Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав в закрито
заседание на девети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян ч. гр. дело №1918 по
описа за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 23.01.2020
год. на длъжника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт М.К./надлежно упълномощена/,
срещу постановление, обективирано в съобщение с изх.№56 от 16.01.2010 год. по
изпълнително дело №20207780400001 по описа на частен съдебен изпълнител В.И., с
рег.№778 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на размера на направените от взискателя
разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят поддържа, че подал
възражение срещу размера на определения адвокатски хонорар на взискателя, като
поискал намаляването му от 260 лв. на 200 лв. – само за образуване на изпълнителното
дело по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Възражението било оставено без уважение, като приетите от частния съдебен
изпълнител разноски включвали и сума съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата.
Възнаграждението по чл. 10, т. 2 от наредбата се дължало при наличието на
следните кумулативни предпоставки – извършено процесуално представителство,
защита и съдействие от страна на упълномощения представител на взискателя по
изпълнителното дело и извършване на действия с удовлетворяване на паричното
вземане, каквито в случая не били извършени. Към момента на изпращане на
поканата за доброволно изпълнение била подадена единствено молба за образуване
на изпълнителното дело. След нея не били извършени други действия, тъй като длъжникът
погасил доброволно задълженията си в срока за доброволно изпълнение. Длъжникът
не следвало да отговаря за разноските на взискателя, направени за изпълнителни
способи, които не са приложени. Освен това изпълнителното дело не се отличавало
с фактическа и правна сложност. Длъжникът, чийто едноличен собственик на
капитала била Столична община, бил „сигурен платец“.
Взискателят К.Д.Г.счита, че жалбата
следва да бъде оставена без уважение. Поддържа, че адвокатският хонорар не е прекомерен.
Претендираното възнаграждение по чл. 10, т. 2 т наредбата възлизало на 60 лв.,
което било минимално с оглед материалния интерес по изпълнителното дело. След
влизане в сила на решението по гр.дело №14778/2019 год. по описа на СРС, ГО,
142 с-в, длъжникът не бил предприел никакви действия, за да се свърже с
кредитора, както и такива по заплащане на задълженията. В молбата за образуване
на изпълнителното дело взискателят бил посочил конкретен изпълнителен способ.
Длъжникът бил самостоятелно юридическо лице, като Столична община не била
страна по делото.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният
съдебен изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но е неоснователна.
В случая размерът на поисканото адвокатско възнаграждение от 260 лв. бил
съобразен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения: 200 лв. –
по т. 10, т. 1 от наредбата и 60 лв. – по т. 10, т. 2 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1
от наредбата.
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, възраженията
на взискателя и мотивите на частния
съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното
от фактическа страна:
Изпълнително
дело №20207780400001 по описа на частен съдебен изпълнител В.И., с с рег.№778
на КЧСИ, е било образувано по молба от 06.01.2010 год. на К.Д.Г.,
чрез адв. Ж.Й./надлежно упълномощен/, въз основа
на изпълнителен лист от 18.12.2019 год., издаден срещу „Т.С.“ ЕАД по гр.дело №14778/2019
год. по описа на СРС, ГО, 142 с-в, за сумата от 326.23 лв. – платени без
основание, начислени от ответника като съдебни разноски по съдебна преписка под
№79981 и 186.61 лв. – разноски по делото. С молбата на частния съдебен изпълнител са били възложени
всички правомощия по чл. 18 ЗЧСИ, в т.ч. да определи начина на изпълнение.
Към молбата е приложен договор за правна
защита и съдействие от 04.12.2019 год., с характер на разписка, от който е
видно, че взискателката е заплатила в брой на адв. Й. адвокатско възнаграждение
в размер на 260 лв.
С постановление от 09.01.2020 год. частният съдебен
изпълнител е приел като разноски по делото претендирания от взискателката адвокатски
хонорар в размер на 260 лв.
На 06.01.2020 год. на длъжника е била изпратена покана за
доброволно изпълнение за заплащане на следните суми: 512.84 лв. – неолихвяема
главница, 66 лв. – разноски по изпълнителното дело, 92.74 лв. – такса то т. 26
ТТРЗЧСИ с включен ДДС и 260 лв. – адвокатско възнаграждение.
Своевременно – на 10.01.2020 год., длъжникът
е подал молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание чл. 78,
ал. 5 ГПК да бъде намален поради прекомерност размерът на разноските на
взискателя за адвокатско възнаграждение до размер на 200 лв. Искането е било
оставено без уважение с обжалваното постановление, обективирано в
съобщение с изх.№56 от 16.01.2020
год., което е било
надлежно съобщено на длъжника на 20.01.2020 год.
На 06.01.20120 год. е било изпратено
запорно съобщение до „Общинска банка“ АД, като на 10.01.2020 год. банката е
уведомила частния съдебен изпълнител, че е превела изцяло дължимата сума в
размер на 931.58 лв.
Анализът на така установената фактическа обстановка
налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на
съдебния изпълнител, поради което се явява процесуално допустима.
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно
производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І
„Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи,
така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е
изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по
изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното
дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след
започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат
изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на
посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато
разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са
приложени.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер.
Молбата за образуване на процесното изпълнително дело – с
необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2 ГПК, в т.ч. посочването на начин на
изпълнение, е била подадена от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна
власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива за реалното заплащане
на адвокатско възнаграждение в размер на 260 лв.
Съобразно чл. 10, т. 1 от наредбата, минималният размер
на възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв. Доколкото в
разглеждания случай е несъмнено, че процесните изпълняеми права не са били
погасени преди образуване на изпълнителното производство, то взискателят има
право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. – каквито
и длъжникът не оспорва, че дължи.
Същевременно с молбата за образуване на процесното
изпълнително дело процесуалният представител на взискателя е извършил изрично
възлагане на частния съдебен изпълнител по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, в т.ч. и
по отношение на избора на изпълнителния способ, при което същинската роля на
адвоката по процесуално представителство и извършването на действия с цел
удовлетворяване на паричното вземане несъмнено отпада, поради което настоящият
съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане
на направени от взискателя разноски за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от
наредбата /виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 6 от
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК/.
Ето защо обжалваното постановление следва да бъде
отменено в частта му, в която в тежест на длъжника са възложени направените от
взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за горницата над 200 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжника „Т.С.“ ЕАД постановлението,
обективирано в съобщение с изх.№56 от 16.01.2010 год. по изпълнително дело
№20207780400001 по описа на частен съдебен изпълнител В.И., с рег.№778 на КЧСИ,
с което е отказано намаляване на разноските на взискателя
за адвокатско възнаграждение за разликата над 200 лв. до размера от 260 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/