Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.08.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 13605 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.04.2020
г., постановено по гр.д. №59901/2018 г. по описа на СРС, 59 с-в, „Застрахователна
компания Л.И.“ АД е осъдено да заплати на П.Б.К. сума в размер на 7200 лева,
представляваща обезщетение за претърпените от страна на ищеца неимуществени
вреди вследствие ПТП, реализирано на 14.04.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 12.09.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над
уважения размер до претендираните 12 000 лв. Съобразно изхода на спора и
след извършено прихващане на дължимите на страните разноски, такива са
присъдени на П.Б.К., в размер на 1142 лв.
Срещу решението,
в частта с която е уважена ищцовата претенция – за разликата над 2000 лв. до 7200
лв. е подадена въззивна жалба от „Застрахователна компания Л.И.“ АД с доводи за
неговата неправилност поради противоречие с материалния закон. Оспорва
определения размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, който
не бил съобразен с характера и степента на уврежданията, периода на тяхното
проявление и обективното здравословно състояние на ищеца понастоящем. Съгласно
събраните по делото доказателства било установено, че ищецът се е върнал към
предишната си работа и занимания независимо от негативните усещания в периода
на възстановяване и не е променил обичайния си бит, освен в периода на
възстановяване, което е нормално и поради факта на което му се присъжда парична
сума за обезщетение. По изложените съображения се иска решението да бъде
отменено в обжалваната му част.
Въззиваемият ищец
П.Б.К. оспорва въззивната жалба като счита, че първоинстанционният съд е
извършил съвкупна и правилна преценка на ангажираните по делото доказателства и
в съответствие с тях и критерия по чл. 52 от ЗЗД е определил размера на
претърпените неимуществени вреди. Сочи и че понастоящем въззиваемият продължава
да се лекува, като извършените прегледи установявали необходимост от оперативна
интервенция, в която връзка представя като доказателства изследване от магнитно
– резонансна томография.
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира въззивната
жалба за неоснователна по следните съображения:
Разпоредбата на
чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда правната възможност на увреденото лице да предяви
пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна
отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност
на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена
връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.
Тъй като в
частта, в която е уважен предявения осъдителен иск за сумата от 2000 лв.,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от ответника, то
със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са
установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното
материално право. Предвид това, спорът между ищеца и ответника, въведен с
въззивната жалба и само по отношение, на който въззивният съд следва да се
произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството
какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на въззиваемия
неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие,
определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
От
кредитираното от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото
лице по приетата съдебномедицинска експертиза в първоинстанционното
производство, се установява, че при процесното ПТП ищецът е получил контузия на
лява колянна става с кръвоизлив в ставата, която е временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. Възстановителният период е продължил два месеца,
през който ищецът е бил на домашно лечение. Вещото лице сочи, че при прегледа,
извършен на 21.04.2019 г., се установило, че лява колянна е оточна и болезнена,
като е запазен обема движение на ляво коляно, но е болезнен в крайните си фази.
Според
показанията на свидетеля А.Л.К., съпруга на ищеца, след инцидента не можел да
се придвижва, тъй като бил с шина на крака, която продължил да носи около 20
дни. Чувствал се зле, не можел да спи, не можел да ходи самостоятелно, поради
което използвал помощни средства. Следващите два месеца не можел да изпълнява
трудовите си задължения, като бил в отпуск поради временна неработоспособност и
през това време често посещавал болнични заведения. Сочи, че ищецът не можел да
се къпе и да се обслужва самостоятелно. Заявява, че към настоящия момент
(15.02.2019 г.) кракът все още го боли и той посещавал рехабилитационни лечебни
заведения.
На основание
чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство е прието като писмено
доказателство изследване от проведена на 06.08.2020 г. магнитно-резонансна
томография на лява колянна става, в което е отразено наличието на данни за
тотална руптура на предна кръстна връзка, частично разкъсване на задния рог на
латералния менискус, гонартроза, хидропс.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Според ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост”
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В тази връзка
следва да се отчита, че характерът и степента на полученото от ищеца травматично
увреждане контузия на лява колянна става, което е възпрепятствало ищеца да се
придвижва самостоятелно през възстановителния период от около два месеца, като
първите 20 дни се е наложило да носи гипсова шина и да ползва помощни средства.
Ограничение пострадалият е търпял през първите два месеца и в социалния си
живот предвид невъзможността да посещава работа, като в началния период е имал
нужда от чужда помощ при ежедневните си дейности. От СМЕ се установява, че му е
извършвана пункция на коляното за отстраняване на 80 мл. кръв и ставна течност,
като във възстановителния период многократно е ходил на прегледи, а след
свалянето на гипсовата имобилизация е провеждал активна триседмична физиотерапия.
Тези обстоятелства способстват за засилване на изпитвания емоционален
дискомфорт, който не е обусловен единствено от оздравителния процес на
травмата. Въпреки че самият лечебен период не е бил значителен и обемът от
движение на коляното е възстановен, по делото се установява от извършения личен
преглед от вещото лице, че лечението на ищеца не се е ограничило само за
времето, в което е бил в болничен, но и че при приемането на СМЕ, около година
след инцидента, е продължил да изпитва болки в коляното. Затова обстоятелство
индикира и приетото по настоящото дело доказателство - изследване от
магнитно-резонансна томография. В този смисъл при определяне на справедливото обезщетение
следва да се отчита продължителния период, в който ищецът е изпитвал неудобство
в придвижването си предвид продължаващите болки и след възстановяване
функционалността на коляното му, като данните за това не се базират единствено
на неговите субективни оплаквания, но и на констатираното от вещото лице, че
пострадалата област е оточна и болезнена. Съобразявайки тези обстоятелства,
възрастта на ищеца (50 години), както и икономическата обстановка в страната,
съдът намира, че сумата от 7200 лв., представлява справедливо обезщетение по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД за репариране на вредите от ПТП. Обезщетението в този
размер съответства, както на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за
справедливост, така и възмездява неблагоприятните последици, настъпили за ищеца
в резултат на непозволеното увреждане.
Поради съвпадане
на крайните изводи на СГС с тези на СРС, първоинстанционното решение следва изцяло
да се потвърди в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора и неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият има право на
разноски за адвокатско възнаграждение, което съдът присъжда в минимален размер
по чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ от 590
лв., предвид релевираното от ответника възражение и липсата на фактическа и
правна сложност на делото пред СГС
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.04.2020 г., постановено по гр.д.
№59901/2018 г. по описа на СРС, 59 с-в.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Л.И.” АД, с ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление ***, р-н „Студентски“, бул. „*****, да заплати
на П.Б.К. с ЕГП **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. Ц. П., на
основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение
в производството пред СГС, в размер на 590 лв.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.