РЕШЕНИЕ
№ 435
гр. Пловдив, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20255300500372 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Юробанк България“ АД /правоприемник на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България КЧТ/ против решение №
4504/14.11.2024 г., постановено по гр.д. № 8301/2023 г. на Районен съд - Пловдив, ХХ
гр. състав, с което е осъден да заплати на М. И. А. сумата от 1 418.94 лв. платена без
основание по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *** от 27.11.2018 г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и М. И. А.,
ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на исковата
молба – 07.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Жалбоподателят
поддържа, че така постановеното решение е неправилно по подробно изложени
съображения, поради което моли за неговата отмяна и за постановяване на друго
решение по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции, включително и
юрисконсултско възнаграждение от 100 лв. за настоящото дело.
Въззиваемата страна М. А. оспорва жалбата като неоснователна. Моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
От „Юробанк България“ АД е постъпила и частна жалба против
Определение № 15866/19.12.2025 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248
ГПК, с което предвид изменението на решението в частта за разноските счита, че се
му се възлагат съдебни разноски в прекомерен размер. Моли за отмяната на
определението и за оставяне без уважение молбата за изменение на постановения
1
съдебен акт в частта за разноските.
Въззиваемата страна М. А. оспорва частната жалба като неоснователна.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо
право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна
по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
С въззивната жалбата са изложени следните оплаквания: Неправилно РС е
приел, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл.22 от
ЗПК, поради противоречие с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, тъй като в договора за
кредит изрично е посочен фиксиран лихвеният, разделен на 365 дни. По отношение на
ГПР – в договора е посочено, че е 16,32 %, както и общата сума, дължима от
потребителя; че в договора за кредит са включени базовите допускания на ГПР
съгласно Директива 2008/48/ЕО и чл.19, ал.2 ЗПК.
От представените по делото доказателства се установява, че между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“ и ищцата М. И. А. е подписан
договор за револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
№ *** от 27.11.2018 г., с който на ищцата като заемополучател е предоставена заемна
сума в размер на 12 000 лв., при уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен
процент по кредита 13,99 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 16,32 %.
Заемополучателят се е задължила да заплати застрахователна премия от 3780 лв. и
такса ангажимент от 420 лв. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата на 84
равни тримесечни погасителни вноски в размер на 269,21 лв. всяка, в срок до
20.09.2025 г. В договора е инкорпориран и погасителен план, съдържащ падежните
дати на погасителните вноски, размер на вноските и размер на оставащата главница
след всяка вноска. Съгласно чл.2 от договора, кредитополучателя заплаща "такса
ангажимент ", срещу която кредиторът фиксира лихвения процент за срока на
договора, като таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита и
кредиторът я удържа от общия размер на кредита. Уговорено е и заплащане на
застрахователна премия по договор за застраховка „защита на плащанията“, разделена
на равен брой вноски, като същата е част от всяка месечна погасителна вноска.
Заемодателят по този договор за кредит е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Длъжникът е физическо лице и има качеството на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 ЗПК, а ищецът - качеството на кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 ЗПК,
който е и приложимият закон .
При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1
ЗПК писмена форма на хартиен носител. Съдържанието на договора отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11 ЗПК - съдържа дата и място на сключването,
вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия
размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Договорът обаче не отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 10а, ал.1
2
ЗПК, както и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По отношение на уговорката за заплащане на сума в размер на 420 лв.,
представляваща "такса ангажимент", съдът приема, че същата е неравноправна клауза,
доколкото според чл. 2 от условията по договора тя се заплаща срещу задължение на
кредитора да фиксира лихвения процент за срока на договора. Съгласно разпоредбата
на чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а по
същността си така уговорената "такса ангажимент" е действие по управлението на
кредита и е недължима.
Клаузата на чл.2 от договора, предвиждаща формирането на главницата с
включване на дължими застрахователни премии е и неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, предвид и размера на вноската по кредита и тази по
застраховката. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Установява се от заключението на вещото лице М. А.по назначената пред
ПРС ССЕ /първоначално и допълнително/, че към датата на исковата молба общият
размер на постъпилите суми за погасяване на задълженията на ищцата по договора е
14 167.34 лв., от които 6776.31 лв. главница, 5555.24 лв. лихва, 2475 лв.
застрахователна премия. Посочено е, че ГПР с включена главница, лихва и такса
ангажимент, изчислен по формулата по Приложение № 1 ЗПК е равен на 16,21 %. В
ГПР по договора - 16.32 % не е включен размерът на застрахователната премия. С
включване на застрахователната премия от 3780 лв. и такса ангажимент от 420 лв. ГПР
би бил равен на 24,01 %.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 16,32 %, но без да са
включени разходите застрахователна премия от 3780 лв. В договора е уговорено
дължимото възнаграждение за застрахователната премия да се разсрочи и да се
изплаща едновременно с погасителната вноска по заема, като така се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. От определението е видно, че годишният
процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали
разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
бъдеще.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай
застрахователната премия не е била взета предвид при определянето на ГПР и
посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Налице е
предоставяне на невярна информация на потребителя, подвеждаща го и препятстваща
3
реалната преценка на икономическите последици от сключването на договора.
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК , чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи.
Ищцата претендира за връщане на сумата от 1 418.94 лв., която сума е в
размер по-малък от разликата между общо заплатената от нея по договора сума към
датата на подаване на исковата молба / 14 167.34 лв. / и чистата стойност на кредита
/12 000 лв./, поради което искът и се явява основателен и доказан и като такъв следва
да се уважи. Сумата по главницата следва да се присъди ведно с обезщетение за
забавеното и плащане в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 07.06.2023г. до окончателното изплащане.
До същият краен извод е достигнал и районния съд, поради което решението
му е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По частна жалба против Определение № 15866/19.12.2025 г., постановено по
реда на чл. 248 ГПК:
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна в производството,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Ето защо същата е допустима.
Разгледана по същество, частната жалба се приема за основателна, при следните
съображения:
С решението си първоинсатнционният съд е уважил изцяло предявения иск,
като е присъдил в полза на процесуалния представител на ищцата адв. К. Р.,
регистриран като Еднолично адвокатско дружество „К. П. Р.“, адвокатско
възнаграждение определено по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер
на 480 лв.
На 29.11.2024г. по делото е постъпила молба от адв.Р., с която е направено
искане за изменение на постановеното решение в частта на разноските, като ответното
дружество да му заплати адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна
правна помощ в размер на 1730.27 лв. с ДДС.
С обжалваното тук определение молбата е частично уважена, като
постановеното по делото решение в частта на разноските е изменено и ответникът
„Юробанк България“ АД е осъден да заплати на адв. К. Р., регистриран като
Еднолично адвокатско дружество „К. П. Р.“, адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 1380 лв.
При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, в
хипотезата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. следва да се съобрази постановеното на 25.01.2024г.
решение на СЕС по дело С-438/22г., в което е посочено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и
на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи
на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не
е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Ето
защо в настоящия казус на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
4
параграф 3 ДЕС съдът ще откаже да приложи нормата на чл.7, ал.9 от Наредбата
№1/09.07.2004г. за минималните адвокатски хонорари, тъй като посочената разпоредба
създава ограничение на конкуренцията по смисъла на посочените норми от ДФЕС и
ДЕС.
Ето защо и предвид цената на иска, действителната фактическа и правна
сложност на делото и обстоятелството, че се касае до спор, по който вече има трайно
установена съдебна практика, както и че макар и по делото да са проведени три
съдебни заседания след второто, то в същите не са предприемани съществени
процесуални действия, съдът приема, че дължимото се адвокатско възнаграждение за
процесуалния представител на ищеца следва да се определи като за един иск малко
над минималния размер по Наредбата №1/09.07.2004г.
Ето защо съдът приема, че справедливият размер на дължимия се за адв. Р.
адвокатски хонорар за оказана правна защита и съдействие на ищцата е 700 лв.
Обжалваното определение като неправилно ще се отмени, като ще се постанови
изменение на първоинстанционното решение в частта относно разноските за адв. Р. в
казания смисъл.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, в полза на Еднолично
адвокатско дружество „К. П. Р.“ следва са се присъди адвокатско възнаграждение по
рпеда на чл.38, ал.2 ЗА за осъщественото процесуално пхредставителство на
въззиваемата страна в настоящото производство, в размер на 530,27 лв. съобразно
представения списък.
По тези съображения и на основание чл.272 от ГПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4504/14.11.2024 г., постановено по гр.д. №
8301/2023 г. на Районен съд - Пловдив, ХХ гр. състав.
ОТМЕНЯ определение № 15866, постановено по гр.д. № 8301/2023 г. на
Районен съд - Пловдив, ХХ гр. състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 4504/14.11.2024 г., постановено по гр.д. № 8301/2023 г. на
Районен съд - Пловдив, ХХ гр. състав в частта за разноските, като ОСЪЖДА
„Юробанк България“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „К. П. Р.“, БУЛСТАТ ***, *** сумата от
700 лв. /седемстотин лева/ адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищцата М. И. А. в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА„Юробанк България“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на Еднолично адвокатско дружество „К. П. Р.“, БУЛСТАТ
***, *** сумата от 530,27 лв. /петстотин и тридесет лева и двадесет и седем стотинки/
адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на
ищцата М. И. А. във въззивното производство.
Решението е окончателно.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6