Р Е Ш Е Н И Е
№93 21.05.2019г. гр.Несебър
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на втори май две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Берберова-Георгиева
секретар: Мая Деянова
като разгледа докладваното от съдия М.Берберова-Георгиева
гражданско дело № 1019 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано е по повод исковата молба на М.П.Д. с ЕГН **********, с адрес:
*** против „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от управителя И.Г.Г.. Ищецът твърди, че на
27.04.2017г., сключил трудов договор с "П." ЕООД, по силата на който
бил нает да изпълнява длъжността "Пазач, невъоръжена охрана", с място
на работа: с.Р., община Несебър и с основание: до завършване на определената
работа. Съгласно договора, на ищеца било определено трудовото възнаграждение в
размер на 500 /петстотин/ лева и по 0,6 % за всяка зачетена година
професионален опит, което се изплащало до 30-то число на месеца, следващ месеца,
за който се отнася. Ищецът имал право и на платен годишен отпуск в размер на 20
/двадесет/ дни. Сочи се, че ищецът постъпил на работа на 01.05.2017г. и започнал
да изпълнява своите трудови задължения, като пазач на склад, находящ се в с.Р.,
община Несебър. До месец септември 2017г., същият получавал уговореното трудово
възнаграждение в брой и редовно. Твърди, че за месец октомври получил само 200 /двеста
лева/, а за ноември и декември, не получил възнаграждението си, въпреки че е полагал
труд през целия период. Сочи, че многократно разговарял с представители на
фирмата, които го уверявали, че ще получи парите си, но до настоящия момент не е
получил възнаграждението си. Ищецът твърди, че на 08.12.2017г., по време на
смяната му, дошъл отговорника на склада, който познавал само по малко име – М., и който
му заявил, че от следващият ден вече не е на работа в това предприятие. Сочи,
че не му било връчено предизвестие относно прекратяване на трудовите му
отношения с ответното дружество, както и никакви други документи. Ищецът сочи,
че не получил копие от Заповедта за прекратяване и уведомлението по чл.62,
ал.4 от КТ до НАП, поради което не му станало известно основанието, на което е
прекратен договора му с ответника. Предвид факта, че договорът бил срочен, твърди,
че предизвестието за неговото прекратяване, посочено в същия, а и в Кодекса на
труда, бил три месеца. Поради това и поради неизплащане на трудовото
възнаграждение, ищецът подал в "Инспекцията по труда" - гр.Бургас
жалба с вх.№ ******/12.04.2018г. От направената от инспекторите проверка и след
запознаването му с нея установил, че от дружеството-работодател е представена Заповед
за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.325, т.1 от Кодекса на
труда /КТ/, тоест по взаимно съгласие. Предвид на това, ищецът твърди, че молба
за прекратяване на договора на това основание не е подавал, нито до него било
достигало подобно предложение от работодателя му, което той да е приел. Сочи,
че в документите, приложени по преписката в Инспекцията по труда, се намирала
молба, в която той бил посочен за автор и с която молба, желаел да бъде
освободен по взаимно съгласие. Твърди, че подобна молба не е подписвал и
положения под нея подпис не бил положен от него. С оглед на това, в случай, че
ответната страна желаела да се ползва от молбата, ищецът заявява, че оспорва
истинността на документа.
Гореизложеното е
мотивирало правния интерес у ищеца да поиска от съда да постанови решение, с
което:
1. Да признае уволнението на ищеца М.П.Д. с ЕГН ********** за незаконно и да го отмени на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ.
2. Да осъди "П."ЕООД с ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на ищеца на основание чл.128, т.2 от КТ дължимото трудово възнаграждение за месеците октомври - декември 2017г. в
размер на 1050 лева /хиляда и петдесет лева/, както и мораторна лихва в размер на 100 лева /сто лева /, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане
на исковата молба –
15.10.2018г. до влизане на решението в сила.
3. Да осъди "П."ЕООД с ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на ищеца на основание чл.224, ал.1 от КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 190,48 лева /сто и деветдесет лева и четиридесет и осем стотинки/.
4. Да осъди "П."ЕООД с ЕИК*******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на ищеца на основание чл.220, ал.1 във връзка с чл.326, ал.1 от КТ обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1500 лева /хиляда и петстотин лева/.
Представя писмени
доказателства. Прави искане за издаване на съдебно удостоверение, което да
послужи на ищеца за снабдяването му с документите, приложени по преписка с вх.№
****** от 12.04.2018г., по което съдът се е произнесъл положително. Моли съда
да допусне до разпит двама свидетели при режим на довеждане, с показанията на
които ще установява начина на прекратяване на трудовото му правоотношение.
Претендира присъждане на заплатените по делото разноски, включая адвокатско
възнаграждение.
Предявени са кумулативно
съединени искове с правно основание чл.344, ал.1,т.1, чл.128, т.2, чл.224, ал.1 и чл.220, ал.1 от
КТ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
В срока по чл.131 ГПК по
делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното дружество, с
който на първо място считат исковата молба за недопустима, поради нарушаване на
местната подсъдност, визирана в чл.105 от ГПК. Предвид на това и на основание
чл.119, ал.4 от ГПК молят да бъде прекратено съдебното производство по делото и
същото да бъде изпратено на местнокомпетентния съд в гр.София. Отделно от
възражението за неподсъдност, ответната страна моли съда да приеме предявените
искове за неоснователни и недоказани. Не оспорват, че между
страните е бил сключен трудов договор на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ.
Твърдят, че договорът бил сключен, като срочен трудов договор със срок – до
завършване на определена работа, която се изразявала в изпълняване на
дейностите, включени в длъжността – пазач, невъоръжена охрана на склад на
дружеството, находящ се в с.Р.. Сочи, че седалището на „П.” ЕООД, офиса, както
и административния ръководен персонал се намират в гр.София. Складът, находящ
се в с.Р. бил необходим на ответното дружество до изпълнение на възложените му
работи на обект: БКС Несебър. След приключване на възложените услуги с
механизация на обект: БКС Несебър, необходимостта от ползване на склада в с.Р.
от страна на „П.” ЕООД отпаднала. При завършване на работата на ответното
дружество в региона, отпаднала необходимостта от продължаване действието на
трудовия договор. Това била и причината трудовият договор с ищеца да бъде
прекратен, без която и да е от страните да дължи предизвестие със завършване на
определената работа.
Ответникът твърди, че претенциите
на ищеца за признаване на „уволнението" за незаконно и отмяна на същото на
основание чл.344, ал.1, т.1 от Кодекса на труда са неоснователни. В тази връзка
сочи, че ищецът не бил уволнен, а е приключил срока на договора, с който е бил
назначен, т.е. необходимостта от изпълнение на възложената му работа вече била
отпаднала или по друг начин казано – завършена била определената със сключения
трудов договор работа. Твърди, че в този случай, работодателят не изпраща предизвестие
и съответно не дължи обезщетение при прекратяване на срочния трудов договор
поради завършване на работата, за която работникът е бил нает.
Наред с горното,
ответникът счита ищцовите претенции за заплащане на трудово възнаграждение за
месеците октомври- декември 2018г. в размер на 1050 лв. също за неоснователни. Сочи,
че трудовото възнаграждение се плаща за извършена работа, а предвид изявлението
на ищеца, че на 08.12.2018г. му било съобщено, че от следващия ден трудовият
договор се прекратява поради завършване на работата, за която е бил нает
следвало, че считано от 09.12. - до 31.12.2017г. ищецът не твърди да е
извършвал работа, поради което нямало основание да претендира заплащане на
трудово възнаграждение за този периода. Твърди, че от страна на ищеца не са били
представени доказателства на каква база е изчислена претендираната сума, нито
доказателства, че работата е била извършвана за твърдяния период. Претенциите
за плащане на обезщетение по реда на чл.224 от КТ за неизползван годишен отпуск
според ответника също били недоказани. Претенциите за плащане на обезщетение за
неспазено предизвестие в размер на 1500 лв. ответникът счита за неоснователни,
поради липса на законово основание за това. Предвид неоснователността на основните
искови претенции за плащане на трудово възнаграждение и обезщетения по КТ,
ответникът счита за недоказани и обективно съединените акцесорни претенции на
ищеца за плащане на законна и мораторна лихва, поради което моли да бъдат
отхвърлени изцяло. Сочи, че документи, представяни пред други органи в друг вид
производство, не би следвало да касаят настоящото съдебно производство. Не
възразяват да се приеме, като доказателство представения с исковата молба
трудов договор. Оспорват искането за издаване на съдебно удостоверение, чрез
което ищецът да се снабди с документи от Инспецията по труда - Бургас. В тази
връзка твърди, че извършваните проверки от компетентните органи съставляват
друг вид производство и не следва да се ползват в настоящото производство.
Оспорват искането на ищеца за допускане на двама свидетели при режим на
довеждане за доказване на начина, по който е било прекратено трудовото
правоотношение, поради недопустимост на показанията с оглед разпоредбата на
чл.164 от ГПК, а от друга страна, поради неотносимост на същите
по делото.
В изпълнение
указанията на съда, дадени с Определение № 914 от 04.12.2018г., по делото
постъпи молба с вх.№ 10698 от 18.12.2018г., подадена от процесуалния
представител на ищеца, с която се посочват началния и крайния период на
претендираната мораторна лихва за вземането за работна заплата за месеците
октомври, ноември и декември. Уточнява се също, че обезщетението за неизползван
отпуск е за периода от 01.05.2017г. до прекратяване на трудовия договор.
В съдебно заседание, ищецът Д. се
явява лично и с процесуалния си представител, и поддържа исковата молба. Представя
нови писмени и ангажира гласни доказателства. Претендира присъждане на
сторените по делото разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК.
За ответното дружество „П.” ЕООД
в съдебно заседание представител не се явява. Също представят нови писмени
доказателства. Изпращат писмена молба, в която излагат становище по съществото
на делото.
По
направеното от ответната страна възражение за неподсъдност на делото пред Районен
съд-гр.Несебър, съдът взе предвид разпоредбата на чл.114 от ГПК, в която е
уредена особена подсъдност по трудови спорове, когато искът е
предявен от работник или служител. Подсъдността е изборна, като
ищецът – работник или служител, може да предяви иска си срещу работодателя или
по общата местна подсъдност (чл.108,ал.1 ГПК), или по мястото, където обичайно
полага своя труд. Така с
Определение № 914 от 04.12.2018г., постановено по настоящото дело, съдът, като
взе предвид, че в настоящият случай ищецът е направил предоставения му от закона избор и е предявил исковете си по
мястото, където обичайно е полагал своя труд – с.Р., общ.Несебър, което
населено място попада в териториалния обхват на Районен съд – гр.Несебър, намери за възражението за неподсъдност на производството по настоящото дело за
неоснователно, поради остави
същото без уважение.
Съдът счита, че исковата молба е допустима – подадена е от лице, което има
правен интерес от решаване на казуса пред надлежната инстанция и съдържа
необходимите по закон реквизити.
Несебърският районен съд, като взе
предвид исканията на страните, събрания по делото доказателствен материал и
като съобрази закона, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ:
По иска за признаване на уволнението за незаконно и
неговата отмяна, работодателят носи доказателствената тежест за установяване на
възникването и надлежното упражняване на потестативното право едностранно да
прекрати трудовото правоотношение със служителя на посоченото от него правно
основание - чл.325, ал.1, т.4 КТ - след завършване на определената работа, по
доводите за незаконност на уволнението, посочени в исковата молба.
Страните не спорят, а и от доказателствата по делото
се установява, че са се намирали в трудово правоотношение, възникнало въз
основа на сключен между тях трудов договор № 069 от 01.05.2017г., по
силата на който “П.” ЕООД, в качеството на работодател, от една страна и М.П.Д.,
в качеството на работник, от друга страна, са уговорили, че работодателят
възлага, а работникът приема да престира трудовата си сила на длъжността „Пазач,
невъоръжена охрана”, с място на работа – Р., срещу заплащане на основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева и по 0,6% допълнително
възнаграждение за всяка зачетена година професионален опит. Трудовото
правоотношение е прекратено със Заповед № 042/02.01.2018г., на основание чл.325,
ал.1, т.1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, считано от 02.01.2018г. С
последваща Заповед
№ 042-1/02.01.2018г. за изменение и допълнение на Заповед № 042 от 02.01.2018г.
е посочено, че поради допусната техническа грешка следва да се счита, че
основанието, на което се прекратява правоотношението е чл.325, ал.1, т.4 от КТ -
със завършване на определената работа.
Следователно, правният спор между страните се концентрира в тълкуване на
сключения между тях трудов договор, съответно дали в случая се касае за
възникнало безсрочно трудово правоотношение, респ. неговата трансформация в
срочно такова, с оглед приложимостта на уволнителното основание по чл.325,
ал.1, т.4 от КТ.
В конкретният случай като основание за сключване на
трудовия договор между страните по делото е посочена разпоредбата на чл.68,
ал.1, т.2 във връзка с чл.70, ал.1 от КТ,
а от неговото съдържание се изяснява, че страните са уговорили не само
характера на дължимата престация от работника, съответно дължимото трудово
възнаграждение, но в т.8 от трудовия договор са уговорили изрично „изпитателен
срок шест месеца, уговорен в полза на работодателя“. В т.9 е уговорено
предизвестие за прекратяване на договора от три месеца за всяка от страните, но
не повече от края на срока на договора.
Възникването и изменението на трудовото
правоотношение е уредено от законодателя в глава V от КТ. Съгласно чл. 67 КТ
трудовия договор може да бъде сключен за неопределено време /ал.1, т.1/ и като
срочен трудов договор /ал.1, т.2/. Когато работата изисква да се провери
годността на работника или служителя да я изпълнява,окончателното приемане на
работата може да се предшества от договор за изпитване до шест месеца.Такъв
договор може да се сключи и когато работникът или служителят желае да провери
дали работата е подходяща за него /чл.70, ал.1 КТ/. Посочените две разпоредби
не са взаимно изключващи се, тъй като едната установява времетраенето на
трудовия договор/чл.67 КТ/, а втората установява условията за сключване на
трудов договор със срок за изпитване /чл.70 КТ/.
При тълкуване на клаузите на сключения между
страните трудов договор № 069/01.05.2017г. с оглед разпоредбата на чл.20 ЗЗД,
поотделно и в тяхната съвкупност съдът намира, че се касае за
възникнало валидно индивидуално трудово правоотношение, което е безсрочно
и с клауза за изпитване, т.е. анализът на съдържанието на трудовия договор
сочи на сключването на трудов договор за неопределено време със срок за
изпитване в полза на работодателя. Наличието на уговорка за изпитване не прави
трудовия договор срочен, а сключен под прекратително условие, защото дава право
на страната, в чиято полза е сключен, да го прекрати с едностранно изявление в
рамките на срока за изпитване, а ако трудовият договор не бъде прекратен в
посочения срок, той се счита окончателно сключен като срочен или за
неопределено време – в зависимост от предварителната уговорка на страните.
Действително в първоначалния трудов договор № 069/01.05.2017г. страните са
изразили волята си същият да бъде срочен, като са посочили разпоредбата на чл.68,
ал.1, т.2 КТ – до завършване на определена работа и не са налице други посочени
условия при сключването му. Макар и срочен, предвидено е прекратяване на
процесния трудов договор с предизвестие, а съгласно чл.325, ал.1, т.4 от КТ
срочният трудов договор за извършване на определена работа се прекратява със
завършване на работата. Срокът на договора по чл.68, ал.1, т.2 КТ - за извършване
на определена работа обаче следва да се определя от съдържанието на трудовия
договор, т.е. в сключения по този ред трудов договор трябва изрично и точно да
се определи работата, за изпълнението /или за довършването/ на която той е
сключен, за да възникне срочно трудово правоотношение. За работника или
служителя следва да съществува яснота кога точно ще изтече срокът, тъй като той
е определящ за времетраенето на трудовото му правоотношение. Тоест, в самия
договор трябва изрично и точно да се определи работата, за изпълнението на
която той е сключен. Когато срокът на трудовия договор, сключен до завършване
на определена работа, не е посочен, нито е определяем съобразно други елементи
на съдържанието му, следва да се приеме, че липсва уговорка за срок. Такъв
трудов договор се явява безсрочен и не може да бъде прекратен на основание
чл.325, ал.1, т.4 от КТ. В този смисъл са решение № 166/16.06.2017 г. на ВКС по
гр.д. № 4921/2016 г., IV г.о.; решение № 634/20.11.2009 г. на ВКС по гр.д. №
2071/2008 г., II г.о.; решение № 22/31.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 450/2011
г., III г.о.; решение № 236/23.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 440/2015 г., IV
г.о.; решение № 239 от 3.08.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1471/2009 г., III г.о.;
решение № 256/15.09.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2009 г., III
г.о.; решение № 282/11.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 360/2009 г., III г.о.
Следва да се изясни, че прекратяването на трудовото правоотношение при
условията на правилото на чл.325, ал.1, т.4 от КТ настъпва по силата на факта
на завършване на работата. Следва да се изясни, че прекратяването на трудовото
правоотношение при условията на правилото на чл.325, ал.1, т.4 от КТ настъпва по силата на факта
на завършване на работата. Това е безвиновно прекратително основание, което не
предполага изявяване на воля от никоя от страните - ако работодателят издаде
заповед, тя има само декларативен характер. Конститутивният ефект /прекратяване
на правоотношението/ не се влияе от това дали е издадена заповед. Поради това
определяемият срок по чл.68, ал.1, т.2 от КТ следва да бъде посочен в трудовия договор чрез пълно
индивидуализиране на работата, до завършването на която се сключва.
Следователно, работата трябва да бъде дефинирана по вид, обем и качество още
към момента на сключване на трудовия договор, за да може да се определи „срока“
за извършването й. В противен случай уговорката за срок не поражда действие.
Посоченото се извежда от правната характеристика на срочният трудов договор за
определена работа по смисъла на чл.68, ал.1, т.2 от КТ, която го определя като такъв, който
се сключва за работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още
към момента на сключване на трудовия договор и от тази гледна точка да се
тълкува срока за
извършване на тази работа, при което реализирането на възложената работа
изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл.68,
ал.1, т.2 от КТ и по
силата на договореността, трудовото правоотношение се прекратява, като не е
необходимо нито предизвестие, нито се следва обезщетение. Когато обаче е налице трудов договор, в който е вписано, че се сключва на
основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ - до завършване на определена работа, но
липсва конкретизация на работата, за извършването на която и до завършването на
която се наема съответният работник или служител, следва да се смята сключен за
неопределено време, а породеното от същия трудово правоотношение - за безсрочно.
В трудов договор № 069/01.05.2017г., работата не е дефинирана по вид, обем и
качеството, като от клаузите на договора не може да се направи извод, че същата
е определяема. Действително, страните са посочили като основание за
сключване на договора чл.68, ал.1, т.2 от КТ, но не са изразили изрично воля в
съдържанието на договора за определяне на работа, която следва да бъде
завършена и кога се счита завършена. Обсъжданият трудов договор е сключен
именно като безсрочен, доколкото в него не е уговорен срок по смисъла на
нормата на чл.68, ал.1, т.2 от КТ.
Не може да се приемат доводите
на работодателя в отговора на исковата молба, че ищецът не бил уволнен, а е приключил срока на договора, с
който е бил назначен, т.е. необходимостта от изпълнение на възложената му
работа вече била отпаднала или по друг начин казано – била завършена
определената със сключения договор работа. В случая, работодателят ясно и конкретно
е знаел периода от време, в който е трябвало да постигне целта и резултата, с оглед на което е сключил
процесния трудов договор. Това обстоятелство обаче не е посочено изрично в трудовия договор и
не може да се извлече от съдържанието му. Тоест, касае се за неяснота на срока
на правоотношение от гледна точка на ищеца, която неяснота съобразно правилото на чл.67, ал.2 от КТ води до извод, че трудовият
договор се смята сключен за неопределено време, след като изрично не е
уговорено друго.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че в случая
е неприложимо уволнителното основание по чл.325, ал.1, т.4 от КТ, поради което
уволнението е незаконосъобразно.
По иска с правно основание чл.220, ал.1 от КТ:
Трудовият договор на
ответника е прекратен със Заповед № 042 от 02.01.2018г., изменена и допълнена със
Заповед № 042-1 от 02.01.2018г. досежно основанието за прекратяване, без отправено
писмено предизвестие за прекратяване на основание чл.326, ал.1 от КТ от
работодателя. В заповедта на прекратяване е посочено, че на работника не се
дължат обезщетения съгласно КТ.
Претенцията на ищеца Д.
е за заплащане от ответното дружество на сумата в размер на 1500 /хиляда и
петстотин/ лева, представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазено
предизвестие във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение между
страните. Съобразно
разпоредбата на чл.220, ал.1 от КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с
предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието,
при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.
Конкретно в процесния
трудов договор в т.9 страните са договорили доброволно следната клауза „Срокът
за предизвестие при прекратяване на трудовия договор е 3 месеца, но не повече
от края на срока на договора и е еднакъв за двете страни”. Този договор е бил
валиден за посочения период и клаузите по него имат задължителен характер и за
двете страни.
Що се касае до конкретните размери на претендираното
обезщетение за неспазено предизвестие и след като съобрази изцяло приобщеното заключение
по изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза съдът намира за доказано,
че брутното трудово възнаграждение на ищеца Д. за всеки
месец за целия период на договора, включително и за месец декември, е било в
размер на 500 /петстотин/ лева, като отнесена към обстоятелството, че се дължи
за 3 /три/ месеца, претенцията следва да бъде уважена изцяло в предявения
размер от 1500 /хиляда и петстотин/ лева.
По иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:
Обезщетението
за неизползван платен годишен се дължи при прекратяване на трудовото
правоотношение, когато полагаемият платен годишен отпуск не е бил използван,
какъвто е настоящия казус. По делото не е спорно, че е прекратено
трудовото правоотношение между ищеца и ответното дружество. Сред документите в приобщената
от „Инспекцията по труда” преписка, бяха приложени две молби /л.62 и л.63/, с
които се моли от името на ищеца да бъде разрешено ползването на платен отпуск. Процесуалният
представител на ищеца оспори съдържанието на посочените молби, като заяви, че Д.
не е подавал такива и поиска да бъде задължена ответната страна да представени
оригиналите на същите. Предвид на това, че ответното дружество, въпреки
задължението им, не представи молбите в оригинал, съдът изключи същите от
доказателстелдствения материал по делото. Други доказателства, от които да
следва извода, че през времетраенето на трудовото правоотношение Д. е ползвал
платен отпуск, не се представиха по делото, поради което следва да се приеме,
че ищецът не е ползвал отпуск. Последното се подкрепя и от показанията на свид.П.,
който заявява категорично пред съда, че ищецът не е ползвал отпуск, тъй като
това би затруднило организацията на работата. Съобразно обстоятелството, че за
срока на договора - 8 месеца, работникът е имал право на 13 дни платен отпуск,
изчислени съобразно правилата на чл.224, ал.2 вр. чл.177 от КТ, вещото лице по
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза е дало заключение, че дължимата сума за обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ е в
размер на 295,49 лева /двеста деветдесет и пет лева и четиридесет и девет
стотинки/. С оглед факта, че претенцията е предявена за сумата от 190,48 лева, същата следва да бъде
уважена в този размер.
По
претенцията по чл.128, т.2 от КТ:
Ищецът Д. претендира
заплащане на трудово възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември
2017г. От изготвеното по делото заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза безспорно се установява, че трудовото възнаграждение на ищеца Д. за
месеците октомври, ноември и декември 2017г. е начислено, но не е заплатено от
работодателя на работника. От показанията на сви.П. се установява, че ищецът е
работил в ответното дружество до 13.12.2017г. включително, обстоятелство, което
не се оспорва и от самия ищец. Според вещото лице начислените възнаграждения за
процесния период съгласно данни на дружеството-ответник са, както следва:
брутен доход общо в размер на 1250 лева /или по 500 лева за месеците октомври и
ноември и за 13 дни от месец декември - 250 лева/ и нетен доход общо в размер
на 974,92 лева /или по 389,97 лева за месеците октомври и ноември и за 13 дни
от месец декември – 194,98 лева/. В тежест на работодателя бе да докаже, че
сумите са били платени, което не бе сторено. Предвид на това, че претенцията с
правно основание чл.128, т.2 от КТ е предявена за сумата общо в размер на 1050
лева, съдът като взе предвид заключението на вещото лице счита, че същата
следва да бъде уважена до сумата общо в размер от 974,92 лева /деветстотин седемдесет и четири лева и деветдесет и
две стотинки/, представляваща дължимото на ищеца нетно възнаграждение за
месеците октомври, ноември и 13 дни от декември 2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 15.10.2018г. до окончателното изплащане на
вземането, като над уважения размер до претендирания такъв от 1050 лева,
претенцията за заплащане на трудово възнаграждение следва да бъде отхвърлена,
като неоснователна.
Основателността на
главния иск по чл.128, т.2 от КТ, обосновава основателност и на предявената
акцесорна претенция за присъждане на лихва за забава, изчислена върху нетното
възнаграждение по месеци съобразно уговорения в трудовия договор падеж за всяко
възнаграждение - 30-то число на месеца, следващ този, за който се отнася, както
следва: лихвата за забава за месец октомври, за периода от 01.12.2017г. до
14.10.2018г. възлиза в размер на 34,45 лева /тридесет и четири лева и
четиридесет и пет стотинки/; лихвата за забава за месец ноември, за периода от
01.01.2018г. до 14.10.2018г. възлиза в размер на 31,09 лева /тридесет и един
лева и девет стотинки/; лихвата за забава за месец декември, за периода от
01.12.2017г. до 14.10.2018г. възлиза в размер на 13,86 лева /тридесет лева и
осемдесет и шест стотинки/, или общо лихвата за забава е в размер на 74,90 лева /седемдесет и четири лева и
деветдесет стотинки/, до който размер претенцията следва да бъде уважена, като
основателна. Над уваженият размер от 74,90 лева до претендираният такъв от 100
лева, претенцията за мораторна лихва следва да бъде отхвърлена, като
неоснователна.
С оглед на този резултат и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищецът Д. следва да се присъдят заплатените по делото разноски общо
в размер на 390,72 лева /триста и
деветдесет лева и седемдесет и две стотинки/, включващи заплатено адвокатско
възнаграждение и такса за съдебно удостоверение, съразмерно с уважената част от
исковете.
С оглед характера на спора и
предвид изхода на делото, ответната страна следва да бъде осъдена да заплати
държавна такса върху уважените искове общо в размер на 109,61 лева /сто и девет
лева и шестдесет и една стотинки/, както и сумата в размер на 272 лева /двеста
седемдесет и два лева/, представляваща възнаграждение на вещото лице по
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Мотивиран от горното, Несебърският
районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за НЕЗАКОННО уволнението
на М.П.Д. с с ЕГН **********, с адрес: ***.
ОТМЕНЯ Заповед № 042 от 02.01.2018г.,
изменена и допълнена със Заповед № 042-1 от 02.01.2018г., двете на управителя
на „П.” ЕООД, с която на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ, е прекратено
трудовото правоотношение на М.П.Д. с ответното дружество, считано от
02.01.2018г.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в общо в размер на 974,92 лева /деветстотин седемдесет и
четири лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща незаплатено нетно
трудово възнаграждение на М.П.Д. за месеците октомври, ноември и 13
дни от декември 2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 15.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.128, т.2 от КТ над
уважения размер до претендирания такъв от 1050 лева /хиляда и петдесет лева/.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********,
с адрес: ***,
сумата в размер на 190,48 лева /сто
и деветдесет лева и четиридесет и осем стотинки/, представляваща обезщетение по
чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 13 дни.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********,
с адрес: ***,
сумата в размер на 1500 лева /хиляда
и петстотин лева/, представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за
неспазено предизвестие.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********,
с адрес: ***,
сумата общо в размер на 74,90 лева
/седемдесет и четири лева и деветдесет стотинки/, представляваща лихва за
забава, изчислена върху нетното възнаграждение за месеците октомври, ноември и
декември 2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска
по чл.86, ал.1 от ЗЗД над уважения размер до претендирания такъв от 100 лева
/сто лева/.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********,
с адрес: ***,
сумата общо в размер на 390,72 лева
/триста и деветдесет лева и седемдесет и две стотинки/, представляващи
заплатени по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя И.Г.Г. да заплати на М.П.Д. с с ЕГН **********,
с адрес: ***,
сумата общо в размер на 381,61 лева
/триста осемдесет и един лева и шестдесет и една стотинки/, включваща
държавната такса върху уважения размер от предявените искове и възнаграждение
на вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд – гр.Бургас.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: