№ 10
гр. С., 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:И. П. Г.
Кирил Д. Павлов
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20221800500639 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 15 от 21.01.2022 г. постановено по гр. дело № 508/2020 г. К.ският
районен съд е отхвърлил исковете на В. И. Г., представляван от законния си представител И.
С. Г., за осъждане на ответника „Ю.“ ООД, с. П., община К. да му заплати сумата 20 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на С. Г. –
дядо на ищеца, настъпила при трудова злополука на 12.06.2017 год., както и сумата 6 361,11
лева – обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва от датата на
настъпване на злополуката до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата исковата молба до
окончателното изплащане. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника сумата
1710 лева, представляваща направените по делото разноски, от които: 1310 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение и 400 лева – депозит за вещо лице, като съдът е отхвърлил
искането за присъждане на разноски до пълния претендиран размер от 2920 лева. С
определение № 222/13.04.2022 год. КРС е оставил без уважение искането на ответника за
изменение на решението в частта за разноските.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с твърдения,
че същото противоречи на събраните по делото доказателства и на материалния закон. Моли
съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените
1
искове.
Ответникът оспорва въззивната жалба.
Подадена е и частна жалба от ответника срещу определението от 13.04.2022 год. на
КРС по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. Моли съда да го отмени и да уважи претенцията за
разноски в пълния предявен размер.
Ищецът оспорва подадената частна жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че на 12.06.2017 год., управлявайки товарен
автомобил с рег. № СВ 1985 АТ с прикрепено към него полуремарке, изпълнявайки
трудовите си задълженията на длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил – 12 и повече
тона“ при ответника „Ю.“ ООД по магистрала А14 в Република Италия около 7.30 ч. в
района на гр. И. С. И. Г. претърпял ПТП на км. 55+900 юг, община С., в резултат на което
на следващия ден починал. С разпореждане № 5104-22-81/02.10.2017 год. на ТП на НОИ-С.
област злополуката била призната за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Ищецът В.
Г. е син на И. Г. - син на починалия и внук на С. Г.. Ищецът е претърпял неимуществени
вреди в резултат на смъртта на своя дядо, изразяващи се в негативни емоционални
преживявания от загубата на близкия роднина, с когото е имал силна връзка на
привързаност, обич и взаимопомощ. Винаги, когато не е бил на работа, дядото прекарвал
времето с внука си, като двамата имали специална емоционална връзка, тъй като ищецът
бил най-големият от внуците му. Те често се виждали и прекарвали времето си заедно, като
дядото полагал грижи за благоденствието на внука си, като му осигурявал грижа, помощ,
емоционална подкрепа и доверие. В. Г. много обичал да бъде в присъствието на дядо си,
като през цялото време с него се чувствал щастлив и обичан. След смъртта на дядо си детето
започнало да задава въпроси къде е неговият роднина, кога ще си дойде, а след като разбрал,
че повече няма да го види, загубата на близкия човек му причинила дълбока скръб и
душевни болки. Детето понесло тежко загубата на дядо си, като за репариране на
причинените от смъртта на С. Г. неимуществени вреди ищецът претендира обезщетение в
размер на 20 000 лева, както и мораторна лихва върху главницата за периода от датата на
настъпване на злополуката – 12.06.2017 год. до датата на подаване на исковата молба в
размер на 6 361,11 лв.
В отговора на исковата молба ответното дружество оспорва предявения иск. Прави
възражение за погасяване на претенцията по давност поради изтичане на предвидения в
разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ тригодишен давностен срок от настъпването на
смъртта на наследодателя. Счита, че не са налице предвидените в закона предпоставки за
ангажиране отговорността на дружеството, тъй като не е налице виновно и противоправно
поведение от страна на служители и длъжностни лица при ответника във връзка с
процесната злополука. Оспорва твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди
от ищеца – болки и страдания във връзка с претърпяната злополука, които да подлежат на
обезвреда. Прави възражение и за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в
2
размер на 95%, поради което моли в случай, че съдът приеме за осъществени останалите
елементи на фактическия състав по чл. 200 от КТ, да намали обезщетението на основание
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ. Счита, че починалият е нарушил приложимите в
Република Италия разпоредби за движението по пътищата /чл. 141, ал. 2-11 от Пътния
кодекс/, вследствие на което е настъпила злополуката. Нарушението представлява проява на
груба небрежност, като причината за смъртта на С. Г. са субективните му действия, свързани
с нарушаване на правилата за движение по пътищата като водач на МПС. Моли съда да
отхвърли изцяло предявения иск или да намали размера на дължимото обезщетение.
Видно от представеното по делото удостоверение за родствени връзки от 29.07.2020
год. на Столична община, район „Н.И.“, ищецът е внук на С. И. Г.. Същият е низходящ на И.
Г. – син на починалия.
С разпореждане № 5104-22-81/02.10.2017 год. на ТП на НОИ-С. област злополуката
със С. Г. на 12.06.2017 год. е призната за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Същата
е настъпила, докато Г. е изпълнявал служебните си задължения при ответника въз основа на
сключен трудов договор № 45/23.03.2012 год. на длъжността „шофьор на тежкотоварен
автомобил 12 и повече тона“, като видно от приложената длъжностна характеристика
същият е имал за основна трудова функция да извършва международни превози на
ответната фирма и е бил командирован със заповед № 121/10.03.2017 год. да извършва
превози в страните от Европейския съюз. По време на злополуката С. Г. е управлявал
товарен автомобил DAF 460 с рег. № СВ 1985 АТ с прикрепено към него полуремарке марка
Кроне с рег. № С 5440 ЕС, собственост на „Ю.“ ООД и е претърпял ПТП на автомагистрала
А14, км. 55+900 юг, община С.. Пострадалият е починал на 13.06.2017 год.
Според показанията на св. Ч. – прабаба на ищеца по майчина линия, от навършването
на 1 годинка ищецът В. живее при свидетелката, която го гледа, тъй като майката учела и
нямала възможност да полага грижи за него. Детето останало да живее при свидетелката в с.
К.. Майка му живеела в К., Н.И., а бащата – в с. К., Н.И.. И двамата родители имат други
семейства и други деца. В. бил на една година, когато родителите му се разделили. В
момента детето е в пети клас и учи в с. К.. Родителите го виждат отвреме навреме и помагат
финансово, когато имат възможност. Свидетелката познава бабата и дядото на ищеца по
бащина линия, като отношенията им били прекрасни. Родителите на И. също помагали в
грижата за детето В.. Винаги, когато се връщал от пътуване, дядо С. се обаждал и веднага
отивал да вземе В. при себе си и го гледал по няколко дни или цяла сеедмица. Помагал с
каквото може. Взимал детето от детска градина, водел го на разходка, в зоологическата
градина или в магазина, за да му купи нещо. Това се случвало след всеки от курсовете му.
Детето винаги чакало дядо си с нетърпение и много обичало да остава в дома му. Когато
научило за катастрофата, детето казало „Бабо, помоли се на дядо господ това да не е дядо С.,
моля ти се, бабо, не искам дядо да умре“. С тъга приело загубата му, като често го споменава
и досега и съжалява, че вече го няма. Много обичало дядо му да го вози с камиона си.
Случва се вечер, когато си легне да си спомня за него и още тъгува.
Съгласно показанията на св. Г.а – баба на детето по бащина линия и преживяла
3
съпруга на С. Г., за злополуката същата разбрала вечерта след инцидента от телефонно
обаждане от юрисконсулта на ответника. По време на катастрофата ищецът В. живеел в
същия квартал в гр. Н.И. при прабаба си В. Ч. /“К.“, „А. В.“/; баща му в този момент бил в
следствения арест на „Г.М Д.“, а майка му вече имала друго семейство и живеела също в
Н.И., но в друг квартал. Отношенията между С. Г. и внука му били силно емоционални.
Детето винаги го чакало с нетърпение след курс. Когато дядото се връщал в България след
3-месечен курс, веднага отивал да вземе В., който бил най-голямото му внуче. Към този
момент С. имал и внучка от дъщеря си, която по това време била бебе и живеела в С., кв.
„И.“ с майка си и баща си. Връзката на С. с внука му била особено силна и поради факта, че
В. отраснал без родители, тъй като същите се разделили, когато бил на една година. Дядото
и бабата по бащина линия гледали да поддържат много близък контакт с внучето си, за да не
чувства толкова силно липсата на нормално семейство. В. оставал при тях по няколко дни,
понякога – 15-16 дни, през които С. и В. били непрекъснато заедно – ходели на зоологическа
градина, в парка, на цирк, в пицарията, като през повечето време били само двамата. По
това време свидетелката работела на дежурства по 24 часа в СОТ като охрана. Дядото и
внучето обичали заедно да ходят на игрището и да ритат топка, играели много и вкъщи с
конструктори, четяли заедно книжки, ходили на пикници и др. След смъртта на дядо си В.
се затворил в себе си. Когато отишла да съобщи за смъртта на съпруга си, детето вече знаело
за случилото се, като плачело и казвало: „Дядо нали там горе звездичка вече ще бъде и там
ще го гледаме?“, „И сега вече няма да си идва?“ Независимо, че са минали повече от четири
години от смъртта му, детето продължава да споменава дядо си, пита кога ще ходят на
гробищата и само иска да ходи на гроба на дядо си. На самото погребение роднините
решили детето да не присъства, но впоследствие на 40 дни и на всички следващи помени
детето посещавало редовно гроба на дядо си. И досега детето често се сеща и започва да
говори за дядо си и за това как няма никога да се върне. Приживе на дядо си детето винаги
го чакало с нетърпение да се върне от курс, като знаело точно в кой ден ще се прибере и
прабаба му споделяла, че непрекъснато излизало и проверявало дали си идва. При срещи и
раздели детето не искало да го пуска и стояло дълго сгушено в дядо си, като питало: „Дядо,
нали няма да тръгваш пак на път?“ Сега детето продължава да поддържа близки отношения с
баба си по бащина линия.
Според показанията на св. Д. – диспечер в „Ю.“ от 2014 год., а понастоящем –
ръководител на диспечерите, същият познавал С. Г. по времето, когато работил като шофьор
в дружеството. Свидетелят бил негов пряк ръководител, като следял ежедневния му график,
товарни и разтоварни дейности, инструкции, обработката на превозните документи и
маршрути. Нормалният график на международния шофьор включвал курсове в
продължение на около три месеца, след което – почивка в продължение на две седмици.
Към момента на произшествието С. пътувал за разтоварни дейности в Италия. След като бил
почивал в събота и неделя в паркинг в кабината, в понеделник сутринта същият следвало да
пристигне с товара на указания адрес. След като GPS системата показала, че има инцидент
на пътя, диспечерът се опитал да се свърже с шофьора, но без успех. Впоследствие разбрали
за катастрофата от разпространени снимки от инцидента. Състоянието на С. било много
4
тежко в резултат на изгаряния и през нощта след катастрофата същият починал. Знае, че
съпругата на С. идвала в дружеството всеки месец, за да получи командировъчните пари,
тъй като семейството изплащало кредит. Свидетелят е виждал С. в Н.И. с негова внучка,
като не е виждал сина му до делото. При разговори със свидетеля С. споменавал по-често
дъщеря си, а за сина си не говорел, като казал, че има проблеми с него. С. бил опитен
шофьор, с 5-6 години стаж. Понякога са му правени устни и писмени забележки заради
закъснения в курсовете, но не са му налагани други дисциплинарни наказания.
Съгласно показанията на св. И. – ръководител транспорт в ответното дружество,
съпругата и дъщерята на С. идвали често във фирмата, за да получават възнагражденията му.
Не знае за други негови роднини. Знае, че С. е бил в почивка непосредствено преди
произшествието. Камионът на С. бил на около 1 година и половина, а ремаркето – на
половин година. Същите като нови били в гаранционен срок и минавали през фирмените
сервизи за обслужване. Преди всеки курс се извършва проверка за техническата им
изправност. Не знае да е имало технически проблем с камиона на пострадалия преди
инцидента.
Според заключението на приетата по делото автотехническа експертиза на в.л. Д.,
пътят в участъка на ПТП е бил прав, равнинен, със сухо асфалтово покритие и се е състоял
от две отделни платна за движение, като всяко платно се е състояло от две еднопосочни
ленти и една лента за принудително спиране. Вдясно от лентата за принудително спиране се
е намирала стоманена предпазна ограда /мантинела/, а отляво е имало бетонова ограда. Така
придвижвайки се, управляваният от С. Г. състав ДАФ-полуремарке Кроне се е отклонил в
посока напред и вдясно по отношение на първоначалната посока на движение и се е ударил
с челната си част в началото на стоманената предпазна ограда, ограничаваща платното за
движение, като е деформирал същата в продължение на около 17 метра. След този удар
съставът се е отклонил, най-вероятно вследствие намесата на водача с органите на
управление вляво и напред и след като е преминал косо през дясната пътна лента е навлязъл
в средната такава, където се е движел товарен състав с влекач „Мерцедес“ с прикачено към
него полуремарке „Кьогел“, хърватска националност, който към този момент е извършвал
маневра изпреварване на товарния състав с влекач ДАФ. По този начин челната лява част на
състава се е ударила в задната дясна странична част на полуремаркето „Кьогел“. От удара
вследствие високата скорост на двете ударили се превозни средства е създаден ударен
импулс, вследствие на който съставът влекач „Мерцедес“ се е преобърнал наляво, което е
предизвикало и преобръщане на състава влекач „ДАФ“ върху лявата му странична част.
Започнало е плъзгане напред на двете ППС, при което от възникналите искри от плъзгането
на метала върху асфалтовото покритие и двата състава са се възпламенили и са се
установили окончателно в платното за движение под ъгъл спрямо надлъжната ос на пътя.
Според вещото лице анализът на механизма на възникване и развитие на ПТП дава
основание да се направи извода, че от техническа гледна точка причината за произшествието
не е от технически характер и следва да се търси в субективните действия на водача на
влекач „ДАФ 460“ С. Г., който в зоната на ПТП не е контролирал непрекъснато пътното
5
превозно средство, което е управлявал.
С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи
следните правни изводи:
Предявени са искове по чл. 200, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, изразяващи се в претърпени болки и
страдания от ищеца – внук на пострадалия, вследствие смъртта на неговия близък – пряка
последица на злополуката.
За успешното провеждане на иска по чл. 200, ал. 1 от КТ в тежест на ищеца е да
докаже следните обстоятелства: 1. че пострадалият е бил в трудово-правни отношения с
ответника; 2. че злополуката, при която е получил телесните увреждания, е трудова
злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, че същата е призната за трудова по надлежния
законов ред; 3. че в резултат на злополуката е настъпила смъртта на пострадалия; 4. че
ищецът е претърпял неимуществени и/или имуществени вреди в резултат на злополуката,
подлежащи на репариране от работодателя.
Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е обективна и безвиновна, с
гаранционно-обезпечителен характер. Без значение за отговорността на работодателя по чл.
200 КТ е причината за трудовата злополука, както и дали други негови служители са
действали виновно, и дали са създадени безопасни условия на труд или не. Релевантно за
обезщетяването и то относно размера, но не до степен изключване на отговорността на
работодателя, е евентуалното съпричиняване от страна на работника при проявена груба
небрежност от негова страна. Ответникът носи тежестта да докаже възражението си за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
По въпроса за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени
вреди от трудова злополука, с Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е
произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат
обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и
възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-
късно, с Постановление № 5/24.ХI.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение
и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето,
което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без
да е бил сключен брак. Поради противоречия в съдебната практика по въпроса дали
изброяването на лицата с право на обезщетение е примерно или изчерпателно, е прието
Постановление № 2/30.ХI.1984 г. С него са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи
право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в
постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по
отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. С
Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК е
преразгледан въпроса за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, като с него е приета
6
възможността да се присъжда обезщетение и на други лица, извън посочените в
Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г., ако са създали с починалия постоянна,
трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки
и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките, т.е. само по изключение, а именно - само за случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се
породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди. С това тълкувателно решение е прието, че особено
близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а е
необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен дават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума
на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки
отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че
лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в
резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и
страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна
грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва
проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за
справедливост по чл. 52 ЗЗД.
От събраните по делото доказателства категорично се установява, че на 12.06.2017
год., управлявайки товарен автомобил с рег. № СВ 1985 АТ с прикрепено към него
полуремарке, изпълнявайки трудовите си задълженията на длъжността „шофьор
тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ при ответника „Ю.“ ООД по магистрала А14 в
Република Италия около 7.30 ч. в района на гр. И. С. И. Г. претърпял ПТП на км. 55+900 юг,
община С., в резултат на което на следващия ден починал. С разпореждане № 5104-22-
81/02.10.2017 год. на ТП на НОИ-С. област злополуката била призната за трудова злополука
по чл. 55, ал. 1 от КСО. Ищецът В. Г. е дете на И. Г. - син на починалия. Установена е
функционалната връзка на увреждането с изпълняваната от ищеца работа по трудовото
правоотношение с ответника – с влязлото в сила разпореждане по чл. 60 от КСО
7
декларираната от работодателя злополука е приета като трудова злополука по смисъла на
чл. 55, ал. 1 от КСО. Настъпването на травматичните увреждания на ищеца по време и във
връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение с ответника и настъпилата в
резултат на тях смърт се установява от съвкупната преценка на писмените доказателства -
разпореждането по чл. 60 от КСО; подадената от ответника – работодател декларация за
трудова злополука, както и от приетия като неоспорен от страните протокол за резултатите
от извършеното разследване на злополуката по чл. 58, ал. 1 от КСО. Следователно, налице
са първите три елемента от посочения по-горе фактически състав, необходим за уважаване
на претенцията по чл. 200 от КТ.
Съдът обаче намира, че по делото не е доказан последният от посочените по-горе
елементи на фактическия състав, от който се поражда правото на обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от близък на починалия в резултат на трудова
злополука работник или служител. С оглед дадените по-горе разяснения в ТР № 1 от
21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. съдът намира за недоказано от събраните по делото
доказателства ищецът по делото да е имал такава постоянна, трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия, заради която е търпял морални болки и страдания от смъртта му,
сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките.
Данни за търпените от ищеца неимуществени вреди се съдържат в показанията на св. Ч. и
св. Г.а, от които се установява, че от навършването на една годинка детето В. живее с
прабаба си по майчина линия. Към момента на злополуката ищецът е бил на 8 години, като
до този момент е имал близки емоционални отношения с дядо си. Детето винаги го чакало с
нетърпение и когато дядото се връщал в България след 3-месечен курс вземал В. при себе си
за няколко дни. Действително, връзката на С. с внука му била още по- силна поради факта,
че В. отраснал без непосредствена родителска грижа, тъй като родителите му се разделили,
когато бил на една година, като само го посещават или го вземат понякога при себе си и
помагат финансово в отглеждането му. Дядото и бабата по бащина линия, а и останалите
роднини поддържали много близък контакт с детето, за да не чувства толкова силно липсата
на нормално семейство. Безспорно, детето приело с тъга загубата на дядо си, като и досега
често си спомня за него и много тъгува, което е разбираемо с оглед съществуващата между
тях родствена връзка. Съдът намира за недоказано по делото така създадената привързаност
между ищеца и неговия дядо да е била толкова силна, че причинените от смъртта му
неимуществени вреди за детето да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално
присъщите за тази родствена връзка. Вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик е понесъл морални болки и страдания, които обаче не дават основание да се
направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на
Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките
роднини на починалия. В случая не са налице обстоятелства, налагащи изключение от това
разрешение.
Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори при
възприемане на посоченото изключение, би било основателно направеното с отговора на
8
исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия. Съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност. Според заключението на приетата по делото автотехническа експертиза на в.л.
Д., от техническа гледна точка причината за произшествието не е от технически характер и
следва да се търси в субективните действия на водача на влекач „ДАФ 460“ Стано Г., който
в зоната на ПТП не е контролирал непрекъснато пътното превозно средство, което е
управлявал. Съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността на работодателя може да се намали,
ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
В случая извършеното от водача може да се определи като небрежност по смисъла на
цитираната разпоредба, като по този въпрос настоящият състав споделя и препраща към
мотивите на районния съд в обжалваното решение. Според настоящата инстанция е налице
съпричиняване от страна на пострадалия в процент, не по-нисък от 50%.
По изложените съображения съдът намира, че предявените искове с правно
основание чл. 200 от КТ са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като крайният извод на настоящата инстанция съвпада с този на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът намира за неоснователна подадената от ответника частна жалба срещу
определението от 13.04.2022 год., с което съдът е отхвърлил молбата му за изменение на
решението в частта за разноските чрез присъждане допълнително на разноски за адвокатско
възнаграждение до пълния претендиран размер от 2520 лева. Настоящата инстанция споделя
и препраща към мотивите на районния съд в обжалваното решение по въпроса за
основателността на направеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от
ответника адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение в случая
възлиза на 1310 лева, изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/08.07.2004
год. /ред. Д.В. бр. 68 от 31.07.2020 г./, като фактическата и правна сложност на делото в
случая не налагат присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания по –висок
размер от 2520 лева. С оглед това обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
и сумата 1320 лева, представляваща направените във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното, Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15 от 21.01.2022 г., постановено по гр. дело №
508/2020 г. по описа на К.ския районен съд, както и определение № 222/13.04.2022 год. на
КРС по реда на чл. 248 от ГПК по същото дело.
9
ОСЪЖДА В. И. Г. ЕГН **********, представляван от законния си представител И.
С. Г. ЕГН ********** да заплати на „Ю.“ ООД, с. П., община К. сумата 1320 лева,
представляваща направените във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10