Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-A въззивен състав, в публично съдебно заседание
на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 13971 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 38343 от 17.07.2018 г., постановено по гр. д. № 87870/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ-ро Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти
състав, районният съд е признал за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК по отношение на „М.П.“ ЕООД, ЕИК *******3, със
седалище и адрес на управление ***, пл. „*******, че „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК:*******,
със седалище и адрес на управление:***, Национален дворец на културата, пл. „*********,
не е носител на субективно материално притезателно право на вземане за сумата
от 22 458,37 лева, представляваща
сбор от сумите по фактура № **********/30.05.2009 г. и по фактура №
**********/30.06.2009 г., издадени въз основа на Договор за телевизионни
излъчвания на аудио-визуални произведения (рекламни материали) от 01.01.2009 г.
и Анекс № 1 към Договор от 01.01.2009 г.
С посоченото съдебно решение,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „БТВ М.Г.“ ЕАД е осъдено да
заплати на „М.П.“ ЕООД сумата от 2101,66 лева, представляваща деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Срещу
постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от „БТВ М.Г.“ ЕАД, в която се излагат доводи за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че същото е
постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и е
необосновано. Излагат се доводи, че по делото не е доказано наличие на правен
интерес от предявяване на исковата претенция, тъй като по отношение на ищеца не
са предприемани каквито и да е принудителни мерки за събиране на процесните
вземания, които да налагат упражняване на защита посредством иск. Поддържа се,
че доводите на първоинстанционния съд е обратна насока са неправилни. Твърди
се, че в този смисъл е налице и трайна съдебна практика. Излагат се доводи и че
изводът на първоинстанционния съд, че въззивникът не е носител на субективно
материално притезателно право на вземане от ищеца е неправилен. Акцентира се,
че отпадането на възможността на кредитора поради изтекла погасителна давност
да събере принудително вземането си не означава, че не разполага с материално
притезателно право да иска и получи плащане от длъжника. Сочи се, че
погасяването на това право е с неговото изпълнение, което може да се търси и
след изтичане на погасителната давност или посредством използване на други
допустими от закона способи за погасяване. В обобщение се твърди, че направеният
извод за несъществуване на субективно материално притезателно право в полза въззивника
не се подкрепя от установените по делото факти, нито от представените
доказателства. Сочи се, че естествените права също са материални и също са вид
притезателни, тъй като носителят им по същество притежава правото, макар и без
способите на държавна принуда, да търси и да иска изпълнение. Релевират се
доводи и че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като съдът се е
произнесъл по искане, което не е отправено от ищеца с предявения иск. Направени
са доказателствени искания, оставени без уважение от въззивния съд, като неотносими,
с определение от 16.11.2018 г. (л. 17 и сл. от делото пред СГС).
Съобразно
изложеното се иска да първоинстанционното решение да бъде отменено, като
неправилно, и предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен или
недопустим. В съдебно заседание, проведено на 15.04.2019 г., се претендират
разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса. Направено и е
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се излагат доводи, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно, а
въззивната жалба е неоснователна. Претендират се разноски за платено адвокатско
възнаграждение, съобразно представен списък с разноски по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Между страните не се
спори, а и от представените по делото писмени доказателства – фактура №
**********/30.05.2009 г., фактура № **********/30.06.2009 г., кредитно известие №
**********/30.05.2009 г. (л. 4 – 6 от делото пред СРС), Договор от
01.01.2009 г. и Анекс № 1 към Договор от 01.01.2009 г. (л. 16 – л. 26 от
делото пред СРС), се установява, че страните са се намирали в
облигационно отношение по силата на което за ответника, в качеството на
правоприемник на „Р. ТВ“ ЕАД, са възникнали падежирали вземания по
процесните фактури.
От правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима.
За да постанови
обжалваното решение, СРС е приел, че е сезиран с процесуално допустим иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за установяване на
недължимост на вземане по фактура № **********/30.05.2009 г. и по фактура №
**********/30.06.2009 г., издадени въз основа на Договор за телевизионни
излъчвания на аудио-визуални произведения (рекламни материали) от 01.01.2009 г.
и Анекс № 1 към Договор от 01.01.2009 г., поради изтекла погасителна
давност. Съобразявайки с датата на
настъпване на изискуемост на процесните вземания и липсата на данни за спиране
и/или прекъсване на погасителната давност, районният съд е приел, че към датата на
предявяване на исковата молба е изтекла петгодишната погасителна давност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно. По наведените във въззивната жалба непреклудирани
възражения и доводи въззивният съд намира следното:
По възраженията за
недопустимост на предявения
иск поради липса на правен интерес:
Предмет
на исковото производство е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124,
ал. 1, пр. 3 ГПК. Въззивният съд намира, че
предявеният иск е допустим от гледна точка на правен интерес, с оглед въведените твърдения в
исковата молба за възможност вземанията по процесните фактури да бъдат
претендирани по съдебен ред.
Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК
може да бъде предявен за установяване съществуването или – както в случая –
несъществуването на едно право, когато ищецът има интерес
от това. По аргумент от чл. 118 ЗЗД, съгласно който
кредиторът не дължи връщане на вземане, платено от длъжника след изтичане на
давностния срок, дори последният да не е знаел за това, погасяването на едно
вземане по давност не преустановява неговото съществуване, а го превръща в
естествено право. Възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо
по своя характер възражение, чийто ефект е да парира притезанието, което
насрещната страна релевира. Същото подлежи на разглеждане единствено ако
претендираното материално право съществува и когато бъде уважено. В тези
случаи, в хипотезата на основателно възражение, материалното право не се отрича
(чл. 118 ЗЗД), а се скрепяват със
сила на пресъдено нещо последиците от вече изтеклия давностен срок – отхвърляне
на претенцията поради невъзможност за упражняване на правото по принудителен
ред.
Същевременно, всяко право, което може да бъде заявено
с възражение, още повече може да бъде предявено с иск (в този смисъл: Решение №
76 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 391/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по
реда на чл. 290 ГПК). Редът, по който
длъжникът се защитава, зависи от неговия собствен избор. Диспозитивното начало
в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и
какъв обем защита да търси. В този смисъл длъжникът по едно вземане не е длъжен
да чака същото да бъде предявено по съдебен ред чрез осъдителен иск или по реда
на заповедното производство, за да реализира своята защита чрез възражението си
за давност. Не съществува законова пречка длъжникът да поеме инициативата в
процеса, като предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК,
позовавайки се на изтеклия давностен срок по отношение на вземането, като по
този начин препятства възможността на ищеца да го претендира в бъдеще. В този
случай предмет на отрицателния установителен иск не е установяване липсата на
материално право изобщо, а липсата на притезание срещу длъжника-ищец, каквато е
и процесната хипотеза. Допълнителен аргумент за наличие на правен интерес на длъжника
от иска за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от
принуда (процесуална или извънпроцесуална) е обстоятелството, че може да поиска
решение при признание на иска. Не на последно място, при преценка за наличието
на правен интерес от предявената искова претенция, въззивният съд съобрази и че
зачитането на правните последици на давността в зависимост от това коя от
страните по облигационното правоотношение заема процесуалната роля на ищец
противоречи на справедливостта, като предоставянето на търсената от съда защита
не следва да се поставя в зависимост от това коя страна е инциирала
разглеждания правен спор.
По изложените
съображения, доводите във въззивната жалба за липса на правен интерес, поради
пасивно поведение на кредитора, намерило израз в непредприемане на каквито и да
е принудителни мерки за събиране на вземането, са неоснователни. Независимо от
факта, че правният интерес се определя от изложеното в исковата молба, за
пълнота въззивният съд намира за необходимо да посочи, че от доказателствата по
делото се установява, че въззивникът е претендирал от ищеца по съдебен ред
вземания по процесния договор от 01.01.2009 г. и анекс към него, въз основа на който са
издадени и процесните фактури.
По възражението за недопустимост на съдебното решение
поради произнасяне по непредявен иск:
Основанията за
недопустимост на съдебно решение са изброени в т. 9 на Постановление № 1 от
10.XI.1985 г., Пленум на ВС. Съгласно разясненията, дадени в цитираното
постановление, решението е недопустимо, когато липсва право на иск, при ненадлежното
му упражняване, при оттегляне и отказ от иска, при липса на искане за
възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен
иск. Недопустимо е и съдебното решение в случаите, в които съдът не е разгледал
иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо
предявения такъв. В изброените хипотези първоинстанционното решение, като
недопустимо, подлежи на обезсилване от въззивния съд при упражняване на
правомощията му по реда на чл. 270, ал. 3 ГПК. Процесната хипотеза не е такава.
Първоинстанционният съд
се е произнесъл по заявените от ищеца факти и съобразно формулирано от него
искане, като въз основа на събраните по делото доказателства и закона е приел,
че процесното вземане е погасено по давност. Въззивният съд констатира, че
действително диспозитива на атакувания съдебен акт е непрецизен, но този
недостатък не обуславя недопустимост на обжалваното решение. Предвид
изложеното, последното представлява допустим съдебен акт, а доводите в обратен
смисъл са неоснователни.
По основателността на
предявения иск:
Правилно СРС е приел, че по отношение на процесното
вземане намира приложение правилото на чл. 110 ЗЗД, уреждащо общата
петгодишна погасителна давност. Съгласно нормата на чл. 114 ЗЗД, давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. По аргумент от чл. 69,
ал. 1 ЗЗД, вземането по фактура №
**********/30.05.2009 г. е станало изискуемо
на 30.05.2009 г., а вземането по фактура
№ **********/30.06.2009 г. – на 30.06.2009 г. От
посочената начална дата на давностния срок до датата на предявяване на исковата
молба – 18.12.2017 г., е изтекла предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна давност
за вземането. Ето защо, първоинстанционният съд е формирал правилен извод за
основателност на предявения отрицателен установителен иск.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът е доказал
правопогасяващото си възражение относно процесните вземания, кредитор по които
е дружеството - въззивник. Основателността на това възражение има за последица
настъпването на качествена промяна в субективното право. Тя се състои в
отпадане спрямо задълженото лице от съдържанието на субективното право на
възможността за защита чрез съд и за принудителното му изпълнение. От
притезание то се превръща в естествено право, поради което следва да се отрече
възможността на ответника да осъществи принудително спрямо ищеца своето
притезание.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на депозираната въззивна жалба. Като е достигнал до същите
правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено. Доводите във въззивната жалба, че отпадането на
възможността за принудително събиране на вземането не означава, че кредиторът
не разполага с материално право да иска и получи плащане от длъжника
съответстват с възприетото и от първоинстанционния, и от въззивния съд.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
Независимо от неоснователността на въззивната жалба,
настоящият състав намира, че въззивникът-ответник в първоинстанционното
производство, не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради
което искането му за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК следва да бъде
уважено. Въззивният съд намира, че въззивникът не е дал повод за завеждане на
делото, тъй като от датата на издаване на процесните фактури до датата на
депозиране на исковата молба не е предприел действия, с които претендира
процесните вземания. С оглед изложеното, разноските за разглеждане на делото
пред въззивния съд следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемия - ищец, на
основание чл. 78, ал. 2 ГПК. От въззивника – ответник се претендират разноски
за юрисконсултско възнаграждение и внесена държавна такса за въззивно обжалване
в размер на 449,17 лв. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
(ред. ДВ бр. 8/24.01.2017 г.) вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната
помощ вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразявайки цената
на иска, правната и фактическа сложност на делото и извършените от
упълномощения от въззивника юрисконсулт действия, въззивният съд определя
възнаграждението за него в размер на 100 лв. Предвид изложеното, в тежест на
въззиваемия - ищец следва да бъдат възложени разноски в размер на 549,17 лв. От
последния също се претендират разноски, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК. Такива не следва да се присъждат с оглед изхода на спора, тъй като са
налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед цената на исковата
претенция, решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38343 от 17.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 87870/2017 г. по описа
на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, с което районният съд е признал за установено по предявен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК, че „М.П.“
ЕООД, ЕИК *******3, със седалище и адрес на управление:***, не дължи на „БТВ М.Г.“
ЕАД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***, Административна сграда на Национален
дворец на културата, пл. „*********,
сумата от 22 458,37 лева, представляваща сбор от сумите по фактура №
**********/30.05.2009 г. и по фактура № **********/30.06.2009 г., издадени въз
основа на Договор за телевизионни излъчвания на аудио-визуални произведения
(рекламни материали) от 01.01.2009 г. и Анекс № 1 към Договор от 01.01.2009 г.,
поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА „М.П.“
ЕООД, ЕИК *******3, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на „БТВ М.Г.“ ЕАД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление:***,
Административна
сграда на Национален дворец на културата, пл. „*********, на
основание чл. 78, ал. 2 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 549,17 лв., представляваща
разноски за въззивното производство – юрисконсултско
възнаграждение и държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.