№ 185692
гр. София, 16.12.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б В
като разгледа докладваното от Б В Частно гражданско дело №
20241110172647 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Съдът е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от “А..“ АД срещу И. Т. Т. за няколко суми по договор за паричен заем, сред които
641, 52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, 954, 38 лв. такса за експресно разглеждане на документи и 190 лв.,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране.
С оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК в актуалната редакция на закона,
приета с ДВ, бр. 100/2019 г., както и разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът е длъжен
да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, както и за
наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да отхвърли
заявлението при наличие на такава клауза или при обоснована вероятност за това /в този
смисъл определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II ТО/.
Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона или на добрите нрави. Това ограничение се отнася както за гражданските
сделки, така и за търговските сделки по силата на чл. 288 ТЗ и за неговото спазване съдът
следи служебно, в т.ч. при искане за присъждане на неустойка. В разглеждания случай се
претендира неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
изразяващо се в банкова гаранция или поръчител. По същество описаната претенция за
неустойка излиза извън присъщите й функции и се явява нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по
заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в цитираното по-горе
тълкувателно решение, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна,
1
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на
задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели
постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред
невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
По отношение претендираната такса за експресно разглеждане съдът намира, че
същата представлява възнаграждение по договора, а не такса за допълнителна услуга, което
възнаграждение следва да бъде включено в годишния процент на разходите. Предвид това,
доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит, императивните му норми следва да бъдат съобразени служебно от
съда. Ето защо настоящият състав съобрази и че така уговорената такса противоречи на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на
разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България. Законодателят е предвидил изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК, че
клаузи в договор, надвишаващи определените в чл. 19, ал. 4 ЗПК разходи, се считат за
нищожни. С оглед изложеното съдът намира, че клаузата от договора, задължаваща
потребителя да заплати допълнително освен ГПР 49, 37 % и такса за експресно разглеждане,
се явява нищожна, поради което заявлението за тази сума също следва да бъде отхвърлено.
Противоречащи на закона са и договорените такси и разходи за извънсъдебно
събиране на вземанията, които се претендират в размер на 190 лв. Разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с
управлението на кредита. На следващо място с оглед твърденията на заявителя тези суми са
уговорени като фиксиран размер и независимо от реалните разходи, които биха били
направени. Следователно те не представляват разходи, а предварително уговорени
задължения на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на
чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана със
сключването и изпълнението на договора. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.
1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в
договора и това е лихвата за забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение.
В хипотезата на заявление по реда на чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши
преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, както и за наличието
на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да отхвърли заявлението при
наличие на такава клауза или при обоснована вероятност за това, което задължение му е
изрично вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /в този смисъл определение № 974
от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II ТО/, както и с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3
ГПК в актуалната редакция на закона, приета с ДВ, бр. 100/2019 г. По изложените
съображения съдът намира, че заявлението следва да бъде отхвърлено в частта за сумата от
641, 52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, 954, 38 лв. такса за експресно разглеждане на документи и 190 лв.,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране.
При това положение заявлението следва да бъде отхвърлено и в частта за
претендираните разноски съразмерно на отхвърлената част от заявлението или над сумата от
42, 43 лв. до пълния дължим размер от 78, 15 лв. за платена държавна такса и над сумата от
27, 15 лв. до пълния дължим размер от 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда.
За останалите суми, претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК, следва да бъде
издадена заповед за изпълнение.
Така мотивиран съдът
РАЗПОРЕДИ:
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
.../29.10.2024 г., подадено от “А..“ АД срещу И. Т. Т., в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните вземания по договор за паричен заем № ...
сключен на 08.02.2022 г.: 641, 52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, 954, 38 лв. такса за експресно разглеждане на
документи и 190 лв., представляваща разходи за извънсъдебно събиране, както и за
държавна такса за разликата над 42, 43 лв. до пълния дължим размер от 78, 15 лв. и за
юрисконсултско възнаграждение за разликата над 27, 15 лв. до пълния дължим размер от
50 лв.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3