О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер / 24.02.2020 година град С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С.ят окръжен съд Търговско
отделение
На 24.02.
2020 година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА ТАНЕВА
СЕКРЕТАР: ДИАНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдията ТАНЕВА
т.дело
№ 379 по описа за 2018 година,
за да се
произнесе, съобрази:
Предявен е иск с правно основание чл. 464, ал.1 от ГПК.
В исковата молба ищецът Я.Я. твърди, че въз основа на Изпълнителен лист №
1955/2018 г. от 20.04.2018 г. по ч.гр.д. № 1955/2018 г. на PC - С.З. по молба
на ищеца с вх. № 3213/13.06.2018 г. е било образувано изп. д. № 20188690400185
на ЧСИ И.Б. - peг. № 869 КЧСИ, срещу „Е.” АД за сумата от 200 000 лв. -
главница по запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата от
19.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 4000 лв. -
платена държавна такса.
Посочва се, че впоследствие, въз основа на Удостоверение изх. №
24513/27.11.2018 г. на ЧСИ К.А. - peг. № 766 КЧСИ, като взискател по
изпълнителното дело е присъединен А.У.Е. за следните суми: Главница - 1 007
922.98 лв.; Законна лихва върху главницата, считано от 30.03.2010 г. до
окончателното изплащане; Неолихвяема сума - 148 541.46 лв.; Обикновени такси -
174 лв.; Такса за присъединяване - 60 лв.
Твърди се, че посочените суми са претендирани от А. Е. в качеството му
на взискател по изп. д. № 20187660401280 на ЧСИ К.А., образувано въз основа на
изпълнителни листове по ч. гр. д. № 1755/2010 г. на PC - С.З. и ч.гр.д. №
1756/2010 г. на PC - С.З..
Също така се сочи, че А. Е. основава вземанията си на договор за цесия
от 24.06.2015 г., сключен между него, в качеството му на цесионер и „У.Б.” АД,
в качеството му на цедент, по силата на който цесионерът е закупил следните
вземания на цедента към „Е.” АД и солидарните длъжници С.Д.К. и Е.К.К.:
1.Вземанията по Договор за банков револвиращ кредит № LREV - STZ -
0076/21.03.2008, изменен и допълнен с Анекс № 1/24.10.2008 г., Анекс №
2/24.03.2009 г. и Анекс № 3/18.05.2009 г., по силата на който банката е
предоставила на длъжника револвиращ кредит в размер до 600 000 евро, заедно с
обезпеченията по договора;
2.Вземанията по Договор № 1165/23.04.2008 г. за Бизнес кредитна карта,
по силата на който Банката е предоставила на Длъжника 2 бр. кредитни карти с
разрешен кредитен лимит 40 000 лв.;
3.Вземания за такси и разноски в изпълнителното производство по изп. д.
№ 20107660400718 на ЧСИ К.А..
В исковата молба се сочи, че от текста на договора е видно, че вземания
на цедента в общ размер на повече от 1 715 090.51 лв. към момента на
сключването на сделката са продадени на цесионера за едва 225 000 евро (440
061.65 лв.), т.е. за цена, която е близо 4 пъти по-ниска от действителната им
стойност. Според ищеца, подобно очевидно нарушение на принципа за
еквивалентност на престациите, който е основополагащ за облигационното право, е
в грубо противоречие с добрите нрави, затова на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД, поддържа, че договорът за цесия от 24.06.2015 г. е нищожен, тъй като
накърнява добрите нрави и изначално не е породил правни последици, поради което
от него не биха могли да произтичат вземания, противопоставими на него.
Ищецът излага още, че дори и да се приеме, че договорът е валидно
сключен, липсват доказателства цедентьт „У.Б.” АД да е уведомил писмено
длъжника „Е.” АД за прехвърлянето на горепосочените вземания, съгласно
императивното изискване на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Поради това, на осн. чл. 99, ал.
4 ЗЗД, ищецът счита, че извършената цесия няма действие по отношение на
длъжника и на третите лица, в т. ч. и на него. Нещо повече, цесията не би имала
действие по отношение на посочените лица, дори и да е била съобщена на длъжника
от новия му кредитор - А.Е., като в подкрепа на този извод, се позовава на
задължителната съдебна практика и по-специално ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК
на ВС, според което е недопустимо да се приеме, че прехвърлянето на вземането
има действие спрямо длъжника от съобщаването му, направено от новия кредитор
(цесионера), като цесията има действие по отношение на длъжника и третите лица
само и единствено ако уведомяването е извършено от предишния кредитор
(цедента). Посочва, че касационната инстанция не отстъпва от това свое
разбиране и в по-новата си тълкувателна практика, като в ТР № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013г. постановява, че когато частното правоприемство се
основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени
доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай
прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него, както и на
третите лица.
На следващо място, в исковата молба се сочи, че дори и да се приеме, че
цесията има действие по отношение на длъжника и на третите лица, на основание
чл. 111, б. „в”, предл. 2 ЗЗД, претендираното от А. Е. вземане за законна
лихва за периода от 30.03.2010 г. до 21.12.2015 г. (период, започващ три години
назад от датата на подаване на исковата молба) в размер на 591 673.47 лв. се е
погасило по давност.
Посочва се, че предвид суброгационния характер на иска по чл. 464, ал.
1 ГПК и съобразно ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС
с исковата молба възраженията за
нищожност на договора за цесия от 24.06.2015 г., за относителна
недействителност на същия по отношение на „Е.” АД и на него и за изтекла
давност на вземането за законна лихва са релевирани по надлежния ред.
Ищецът сочи, че поради това, сумата от общо 2 055 285.01 лв., формирана
като сбор от главница в размер на 1 007 922.98 лв., законна лихва върху
главницата от 30.03.2010 г. до 21.12.2018 г. (датата на подаване на исковата
молба) в размер на 898 586.57 лв., неолихвяема сума в размер на 148 541.46 лв.,
обикновени такси в размер на 174 лв. и такса за присъединяване в размер на 60
лв., не следва да бъде изплащана на Е. по образуваното изпълнително дело на ЧСИ
И.Б., взискател, по което е той.
Моли съда, да признае за установено по отношение на Я.Г.Я.,
ЕГН **********, че „Е.” АД, ЕИК **, не дължи на А.У.Е., гражданин на В., роден
на *** г., притежаващ паспорт № **, вид Р, изд. на 18.11.2009 г. от Британски
паспортни служби, сумата от 2 055 285.01 лв., представляваща сбор от главница в
размер на 1 007 922.98 лв., законна лихва върху главницата от 30.03.2010 г. до
21.12.2018 г. в размер на 898 586.57 лв., неолихвяема сума в размер на 148
541.46 лв., обикновени такси в размер на 174 лв. и такса за присъединяване в
размер на 60 лв., претендирани по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. №
869 КЧСИ.
Постъпил е отговор
на искова молба, в който ответника А.У.Е. излага становище по допустимостта
и основателността на исковата молба.
Сочи се, че предявения иск с правно основание чл.464,
ал.1 от ГПК е установителен, като активната процесуална легитимация принадлежи
на лице с качеството “взискател” във висящо изпълнително производство, като
предявяването на иска е ограничено в рамките на едномесечен срок от
разпределението. Посочва, че активната си процесуална легитимация, ищецът
основава на твърдението, че по негова молба от 13.06.2018 г. е било образувано
изпълнително дело № 20188690400185 по описа на ЧСИ И.Б., с район на действие ОС
С.З., като прилага Молба за образуване на изпълнително производство вх.№
3213/13.06.2018 г. по описа на ЧСИ Биволова и Изпълнителен лист № 1955/2018
Г./20.04.2018 година, издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 1106 по
чл.417, т.9 от ГПК от същата дата по ч.гр.дело № 1955/2018 г. по описа на
Районен съд С.З..
Според ответника А.У.Е., ищецът не сочи обаче, че с
Определение № 1345 от 13.12.2018 г., постановено по ч.т.д. № 1389/2018 г. от С.
окръжен съд, по молба на “Е.” АД, ЕИК ** е прието възражението на длъжника “Е.”
АД срещу Заповед № 1106/20.04.2018 г., издадена по ч.гр.д. № 1955/2018 г. по
описа на СЗРС и съответно е спряно изпълнението на последната, като делото е било
върнато на Районен съд С.З. за продължаване на съдопроизводствените действия с
даване на указания на заявителя Я.Г.Я. по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК. Сочи, че това
обстоятелство е служебно известно и на ЧСИ И.Б., като изпълнителните действия
по изпълнително дело № 20188690400185 са спрени и след справка в системата на
Окръжен съд С.З., не е установено, заявителят да е предявил иск за вземането си
по реда на чл.422 ГПК.
Излага, че отделно, ищецът не сочи доказателства, че
искът е предявен в преклузивния срок по чл.464, ал.1 ГПК, като предпоставка за
допустимост на установителен иск.
Посочва, че при наличието на прието по реда на чл.423 ГПК възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, въз основа на която е
издаден изпълнителния титул, въз основа на който Я.Я. основава процесуалната си
легитимация, респективно и правния си интерес, намира, че към настоящия момент,
макар и формално ищецът да се легитимира, като кредитор на длъжника и взискател
по изпълнението, процесуалното му право да води иск по чл.464 от ГПК е временно
“замразено”, тъй като вземането на ищеца не е установено с окончателно
стабилизиран съдебен акт, подлежащ на принудително изпълнение, което да му
придава качеството на “взискател” в изпълнителното производство, който да
участва в разпределението по същото.
Ответникът А.У.Е. оспорва като неоснователен
предявения иск и заявява следните възражения по твърдените от ищеца
обстоятелства:
1.Относно твърдението за нищожност на Договор за цесия
от 24.06.2015 г. със страни “У.Б.” АД (цедент) и А.У.Е. (цесионер) на основание
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД (накърняване на добрите нрави), поддръжа, че законът не е разписал критериите, по които
следва да се преценява кога престациите са нееквивалентни до степен,
предизвикваща нищожност на една сделка, като се позовава на критерий в
съдебната практика, постановена по реда на чл.290 ГПК. Отделно от това, отбелязва,
че цената не е съществен елемент по договора за цесия, тъй като законът допуска
цесията да е и безвъзмездна.
Сочи се, че в процесния случай, е цедирано вземане на
лицензирана кредитна институция върху която се упражнява банков надзор, т.нар.”лош
кредит”, като право на банката-кредитор е да прецени дали цената на
прехвърленото вземане съответства на евентуалната цена, която би била получена
при принудителна продан на имотите, служещи като обезпечение. Платената от
цесионера цена в размер на 440 061.65 лева дори и надвишава прогнозната
стойност, която би била получена при продажба на ипотекираните имоти. Известна
обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне
предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от
страните с оглед техния интерес (така изрично Решение № 24 от 9.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о.).
2. Относно твърдението за непротивопоставимост на
извършената цесия на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД:
Посочва се, че доводите на ищеца, че извършената цесия
няма действие спрямо него са неоснователни, тъй като, на първо място,
съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй
като вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за
прехвърляне на вземането. Сочи, че правилото на чл.99 ал.4 ЗЗД поставя, като
условие за противопоставимост на цесията на длъжника и на трети лица
осъществяването на факта на уведомяване на длъжника от предишния кредитор.
Неуведомяването му, обаче, не се отразява на валидността на договора за цесия.
До съобщаването му на длъжника, последният може валидно да изпълни задълженията
си към предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде
противопоставена. Незнанието у трети лица, в частност у приобретателя по
договора за продажба, за прехвърляне на вземането също не се отразява на
валидността на договора за цесия - така Решение № 319/27.04.29110 г. по гр.д.№
4025/2008 г. на ВКС IV г.о и др.
На второ място, се посочва, че противопоставимостта на
цесията има отношение към трети лица, придобили и вписали вещни права върху
ипотекирания имот преди вписването на цесията: цесията поражда своето правно
действие, както по отношение на прехвърляното вземане (чл. 99, ал. 1 ЗЗД), така
и по отношение на съществуващата за обезпечаването му ипотека (чл. 99, ал. 2 ЗЗД), независимо от спазването на изискванията на чл. 171 ЗЗД. По-тежката форма
за действителност и вписването в имотния регистър са предвидени единствено с
оглед защитата на интересите на трети добросъвестни лица, които се ползват от
публичността на имотния регистър.
Сочи се, че в процесния случай са спазени всички
изисквания за уведомяване за извършената цесия: цедирането на вземанията по
Договор за банков револвиращ кредит № LREV-STZ-00076/21.03.2008 г. и Договор №
1165/23.04.2008 г. е съобщено на длъжника и солидарните длъжници от цедента,
както и Договор за цесия от 24.06.2015 г. е вписан в Агенция по вписванията
вх.№7601/03.07.2015г., акт 23, том III, за което прилага доказателства.
3.Относно възражението за изтекла погасителна давност
на вземането за законна лихва в размер на 591 673.47 лева, изчислена за периода
от 30.03.2010 г. до 21.12.2015 г., направено от ищеца по отношение на вземането
на ответника А.Е., същият намира, че такова възражение е недопустимо да се
прави от трето на материалното правоотношение лице, какъвто е ищецът в
настоящото производство.
Макар, че съгласно чл.464 от ГПК, ищецът да може да се
позовава на всякакви факти, които изключват, погасяват или унищожават оспорваното
притезание, ответника счита, че е недопустимо да се позовава на изтекла в полза
на длъжника си погасителна давност спрямо друг кредитор, която пък, от своя
страна, може да тече само спрямо другия кредитор - ответник по иска. С оглед
характера на иска по чл.464 ГПК и търсената защита - установяване на
несъществуване на вземане, аргумент за недопустимост на направеното възражение
е, че давността не погасява и не заличава правата, а само погасява исканията за
принудителното им осъществяване. Позовава се на
Решение № 49 от 16.02.2016 г. на ОС - Бургас по т.д. № 130/2015 г. (в
сила), в което също е прието, че „Погасяването по давност не е автоматична
последица от изтичане на давностния срок. Възражението за давност е средство за
защита на длъжника по вземането.
Според ответника, легитимиран да направи такова
възражение е само длъжникът по изпълнението, но не и неговия кредитор, тъй като
с изтичане на давностния срок не се погасява самото субективно материално
право, а се преклудира единствено възможността за неговото принудително
осъществяване след направено възражение от правно легитимирана страна.
Постъпил е
отговор на исковата молба от адв. Л. С. Т., САК, със съдебен адрес:***,
като пълномощник на С.Д.К., в качеството му на Изпълнителен директор на "Е." АД, ЕИК **, с която
заявява, че искът по чл.464 ал.1 ГПК, който представлява отрицателен
установителен иск, е защитно средство срещу привиден кредитор и принадлежи на
действителен кредитор на длъжника, който има качеството на взискател в
изпълнителното производство. С оглед правния интерес от предявяване на иска,
прави възражение срещу качеството на ищеца на кредитор на дружеството-длъжник и
моли да бъде взето предвид следното:
Сочи, че ищецът г-н Я. се легитимира като кредитор на
"Е." АД с Изпълнителен лист, издаден въз основа на документ по
чл.417, т.9 от ГПК (запис на заповед), съгласно заповед за изпълнение от
20.04.2018 г. по ч.гр.д. № 1955/2018 г. Посочва, че за наличието на запис на
заповед, с който е задължено дружеството, респективно за издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, г-н С.К. е узнал на 03.11.2018 г. от трето лице
- живущ в О. кредитор на дружеството (първия ответник по делото) и то във
връзка със започналата публична продан по и.д. № 185/2018 г. на ЧСИ И.Б.. Сочи,
че лицето, в чиято полза е издадена Заповедта за изпълнение - Я.Г.Я. ***, е
непознато за г-н К., тъй като с това лице дружеството не е имало отношения, а
претендираната сума е значителна - 200 000 (двеста хиляди) лева и то
"дължими" на физическо лице.
Заявява, че незабавно след узнаването за
съществуването на запис на заповед, издадена от името на "Е." АД, е
подадена молба по чл.423 ГПК, по която Окръжен съд С.З. се е произнесъл с
Определение № 1345 от 13.12.2018 г. по ч.т.д. № 1389/2018 г., като с последното
е прието възражението на "Е." АД срещу Заповед № 1106/20.04.2018 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 1955/2018 г. по описа на Районен съд С.З. и е спряно
изпълнението на същата, като делото е върнато на заповедния съд за продължаване
на съдопроизводствените действия, с даване на указания на заявителя по чл.415,
ал.1, т.1 от ГПК. Посочва, че до настоящия момент не им е известно заявителят
да е предявил иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си. Приетото
възражение срещу заповедта по чл.417 ГПК суспендира действието на разпореждането
за незабавно изпълнение и на изпълнителния лист, издаден въз основа на него. В
случая на чл.417, т.9 от ГПК е налице констатирано ех lege спиране на
изпълнението и изрично постановено от съда спиране, като последното води до
спиране на изпълнителния процес, иницииран въз основа на изпълнителния лист,
което, от своя страна, означава временна забрана да се упражняват процесуални
права и да се изпълняват процесуални задължения, образуващи съдържанието на
изпълнителния процес като правоотношение (като се има предвид, че искът по
чл.464 ГПК е свързан с отношенията в изпълнителното производство). С подаденото
възражение, "Е."АД фактически отрича вземането, респективно и преди
предявяване на настоящия иск вече е отрекло и качеството на кредитор в лицето
на заявителя (понастоящем ищец).
В отговора се сочи, че във връзка с наличието на
предявени за принудително събиране два броя записи на заповед, издадени в полза
на Я.Г.Я. на обща стойност 450 000 лева и един брой запис на заповед, издаден в
полза на майката на ищеца Р.В.Г. за сумата 250 000 лева, е подаден сигнал до
Окръжна прокуратура гр.С.З., изпратен по компетентност на Районна прокуратура
гр.С.З., по който в момента тече разследване.
Твърди се, че "Е." АД не отрича наличието на
отношения с "У.Б." АД, произтичащи от сключени Договор за банков
револвиращ кредит от 21.03.2008 г., изменен с Анекси №№1,2 и 3, както и от
Договор за бизнес кредитна карта от 23.04.2008 г. Посочва се, че им е известно,
че вземанията на Банката-кредитор, установени с влезли в сила заповеди за
изпълнение и съответно издадени въз основа на тях изпълнителни листи по ч.гр.д.
№ 1756/2010 г. и ч.гр.д.№1755/2010 г. по описа на С. районен съд, на основание
на които е образувано изпълнително производство при ЧСИ К.А. - ОС С.З.. Посочва
се също и че на "Е." АД е известно, че вземанията на банката са
цедирани на първия ответник А.У.Е., ведно с дадените от "Е." АД
обезпечения.
Моли, ако съда не намери предявения иск за недопустим,
то да отхвърли същия като неоснователен.
Ищецът е депозирал допълнителна искова молба, с която изразява становище по доводите и
възраженията на ответниците, направени в отговорите им на исковата молба, както
следва:
По Отговора на А.У.Е.
Сочи, че относно изложените от ответника съображения
за недопустимост на предявения иск, поради липса на активна процесуална
легитимация на ищеца подчертава, че активно легитимиран да води иск по чл. 464,
ал. 1 ГПК е всеки взискател, който оспорва съществуването на вземането на друг
кредитор. Посочва, че по делото не е спорно обстоятелството, че ищецът е
взискател по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. № 869 КЧСИ, по което
присъединен взискател е А. Е.. Фактът, че с Определение № 1345 от 13.12.2018 г.
по ч. т. д. № 1389/2018 г. на ОС - С.З. е спряно изпълнението на Заповед за
изпълнение № 1106/20.04.2018 г., издадена по ч. гр. д. № 1955/2018 г. на PC - С.З.,
по никакъв начин не дерогира кредиторовото качество на Я.Я. по отношение на „Е.”
АД и преди всичко качеството му на взискател по посоченото изпълнително дело,
което е висящо и към настоящия момент. Ето защо, посочва, че твърдението на Е.,
че процесуалното право на Я. да предяви иск по чл. 464, ал. 1 ГПК било
„временно замразено”, е неоснователно.
Сочи, като неоснователно и твърдението на ответника,
че в съдебната практика бил установен критерий за преценка на липсата на
еквивалентност на престациите по една сделка като основание за обявяване на
сделката за нищожна, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД). Напротив, включително и в посочената от ответника практика на ВКС
касационната инстанция изрично подчертава, че липсата на еквивалентност трябва
да се изследва с оглед конкретиката на всеки случай, поради което не може да
бъде подчинена на общо правило. Както правилно отбелязвал ответникът, според
ВКС, до нищожност на сделката води нееквивалентност на насрещните престации,
която е значителна. Ищецът твърди, че с процесния договор за цесия от
24.06.2015г., вземания на „У.Б.” АД срещу „Е.” АД в общ размер на повече от 1
715 090.51 лв. към момента на сключването на сделката, са били продадени на Е.
за едва 440 061.65 лв., т. е. за цена, близо 4 пъти по-ниска от действителната
им стойност, което доказва значителна липса на еквивалентност на престациите.
Обстоятелството, че в съдебната практика са известни и случаи с още
по-драстична нееквивалентност, довела до нищожност на сделката, които
ответникът изтъква, не означава, че в настоящия случай не е налице значителна
липса на еквивалентност, достатъчна да обуслови нищожност на договора за цесия.
Във връзка с твърдението в отговора от А. Е., че „в
процесния случай е цедирано вземане на лицензирана кредитна институция, върху
която се упражнява банков надзор”, ищецът твърди, че именно по отношение на
банките, законодателят е установил завишена степен на дължимата грижа при
сключването на сделки - грижата на добрия търговец (чл. 7, ал. 1 ЗКИ във вр. с
чл. 302 ТЗ), поради което и преценката за спазването на добрите нрави при
сключваните от банка сделки следва да е значително по-строга.
Ищецът посочва, че ирелевантен за спора е доводът на
ответника, че „право на банката-кредитор" било „да прецени дали цената на
прехвъленото вземане съответства на евентуалната цена, която би била получена
при принудителната продан на имотите, служещи като обезпечение”, тъй като процесният договор е за цесия, т.е. за
продажба на вземания, а не за продажба на недвижими имоти, като именно
стойността на вземанията следва да е еквивалентна на уговорената за същите
цена. Ако вземанията са обезпечени като процесните, цената им следва да нарастне
допълнително, тъй като цесионерът получава допълнителна гаранция за събирането
им. Поддържа, че еквивалентността не представлява пълна идентичност, като с
оглед търговската спекула известно разминаване в стойностите на насрещните
престации е допустимо, но не и четирикратно такова като процесното. Счита, че независимо
от извършената от банката в качеството й на частноправен субект преценка, на
която се позовава ответникът, преценката за еквивалентност на насрещните
престации по договора за цесия принадлежи само и единствено на съда, поради
което именно е инициирано и настоящото производство.
В допълнение към горното, сочи, че за да бъде обявена
една сделка за нищожна, поради липса на еквивалентност на престациите, не е
необходимо едната престация да отсъства напълно, а е достатъчно значително да
не съответства на другата като стойност. Именно това значително несъответствие
(в процесния случай четирикратно), а не пълната липса на престация, противоречи
на добрите нрави и прави сделката нищожна по см. на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. За грубо противоречие с добрите нрави при сключването на процесния договор
за цесия свидетелствал и фактът, че цедираните вземания са обезпечени с ипотеки
- допълнителна гаранция за тяхното събиране, която е следвало съществено да
увеличи продажната им цена, но въпреки това, вземанията са продадени за
изключително занижена цена в разрез с житейската и пазарна логика и
добросъвестната търговска практика.
Ищецът счита, че ответникът правилно отбелязва, че
неуведомяването на длъжника за извършена цесия от предишния кредитор „не се
отразява на валидността на договора за цесия". В процесния случай обаче,
доК.кото липсват надлежни доказателства цедентьт „У.Б.” АД да е уведомил писмено
длъжника „Е.” АД за прехвърлянето на вземанията си срещу него, съгласно чл. 99,
ал. 4 ЗЗД извършената цесия, дори и да се приеме за валидна, няма действие по
отношение на длъжника и на третите лица, в т. ч. и на ищеца (в този см. и ТР №
142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Във връзка с горното, ищецът отбелязва, че
представените с отговора на исковата молба документи - нотариална
покана-уведомление за прехвърляне на вземане peг. № 4054/07.07.2015 г. и
нотариална покана-уведомление за прехвърляне на вземане peг. № 4059/07.07.2015
г., не са надлежно връчени на „Е.” АД. В същите е отбелязано, че били “връчени”
на 24.07.2015 г. „чрез залепване на
уведомление по чл. 47, ал. 2 ГПК”, но ищецът сочи, че тази разпоредба е приложима
единствено за връчването на съдебни съобщения и призовки по образувано дело и
не подлежи на разширително тълкуване. Съгласно разпоредбата, на която се е
позовал нотариусът, в уведомлението се посочва, че книжата са оставени в
канцеларията на съда, когато връчването става чрез служител на съда или частен
съдебен изпълнител, съответно в общината, когато връчването става чрез неин
служител - хипотези, различни от процесната.
За ищеца не е ясно защо ответникът признава, че “съгласно чл. 464 от ГПК, ищецът може да се
позовава на всякакви факти, които изключват, погасяват или унищожават
оспорваното притезание”, а в същото време поддържа, че било недопустимо
ищецът - кредитор “да се позовава на
изтекла в полза на длъжника си погасителна давност спрямо друг кредитор”.
Именно предвид суброгационния характер на иска по чл. 464, ал. 1 ГПК и
съобразно ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС с
исковата си молба, ищецът е направил възражение за изтекла на основание чл.
111,6. „в”, предл. 2 ЗЗД погасителна давност по отношение на вземането на Е.
срещу “Е.” АД за законна лихва за периода от 30.03.2010 г. до 21.12.2015 г.
(период, започващ три години назад от датата на подаване на исковата молба) в
размер на 591 673.47 лв. Посочва се, че цитираната от ответника практика на ОС
- Бургас, макар и да не е задължителна такава по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е в подкрепа на тезата на ищеца, че погасяването на вземането по давност
не е автоматична последица от изтичането на давностния срок, а следва изрично
да бъде релевирано, което в процесния случай е направено с исковата молба.
По отговора на „Е.” АД
Ищецът счита, че е неоснователно твърдението на
дружеството ответник, че предявеният от ищеца иск, с правно основание чл. 464,
ал. 1 ГПК бил недопустим поради липса на „качеството на ищеца на кредитор на
дружеството-длъжник”. Посочва, че нито приемането на възражението на „Е.” АД с
Определение № 1345 от 13.12.2018 г. по ч. т. д. № 1389/2018 г. на ОС - С.З.
(обжалвано пред АС - П., който следва да се произнесе по законосъобразността
му), нито спирането на изпълнителното производство по изп. д. № 20188690400185
на ЧСИ И.Б. дерогират активната процесуална легитимация на ищеца по процесния
иск. Посоченото изпълнително дело е висящо и към настоящия момент, поради което
Я. не е загубил процесуалноправното си качество на взискател по него, а записът
на заповед, издаден от „Е.” АД в полза на Я. на 31.08.2010 г. и предявен за
плащане на 31.08.2015 г., не е обявен за недействителен с влязъл в сила съдебен
акт, поради което ищецът не е загубил и материалноправното си качество на
кредитор на дружеството ответник.
Във връзка с твърдението на дружеството, че същото не
било „имало отношения” с ищеца, се сочи, че към настоящия момент „Е.” АД не е
инициирало съдебни производства за оспорване на действителността на посочения
запис на заповед. Ответникът сочи: „До
настоящия момент не ни е известно заявителят да е предявил иск по чл. 422 ГПК
за установяване на вземането си” - обстоятелство, което е ирелевантно за
настоящия спор, но въпреки това следва да се има предвид, че дори и ищеца да не
се възползва от процесуалното си право на такъв иск, това не би довело до
обявяване на записа на заповед за недействителен, респективно - до загуба на
материалноправното качество на Я. на кредитор.
Посочва се, че ирелевантно за настоящия спор е и
твърдението на дружеството ответник, че „Във
връзка с наличието на предявени за принудително събиране два броя записи на
заповед, издадени в полза на Я.Г.Я. на обща стойност 450 000 лева и един брой
запис на заповед, издаден в полза на майката на ищеца Р.В.Г. за сумата 250 000
лева, е подаден сигнал до Окръжна прокуратура гр. С.З., изпратен по
компетентност на Районна прокуратура гр. С.З., по който в момента тече, разследване”,
като ищецът сочи, че ответникът следва да има предвид, че който пред надлежен
орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, носи
наказателна отговорност за набедяване по чл. 286, ал. 1 НК.
Не на последно място, счита, че в противоречие с
житейската и правна логика е становището на дружеството ответник по
основателността на процесния иск, като с претенцията по чл. 464, ал. 1 ГПК ищецът
иска да бъде признато за установено по отношение на него, че „Е.” АД не дължи
на А.У.Е. сумата от 2 055 285.01 лв., поради което правният интерес на
дружеството ответник е процесният иск да бъде уважен изцяло. За ищеца буди
недоумение защо дружеството твърди, че дължи сумата от 2 055 285.01 лв. на А.Е.,
въпреки подробните съображения за нейната недължимост, изложени в исковата
молба по делото, а в същото време оспорва, че дължи значително по-малката сума
от 450 000 лв. на Я.Я. (като при това Е. и Я. претендират посочените суми като
взискатели по едно и също изпълнително дело, образувано срещу дружеството
длъжник). В отговора си „Е.” АД не е изложило доводи от какво произтича
правният му интерес процесният иск да бъде отхвърлен, респективно - дружеството
да продължава да бъде задължено да плати на Е. сумата от 2 055 285.01 лв.
Според чл. 608,
ал. 1, т. 1 ТЗ търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо парично
задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, е
неплатежоспособен, а съгласно чл. 607а, ал. 1 ТЗ по отношение на търговец,
който е неплатежоспособен, се открива производство по несъстоятелност.
Обстоятелството, че „Е.” АД (представлявано от изпълнителния си директор -
гражданина на В. С.Д.К.) не само, че не възразява да бъде задължено със сумата
от 2 055 285.01 лв. по отношение на гражданина на В. А.У.Е., което би могло да
доведе до обявяването на дружеството в несъстоятелност, но и упорито желае да
бъде признато за длъжник на К. за тази немалка сума, навежда на извода, че
двамата ответника по настоящото дело са в странични особени възмездни отношения
- допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че сключеният от А. Е. договор за
цесия противоречи на добрите нрави.
Ищецът моли, на основание чл. 464, ал. 1 ГПК, съда да
признае за установено по отношение на Я.Г.Я. че „Е.” АД не дължи на А.У.Е.
сумата от 2 055 285.01 лв., представляваща сбор от главница в размер на 1 007
922.98 лв,, законна лихва върху главницата от 30.03.2010 г. до 21.12.2018 г. в
размер на 898 586.57 лв., неолихвяема сума в размер на 148 541.46 лв.,
обикновени такси в размер на 174 лв. и такса за присъединяване в размер на 60
лв., претендирани по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. № 869 КЧСИ.
Постъпил е
отговор на допълнителна искова молба от А.У.Е., гражданин на О., роден на ***
година, личен паспорт № **, издаден на 18.11.2009 година от Британски паспортни
служби, чрез адвокат М.С. , в който са изложили възраженията си срещу
твърдението на ищеца за нищожност на Договор за цесия от 24.06.2015 година със
страни “У.Б.” АД (цедент) и А.У.Е. (цесионер), поради нарушаване на добрите
нрави, които възражения, заявават, че поддържат изцяло. Счита, че решаващият
съд е този, който следва след като съобрази всички обстоятелства и
доказателства по делото да прецени дали в конкретния случай е налице такава
нееквивалентност на престациите, която да обоснове прилагане на най-тежката
санкция - обявяване на нищожност на сделката.
Намира за
неоснователни твърденията на ищеца, че отправените от цедента до длъжника “Е.”
АД нотариални покани-уведомления за прехвърляне на вземанията не са връчени
редовно, поради неприложимост на чл.47, ал.2 от ГПК при връчването на
нотариални книжа.
Изцяло поддържат и възражението, че ищецът по иска с
правно основание чл.464 ГПК не разполага
с правото да се позовава на изтекла в полза на длъжника (който е и ответник по
иска) погасителна давност спрямо друг кредитор по аргумент, че давността не
погасява и не заличава правата, а само погасява исканията за принудителното им
осъществяване. Заявява, че недоумението, което са предизвикали с твърдението си
у ищеца, се дължи на факта, че последният се позовава само изгодната нему част
от писменото ни становище.
Посочват,
че искът по чл.464 ГПК е специален и е предоставен на взискател, оспорващ
съществуване на вземане на друг присъединен кредитор на длъжника в
изпълнителното производство и с него се защитават имуществени права на
взискателя, а не такива на длъжника по изпълнението, който, по предявен иск по
чл.464 ГПК, може да има само процесуално качество на ответник по иска, наред с
привидния кредитор, при условията на предвидената за двамата съвместна пасивна
процесуална легитимация. Посочва, че вземането за лихви не е погасено по давност и
поради факта на предприети действия за принудително изпълнение от страна на
цедента “У.Б.” АД, продължени от цесионера А. Е., видно както от съдържанието
на договор за цесия, така и от приложеното удостоверение на ЧСИ К.А..
Постъпил е отговор на
допълнителна искова молба от адв. Л. С. Т.,
САК, като пълномощник на С.Д.К., в качеството му на Изпълнителен директор на "Е." АД, в който заявяват, че
с оглед качеството на "Е." АД на ответник по иска, житейски и правно
логично било дружеството да осъществява защита по същия, тъй като противното би
означавало привиден процес. Правният интерес на ответника да се брани по
предявения срещу него иск произтичал от качеството му на страна, а в случая - и
от вече изложените с отговора на исковата молба възражения срещу твърдяното
качество на "кредитор" в лицето на Я.Я., с оглед твърдението на
представляващия "Е." АД за липса на всякакви отношения между "Е."
АД и ищеца. Посочват, че фактът, че към настоящия момент, оспореното вземане на
Я.Я. по запис на заповед - ч.гр.д, № 1955/2018 г., не е стабилизирано с
окончателен съдебен акт, е достатъчно основание ответникът да отрича същото,
което обосновава и липсата на правен интерес, при висящо заповедно
производство, дружеството да води отделен иск за установяване несъществуване на
вземането.
Заявяват, че не намират за необходимо да обсъждат и
"намеците" за наличие на особени възмездни отношения между двамата
ответници по настоящия иск - чужд гражданин и българско търговско дружество,
при безспорния факт, че вземането на първия ответник А.Е. има основанието си в
отношения, изначално възникнали между българска банка и търговско дружество
(договори за банков кредит, които не се отричат от "Е." АД).
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, приема за установено
следното:
Въз основа на Изпълнителен лист № 1955/2018 г. от 20.04.2018 г. по ч.гр.д.
№ 1955/2018 г. на PC - С.З. по молба на ищеца с вх. № 3213/13.06.2018 г. е било
образувано изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. № 869 КЧСИ срещу
„Е.” АД за сумата от 200 000 лв. - главница по запис на заповед, ведно със
законната лихва върху главницата от 19.04.2018 г. до окончателното й изплащане,
както и за сумата от 4000 лв. - платена държавна такса.
Въз основа на Удостоверение изх. № 24513/27.11.2018 г. на ЧСИ К.А. - peг.
№ 766 КЧСИ, като взискател по посоченото изпълнително дело е присъединен А.У.Е.
за следните суми: Главница - 1 007 922.98 лв.; Законна лихва върху главницата,
считано от 30.03.2010 г. до окончателното изплащане; Неолихвяема сума - 148
541.46 лв.; Обикновени такси - 174 лв.; Такса за присъединяване - 60 лв. Посочените
суми са претендирани от А.Е., в качеството му на взискател по изп. д. №
20187660401280 на ЧСИ К.А., образувано въз основа на изпълнителни
листове по ч. гр. д. № 1755/2010 г. на PC - С.З. и ч.гр.д. № 1756/2010 г. на PC
- С.З..
Така посочените вземания на А.Е. произтичат от договор за цесия от
24.06.2015 г., сключен между него, в качеството му на цесионер и „У.Б.” АД, в
качеството му на цедент, по силата на който цесионерът е закупил срещу продажна цена от 225 000 евро (440 061.65 лв.)
следните вземания на цедента към „Е.” АД и солидарните длъжници С.Д.К. и Е.К.К.:
1.Вземанията по Договор за банков револвиращ кредит № LREV - STZ -
0076/21.03.2008, изменен и допълнен с Анекс № 1/24.10.2008 г., Анекс №
2/24.03.2009 г. и Анекс № 3/18.05.2009 г., по силата на който банката е
предоставила на длъжника револвиращ кредит в размер до 600 000 евро, заедно с
обезпеченията по договора;
2.Вземанията по Договор № 1165/23.04.2008 г. за Бизнес кредитна карта,
по силата на който Банката е предоставила на Длъжника 2 бр. кредитни карти с
разрешен кредитен лимит 40 000 лв.;
3.Вземания за такси и разноски в изпълнителното производство по изп. д.
№ 20107660400718 на ЧСИ К.А..
С Определение №
1345 от 13.12.2018 г., постановено по ч.т.д. № 1389/2018 г. С. окръжен съд,
образувано по молба на “Е.” АД, ЕИК ** е прието възражението на длъжника “Е.”
АД срещу Заповед № 1106/20.04.2018 г., издадена по ч.гр.д. № 1955/2018 г. по
описа на Районен съд – С.З., спряно е изпълнението на последната, като делото е
върнато на Районен съд С.З. за продължаване на съдопроизводствените действия с
даване на указания на заявителя Я.Г.Я. по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК
Съобщението с указания за
предявяване на установителен иск в едномесечен срок от получаване на
съобщението е било връчено на ищеца на 28.01.2019 г. при условията на отказ,
като с разпореждане от 04.02.2019 г. съдът е приел връчването за редовно.
На 13.03.2019 г. Я.Г.Я.,
действащ чрез пълномощник-адвокат, е депозирал пред заповедния съд молба за
възстановяване на срока за предявяване на иск по чл.422 от ГПК.
С протоК.но определение от
20.06.2019 г. първоинстанционният съд е оставил молбата на Я.Я. за
възстановяване на срока за предявяване на иск по чл.422 от ГПК без уважение, а
определението, като не обжалвано е влязло в сила на 28.06.2019 г.
На 02.07.2019 г. заповедният
съд е постановил определение, с което е обезсилил заповед № 1106/20.04.2018 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
издаденият въз основа на нея изпълнителен лист.
С определение № 848 от
02.10.2019 г. по в.ч.гр.д. № 1393/2019 г. по описа на Окръжен съд – С.З. е
потвърдил определение от 02.07.2019 г., с което е обезсилена издадената заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1955/2018 г., като в
мотивите е посочено, че срокът за предявяване на установителния иск по чл.422
от ГПК е изтекъл на 28.02.2019 г. Определението е влязло в законна сила 02.10.2019
г.
По делото е представено
постановление за прекратяване, в което е посочено, че изпълнително дело № 20188690400185 по
описа на ЧСИ И.Б., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на
20.04.2018г. по ч.гр.д. № 1955/2018г. по описа на С. районен съд и изпълнителен
лист, издаден на 26.09.2018г. по ч.гр.д. № 4710/2018г. по молба на взискателя Я.Г.Я.,
ЕГН **********, изпълнителен лист от 10.05.2018г., издаден по ч.гр.д.
2227/2018г. от РС С.З. по молба на взискателя Р.В.Г., ЕГН ********** като е
образувано изп. дело 20188690400218, присъединено към изп. дело 20188690400185.
Въз основа на Удостоверение по чл.465 от ГПК, издадено от ЧСИ К.А., рег. № 766,
по дело 20188690400185 е присъединен взискателя А. У.Е. срещу длъжника "Е."
АД.
След постъпила препоръка на
СКЧСИ с вх. № 2337/07.05.2019г., с която се обръща внимание да бъде спазена
разпоредбата на чл.433, ал.1, т.2, във връзка с подадени молби от Я.Г.Я. и Р.В.Г.,
за прекратяване на делото и връщане на оригиналите на изпълнителни листи,
същото е прекратено частично с Постановление от 08.05.2019г., по отношение на
взискателя Р.В.Г., ЕГН **********, за дължимите й от длъжника Е. АД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление - гр. С.З., **, вземания, присъдени с изпълнителен
лист издаден по ч.гр.д. № 2227/2018г. по описа РС С.З. и по отношение на
взискателя Я.Г.Я., ЕГН ********** за дължимите му от длъжника Е. АД, вземания присъдени с изпълнителен лист,
издаден по ч.гр.д. 4716/2018г, по описа на РС С.З.. Производството е останало
висящо по отношение на вземането на взискателя Я.Г.Я. по изпълнителен лист,
издаден по ч.гр.д. 1955/2018 г. по описа на РС С.З. и присъединения взискател А.У.Е..
На 14.10.2019 г. е постъпило
Уведомление вх. № 6323 от А.У.Е. - чрез адв. М.С. с искане за прекратяване на
изпълнителното производство по отношение на А.У. Е. на основание чл. 433, ал. 1,
т. 2 от ГПК, заедно с приложени: влязло в сила Определение № 2432 от 02.07.2019
г. на С. районен съд за обезсилване на заповед № 1106/20.04.2018г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и издадения въз
основа на нея изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч.гр.д.1955/2018 г.
по описа на РС - С.З., както и влязло в сила Определение № 848 от 02.10.2019 г.
на С. окръжен съд, с което се потвърждава определение № 2432 по ч.гр. д. № 1955/2018г. на РС С.З., с отбелязване, че
същото е окончателно и не подлежи на обжалване.
Поради това ЧСИ И.Б. на основание
чл. 433, ал.1, т. 3 от ГПК е постановила изцяло прекратяване изпълнителното
производство по отношение на присъединения взискател А. У. Е., гражданин на О.
за вземането му по представено Удостоверение изх. № 24513/27.11.2018г. по
изпълнително дело 20187660401280 по описа на ЧСИ К.А. срещу длъжника Е. АД. На
основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК ЧСИ И.Б. е постановила изцяло
прекратяване на изпълнителното производство по отношение на взискателя Я.Г.Я.,
ЕГН ********** за дължимите му от длъжника “Е.” АД, вземания присъдени с изпълнителен лист,
издаден по ч.гр.д. 1955/2018г. по описа на РС С.З..
При така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Отрицателният установителен
иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК е правен способ за защита на всеки от взискателите
в изпълнителното производство срещу включване в разпределението на вземане на
друг взискател към общия длъжник и цели да защити всеки от взискателите именно
срещу включване в разпределението на недължимо вземане на всеки друг взискател
спрямо длъжника. Достатъчно за легитимацията на страните е взискателят - ищец и
взискателят - ответник да са основен и/или присъединен кредитор с претендирани
в определен размер и основание вземания. Това означава, че ищецът следва да е
един от взискателите по едно конкретно изпълнително дело, който оспорва
съществуване на вземането на друг взискател по същото дело.
От представените
доказателства безспорно се установява, че към момента на приключване на
съдебното дирене, ищецът Я.Г.Я. вече няма качеството на взискател по изпълнително
дело № 20188690400185 по описа на ЧСИ И.Б. по отношение на длъжника “Е.”
АД, с оглед обезсилване на изпълнителния лист по ч.гр.д.№ 1955/2018 г. по описа
на Районен съд – С.З. и съответно прекратяване на изпълнителното производство по изп.д. № 185/2018 г. по описа на
ЧСИ И.Б.. След
като ищецът вече не е титуляр на вземане обективирано в изпълнителния титул, то
той не е и взискател по смисъла на чл. 464 от ГПК. Към момента на приключване на съдебното дирене е отпаднало и качеството на присъединен взискател по изп.д. №
185/2018 г. по описа на ЧСИ И.Б. на ответника
А. У. Е.. Настъпването
на тези обстоятелства води до извода, че е отпаднала активната процесуална
легитимация за ищеца Я.Г.Я. и съответно пасивната легитимация за
ответника А. У. Е.. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за която съдът е длъжен да
следи служебно във всяко положение на делото и чиято липса води до
недопустимост на предявения иск.
Съдът следва да посочи, че искът
по чл. 464 ГПК
не може да служи за защита на вземания, извън предявените в конкретното
изпълнително производство. В настоящия случай в обстоятелствената част и
петитума на исковата молба ищецът е заявил, че претендира установяване, че „Е.”
АД не дължи на А.У.Е., суми по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. №
869 КЧСИ. Едва в хода на процеса пълномощникът на ищеца въвежда искане,
различно от заявения петитум, като освен изпълнителното производство по и.д.№
185/2018 г. на ЧСИ И.Б., включва и изпълнителни производства при ЧСИ К.А. (по
които Я.Г.Я. е присъединен като взискател по силата на Удостоверение от
21.11.2018 г., издадено от ЧСИ И.Б. преди обезсилването на изпълнителния лист
по ч.гр.д.№ 1955/2018 г. по описа на Районен съд – С.З. и преди прекратяване на
изп.д.№ 185/2018 г. по описа ЧСИ И.Б.).
Предвид гореизложеното съдът
намира, че предявения иск от Я.Г.Я. за признаване за
установено по отношение на Я.Г.Я., че „Е.” АД не дължи на А.У.Е., гражданин на В.,
роден на *** г., притежаващ паспорт № **, вид Р, изд. на 18.11.2009 г. от
Британски паспортни служби, сумата от 2 055 285.01 лв., представляваща сбор от
главница в размер на 1 007 922.98 лв., законна лихва върху главницата от
30.03.2010 г. до 21.12.2018 г. в размер на 898 586.57 лв., неолихвяема сума в
размер на 148 541.46 лв., обикновени такси в размер на 174 лв. и такса за
присъединяване в размер на 60 лв., претендирани по изп. д. № 20188690400185 на
ЧСИ И.Б. - peг. № 869 КЧСИ е недопустим и следва да бъде оставен без
разглеждане, а производството по делото прекратено.
Водим от горните мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ
определение от 15.01.2020 г., с което съдът е приключил устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения иск от Я.Г.Я., с адрес: *** против А.У.Е., гражданин на В., роден на ***г.,
притежаващ паспорт № **, вид Р, изд. на 18.11.2009 г. от Британски паспортни
служби, адрес: гр. С.З., ***, в
качеството му на кредитор по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б., и „Е.” АД,
ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. С.З., ***за признаване на
установено по отношение на Я.Г.Я., че „Е.” АД не дължи на А.У.Е.,
гражданин на В., сумата от 2 055 285.01 лв., представляваща сбор от главница в
размер на 1 007 922.98 лв., законна лихва върху главницата от 30.03.2010 г. до
21.12.2018 г. в размер на 898 586.57 лв., неолихвяема сума в размер на 148
541.46 лв., обикновени такси в размер на 174 лв. и такса за присъединяване в
размер на 60 лв., претендирани по изп. д. № 20188690400185 на ЧСИ И.Б. - peг. №
869 КЧСИ като недопустим.
ПРЕКРАТЯВА производството по т. д. № 379/2018 г. по описа на
Окръжен съд – гр. С.З..
Определението подлежи на
обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните пред П. апелативен
съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: