
предявения иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./,приел е още за основателно и заявеното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и е
определил,че като размер съпручинавянето се равнява на 30 %.Относно размера на
дължимото обезщетение,първоинстанционният съд е приел,че справедливият по смисъла на
чл.52 от ЗЗД размер на това обезщетение се равнява на сумата от 70 000 лв.От тази сума
съдът е счел,че следва да се приспадне сумата от 21 000 лв. поради приетото съпричиняване
от 30 %,вследствие на което е присъдил на ищцата застрахователно обезщетение в размер на
5
49 000 лв.,а за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. иска е отхвърлен като
неоснователен.
Настоящият съд,след самостоятелна преценка на събраните в първоинстанционното
производство доказателства и на приложимите спрямо случая правни норми,приема
първоинстанционното решение за неправилно в обжалвана му осъдителна част по следните
съображения:
От фактическа страна не са били спорни в първоинстанционното производство
твърдяните от ищцата обстоятелства за настъпването на процесното ПТП от 19.04.2014 г.,за
противоправното и виновното му причиняване от лицето Г. СТ. В. като водач на лек
автомобил марка „С.К.П.“ с ДК №***,както и за наличието на причинно-следствена връзка
между същото ПТП и смъртта на В.Й.Г.-един от пътниците в посочения автомобил по време
на настъпване на произшествието.За всичко това е налице и влязла в сила
присъда,постановена по НОХД №4697/2017 г. по описа на СГС,която на основание чл.300
от ГПК е задължителна за гражданския съд,който разглежда гражданските последици от
деянието,относно това,дали е извършено деянието,неговата противоправност и виновността
на дееца.
Не е било спорно и обстоятелството,че за увреждащия лек автомобил е имало
валидна и действаща към момента на процесното ПТП застраховка „Гражданска
отговорност“ по сключен с ответното дружество застрахователен договор /обективиран в
посочената от ищцата застрахователна полица/.Не е било спорно в първоинстанционното
производство и обстоятелството,че ищцата М. Й. К. е сестра на починалия вследствие на
произшествието от 19.04.2014 г. В.Й.Г.,както и че е единствения негов законен наследник
след смъртта му.Това е и видно от приложеното към първоинстанционното дело
удостоверение за наследници на В. Г.,издадено на 14.07.2014 г. от Община Р..
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания срещу изводите на
първоинстанционния съд относно горните обстоятелства,нито пък е оспорено фактическото
им осъществяване.Съдържащите се в жалбата оплаквания са такива като съдържание,че
поставят като спорна пред въззивната инстанция материалноправната легитимация на
ищцата за получаване на исканото от нея застрахователно обезщетение и приетите в тази
връзка фактически и правни изводи от първоинстанционния съд.А настоящият съд,по
изложените по-долу съображения,счита за неправилна извършената от първостепенния съд
преценка,че ищцата разполага с такава легитимация,съответно на което е неправилна и
преценката му,че предявеният от ищцата иск е доказан по основание.Конкретните
съображения на въззивния съд в тази насока са следните:
Тъй като ищцата М. Й. К. е сестра на загиналия при настъпилото на 19.04.2014 г.
ПТП-В.Й.Г.,то за преценка на материалноправната й легитимация по процесния иск следва
да бъдат съобразени задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на
закона,дадени с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,на
които се позовава и ответника в подадената от него въззивна жалба по повод на основното
6
му оплакване за липса на материалноправна легитимация на ищцата и за неправилна
преценка на първоинстанционния съд,че такава легитимация в случая е доказана.Съгласно
същото тълкувателно решение,материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №
4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, създало трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни болки и страдания от
неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.В
цитираното тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се присъжда при
доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва да
се допуска само по изключение – когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци
и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения
такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост,
така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи
нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и
продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от
цитираните постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в подобна
хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай, въз основа на
наведените и установени по делото факти, а обезщетение е дължимо само при условие, че
ищецът е провел главно и пълно доказване относно наличието й.
В случая,за установяване на обстоятелствата относно връзката на ищцата с нейния
брат приживе,както и на обстоятелствата относно понесените от ищцата морални и
емоционални болки и страдания вследствие смъртта на брат й,по първоинстанционното дело
е разпитан свидетелят Д.Т.К.в-съпруг на ищцата.Това е единственото ангажирано от ищцата
доказателство за установяване на обстоятелства в посочения смисъл.Въз основа на
показанията на същия свидетел първоинстанционният съд е формирал извод,че ищцата
разполага с материалноправна легитимация по предявения от нея иск,но въззивният съд
счита този извод за неправилен и необоснован.Напротив,чрез тези свидетелски показания не
се доказва в живота на ищцата и брат й да са съществували такива житейски обстоятелства
и ситуации,които да са станали причина за възникване на особено близка привързаност
между двамата,надвишаваща традиционната за българските семейни отношения
привързаност,нито пък тези показания установяват смъртта на брата на ищцата да е
причинила на последната такива морални болки и страдания,които да надхвърлят нормално
присъщите за подобна родствената връзка болки и страдания и да са сравними по
интензитет и продължителност с неимуществените вреди,търпени между най-близките-
лицата от цитираните по-горе постановления на Върховния съд.Свидетелят Д.К. е заявил,че
познава загиналия брат на ищцата от 1984 г.,когато се е запознал и със съпругата си-ищцата
по делото и това,което се установява от показанията му за отношенията между последната и
7
брат й е,че тези отношения са били добри през цялото време,откакто свидетелят има преки
впечатления,т.е. за времето от 1984 г. до смъртта на В..По-конкретно,свидетелят К. е
посочил,че семейството му е било в много добри отношения с В.,че последният е живеел в
гр.Р.,а семейството на ищцата-в гр.И.,но веднъж-два път годишно,когато ищцата и съпруга
й са излизали в отпуск,същите заедно с децата им са ходели на гости на В. в гр.Р. и в тези
случаи са отсядали в неговия дом.Свидетелят сочи още,че между семейството на ищцата и
брат й са съществували отношения на взаимопомощ-финансова и емоционална и в частност-
ищцата и брат й В. са поддържали помежду си „братски взаимоотношения“ по преценката
на свидетеля.Именно поради тези отношения,както сочи свидетелят,ищцата много тежко
приела новината за смъртта на брат си,като изпаднала в шок.След това изпаднала в
депресия,според мнението на свидетеля,и не й се правело нищо.Свидетелят посочва,че това
състояние на ищцата продължило доста време,докато внуците и децата й се свързали с нея и
започнали да я посещават.Според свидетеля К.,съпругата му е приела много тежко новината
за смъртта на брат си,защото е единствен негов роднина и защото е останала сама след
смъртта му.Посочва и обстоятелството,че родителите на ищцата и брат й В. са
починали,като баща им е починал през 2011 г.,а за майка им не сочи конкретната
година,когато е починала.Твърди,че В. е бил единствен в семейството,с който ищцата е
израснала.Сочи още,че жена му,т.е. ищцата по делото,е била на работа в чужбина /неясно
през какъв период/,но когато си идвала в България,тя и семейството й са се виждали с
В..Според показанията на свидетеля,В. бил разведен,нямал деца и след развода си не е
живеел с никой в едно домакинство.
В крайна сметка,казаното от свидетеля К. очертава една фактическа картина,според
която ищцата и брат й В. действително действително са имало добри отношения помежду
си,“братски взаимоотношения“,както сочи свидетеля,помагали са си при нужда финансово и
емоционално,не са прекъснали връзката помежду си,макар да са живеели в различни /и
доста отдалечени един от друг/ градове.Тези взаимоотношения обаче не обосновават извод
за изключителност в близостта между ищцата и брат й по смисъла,разяснен в Тълкувателно
решение №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,а сочат на нормална и обичайна за българската
традиция духовна и емоционална близост между брат и сестра,която се характеризира с
взаимна обич,разбирателство и морална подкрепа.За да се приеме,че между едно починало в
резултат на ПТП лице и лицето,претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на първото и попадащо извън кръга на лицата по Постановление №4/1961 г. и
Постановление №5/1969 г. на Пленума на ВС,е съществувала особено близка
връзка,необходимо е освен формалното родство с произтичащата от него близост между
лицата,да са се проявили конкретни житейски обстоятелства,обусловили създаването на по-
голяма от близостта,считана за нормална за съответната родствена връзка.Такова
обстоятелство например,относимо към връзката между братята и сестрите е израстването им
сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или
поради друга причина /в този смисъл-решение №92 от 17.11.2020 г. на ВКС по т.д.
№12752019 г.,II т.о.,ТК,постановено по реда на чл.290 от ГПК/.В случая подобни житейски
8
обстоятелства не се установяват.От показанията на разпитания свидетел не става ясно при
какви условия и среда са израснали ищцата и брат й,с кой са живеели те преди ищцата да
създаде свое семейство,израснали ли са без своите родители.Свидетелят е заявил,че
единствен в семейството,с който е израснала ищцата,е брат й В.,но в тази част показанията
му не следва да се кредитират,защото не се основани на преки впечатления на свидетеля-
същият,както по-горе се отрази,познава ищцата и брат й от 1984 г.,а към този момент
ищцата е била вече на 18 години /като се има предвид,че е родена през 1966 г./,а брат й В. е
бил на 25 години,като се има предвид,че е роден през 1959 г. /видно от приложеното
удостоверение за наследници на същия/.
Не води до обосноваване на извод за изключителност на отношенията между ищцата
и брат й по смисъла на горното тълкувателно решение и обстоятелството,че ищцата е
единствения наследник по закон на своя брат.В исковата молба и в допълнителната искова
молба ищцата поддържа твърдението,че между нея и брат й е била изградена такава връзка
на изключителност поради факта,че загиналия й брат е единствения неин роднина и
обратното-ищцата е единствен роднина на своя брат.Съдът обаче счита,че дори и
фактически да е вярно твърдението,че ищцата и брат й са били единствените роднини един
за друг,то само от това обстоятелство не следва извод,че между тях е съществувала особено
силна емоционална връзка,надхвърляща обичайната връзка между брат и сестра.Важна е
същината и съдържанието на фактически изградените помежду им взаимоотношения,а както
се коментира по-горе,по делото не се установи между ищцата и нейния брат да е била
изградена връзка извън обичайната такава между брат и сестра.Освен това,от фактическа
страна е невярно твърдението на ищцата,че единствения й роднина е нейния брат В.,тъй
като се установи по делото,че тя има свое семейство-съпруг и деца,които също имат
качеството на нейни роднини.Наред с изложеното,макар и след смъртта си В. да е оставил за
свой единствен законен наследник своята сестра-ищцата по делото,това не означава,че тя е
била единствения му родственик през целия негов живот,с който той е имал и е поддържал
някакви отношения.Както стана ясно от показанията на св.К.,бащата на ищцата и на брат й
В. е бил жив до 2011 г. и към този момент децата му вече са били на една зряла възраст,като
няма данни в техните детски години бащата им житейски да не е присъствал и съответно на
това-да се е създала такава връзка между ищцата и нейния брат,че последния да е заместил
ролята на бащата в отношенията с нея.
Предвид гореизложеното въззивният съд счита,че при лежаща върху нея
доказателствена тежест,ищцата не доказва твърдението си за създадена и съществувала
между нея и загиналия й брат В. особена и изключителна връзка на емоционална
близост,надхвърляща традиционната такава връзка между един брат и една сестра.
На следващо място,от показанията на горния свидетел не се установява и ищцата да
е понесла в резултат смъртта на брат си такива морални болки и страдания,които да
надхвърлят по интензитет и продължителност болките и страданията,които обикновено е
нормално и присъщо да изпита едно лице от загубата на своя брат /или сестра/.Това,което
може да бъде прието за установено от показанията на свидетеля е,че ищцата е приела тежко
9
смъртта на своя брат,като по мнението на свидетеля е изпаднала в шок,а след това известно
време е била в такова емоционално състояние,че нищо не й се е правело,както заявява
свидетеля.Дали обаче това състояние представлява депресия,не може да бъде отговорено със
сигурност,при положение,че по делото няма медицински документи за това,а само по себе
си изявлението на свидетеля К.,че ищцата е била в депресия,е само негово субективно
мнение,което не може да бъде прието за меродавно,доколкото няма данни свидетелят да
разполага с медицински познания.Освен това,не е установен и не е ясен периода на
търпените от ищцата емоционални страдания вследствие смъртта на брат й.В тази насока
свидетелят К. твърди,че ищцата дълго време е била в депресия заради смъртта на брат си,но
не сочи нищо по-конкретно като времеви период и с оглед на това казаното от него може да
бъде възприето само като субективно оценъчно мнение на свидетеля относно
продължителността на състоянието на ищцата,което мнение няма доказателствена стойност
в настоящия процес.
Всичко изложено по-горе налага извода,че в случая са недоказани и двете
кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди,предвидени в задължителните разяснения,дадени с цитираното по-горе тълкувателно
решение.От това следва и извода,че ищцата не разполага с материалноправна легитимация
да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат В. Г.,настъпила
на 19.04.2014 г. вследствие на причиненото на същата дата ПТП.А липсата на такава
легитимация обосновава и извода,че предявеният осъдителен иск е изцяло неоснователен и
като такъв подлежи на отхвърляне изцяло.Противно на този извод,първоинстационният съд
е приел иска за доказан по основание и го е уважил частично по размер и този негов
извод,предвид гореизложеното,се явява неправилен,съответно на което и решението в
осъдителната му част,с която иска е уважен до размера от 49 000 лв.,ведно със законната
лихва върху тази сума от датата 19.04.2014 г. до окончателното й изплащане,е неправилно и
като такова следва да се отмени в същата част.Вместо това,с настоящото решение и предвид
възприетата от въззивния съд пълна неоснователност на иска,същият следва да бъде
отхвърлен и за уважения от първоинстанционния съд размер от 49 000 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 19.04.2014 г. до окончателното й изплащане.
За останалата част над сумата от 49 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000
лв. искът,както по-горе се посочи,е отхвърлен с първоинстанционното решение и в тази част
решението не е обжалвано,съответно на което е влязло в законна сила.
Предвид пълната неоснователност на процесния иск,първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта,с която ответното дружество е осъдено да заплати по сметка
на Хасковския окръжен съд,на основание чл.78,ал.6 от ГПК,сумата от 1960 лв. държавна
такса,както и в частта,с която е осъден да заплати на ищцата М. Й. К. разноски в размер на
42,88 лв. съобразно уважената част от иска.
С оглед основателността на разгледаната въззивна жалба,въззиваемата М.К. следва да
бъде осъдена да заплати на дружеството-жалбоподател направените разноски за
производството пред въззивната инстанция.Те са в размер на 980 лв.-платена държавна
10
такса по въззивната жалба.Наред с това и тъй като въззивната жалба на дружеството-
жалбоподател е изготвена и подписана от юрисконсулт /макар такъв да не се е явил в
открито заседание/,то на основание чл.78,ал.8 от ГПК въззиваемата следва да бъде осъдена
да заплати на дружеството-жалбоподател и юрисконсултско възнаграждение,което съдът
определя в размер на 100 лв.,съобразявайки се в тази насока с приложимата в случая
разпоредба на чл.25а,ал.3 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Предвид пълната неоснователност на предявения от ищцата иск,същата следва да
бъде осъдена да заплати на дружеството-ответник /настоящ жалбоподател/ още 449,17 лв.
разноски,направени в първоинстанционното производство /освен вече присъдените на
дружеството с първоинстанционното решение разноски в размер на 650,83 лв./.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260072 от 28.05.2021 г.,постановено по т.д.№54/2019 г. по
описа на Окръжен съд-Хасково,в частта,с която е осъден ответника ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК
*** да заплати на основание чл.226 от КЗ/отм./ на ищцата М. Й. К. с ЕГН **********
сумата от 49 000 лв. като дължимо застрахователно обезщетение за претърпени от ищцата
неимуществени вреди от смъртта на нейния брат В.Й.Г.,причинена от ПТП,станало на
19.04.2014г. в гр. С. на „О. с посока на движение Автомагистрала „Л.“ към бул.“С. в
резултат на противоправно поведение на водача Г. СТ. В., управлявал лек автомобил марка
„С.К.П.“ с ДК № *** ,ведно със законната лихва върху горната сума,считано от 19.04.2014г.-
датата на деликта до окончателното изплащане на сумата,като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М. Й. К. с ЕГН ********** против
ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК *** иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ и до уважения от
първоинстанционния съд размер от 49 000 лв.-обезщетение за претърпени от ищцата
неимуществени вреди-болки и страдания,вследствие смъртта на брат й В.Й.Г.,настъпила в
резултат на ПТП от 19.04.2014 г.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от
19.04.2014 г. до окончателното й изплащане.
За разликата над сумата от 49 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв.
искът по чл.226,ал.1 от КЗ,предявен от М. Й. К. с ЕГН ********** против ЗК „Л.“ АД-гр.С.
с ЕИК ***,е отхвърлен с първоинстанционното решение №260072 от 28.05.2021
г.,постановено по т.д.№54/2019 г. по описа на Окръжен съд-Хасково и в тази част
решението не е обжалвано.
ОТМЕНЯ решение №260072 от 28.05.2021 г.,постановено по т.д.№54/2019 г. по описа
на Окръжен съд-Хасково,и в частите,с които ответника ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК *** е
осъден да заплати по сметка на Хасковския окръжен съд,на основание чл.78,ал.6 от
11
ГПК,сумата от 1960 лв. държавна такса,а на ищцата М. Й. К. е осъден да заплати разноски в
размер на 42,88 лв. съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА М. Й. К. с ЕГН ********** да заплати на ЗК „Л.“ АД-гр.С. с ЕИК ***
сумата от 980 лв. /девестотин и осемдесет лева/ разноски за производството пред въззивната
инстанция,както и сумата от 100 лв. /сто лева/,представляваща юрисконсултско
възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК за изготвяне на въззивната жалба от юрисконсулт на
дружеството-жалбоподател,а също да му заплати допълнително и сумата от 449,17 лв.
/четиристотин четиридесет и девет лева и 17 ст./ разноски за производството пред първата
инстанция.
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на
ответното дружество-Г. СТ. В. с ЕГН ***.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12