№ 20
гр. Дряново, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на тридесети януари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100333 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив
основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 30.05.2022г. сключила
договор за паричен заем № 4498603 с ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Посочва, че съгласно договора ищцата получила сумата 2000
лв. и общо дължима сума с лихва 2334,60 лв. при ГПР 41,87 %, ГЛП 35 % и срок
на кредита 10 вноски. Във връзка с чл. 4 от договора за паричен заем ищцата
сключила с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД договор за
предоставяне на поръчителство № 4498603, с който бил обезпечен договорът за
заем. Възнаграждението, което следвало да заплати за поръчител било в общ
размер на 1595,40 лв. или 10 вноски по 159,54 лв. По този начин общото
задължение по договора за заем и по допълнително сключения договор за
предоставяне на поръчителство бил в размер на 3 930 лв.
Счита, че договорът за паричен заем бил нищожен на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, а в
условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4 от договора била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. На
първо място договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11,
1
ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК. Твърди, че в договора за
паричен заем била посочена само абсолютната стойност на ГПР. Липсвала ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита.
В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко
свързани с кредитното правоотношение. Доколкото било предвидено дължимост
на възнаграждение за поръчител не ставало ясно дали същото било включено в
ГПР. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи и бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От
изложеното не можело да се направи извод , че разходите били включени при
формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Не било ясно по какъв начин
бил формиран, неясни били компонентите и математическият алгоритъм, по който
се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал
допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за
потребителя начин да посочи какво било включено в тях.
Посочената в договора годишна лихва не било ясно какво точно съдържала
и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била
поставена в невъзможност да разбере какъв бил реално процентът на оскъпяване
на ползвания финансов продукт. Поставянето на заемателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
паричния заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота,
въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На следващо място съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от
ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на
сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент
от обшия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с
договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от
2
потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС№426/2014г.
Наред с това при извършена справка в Търговския регистър по партидата
на ответните страни се установявало, че същите били свързани лица, а именно,
едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД било "Изи
Асет Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на ответника били
гаранционни сделки, каквато била процесната. Печалбата на "Файненшъл
България" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределяла в полза на едноличния собственик "Изи Асет Мениджмънт" АД. Със
сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоряло
възнаграждение, което в последствие щяло да бъде разпределено като печалба на
"Изи Асет Мениджмънт" АД. С договора за поръчителство не се целяло реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "Изи Асет
Мениджмънт" АД кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнели ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до
недействителност на договора за заем и договора за поръчителство. В тази насока
посочва практика на съдилищата в страната.
Посочването в кредитния договор на размер на ГIIP, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.
В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата
в страната.
В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 4 от договор за
паричен заем № 4498603/ 30.05.2022г., сключен с ответното дружество „ Изи Асет
Мениджмънт" АД, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143,
3
ал. 1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП, по следните съображения : чл. 4 от договора
предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит било необходимо да сключи договор за
поръчителство и то с избрано от заемодателя, дружество, да са бъде отпуснат
кредит. Посочената клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице,
когато се нарушавал правен принцип, който можело и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване
на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приемело, че била налице
нищожност, било необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност
на насрещните престации или вземането на едната страна да бъде в размер, който
чувствително надвишавал насрещната престация, като това несъответствие целяло
обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил настоящият случай. С оглед
тази конкретна преценка, се правел извод, че клаузата на чл. 4 от договора за заем
била нищожна, доколкото с нея се задължавала ищцата да сключи договор за
поръчителство и то с предварително избрано дружество, чието възнаграждение
било в размер на 60% от отпусната сума. В тази връзка клаузата на чл. 4 от
Договора противоречала на добрите нрави.
Цитираната клауза била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.
143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на
изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните,
като по този начин била в ущърб на потребителя. Клаузата на чл. 4 от договора за
паричен заем била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били
уговорени индивидуално. Клаузата на чл. 4 от договора не се явявала
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия
договор за паричен заем по безспорен начин се установявало, че клаузата на чл. 4
от съшия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия
на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била
Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори.
По отношение на втория установителен иск, счита, че сключения договор за
поръчителство № 4498603 бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД,
както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1,
пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
4
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с
цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал
принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или
както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. дело № 4277/ 2008г. на
ВКС, IV г. о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност“. В настоящия случай такава нееквивалентност
между престациите била налице, тъй като сумата която се претендирала чрез него
била в размер на 1595,40 лева и съставлявала допълнителна сума, която била в
размер на над 2/3 от сумата на отпуснатия кредит от 2000 лева. По този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Отделно от това сумата от 1595,40 лева се
заплащала без ищцата да получавала нищо насреща, напротив същата била
принудена да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с
предварително избрано от заемателя дружество, за да бъде отпуснат заем. Т.е чрез
договора за предоставяне на поръчителство се стигало единствено и само до
увеличаване на дължимата сума с над 70%, без каквато и да била насрещната
престация.
На следващо място посочва, че договорът за предоставяне на
поръчителство бил нищожен поради това, че се стигало до нарушаване на
нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението, което следвало
да се заплати по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 1595,40
лв, следвало да бъде отразено в определения ГПР. Така уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство по своята същност
представлявало разход по кредита, който бил известен и следвало да бъде включен
в ГПР.
При извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната
страна се установявало, че едноличен собственик на капитала на "Файненшъл
България" ЕООД е "Изи Асет Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на
ответника били гаранционни сделки, каквато бил процесната. Със сключването на
договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за
кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по
друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за
5
поръчителство. На последно място счита, че договорът за предоставяне на
поръчителство бил недействителен на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в правата на страните,
като по този начин бил в ущърб на ищцата ми като потребител (чл. 143, ал. 1 ЗЗП).
Договорът за поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т.
19 ЗЗП.
Посочва, че компетентен да разгледа настоящия спор спрямо разпоредбата
на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатия кредит на
ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. била приложима
разпоредбата на чл. 113 от ГПК. Въз основа на гореизложеното моли съда да
приеме, че договор за паричен заем № 4498603/ 30.05.2022г., сключен с ответното
дружество „ Изи Асет Мениджмънт " АД, бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, а в
условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и чл. 146 от
ЗЗП. Както и че сключеният договор за предоставяне на поръчителство № 4498603
бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
С допълнителна молба от 18.11.2022г. уточнява обстоятелствата и петутима
на исковата молба срещу всеки от ответниците.
В дадения от съда срок е депозиран отговор на исковата молба от ответника
„Изи асет мениджмънт“ АД, в който се посочва, че предявеният установителен
иск бил недопустим поради липса на правен интерес от ищеца. Искът за
прогласяване нищожност на договора или отделни негови клаузи бил
установителен. Считат, че нямало правен интерес от иск, когато ищецът имал на
свое разположение друг по-ефективен способ за защита, а наличието на правен
интерес от искова защита било абсолютна положителна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно. Константна била съдебната
практика, че липсвал правен интерес от предявяване на установителен иск, когато
можело да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса можели да се
установят необходимите факти, които били от значение. С оглед на горното
считат, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно
производство, представлявала злоупотреба с право и съзнателен опит за
обогатяване. Поради което молят съда да прекрати настоящото производство като
6
недопустимо. Алтернативно в случай, че съдът счете настоящия иск за
процесуално допустим, молят на основание чл. 213 ГПК съдът служебно да
присъедини настоящото производство към гр. дело № 326/ 2022 г. Исковете били
предявени между едни и същи лица - както на страната на ищеца, така и на
страната на ответника, на следващо място делата били подсъдни на един и същ
граждански съд, делата подлежали на разглеждане по един и същ
съдопроизводствен ред, както и двете дела били свързани помежду си с общ
предмет - правоотношения, които били тъждествени. Процесуалното поведение на
ищцовата страна, инициирайки множество различни съдебни производства,
представлявало злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на
ответника.
Във връзка с твърдението за заобикаляне на материално-правните
изисквания на чл. 19. ал. 4 от ЗПК посочват, че същото не следвало да се
кредитира, тъй като предвидените в чл. 4 от договора за паричен заем обезпечения
не целели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. От тези обезпечения не
възниквали разноски по кредита, които следвало да бъдат включени в ГПР.
Страните доброволно били уговорили, че длъжникът трябвало да представи в срок
едно от следните обезпечения: две физически лица поръчители, които да
отговаряли на конкретно посочени в договора изисквания; банкова гаранция или
одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставяло гаранционни
сделки, като изцяло на волята на длъжника било оставено решението, кое от тези
три обезпечения да избере. Дружество нямало как да прогнозира към момента на
сключване на договора за паричен заем, кое обезпечение щял да избере ищецът,
поради което и нямало как да предвиди какви разходи за заемателя щели да
възникнат във връзка с тези обезпечения и какъв би бил техния размер, а и дори да
имало подобна информация, тези разходи не били във връзка с отпускането на
кредита, поради което и не следвало да бъдат включени в ГПР.
Процесуалният представител на ищеца не бил съобразил разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят
заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Следователно законодателят предвидил възможността за начисляването на
такива разходи, като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита. ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под
формата на договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като
се вземали предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Възнаграждението на дружеството гарант не било част от заемното
7
правоотношение по договора за заем. Същото било дължимо не към заемодателя,
а за предоставена услуга от „Файненшъл България" ЕООД, като било уговорено да
възникне задължение по нея само при неизпълнение от страна на заемателя на
задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за
заем. Не считат, че договорът за паричен заем нарушавал изискванията на чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК, а и липсвали нарочни оплаквания, защо ищеца считал, че не
били спазени изискванията на разпоредбата.
Заявяват, че годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България -
основният лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта
(Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения), с оглед на което нямало нарушение на
чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на договора в него били посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на което била спазена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Възнаграждението на дружеството
гарант не било част от заемното правоотношение по договора за заем. Същото
било дължимо не към заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл
България" ЕООД.
На следващо място в договора за паричен заем ГПР бил фиксиран.
Посочена била общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане
на ГПР бил по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало
законово изискване механизмът да бъдел посочен и в договора за паричен заем.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент
на разходите (ГПР) следвало да се посочат допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следвало да се
тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в
ГПР. В конкретния случай договорът за кредит не съдържал възможности за
промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени
различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на
договора, ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата.
Т. е. в договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което
не били предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Не следвало да се кредитират твърденията на процесуалния представител
на ищеца, че било налице нарушение поради невключването на възнаграждението
на гаранта, дължимо по договора за предоставяне на гаранция в годишния процент
8
на разходите на договор за паричен заем. С подписването на договора за
предоставяне на гаранция „Файненшъл България" ЕООД се задължило, срещу
възнаграждение, да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на кредитодателя, с наредител потребителя (ищеца) с цел
гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение
на задължението на потребителя. Гаранцията се издавала от гаранта и влизала в
сила в 3 дневен срок само и единствено в случай, че заемателят не изпълнел
задълженията по сключения договор за паричен заем да предостави обезпечение -
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Както ясно било
посочено в чл. 4, ал. 1 от Договора за заем, заемателят разполагал със срок до три
дни след подписване на договора да предостави едно от трите обезпечения. Не
следва да се тълкува, че срокът за предоставяне на обезпечението бил само 3 дни,
тъй като той започвал много преди подписване на договора. Заемателят
разполагал с достатъчно време преди да вземе решение да потърси паричен заем;
да избере институция, от която можел да го получи; да се запознаел с условията на
финансовата услуга и да сключел договор за кредит.
Договорът за предоставяне на гаранция бил едно второ, акцесорно
облигационно правоотношение и не можело дължимото се възнаграждение на
гаранта да бъдело включено в годишния процент на разходите по договора за
паричен заем. Задължението по договора за предоставяне на гаранция не било
обвързано с договора за паричен заем. Това възнаграждение към „Файненшъл
България" ЕООД не представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото
същото се дължало, независимо дали отговорността на гаранта била ангажирана
при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Нещо повече чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК предвиждал, че ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора
за кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят
щял да предостави обезпечение, кое точно, какъв разход щял да направи за него
или щял да избере да не предоставя обезпечение. Ето защо несъществуващи към
деня на сключване на договора разходи и възнаграждения за гарант нямало как да
бъдат включени в ГПР. Ако някакви хипотетични разходи, изначално бивали
включвани в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели,
които били изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение, чрез
предоставяне на поръчители, на които не дължали възнаграждения или да се
обхванат възнагражденията на всяка банка в страната, която предоставяла
услугата по издаване на банкова гаранция. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично
посочвал какви допускания били взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед
на което била налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
Освен това, възнаграждението било уговорено като дължимо само при
9
настъпване на визираното условие, т.е. било дължимо само ако потребителят
прибегнел до тази възможност – обезпечаване на вземането чрез гарант, който
предоставял гаранционни сделки, а не било дължимо предварително, за да било
известно към момента на сключване на договора за заем. На практика, ако бъдела
споделена логиката на ищеца, в ГПР следвало да се включи възнаграждение за
услуга, която била предоставена по волята на потребителя. Знаейки какви били
изискванията на дружеството, клиентът можел още със сключването на договора
за заем да предостави обезпечение, можел да го направи и в тридневен срок след
това, т. е. потребителят, преди да бил обвързан от договор, имал цялата
необходима информация, за да вземел решение дали да сключи договор за кредит
при тези условия или не, съответно дали разполагал с възможност да осигури
необходимото обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да
предоставел. Съответно имал достатъчно време още със сключването на договора
да предоставел обезпечение, а ако преценял, че не можел да осигури такова,
изобщо да не пристъпвал към подписване на договора или да се откажел от него в
законоустановения 14-дневен срок. Както било видно от приложения към
исковата молба. В този смисъл невярно било твърдението в исковата молба, че
длъжникът не бил информиран за икономическите последици от поемането на
задължението.
Заемодателят в настоящият случай поел риск да отпусне необезпечен и
само евентуално обезпечаем кредит, поради това нямало как към деня на
сключване на договора да включел в ГПР разходи за предоставяне на обезпечение,
тъй като не било ясно дали щяло да има обезпечение. Освен изложеното,
включването на задължението за заплащане на хипотетично възнаграждение и
бъдещи несигурни разходи в калкулацията на ГПР не само не би дало на
потребителя реална информация за кредита, но би го объркало и заблудило, тъй
като, в случай че за него не се породяло задължение по договора за предоставяне
на гаранция, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не
отговарящ на действителните условия по кредита.
Процесният договор за кредит бил съобразен и с императивната норма на
чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислявал ГПР. Това било
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България, имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР (т. 1
и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК), които единствено можели да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала
в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдело изброени
10
всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочели допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР.
Твърденията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция
били неоснователни. „Файненшъл България" ЕООД било търговско дружество,
вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите
институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки
по занятие. Именно в това си качество – на търговец, дружеството следвало да
получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна
сделка, с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. С оглед на
изложеното следвало да се преценяват приложимите към това правоотношение
законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, с което да избегнела неблагоприятни последици
(търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за
заем или разваляне на договора поради неизпълнението) потърсила услугите на
дружеството гарант за изпълнение на задълженията му по договора за паричен
заем. Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за
обезпечаване на вземанията по Договор за заем породило сключването на
договора за предоставяне на гаранция, а дружеството гарант било сключило
договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената
услуга. С оглед на това считат за неоснователно твърдението, че договорът между
ищцовата страна и „Файненшъл България" ЕООД, в качеството й на втори
ответник в настоящото производство, бил лишен от правно основание.
По отношение на твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на
гаранция противоречал и на добрите нрави, в исковата молба не била наведена
никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явявало
голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал.
Доколкото понятието за добри нрави било субективно и относително, то
подлежало на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на
него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в
противоречие на добрите нрави били неоснователни и поради това, че в
българското действащо право, в отношенията между правните субекти действал
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки
бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желаел, с когото
желаел и след като сам определял и се съгласявал със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в
11
понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй
като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставяла на
индивида за свободна инициатива. Добрите нрави били критерии за норми за
поведение, които се установявали в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемали и се съобразявали с тях.
Добрите нрави били критерии там, където обществените отношения не били
уредени с императивни правни норми. В този смисъл процесния договор се явявал
действителен. Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Претендират
разноски. В случай, че се постанови решение в полза на ищцовата страна и ако тя
претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, правят възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и молят да бъде намалено до минимума съгласно посочената
наредба.
В дадения от съда срок е депозиран отговор на исковата молба от ответника
„Файненшъл България“ ЕООД, в който се посочва, че предявениятустановителен
иск бил недопустим поради липса на правен интерес от ищеца. Искът за
прогласяване нищожност на договора или отделни негови клаузи бил
установителен. Счита, че нямало правен интерес от иск, когато ищецът имал на
свое разположение друг по-ефективен способ за защита, а наличието на правен
интерес от искова защита било абсолютна положителна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно. Константна била съдебната
практика, че липсвал правен интерес от предявяване на установителен иск, когато
можело да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса можели да се
установят необходимите факти, които били от значение. С оглед на горното
считат, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно
производство, представлявала злоупотреба с право и съзнателен опит за
обогатяване. Поради което молят съда да прекрати настоящото производство като
недопустимо. Алтернативно в случай, че съдът счете настоящия иск за
процесуално допустим, молят на основание чл. 213 ГПК съдът служебно да
присъедини настоящото производство към гр. дело № 326/ 2022 г. Исковете били
предявени между едни и същи лица - както на страната на ищеца, така и на
страната на ответника, на следващо място делата били подсъдни на един и същ
граждански съд, делата подлежали на разглеждане по един и същ
съдопроизводствен ред, както и двете дела били свързани помежду си с общ
предмет - правоотношения, които били тъждествени.
Твърденията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция
били неоснователни. Ответното дружество било вписано като финансова
12
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с
основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Именно в качеството на търговец дружеството следвало да получава съответно
възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с
цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на потребителя,
възникнали съгласно договор за паричен заем. С оглед на изложеното следвало да
се преценяват приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а
именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД, с което да
избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) потърсила услугите на дружеството да издадена гаранция
за плащане за изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем.
Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване
на вземанията по договора за паричен заем породило сключването на договора за
предоставяне на гаранция, а дружеството било сключило договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на
това считат за неоснователно твърдението, че договорът между ищцовата страна и
„Файненшъл България" ЕООД бил лишен от правно основание.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в
противоречие на добрите нрави били неоснователни и поради това, че в
българското действащо право в отношенията между правните субекти действал
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки
бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желаел, с когото
желаел и след като сам определял и се съгласявал със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в
понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй
като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставяла на
индивида за свободна инициатива. Добрите нрави били критерии за норми за
поведение, които се установявали в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемали и се съобразявали с тях.
Добрите нрави били критерии там, където обществените отношения не били
уредени с императивни правни норми. В този смисъл процесния договор се явявал
действителен.
Позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следвало да
докаже в какво точно се изразявало противоречието в процесния случай и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален
13
принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсвала в исковата молба,
която правело претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото
понятието за добри нрави било субективно и относително, то подлежало на
изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на него. В случая -
от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани. Престациите не били явно
нееквивалентни, тъй като с договора за предоставяне на гаранция били поели
задължение, което изпълнявали съгласно поетия ангажимент. Дружеството,
задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията
на заемателя (и то за размер на дълга, който бил много над уговореното
възнаграждение по договора), не получавало нещо в повече, от това което
предоставяло, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям
размер, получавал сигурност, че ако не изпълнел в срок задълженията към
заемателя, последният щял да ангажира отговорността на гаранта. От своя страна
гаранцията се простирала върху всички последици от неизпълнението на главното
задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което
престациите можело да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на
ищцовата страна, а в полза на гаранта, чиято отговорност можело да бъде
ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Дължимото възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция било
определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го била
счела за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.
С предоставената гаранция „Файненшъл България" ЕООД извършвало
възмездна услуга в полза на заемодателя. Видно и от договора за паричен заем и
по-точно от чл. 4 от същия, заемодателят не бил поставил изискване към
заемателя да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на
договор с дружество-гарант, каквито твърдения са наведени в исковата молба.
Дори напротив, действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните
предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му бил
предоставил възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване
на договора, а ако преценял да не изпълни задълженията си, отговорността на
заемателя би била реализирана по общия ред. Следвало да се има предвид, че
договорът за предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено поради
възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че щели да получат
уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по
занятие, нямало интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следвало да се
забравя, че предоставянето на гаранционни сделки бил основният предмет на
дружеството, поради което не можело да си позволят да ги извършваме
безвъзмездно. Никой търговец не можел да предоставя стока или услуга без да
очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция се извършвала, за да
14
получи търговеца печалба.
По отношение на твърдението за нищожност на договора за предоставяне
на гаранция на основание чл. 143. ал. 2. т. 19 ЗЗП, като сключен при неспазване на
нормите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, във връзка с чл.22 ЗПК посочват, че в исковата
молба ищецът претендирал нищожност на договора за предоставяне на гаранция,
като сключен при неспазване на нормите на ЗПК. В исковата молба не била
наведена никаква конкретна обосновка в тази връзка и твърденията на ищеца се
явявали напълно голословни и неподкрепени от аргументи или доказателствен
материал. Искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за
предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП във връзка с
неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК било напълно неотносимо към процесния
договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от
неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски
кредит, какъвто процесният договор категорично не бил. Посочват, че договорът
за предоставяне на гаранция не се регулирал от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка
всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК били напълно ирелевантни.
Молят съда да постанови решение, с което да отхвърлите изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Претендират
разноски. В случай, че се постанови решение в полза на ищцовата страна и ако тя
претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, правят възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и молят да бъде намалено до минимума съгласно посочената
наредба.
С определение от 06.12.2022г. съдът е оставил без уважение направеното
възражение от страна на ответниците за недопустимост на производството.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 30.05.2022г. между ищцата В. Р. и първия ответник „Изи асет
мениджмънт“ АД бил сключен договор за паричен заем, по силата на който
дружеството предоставило на ищцата сумата 2000 лв. срещу насрещното
задължение на ищцата – заемател да върне сумата от общо 2334,60 лв. на 10
вноски. От съдържащият се в чл. 2.5 от договора погасителен план се установява,
че падежът на първата погасителна вноска е на 29.06.2022 г., а на последната –
26.03.2023г. В договора е уговорен годишен лихвен процент от 35 % и годишен
процент на разходите 41,87 %.
В клаузата на чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в
15
срок от три дни, считано от датата на сключването му да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения : две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания – да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на
трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг трудов договор за
паричен заем, сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови или
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“. Поръчителят подписва
договор за поръчителство. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за
сумата по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора. Или одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки.
Във връзка с горната разпоредба на същата дата – 30.05.2022г. ищцата
сключила договор за предоставяне на гаранция с втория ответник „Файненшъл
България“ ЕООД, по силата на който потребителят възлага, а гарантът се
задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения)
в полза на „Изи асет мениджмънт“ АД , с наредител – потребителя с цел
гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем, както и за последиците от неизпълнението на
задължението на потребителя. За поемане задълженията потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 1595,40 лв., платимо разсрочено на вноски,
всяка от които в размер на 159,54 лв. Вноските били дължими за периода от
29.06.2022г. до 26.03.2023г.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „Изи Асет
Мениджмънт“ АД било овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
Съгласно представения погасителен план по договора за паричен заем № 4498603/
30.05.2022г. общият размер на седмичната вноска, дължима от потребителя,
възлиза на сумата 393 лв., в която била включена вноска по кредит в размер на
233,46 лв. – главница и лихва и 159,54 лв. – възнаграждение за предоставяне на
гаранция.
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищцата е да докаже
пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът е
недействителен на заявените от нея правни основания.
Сключеният между ищцата и „Изи асет мениджмънт“ АД договор е
потребителски и по своята правна същност представлява формален (изискуемата
16
форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или
консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването
на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за
заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на
дадената сума – в същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при
сключване на договора за потребителски кредит действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага със
защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
По отношение на действителността на договорите за потребителски
кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК. Процесният
договор за кредит съдържа изискуемите от закона реквизити. Ищцата е
информирана за правото да получи от кредитодателя информация за
извършените предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми при
предсрочно погасяване на главницата, за правото й да се откаже от договора и
срока, в който може да бъде упражнено. Договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. В настоящия случай
това е сторено, доколкото в случая е посочен общо годишен лихвен процент и
срок на договора.
В договора за потребителски кредит е посочен ГПР 41,87 %, като формално
е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази стойност обаче не включва
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция с втория ответник,
което следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява,
че “Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на
„Файненшъл България“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на
управление. Съгласно цитирания по-горе чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на поръчителство “Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо
17
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза гаранта е
известен на заемодателя, което се потвърждава и от представения погасителен
план, в който възнаграждението по договора за гаранция е включено в размера на
вноската, дължима от заемополучателя. При отчитането на възнаграждението за
предоставяне на гаранция като несъмнен разход по кредита действителният ГПР
би бил значително завишен от посочения в договора.
Поради което съдът приема, че договорът за гаранция има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което е в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на
получените гаранции. Въпреки че всеки един от представените договори - за
кредит и за предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни
договори, следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява
от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице – гарант. Сключването на процесния договор за гаранция в
същия ден, в който деня, в който е сключен самият договорът за кредит,
независимо, че в чл. 4, ал. 1 е предвиден срок за представяне на обезпечението до
три дни, считано от датата на сключването му. Както и изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното
задължение по кредита.
Въз основа на изложеното съдът счита, че съдържанието на договора за
кредит не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК
относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването
му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени размера на
поетите задължения. Затова и неяснотите в това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Предвид
изложеното, следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем от
30.05.2022г. заобикаля закона, поради което е изцяло недействителен. При
изложените съображения предявеният от ищцата против „Изи асет мениджмънт“
АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на договора за
паричен заем за нищожен като противоречащ на закона се явява основателен и
18
следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск по отношение на първия ответник,
съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на иска,
предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по
него.
По отношение предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
срещу втория ответник „Файненшъл България“ АД. Видно от посоченото по-горе
договорът, сключен между ищцата и “Изи Асет Мениджмънт“ АД, и договорът,
сключен между нея и „Файненшъл България“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си, поради което поради естеството на отношенията последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират
и по отношение на договора за предоставяне на гаранция. По отношение на
договора за гаранция са изцяло валидни мотивите на съда по отношение
определянето на ГПР на договора за кредит, които няма да се преповтарят.
Наличието на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по отношение на съществен
елемент на договора за кредит неизбежно води до недействителност на цялото
договорно правоотношение поради противоречие със закона. При изложените
съображения предявеният от ищцата против „Файъненшъл България“ ЕООД иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на договора за гаранция от
30.05.2022г. за нищожен като противоречащ на закона се явява основателен и
следва да бъде уважен.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК. Всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати разноски
за държавна такса по делото, от които „Изи асет мениджмънт“ АД в размер на
93,38 лв., а „Файненшъл България“ ЕООД – 63,82 лв.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения
адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение за всеки от предявените
искове съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към датата
на постановяване на настоящото решение. Съдът определи възнаграждението в
минимален размер съобразно действащата разпоредба, поради което не са налице
предпоставки за намаляването му във връзка с възраженията на ответниците.
Поради което всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на адв. М.
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищцата,
от които „Изи асет мениджмънт“ АД в размер на 534 лв., а „Файненшъл
България“ ЕООД – 460 лв.
19
В молба от 24.01.2023г. адвокат М. е посочил банкови сметки, по които да
се заплатят присъдените разноски, които на основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК
следва да се посочат в диспозитива на решението.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, във
вр. с чл. 22 от ЗПК договор за паричен заем № 4498603/ 30.05.2022г., сключен между В.
С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, представлявано от Г. Т. Т. и
А. В. М..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, във
вр. с чл. 22 от ЗПК договор за предоставяне на гаранция № 4498603/ 30.05.2022г.,
сключен между В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ***,
представлявано от П. Б. Д..
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, ***, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. ДА ЗАПЛАТИ на
В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** СУМАТА 93,38 лв. (деветдесет и три
лв. и тридесет и осем ст.) – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, ***, представлявано от П. Б. Д. ДА ЗАПЛАТИ на В. С. Р.,
ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** СУМАТА 63,82 лв. (шестдесет и три лв. и
осемдесет и две ст.) – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, ***, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. ***
СУМАТА 534 (петстотин тридесет и четири) лв. – възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА.
20
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, ***, представлявано от П. Б. Д. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М.
В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. *** СУМАТА 460
(четиристотин и шестдесет) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ
на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35 в „Уникредит Булбанк“ АД с титуляр адвокат М. В. М.
и IBAN BG33 BPBI 7940 1032 1051 01 с титуляр В. С. Р..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
21