РЕШЕНИЕ
№ 115
гр. Пловдив , 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20215300501075 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието, с адрес: гр. София,
бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, представлявана от главен директор И. Й., чрез
ст. юрк. Т.Ч., против Решение № 212 от 04.03.2021 г., постановено по гр. дело
№ 10667/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I гр. с., с което
жалбоподателят е осъден да заплати на СТ. Н. П., ЕГН **********, сумата от
1588,62 лева, представляваща дължимо възнаграждение за положен
извънреден труд над нормативно установената продължителност на
работното време за периода от 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г.; сумата от 272,15
лева мораторна лихва върху него за периода 26.04.2018 г. – 24.08.2020 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 1588,62 лева от датата на подаване
на исковата молба – 25.08.2020 г., до окончателното изплащане на дължимите
суми, както и сумата от 500 лева разноски за адв. възнаграждение, а в полза
на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПРС да заплати
сумата от 113,54 лева, представляваща държавна такса върху уважените
искове, и сумата от 100 лева разноски за съдебносчетоводна експертиза от
бюджета на съда.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и необоснованост на
решението и противоречие на същото с материалния закон. Твърди се, че при
1
приложението на чл. 16а, ал. 2 и ал. 5 и чл. 16е, ал. 1, т. 3, ал. 3 и ал. 4
ППЗИНЗС и с оглед събраните по делото материали, не се установява
незаплащане на положен извънреден труд от въззиваемия и искът бил
неоснователен. Жалбоподателят сочи, че на служителя е била осигурявана
законоустановената почивка за хранене при всяко дежурство, която почивка
обаче не се отчита като работно време, а същевременно се дължи заплащане
за отработеното време. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на
предявените искове. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от СТ. Н. П., ЕГН
**********, чрез адв. Н.П., с който се оспорва жалбата и се излагат подробни
съображения за нейната неоснователност, както и такива в подкрепа на
атакуваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена против обжалваем
съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице,
което има интерес от обжалването, и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е
в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни
основания, настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа
страна:
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с иск от въззиваемия за осъждане
на ГДИН за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд,
получен вследствие на неотчетено, но отработено времето за инструктажи,
разводи, отводи, приемате и сдаване на дежурства от ищеца, както следва – 40
минути извънреден труд за всяко 24-часово дежурство по наряд и 1 час
извънреден труд за всяко 12-часово дежурство по охрана на временно
открити постове.
По делото не се спори, че за процесния период страните са били в
служебни правоотношения, по силата на които въззиваемият е изпълнявал
длъжността ***** при ответната държавна институция с местоизпълнение на
служебните задължения - Затвора в гр. Пловдив, като същия е полагал труд на
смени при 8-, 12- и 24-часови дежурства. Това се установява и от
представените от жалбоподателя и приети от районния съд документи и
справки от трудовото досие на работника, заведени с вх.№ 54517/01.12.2020 г.
по описа на ПРС. В хода на делото е разпитан и свидетеля А. Б., също
служител на ГДИН и полагащ труд в Затвора в гр. Пловдив. Видно от
2
неговите показания, които са подробни, последователни и отнасящи се за
обстоятелства, лично възприети от свидетеля, минималната реална
продължителност на едно 24-часово дежурство, започващо в 08,00 часа
сутринта, е 24 часа и 40 минути, тъй като служителите са длъжни да се явят и
приготвят за наряд най-късно 10 минути преди дежурството за развод,
инструктаж и приемане на стария наряд. Служителите от стария наряд пък
могат най-рано в 08,30 часа да си тръгна след сдаването на наряда. По
отношение на 12-часовите дежурства, които се дават на външни охраняеми
постове, свидетелят заявява, че поради времето за инструктаж, подготовка и
откарване до постовете, където служителите трябва да са в съответния час, за
приемане и сдаване на наряд, и за връщане до затвора за доклад на ****, тези
дежурства траели минимум 13 часа. По делото е изготвено, прието и
неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Същото е пълно и
компетентно изготвено и следва да се кредитира. Според вещото лице за
процесния период след съобразяване със свидетелските показания и
твърденията в исковата молба, а именно, че при 24-часовите дежурства в
затвора и 12-часовите дежурства на външни постове, работното време реално
е по-дълго съответно с 40 минути заради приемане и предаване на
дежурството и 1 час за развод от и до външните постове и отчет, положения
от въззиваемия и незаплатен от жалбоподателя извънреден труд е в общ
размер от 215,2 часа, за който се следвало възнаграждение от 1588,62 лв. и
мораторна лихва от 272,15 лв., изчислена върху всяка тримесечна сума на
извънредния труд от падежа на плащането до завеждането на исковата молба
– 24.08.2020 г.
Въз основа на изложената фактическа обстановка, въззивният съд
направи следните правни изводи:
Уредбата на държавната служба в ГДИН и териториалните й поделения
е регламентирана в част трета от Правилника за прилагане на Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС). Съгласно
чл. 18 ППЗИНЗС за неуредените в част трета на този правилник въпроси за
държавната служба в ГДИН и териториалните й служби се прилагат
разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи. В тази
връзка по силата на препращането и на основание разпоредбите на чл. 178, ал.
1, т. 3 и чл. 187, ал. 7 ЗМВР е предвидена възможност за полагане на
извънреден труд от служителите на ГДИН, който труд да се заплаща с 50 на
сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Извънреден е
трудът, който се полага извън установеното за служителя работно време и със
знанието на неговия работодател. В този смисъл са чл. 143, ал. 1 КТ и чл. 187,
ал. 7 ЗМВР. Съгласно чл. 16а, ал. 2 ППЗИНЗС за дейностите, чието
изпълнение изисква непрекъсваем работeн процес (както е по делото),
работното време на държавните служители в ГДИН и териториалните й
служби се организира в 8-, 12- или 24-часови наряди по утвърден график със
заповед на главния директор на ГДИН или на началника на съответната
териториална служба. По силата на чл. 16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС при 12-
часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат 12 часа
3
отработено време по ал. 1, а при 24-часов график на наряд или дежурство се
отчитат и заплащат 24 часа отработено време по ал. 1. Съгласно ал. 1 на
същия член отработеното време включва: 1. работните часове в рамките на
установеното редовно работно време; 2. удълженото работно време; 3.
времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или
дежурство; 4. времето за физиологични почивки; 5. времето за отдих; 6.
времето за хранене; 7. фактически извършената работа по време на
разположение (активен период на разположение в поделението); 8. времето за
провеждане на професионално обучение; и 9. времето на дежурство. На
основание чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС времето за обедна почивка и почивките за
хранене не са работно време.
С оглед установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд
намира, че времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от
наряд или дежурство, реално не е отчетено от ГДИН като отработено от
въззиваемия време, доколкото за всяко 24-часово дежурство на същия е
отчитано и заплащано възнаграждение за предварително установените по
график 24 работни часа. По делото се прие, че всяко 24-часово дежурство
фактически е продължавало 24 часа и 40 минути, като тези минути в повече
представляват отработено време по см. на чл. 16е, ал. 1, т. 3 ППЗИНЗС, а
трудът по това време е положен извън рамките на установения наряд, т.е.
представлява извънреден труд. Последният не е отчетен и не е заплатен от
работодателя. Касателно 12-часовите дежурства се установи, че същите
фактически продължават 13 часа. Този 1 час в повече се дължи на времето,
необходимо за подготовка и пътуване до и от външния обект и сдаването на
дежурството, т.е. също представлява отработено време по см. на чл. 16е, ал. 1,
т. 3, т. 8 и т. 9 ППЗИНЗС, а трудът, положен през него – извънреден. Същият
отново не е отчитан и заплащан. В тази насока искът се явява основателен,
доколкото допълнителните 40 минути, респ. 1 час, са време, през което
въззиваемият не само е бил на разположение на работодателя, но и ефективно
е изпълнявал служебните си задължения и то извън установеното работно
време, заради което му се дължи възнаграждение за извънреден труд в
размера по чл. 187, ал. 7, изр. 2-ро ЗМВР.
Неоснователно се навеждат твърдения във въззивната жалба за
изключване на почивките за хранене от отработеното време при дежурствата,
с оглед текста на чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС. При непрекъсваемите работни
процеси се осигурява нормативно определеното време за хранене, което се
включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да
присъства физически на мястото, определено от работодателя, като тогава
цялото дежурство, включително и неактивната част (време за спане, хранене,
физиологични нужди), се счита за работно време. В този смисъл е съдебната
практика – Тълкувателно решение № 8 от 14.11.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на
ОСГК на ВКС и Решение № 237 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 781/2014
г., IV г. о., ГК. Това се извежда и от приложимия закона. Съгласно § 1, т. 5 от
ДР на ППЗИНЗС „Обедна почивка“ или „Почивка за хранене“ е период от
време в рамките на утвърденото работно време, през който служителят не
4
изпълнява служебните си задължения, а според т. 6 „Време за хранене“ е
период от време през наряда, което ръководителят определя на служителите
за хранене, без да бъдат прекъсвани изпълняваните задължения, и се зачита за
отработено време. С оглед на това, че настоящото дело касае служебни
задължение, осъществявани по наряд, без прекъсване на тяхното изпълнение,
то в случая работниците не разполагат с почивка за хранене, а с време за
хранене, което се зачита за отработено време и се включва в
продължителността на съответното дежурство. Това е така, доколкото
надзирателите в затвора са непрекъснато на разположение на прекия си
ръководител и не напускат сградата на затвора или на външния обект през
времето за хранене, което се потвърждава с въззивната жалба.
В аналогичен на настоящите мотиви смисъл е и практиката на СЕС,
видно от постановеното на 09.03.2021 г. решение по дело C‑344/19.
Доколкото вземането за главница се намира за основателно, то
претенцията за мораторна лихва, представлявайки акцесорно вземане, също
следва да се уважи. Жалбоподателят е изпаднал в забава след изтичането на
срока за заплащане на възнаграждението за положения извънреден труд, тъй
като в рамките на същия не е изпълнил задължението си да плати това
възнаграждение.
Присъдените суми по процесните вземания са съобразени със
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза,
неоспорено от страните.
С оглед на горното жалбата се явява неоснователна, а атакуваното
решение като правилно и законосъобразно ще се потвърди.
Предвид изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата страна направените по въззивното дело разноски за един
адвокат в размер на 500 лв. съобразно представените списък по чл. 80 ГПК и
договор за правна защита и съдействие, представляващ доказателство за
заплащане на възнаграждението.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и
не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 212 от 04.03.2021 г., постановено
по гр. дело № 10667/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I гр. с.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
5
Министерство на правосъдието, с адрес: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов“ №
21, представлявана от главен директор И. Й., да заплати на Б СТ. Н. П., ЕГН
**********, с адрес гр. Пловдив, *** бл. **, е*, ап. * сумата от 500 лв.
(петстотин лева), представляващи направени разноски в хода на въззивното
производство.
Въззивното решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6