Р Е Ш
Е Н И Е
№ 387
Гр. Н., 20.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Новопазарският
районен съд, 4 състав, в открито публично съдебно заседание от 22.10.2019 г.,
като разгледа докладваното от районен съдия Петина Николова гр.д. № 1214 по
описа на съда за 2018 г. при секретаря Диана Славова, за да се произнесе взе
предвид следното:
По
делото са предявени четири обективно кумулативно съединени установителни
искове – два иска с правно основание по чл. 422 от ГПК, във вр. 79, ал. 1,
във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. първо от ЗЗД и чл. 422 от ГПК, във вр. с чл.
86 от ЗЗД и два иска с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 232, ал.
2, предл. първо от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба вх. рег. № 5990 от 31.08.2018 г., подадена от „Форет“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19, представлявано от А.С.А. – управител, действащ чрез адв. Б.З. от *АК, срещу „С. 88“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45 представлявано от Г.Е.Г.– управител. В исковата молба се твърди, че ответникът е сключил с ищеца на 30.06.2016 г. договор за наем на 11 бр. МПС с месечна наемна цена в размер на 3000 лв, но не е заплатил стойността на наема по посочената в исковата молба фактура № 41/30.12.2016 г., касаеща наемната цена за 6 месеца (м. юли – м. декември 2016 г.). За вземането си в размер на: 1/ 18000 лв. главница, представляваща наемна цена по договор за наем на 11 бр. МПС от 30.06.2016 г. за срок от 6 месеца (м. юли – м. декември 2016 г.), за които е издадена фактура № 41/30.12.2016 г. и 2/ 2565 лв. лихва за забава за периода 30.01.2017 г. – 26.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2018 г. до окончателното изплащане, ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 326/2018 г. на НПРС. Ответникът обаче подал възражение по чл. 414 от ГПК и съдът по заповедното производство дал указания на заявителя, че в едномесечен срок следва да предяви иск за установяване на вземането си. В исковата молба заявителят признава, че сумата по заповедното производство е заплатена без 84,30 лв., но иска установяване на обстоятелството, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение вземането е съществувало, защото при евентуално обезсилване на заповедта за изпълнение, то платеното ще се счита за платено без правно основание, тъй като в платежното нареждане ответникът бил посочил като основание за плащане номера на заповедното производство. Иска се установяване и на дължимостта на 84,30 лв. към момента на завеждане на делото.
С разпореждане на съдията докладчик от 05.11.2018 г. по гр.д. № 1270 по описа на НПРС от 2018 г. цитираното производство е присъединено към настоящото. С подадената по присъединеното дело искова молба с вх. рег. № 6452 от 26.09.2018 г. ищецът „Форет“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19, представлявано от А.С.А. – управител, действащ чрез адв. Б.З. от *АК твърди, че с ответникът „С. 88“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45 представлявано от С. В.И.– управител, имат сключен договор за наем на 11 бр. МПС на 30.06.2016 г. с месечна наемна цена в размер на 3000 лв. За ползването на движимите вещи за периода м. януари – м. юни 2017 г. била издадена фактура № 51/19.07.2017 г., която ответникът върнал с обяснението, че не дължи плащане. Моли съда да установи дължимостта на наема за посочения период и да осъди ответника да му заплати сумите в размер на: 1/ 18000 лв. главница, представляваща наемна цена по договор за наем на 11 бр. МПС от 30.06.2016 г. за срок от 6 месеца (м. януари – м. юни 2017 г.), за които е издадена фактура № 51/19.07.2017 г. и 2/ 155 лв. лихва за забава за периода 26.08.2018 г. – 25.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2018 г. до окончателното изплащане. Моли съда да осъди ответникът да заплати и направените по делото разноски.
В
съдебно заседание ищецът чрез своя процесуален представител поддържа двете
искови молби и моли съда да ги уважи изцяло. Оспорва твърденията, че договорът
за наем е симулативен и прикрива договор за съвместна дейност. Счита, че от
всички доказателства по делото ясно се доказва, че става дума за действителен
договор, по който е имало реално изпълнение от страна на наемодателя на вещите.
Предвид това моли съда да уважи исковете изцяло.
В предоставения на ответника едномесечен срок са постъпили отговори от ответника и по двете искови молби. Съдържанието на двата отговора е идентично, тъй като касае възражения срещу задължения по един и същ договор. В отговорите се твърди, че предявения иск е неоснователен. Направено е възражение, че договорът, от който ищецът черпи права, е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД, във р. с чл. 17 от ЗЗД. Ответникът твърди, че с процесния договор в действителност се прикривали договор за съвместна дейност и договор за заем за послужване. Твърди, че двете фирми се занимавали с дърводобив и в процесния период работили заедно като дори майката на управителя на дружеството ищец, управителката на ответника и едно трето лице като физически лица придобили борса за дърва, имали сключени договори за аренда и др. Договорът за наем бил сключен само формално, тъй като при участие в търгове с явно наддаване по изпълнение и възлагане на дейности в горските територии имало изискване участниците в търга да разполагат с определена техника. Тъй като ответникът не разполагал с такава техника, а искал да участва в търговете, привидно бил сключен този договор за наем, а в случаите когато ответникът наистина печелел търга, ползвал безплатно техниката на ищеца. Това се случило само веднъж и ответникът ползвал само три от изброените МПС. В останалото време МПС, предмет на договора били ползвани реално от ищеца, който ги посочвал по търгове, в които той участвал и дори печелел. Не му били предоставени не само МПС, но и документите за тях, нямало сключени договори за застраховка гражданска отговорност за тези МПС. Твърди се, че с изключение на трите МПС, които са посочени от ответника, останалите били в неизправност и в периода на договора били на паркинг с гр. К. и гр. Н.. Твърди се, че първата фактура била предадена и приета в счетоводството на ответника без неговото знание, поради което не могъл да възрази своевременно. Обръща внимание на съда, че фактурите за наема не са издавани ежемесечно, въпреки че така е уговорен наема, а на 6 месеца, а втората фактура и в много по-късен период след изтичане действието на договора, което било индиция, че отношенията между страните не са такива, каквито са договорени формално. Моли съда да приеме в мотивите, че процесният договор за наем е нищожен поради привиден и да отхвърли иска като неоснователен.
В
съдебно заседание признава, че процесната техника била необходима и била
използвана от тях по повод дейности по почистване на речни корита, а не
дейности по ЗГ. Въпреки това настоява, че идеята е била да се осъществява
съвместна дейност от двете дружества.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и
представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:
От представените по делото като писмени доказателства се установява, че на 30.06.2016 г. „Форет“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19, представлявано от А.С.А. – управител и „С. 88“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45 представлявано от С. В.И.– управител (към момента на сключване на договора и с управител Г.Е.Г.– към датата на приключване на съдебното дирене, сключили договор за наем на 11 бр. МПС за срок от една година, считано от датата на подписването му. С цитирания договор наемателят се задължил да заплаща месечна цена в размер на 3000 лв. Процесните МПС били изчерпателно посочени в договора за наем:
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
т.а. „***“, с рег. № ***;
-
колесен трактор „***“ с рег. № ***.
След сключването на договора в стопанисваната от „Форет“ ЕООД база останали част от тези товарни автомобили, които в момента не били необходими на наемателя. Те не били преместени в база на „С. 88“ ЕООД, тъй като това дружество не разполагало с такава. Безспорно бе установено обаче от свидетелските показания, че техниката била на разположение на ответника, който ползвал във всеки един момент това което му е необходимо. Това се установява от показанията на св. Х.Х., св. Г.Г. и св. А.Г., чиито показания бяха единодушни, че ответното дружество без ограничения е ползвало товарните автомобили. Нещо повече, според показанията на св. Г., макар един от автомобилите да се е намирал в базата на ищцовото дружество, управителят на „Форет“ ЕООД не е дал съгласие да му услужи с МПС-то, а го е препратил към управителя на „С. 88“ ЕООД, като му обяснил, че е предоставил автомобила на тях и трябва него да потта дали може да го вземе. Това показва,ч е независимо къде са се намирали товарните автомобили, те са били винаги на разположение на ответника. Според показанията на тримата свидетели „С. 88“ ЕООД са използвали процесните МПС за изпълнение на спечелени търгове за дейности по ЗВ – за почистване на речни корита. Наистина, от представените с отговора доказателства се установява, че за голяма част от процесните МПС не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за процесния период от юли.2016 г. – юни 2017 г., но това не е пряко доказателство, че те не са били ползвани. Нещо повече, има преки доказателства,ч е те са били ползвани. Освен това по-голямата част от тези превозни средства по показанията на свидетелите са били ползвани само на самите обекти, т.е. не са се движели по пътната мрежа, поради което за тях правилата на ЗДвП не важат.
От показанията
на свидетелите се установява, че страните по делото са си оказвали съдействие
във връзка с изпълняваните от тях дейности – на ответното дружество са
предоставяни и други МПС безвъзмездно от ищеца или свързани с него фирми,
управителят е помагал при извършване на дейностите по ЗВ от ответника.
От
представените по делото писмени доказателства и от изготвената и изцяло кредитирана
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че според данните от
счетоводството на ищеца към момента на изготвяне на ССчЕ ответникът е
осчетоводил задължението си по договора за наем и е намалил печалбата си със
сумите по договора, с което е декларирал това си задължение пред данъчните
органи.
Видно
от приложеното по делото ч.гр.д. № 789 по описа на НПРС за 2018 г., образувано
по подадено от ищеца „Форет“ ЕООД заявление по чл. 410 от ГПК, съдът е
издал заповед за изпълнение на парично вземане № 441 от 27.06.2018 г. срещу
ответника „С. 88“ ЕООД, с която е осъдил същият да заплати на заявителя
сумите от 18 000 лева –
главница по Договор за наем на МПС от 30.06.2016 г., представляваща наем за
месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2016 г.; 2565
лева – мораторна лихва от 30.01.2017 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 27.06.2018 г. до окончателното изплащане,
както и направените по делото разноски, определени от съда в общ размер на 1261,30
лв.
По
делото се установи още, че ответникът на 13.07.2018 г. е платил на ищеца сумата
от 21827 лв. с уточнението, че това е плащане по цитираното по-горе ч.гр.д.
Въз основа на така установената фактическа обстановка,
съдът намира следното от правна страна:
По исковете с правно основание чл.
422 от ГПК, във вр. 79, ал. 1, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. първо от ЗЗД и
чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 86 от ЗЗД:
Съгласно
разпоредбата на чл. 232, ал. 2, предл. първо от ЗЗД наемателят е длъжен да
плаща наемната цена. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за
неизпълнение. С оглед разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Този иск е акцесорен и разглеждането и уважаването му зависи
от уважаването на иска досежно главницата.
Правния
интерес от завеждането на установителен иск вместо осъдителен такъв е
разпоредбата на чл. 415 от ГПК и се обосновава от наличието на развило се
заповедно производство по чл. 410 от ГПК. Това безспорно се установи в
настоящия процес – за претендираните суми съдът е издал заповед за изпълнение
на парично вземане по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 789/2018 г. на НПРС.
От
доказателствата по делото се установи, че между страните е имало валидно
сключен договор за наем на движими вещи – 11 бр. МПС. Не се доказаха
твърденията на ответника,ч е договорът е само привиден. Съдът не е съгласен с
твърденията на ищеца, че само изходящ от другата страна по сделката писмен
документ (т.нар. обратно писмо) може да докаже наличието на привидна сделка.
Доказването на това обстоятелство е позволено със всички допустими по ГПК
доказателства, доколкото разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД не поставя такова
изискване. Същевременно обаче от доказателствата по делото се установява, че
страните са се съобразявали с разпоредбите на договора за наем – управителят на
наемодателят не се чувствал свободен да предостави за кратко дори ползването на
един от процесните автомобили, тъй като ги е отдал под наем на ответника, а
самият ответник е декларирал пред данъчните органи разхода по договора. Освен
това ответникът е платил част от сумата по договора. Предвид това съдът намира
сключения между страните договор за валиден и действителен.
Предвид
горния се установява безспорно, че към датата на издаване на заповедта за
изпълнение на парично вземане ответникът е дължал сумите за наем за
месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2016 г. За
задължението е издадена фактура № 41 от 30.12.2016 г. в общ размер на 18000 лв. С оглед на
това дължимо към датата на издаване на заповедта за изпълнение на парично
вземане е било и задължението за мораторна лихва в размер на 2565 лева,
дължима за периода от 30.01.2017 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 27.06.2018 г. до окончателното изплащане. Плащане
на това задължение е настъпило на 13.07.2018 г., като за периода от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК на 27.06.2018 г. до датата на плащането
13.07.2018 г. е натрупана мораторна лихва в размер на 85 лв. Следователно към
13.07.2019 г., когато ответникът е извършил плащане по издадената заповед за
изпълнение, той е дължал на ищеца по заповедта за изпълнение нас парично
вземане сумите от 18 000 лева
– главница по Договор за наем на МПС от 30.06.2016 г., представляваща наем за
месеците юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2016 г.; 2565
лева – мораторна лихва от 30.01.2017 г. до 26.06.2018 г., 85 лв. законната
лихва върху главницата, считано от 27.06.2018 г. до 13.07.2018 г.,
както и направените по делото разноски в общ размер на 1261,30 лв. или общо
сумата от 21911,30 лв.
От
тази сума на 13.07.2018 г. са били платени 21827 лв. Неплатени са останали
84,30 лв.
Съгласно
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК
на ВКС по иска с правно основание чл. 422 от ГПК съдът преценява дължимостта на
вземането към датата на приключване на съдебното дирене. Не ищецът е този,
който преценява към коя дата иска установяване на съществуването на вземането.
Мотивите на ОСГТК се основават на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, който
в случая следва да се разглежда в светлината на постъпилото заявление за
издаване на заповед за изпълнение, т.е. съдът преценява всички факти, настъпили
след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. В конкретния случай след
издаване на заповедта за изпълнение е настъпило изпълнение и съдът трябва да го
вземе предвид при обсъждане на дължимостта на сумите по издадената заповед за
изпълнение в съответствие със задължителното тълкуване на закона, направено от
ОСГТК. Това означава, че в частта, в която е налице плащане искът следва да
бъде отхвърлен, а да бъде уважен единствено в частта, в която сумите са
останали неплатени.
С
исковата молба е изложено твърдение как ищецът е разпределил платената сума по
отделните задължения. Това разпределение обаче по никакъв начин не обвързва
съдът, който следва да се води единствено от доказателствата по делото за това
дали едно задължение съществува или не, както и от текста на закона, който в
чл. 76, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД урежда как се погасяват задълженията, когато
изпълнението не е достатъчно да покрие всички задължения. Според законодателят,
длъжникът може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се
най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни
задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно,
те се погасяват съразмерно, а когато изпълнението не е достатъчно да покрие
лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това
лихвите и най-после главницата.
В конкретния
случай няма данни длъжникът да е заявил изрично кое свое задължение погасява.
Според твърденията на ищеца той е записал, че това е плащане по „ч.гр.д. Н789
2018 на НПРС“. Всички изброени по-горе суми обаче са били дължими по това
цитирано дело, така че това по никакъв начин не дава представа за намеренията
на длъжника. Поради това следва да се приеме, че с внесените от него 21827лв.
са погасени разноските в размер на 1261,30 лв., лихвата в размер на 85 лв.,
натрупана за периода 27.06.2018 г. до 13.07.2018 г., мораторната лихва
от 30.01.2017 г. до 26.06.2018 г. в размер на 2565 лева
и част от главницата в размер на 17915,70 лв. Предвид факта, че
главницата представлява сбор от наемите за различни месеци, трябва да приемем,
че първо се погасяват най-старите задължения.
Предвид
това съдът намира, че към датата на приключване на съдебното дирене неплатените
от длъжника задължения възлизат в размер на 84,30 лв., представляващи главница
за неплатен наем за месец декември 2016 г. От плащането на 13.07.2018 г. върху
тази главница започва да тече нова лихва за забава.
Независимо
от факта, че ищецът неправилно е определил вида на останалото неплатено
задължение, искът следва да бъде уважен в тази част, тъй като първата част на
иска съдържа искане за установяване на дължимостта на цялото вземане по
издадената заповед за изпълнение. Искането за установяване дължимостта на 84,30
лв. лихва е само част от това цяло вземане. По тази причина съдът приема, че и
за така установените дължими суми има предявен иск и няма пречка съдът в тази
част да го уважи като признае по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 84,30 лв., представляващи главница за неплатен наем за месец декември
2016 г. по договор от 30.06.2016 г. за наем на 11 бр. МПС, ведно със лихва за забава,
считано от 14.07.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
В
останалата част установителния иск следва да бъде отхвърлен, тъй като вземането
е погасено преди приключване на съдебното дирене.
По исковете с правно основание чл.
79, ал. 1, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. първо от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С искова молба по гр.д. № 1270 по описа на НПРС от 2018 г., което е присъединено към настоящото производство, ищецът е поискал от съда да осъди ответникът да му заплати сумата от 18000 лв. главница, представляваща наемна цена по договор от 30.06.2016 г. за наем на 11 бр. МПС, дължим за периода м. януари – м. юни 2017 г., 155 лв. лихва за забава за периода 26.08.2018 г. – 25.09.2018 г. (датата на подаване на исковата молба), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2018 г. до окончателното изплащане.
По-горе вече
бяха изложени мотиви защо съдът счита сключения между страните договор за
валиден и действителен и не се налага повтарянето им. Това налага изводът, че
страните дължат изпълнение на договора и във второто 6-месечие от неговото
действие, а именно в периода от м. януари до м. юни 2017 г. Безспорно се
установи, че ищецът е изпълнил своето задължение и е предоставил МПС-та на
ответника. Няма установено изпълнение от страна на ответника на задължението му
да заплаща наема, а както бе посочено по-горе съгласно разпоредбата на чл. 232,
ал. 2, предл. първо от ЗЗД наемателят е длъжен да плаща наемната цена. Съгласно
разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение
за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение. С оглед разпоредбата на
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Този иск е
акцесорен и разглеждането и уважаването му зависи от уважаването на иска
досежно главницата.
В случая предвид изложените изводи съдът намира, че ответникът дължи на ищеца сумите по иска в размер на 18000 лв. главница, представляваща наемна цена по договор от 30.06.2016 г. за наем на 11 бр. МПС, дължим за периода м. януари – м. юни 2017 г., 155 лв. лихва за забава за периода 26.08.2018 г. – 25.09.2018 г. (датата на подаване на исковата молба), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2018 г. до окончателното изплащане.
Водим от това,
съдът намира, че осъдителният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде
уважен изцяло.
По разноските:
С
оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.201г. по тълк.
дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно основание чл. 415
от ГПК, респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта да разноските
и по заповедното. Нещо повече, видно от мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС
съдът се произнася с осъдителен диспозитив, както относно разноските в
исковото, така и по отношение на разноските в заповедното производство,
включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение
(виж петия абзац от мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.201г. по тълк. дело № 4 от 2013г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият
съдебен състав счита, че ответникът дължи на ищеца разноските по делото в
частта, в която заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
вземане е било основателно преди плащането на задълженията след издаване на
заповедта за изпълнение. Причина за това е виновното поведение на ответникът,
който с неизпълнението си е станал причина за завеждане на заповедното производството.
Тези разноски са платени, както бе посочено по-горе и трябва да приемем, че
тези разноски са платени и то с основание. За исковото производство, ответникът
трябва да бъде осъден да заплати само разноски, съразмерно на уважената част на
установителния иск и за целия осъдителен иск. По делото ищецът е направил
разноски в общ размер на 4300,35 лв. От тях ответникът следва да поеме сумата
от 2025,71 лв.
Ищецът
не дължи разноски на ответника в частта, в която исковото производство е било
неоснователно заведено, тъй като ответникът не е сторил никакви разноски.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
Признава за установено спрямо „С. 88“ ЕООД с ЕИК
*********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45
представлявано от Г.Е.Г.– управител, че ДЪЛЖИ
на ищеца „Форет“ ЕООД с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19,
представлявано от А.С.А. – управител, СУМАТА от 84,30 лв. (осемдесет и четири лева и
тридесет стотинки), представляващи остатък от главница за неплатен наем за
месец декември 2016 г. по договор от 30.06.2016 г. за наем на 11 бр. МПС, ведно
със лихва за забава, считано от 14.07.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които по чл. 410 от ГПК е издадена Заповед за изпълнение на
парично вземане № 441 от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 789/2018 г. на НПРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно
основание по чл. 422 от ГПК, във вр. 79, ал. 1, във вр. с чл. 232, ал. 2,
предл. първо от ЗЗД и чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 86 от ЗЗД в
останалата им част.
ОСЪЖДА „С. 88“ ЕООД с ЕИК
*********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45
представлявано от Г.Е.Г.– управител, да заплати на „„Форет“ ЕООД
с ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19, представлявано от А.С.А. –
управител, СУМИТЕ от 18000 лв.
(осемнадесет хиляди лева) главница, представляваща наемна цена по договор от
30.06.2016 г. за наем на 11 бр. МПС, дължима за периода м. януари – м. юни 2017
г., 155 лв. (сто петдесет и пет
лева) лихва за забава за периода 26.08.2018 г. – 25.09.2018 г. (датата на
подаване на исковата молба), ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 26.09.2018 г. до окончателното изплащане..
ОСЪЖДА „С. 88“ ЕООД с ЕИК
*********, гр. Н., ул. „Стефан Караджа“ № 39, вх. 4, ет. 3, ап. 45
представлявано от Г.Е.Г.– управител, да заплати на „Форет“ ЕООД с
ЕИК *********, гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 19, представлявано от А.С.А. –
управител, СУМАТА от 2025,71 лв. (две хиляда
двадесет и пет лева и седемдесет и една стотинки), представляващи направени от
ищеца разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението
подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да тече от
връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Петина Николова