РЕШЕНИЕ
№ 949
гр. Варна, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Тотева
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20213110116215 по описа за 2021 година
Ищцата Д.З. сочи, че е сключила с ответника „А.Ф.“ ООД договор за
бяла карта от 06.02.2019г., съгласно който последния предоставя револвиращ
кредит, в размер на 1200лв., а тя се е задължила да върне сумата по кредита,
съгласно условията на договора. Съгласно чл.20 от договор, ако
кредитополучателката не предостави допълнително обезпечение в срок от 3
дни, тя дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като
същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Освен
това, при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12
ал.1 от договора, тя дължи разходи за действия по събиране на задълженията
в размер на 2.50лв. за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или сумата по чл.12, ал.1 от договора, а в случай, че не
предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15% от
кредитния лимит, дължи заплащането на неустойка по чл.20 от договора в
размер на 10%. Т.е, в случай на неизпълнение на тези задължения,
заемополучателят следва да заплаща ежедневно разходи за действия по
събиране на задължението - по 2,50лв. и неустойка за непредоставеното
допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска. Също така, е
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателката дължи еднократно заплащането на такса в размер на
120лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.
Ищцата счита, че описаните по-горе клаузи на чл.20, чл.21, ал.4 и 5 от
договора за бяла карта от 06.02.2019г., са нищожни поради противоречие с
добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при
1
неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 и чл.ЗЗ от
ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като: Счита, че е предвидена не
еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите и с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Така уговорените клаузи в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от
договора, са нищожни като противоречаща на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Клаузите в чл.20, чл.21 ал.4 и
чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 06.02.2019г., според които се дължи
неустойка и такса в размер на 2.50лв. на ден, при неосигуряване в 3-дневен
срок от датата договора на обезпечения чрез поръчителство, се намира в
пряко преследваната с целта на транспонираната в ЗПК не отговарят на
уредбата на ЕС. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задължения му, а неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение, е пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. По посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от
ЗПК. С процесиите клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор, в полза
на кредитора се уговаря едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Наред с изложеното предвидените клаузи в чл.20, чл.21
ал.4 и чл.21 ал.5 от договора, са неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от
ЗЗП, тъй като неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така
уговорените клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща
на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Счита,
че калузата на чл.21, ал.5 от договора, предвиждаща заплащането на такса за
настъпила предсрочна изискуемост на задължението, се явява в пряко
противоречие с чл.ЗЗ от ЗПК. В случай на обявяване на предсрочна
изискуемост заемополучателят следва да заплаща отнапред определени
разходи за действия по събиране на задължението. Отговорността за
разноски, въведена в договора представлява по същество неустойка, дължима
при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а
не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и
начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението
на чл.ЗЗ ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на
такива разходи посочени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договора, се
заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
2
такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са
включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК като с уговорките по чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор, се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Реално, чрез нарушаване на
добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките по
чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор, в размера на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузите по чл.20,
чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от договор, са неравноправни по смисъла на чл.4, пар.1
от Директива 93/1 З/ЕО. Нарушен е и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в
договора е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана
методика на формиране на процента на разходите по кредита. В случая,
яснота досежно формиращите елементи липсва. Моли, съда да постанови
решение с което да приеме, че клаузите предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21
ал.5 от Договор за бяла карта от 06.02.2019г., сключен между доверителката
ми и „А.Ф." ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с
чл.11, чл.19, чл.33 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП и да и се присъдят
сторените по делото разноски.
Ответното дружество в срока по чл.131 от ГПК е подало възражение в
което сочи, че не оспорва наличието на сключен договор имащ характера на
револвиращ кредит, като ищцата и към настоящия момент не изпълнява
задълженията си по него. Сочи, че уговорената по договора неустойка нито е
прекомерна, нито противоречи на добрите нрави. Сочи, че
законосъобразността на договора се подлага на съмнение от
кредитополучателя едва година след сключването му и задава неадресиран
въпрос- „поради каква причина ищецът се позовава на нищожността не
непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за това.“.
Сочи, че са неправилни твърденията на ищеца, че в ГПР следва да се включи
и неустойката и те противоречат на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК съгласно която при
изчисляване на ГПР по кредата не се включват разходите, които потребителят
би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, този текст изключва плащалия, възникващи при
3
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Сочи, че
липсата на представено обезпечение от кредитополучателя е създало сериозна
заплаха за кредитора и поради това неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е достатъчно обосновано да служи като
основание за дължимост на неустойка. Сочи, че по аргумент от противното на
чл.146, ал.2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези които, не са били
изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В процесния случай Договора за паричен заем е сключен
по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да
се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите на договора. Не са основателни твърденията на ищеца, че клаузите
са неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите
биват запознавани с всички условия по Договора за кредит. Моли
претенцията да се отхвърли.
Съдът приема, че предявените искове намират правното си основание в
чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Съдът при съобразяване разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Ищцата е представила копие от неоспорен от другата страна договор
сключен между страните по делото. Договорът е за кредит „Бяла карта“, като
ответника е кредитор по него, а ищцата е кредитополучател. Съгласно чл.2 от
договора с него се предоставя от търговското дружество на З. кредит в размер
на 1 200лв. От друга страна ищцата е поела задължение да върне заема при
посочени в договора условия.
Договорът съдържа и трети оспорени от ищцата уговорки-тази по чл.20, с
която се уговаря неустойка в размер на 10% при неизпълнение на
задължението по чл.15 за предоставяне на допълнително обезпечение на
кредита в тридневен срок от падежа на не заплатено задължение, чл.21, ал.4
за заплащане на 2.50лв. дневно – разходи за действия по събиране на
задължение в случай на неплащане на текущо задължение и на сумата по
чл.12, ал.1 от договора предвиждащ плащане на сума от 15% от максималния
кредитен лимит при условие, че не е погасено текущото задължение на
посочената дата и чл.21, ал.5 предвиждащ задължение за кредитополучателя
да заплати сумата от 120лв. еднократна такса при настъпване на предсрочна
изискуемост включваща разходи на кредитора за лице което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението.
Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Предвид изложеното, съдът счита клаузите на чл.21, ал.4 и 5 от
договора между страните, предвиждащи задължение на кредитополучателя за
заплащане на разходи и такси по събиране на задължението и дейност на
служител, за противоречащи на горепосочената правна норма. Уговорките за
заплащане на суми за събиране на дълга представляват по същността си такси
4
по управление на кредита /заема/, т.е. противоречат на забраната да се
уговорят допълнително такси в Подобен смисъл, предвидена в чл.10а, ал.2 от
ЗПК. На следващо място, тази клауза е във вреда на потребителя, като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, която не е част от основния предмет на договора. Съставът
приема, че в случая са уговорени няколко неустойки за обезщетявани на едни
и същи вреди, като в този смисъл намира тази неустойка за прекомерна,
поради което, на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, Нарушаване на
добрите нрави, счита същата за нищожна. Ето защо, клаузите на чл.21, ал.4 и
5 от договора се явяват нищожни. От друга страна съдът намира, че са
уговорени няколко неустойки за една и съща вреда като това се явява
самостоятелно основание за приемане на извода, че посочените два текста от
договора са нищожни, като нарушаващи добрите нрави.
По отношение на уговореното в чл.20 от договора съставът приема, че
посочената неустойка се явява необосновано висока. Съгласно текста на
договора кредитополучателя се задължава при неплащане в срок на текущо
задължение в тридневен срок да осигури обезпечение на задължението чрез
поръчител, а ако това не бъде сторено се дължи 10% неустойка върху
усвоената, но непогасена главница. Посочената част от договора освен това
съдържа уговорка, че такава неустойка ще се плаща за всяко отделно
неизпълнение. Тази уговорка създава значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по договора. Задължението за заплащане на
неустойка за неосигурено обезпечение, не обезщетява претърпяна загуба или
пропусната полза, а има за цел само неоснователно разместване на блага.
Воден от горното съдът приема, че посочената неустойка няма за цел
задоволяване на имуществения интерес на кредитора обезщетявайки го за
вреди от неизпълнение, а се цели само неговото неоснователно обогатяване.
Освен това следва да се има предвид, че задължението за което е предвидена
тази неустойка, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и
съществено задължение на заемателя по договора за кредит. Главното
задължение на длъжника по договор за кредит е връщане на предоставената в
заем сума и възнаградителната лихва, ако такава е уговорено. По изложените
съображения съдът намира, че претенцията за нищожност и на тази уговорка
от договора следва да бъде уважена.
По всеки от трите атакувани текста съставът намира, че същите са
неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗащП, а освен това тези
разпоредби противоречат и на чл.22 от ЗПК.
Съобразявайки извода за основателност на предявения иск и направеното
искане следва да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата
от 950лв. сторени по делото разноски.
Ето защо, съдът
5
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни на осн.чл.26, ал.1 от ЗЗД по иска предявен от
Д. М. ЗЛ. ЕГН********** от гр.Варна, ** срещу „А.Ф.“ ООД, ЕИК** със
седалище и адрес на управление гр.София, **, следните текстове чл.21, ал.4 и
5 от сключения между страните Договор за кредит „Бяла карта“ от 6.02.2019г.
ОСЪЖДА „А.Ф.“ ООД, ЕИК** със седалище и адрес на управление
гр.София, ** да заплати на Д. М. ЗЛ. ЕГН********** от гр.Варна, ** сумата
от 950лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на решението на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6