№ 554
гр. Пловдив, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. И.ова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000301 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260035/03.02.2022г., постановено по търг. д. №770/2020г.
по описа на Пловдивския окръжен съд, е признато за установено, на
основание чл. 422 от ГПК в отношенията между Д. Я. А. с ЕГН ********** и
„ЮБ“ АД с ЕИК ***********, че ищецът „ЮБ“ АД има вземане против
ответника Д. Я. А. в размер на 67 132.17лв., които включват 57 592.50лв.
главница, 7 691.30лв. дължима договорна лихва за периода 20.05.2015г.-
17.01.2017г., 1 848.17лв. дължима наказателна лихва за периода 20.05.2015г.-
17.01.2017г., по сключен договор за банков кредит за покупка и ремонт на
недвижим имот №HL ******** от ********г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №********г. по описа Пловдивския районен съд и
изпълнителен лист, ведно със законната лихва върху главницата начиная от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 19.01.2017г.
до окончателното изплащане, като са отхвърлени предявените искове до
пълните претендирани размери и периоди, като неоснователни.
Д. Я. А. е осъден да заплати на „ЮБ“ АД сумата от 2 919.25лв.
1
деловодни разноски в исковото и в заповедното производство, съразмерно на
уважената част от исковете.
„ЮБ“ АД е осъдено да заплати на Д. Я. А. сумата от 865лв. деловодни
разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство Д. Я. А.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с
която исковете са уважени и по – конкретно, с която е уважен искът за
главница за разликата над 41 506,53лв. до 57 592.50лв., както и в частта,
касаеща договорната и наказателната лихва. Твърди се, че решението в
обжалваната част е частично недопустимо и частично неправилно.
Оплакването за недопустимост касае решението в частта, с която е
установено задължението от 7 691.30лв. - договорна лихва за периода
20.05.2015г. - 17.01.2017г. и задължението от 1 848.17лв. - наказателна лихва
за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г. Недопустимостта на решението в тази
част се аргументира с произнасянето от страна на първоинстанционния съд
„свръх петитум“, както по отношение на претенциите, така и по отношение на
периода, посочени в исковата молба. Жалбоподателят се позовава и на
нередовност на исковата молба. Изложени са подробни съображения. На
следващо място се твърди, че решението, в частта, с която е уважен
установителният иск за главница е неправилно. Наведени са твърдения и
доводи, че след като първоинстанционният съд е отчел недействителния
характер на допълнителните споразумения към договора за банков кредит,
неправилно и с оглед заключението от съдебносчетоводната експертиза, е
отчел и отнесъл извършените плащания от кредитополучателя след
настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди се и че съдът не е изложил
конкретни мотиви относно датата за настъпване на предсрочната
изискуемост, което е от съществено значение за размера на претенциите.
Иска се да се постанови решение, с което да бъде обезсилено
първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че
ответникът дължи 7 691.30лв. - договорна лихва за периода 20.05.2015г. -
17.01.2017г. и 1 848.17лв. - наказателна лихва за периода 20.05.2015г. -
17.01.2017г. или евентуално да бъде отменено в тази част, както и да бъде
отменено решението в частта, с която е признато за установено задължение за
главница за разликата над 41 506,53лв. до 57 592.50лв. Претендират се
2
сторените по делото разноски.
В представения отговор в срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата
страна – „ЮБ“ АД, се оспорва изцяло подадената въззивна жалба.
Претендират се сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в
жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от
ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното :
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено в производство по предявен иск по чл.422 от
ГПК, във вр. с чл.430 от ТЗ.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна в
настоящето – „ЮБ“ АД, е изложил фактически обстоятелства за успешно
проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК. Издадената
заповед по ч.гр.д. №********г. по описа на Районен съд Пловдив, съдържаща
разпореждане за незабавно изпълнение, е била в срок възразена от ответника
Д. А.. Съществуването на вземането се обосновава с наличието на договор за
банков кредит за покупка и ремонт на недвижим имот №HL ******** от
********г., по силата на който на ответника А. и на Д. А.а е отпуснат кредит в
размер на 70 000лв. Между страните са подписани и допълнителни
споразумения – от 14.05.2009г., 10.05.2011г., 11.06.2012 и 23.08.2013г., с
които са предоговорили условията по кредита. Ищецът се позовава на
предвидена в договора предсрочна изискуемост на кредита и на
преустановяване плащанията от кредитополучателя на главница и лихва
считано от 10.11.2014г. С нотариална покана, с посочен номер в исковата
молба, ищецът е уведомил кредитополучателите за настъпване на предсрочна
изискуемост като им е предоставил 7-дневен срок за изпълнение, което не е
сторено. Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с
което да се признае за установено, че ищецът има вземане против ответника в
размер на 71 441,05лв., представляващи дължима главница за периода
10.11.2014г. - 17.01.2017г., както и сумата от 4 154,81лв. възнаградителна
3
лихва за периода 10.11.2014г. - 10.01.2015г. и 10 482,01лв. мораторна лихва за
периода 10.11.2014г. - 17.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на заявлението за издаване заповед за изпълнение –
19.01.2017г.
Така предявената искова молба не страда от порока нередовност и
оплакването на жалбоподателя в тази насока е неоснователно. Исковата
молба съдържа достатъчно изложение на обстоятелствата, на които се
основава исковата претенция и съответстващ им петитум. Фактът, че ищецът
не е конкретизирал момента на предсрочната изискуемост не води до
нередовност на исковата молба, доколкото този факт може и следва да се
установи от съда въз основа на съдържащите се в исковата молба
обстоятелства, които ясно сочат за упражнено право от страна на кредитора
за трансформиране на дълга в предсрочно изискуем и при преценка на
доказателствата в тази насока.
С депозирания в първоинстанционното производство писмен отговор
на исковата молба ответникът Д. А. е оспорил иска. Без да оспорва наличието
на валидно възникнало договорно правоотношение, оспорва твърдяната в
исковата молба забава в плащанията, с аргументи, че в действителност от
негова страна е налице надплащане на месечните погасителни вноски. Тези
твърдения се аргументират с наличие на неравноправни клаузи в договора -
едностранно и без правно основание увеличение от страна на банката на
договорения между страните лихвен процент на възнаградителната лихва от
7% на по-висок, както и недействителност на подписаните между страните
допълнителни споразумения. Твърди се и са представени доказателства за
извършени плащания за периода 2014г. – 2020г.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, прие следното:
Правоотношенията межди страните произтичат от договор за кредит №
HL ********/********г. /сключен и с втори кредитополучател – Д. А.а/.
Съгласно чл.1 ал.1 от договора ищецът „ЮБ“ АД /тогава с фирмено
наименование „Б. п. б.“/ е предоставил на кредитополучателите кредит в общ
размер 70 000лв. Съгласно чл.5 от договора крайният срок на погасяване на
кредита е 276 месеца, считано от датата на усвояване на кредита.
Възнаграждението за отпуснатия кредит е уговорено в чл.3, ал.1 от
4
договора – за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката
годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за
жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, като към момента на сключване на договора БЛП е 7%. В ал.2 са
уговорени санкционни последици при просрочие на дължимите месечни
погасителни вноски – лихва в размер на 10 пункта надбавка над договорната
лихва.
Съгласно чл.3 ал.4 от договора, действащият БЛП на банката за
жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните; Банката уведомява
кредитополучателите за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила,
чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Тази клауза е
допълнена с клаузата на чл.6 ал.3 – в случай че по време на действие на
договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на
погасителните вноски, определен в погасителния план, се променя
едностранно от банката, считано от падежа на следващата месечна
погасителна вноска, за което кредитополучателите, с подписване на договора
дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
Уговорена е и възможността банката да обяви кредита частично или
изцяло за предсрочно изискуем, когато не се погаси която и да е вноска –
чл.18 ал. 1. Според чл.18 ал.2 от договора при неиздължаване на три
последователни месечни вноски, изцяло или частично целият остатък от
кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на
падежа на последната вноска.
Касае се за договорно правоотношение, което притежава
характеристиките на специфичната търговска сделка, уредена в гл.29-та,
раздел ІІІ от ТЗ – активна банкова сделка - договор за банков кредит, който е
формален, консенсуален, възмезден, двустранен договор.
Относно регламентираната в чл.432 от ТЗ възможност за предсрочна
изискуемост, обусловена от кумумативното наличие на двата елемента –
обективен – неизпълнение на задължението на кредитополучателя за
погасяване на месечните погасителни вноски и субективен – изявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, стигнало до знанието на
длъжника, относими са заключението от допуснатата при
5
първоинстанционното разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза
и приложената в заповедното производство нотариална покана до длъжника
/л.36,37 от заповедното производство/.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза се потвърждава
твърдението на ищеца, че плащанията по договора за банков кредит са
преустановени от 10.11.2014г. /като от тази дата до 17.01.2017г. – датата на
заявлението по чл.417 от ГПК, просрочените вноски само по главница са
5 768,11лв./. Т.е. – налице са обективните предпоставки за настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита.
С оглед предвидената в договора възможност за отнемане
преимуществото на срока – чл.18 от същия, ищецът е упражнил правото си да
трансформира кредита в предсрочно изискуем. Относно наличието на
субективния елемент – упражненото право на кредитора да направи кредита
предсрочно изискуем и обявяване на длъжника предсрочната изискуемост
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е
представена нотариална покана до Д. А. на нотариус Б.Т., рег. № ***. Или
уведомлението е връчено по реда на чл.50 от ЗННД, предвиждащ възможност
връчването на нотариални съобщения и книжа да се извършва при условията
и по реда на чл.37 – 58 от ГПК – т.е. – включително и по реда на чл.47 ал.5
във връзка с ал.2 от ГПК. Едва в писмената защита пред настоящата
инстанция жалбоподателят възразява бланкетно за нередовно връчване на
нотариалната покана по реда на чл.47 от ГПК, което възражение е
неоснователно. За да се приложи разпоредбата на чл.47 ал.5 от ГПК, е
необходимо нотариусът да е удостоверил обстоятелствата по чл.47 ал.1 от
ГПК и да се изчака посоченият двуседмичен срок - тогава нотариалната
покана се смята за връчена. Смисълът на залепване на уведомлението и
пускането му в пощенската кутия е адресатът да се яви на указаното в
уведомлението място в двуседмичен срок да получи съответните книжа.
Когато лицето не се яви в срока да получи книжата с неговото изтичане се
счита, че книжата са връчени съгласно чл.47 ал.5 от ГПК. В случая е
удостоверено обстоятелство по чл.47 ал.1 от ГПК – че адресатът не е открит
на посочения в поканата и посетен от нотариуса адрес в извънработно време
на три дати – последната - 26.08.2016г. и не е намерен адресатът, нито лице,
което да получи поканата. Удостоверено е, че уведомлението е залепено на
външна входна врата и е пуснато в пощенската кутия на дата 26.08.2016г.
6
Удостоверено е и че в рамките на двуседмичния срок, изтекъл на 12.09.2016г.,
адресатът не се е явил, за да му бъде връчена нотариалната покана. При
настъпил обективен факт за предсрочна изискуемост, същата има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора да
направи кредита предсрочно изискуем. В случая изборът на кредитора за
отнемане преимуществото на срока е надлежно обективиран в
горецитираната нотариална покана, което волеизявление фингирано е
достигнало до длъжника на 12.09.2016г., при което предсрочната изискуемост
е настъпила считано от 13.09.2016г., като е основателно оплакването на
жалбоподателя, че този момент не е конкретно изследван с мотивната част на
обжалваното решение. Следователно налице е и субективната предпоставка
за настъпване на предсрочната изискуемост, като санкция за неизправността
на длъжника и даваща възможност на кредитора да иска и да получи
изпълнение във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът бе
изтекъл.
За да настъпят правните последици на едно договорно правоотношение
за изправната страна, то същото следва да отговаря на условията за
валидност. В тази връзка, като е съобразил възраженията на ответната страна
за наличие на анатоцизъм, съответно – недействителност на допълнителните
споразумения към договора за банков кредит, първоинстанционният съд
правилно е приел, че същите не обвързват страните. Необвързващото
действие на тези споразумения произтича и от изготвянето им при прилагане
на действащи в договора неравноправни клаузи, което на самостоятелно
основание обуславя недействителността на допълнителните споразумения.
Договорът за потребителски кредит №HL ********/********г. има
характер на финансова услуга по смисъла на пар.13 т.12, б.Б /редакцията
преди изм. ДВ бр.59/2006г./ от ДР ЗЗП, както и по смисъла на последващите
изменения и сега действащата разпоредба. Ищецът е търговец по смисъла на
пар.13 т.2 от ДР ЗЗП. Безспорно и ответникът има качеството на потребител
по смисъла на пар.13 т.1 от ДР ЗЗП, възпроизвеждащ чл.2 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, станала част от националното ни законодателство,
посредством ЗЗП. Т.е. – процесният договор попада в приложното поле на
ЗЗП /Обн., ДВ, бр.99/ 09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г./ и по отношение на
7
него следва да намерят приложение разпоредбите на чл.143 – чл.148 от
същия.
В чл. 145, ал.1 на ЗЗП, законодателят сочи, че неравноправната клауза в
договор, сключен с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Разпоредбата на
чл.143, ал.2 от ЗЗП дефинира неизчерпателни, примерни основания за
неравноправност на клаузи в потребителски договор.
Клаузата на чл.3 ал.1 от договора определя начина на формиране на
възнаградителната лихва и същата не е неравноправна.
С оглед формулировката си клаузите на чл.3 ал.4 и чл.6 ал.3, като цяло
предвиждащи едностранно изменение на условията по договора и конкретно
– размера на възнаградителната лихва, при непредвидени в същия основания,
са неравноправни, както по смисъла на чл.143 т.10, така и по смисъла на т.12
от ЗЗП /редакцията, преди изм. ДВ бр.57/2017г., така и сегашната редакция на
текстовете/. Предпоставките за опреД.е, че една договорна клауза е
неравноправна, са следните: клаузата да не е индивидуално уговорена, да е
сключена в нарушение на принципа за добросъвестност, да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните, и да е сключена във вреда на потребителя.
Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката
за едностранна промяна на договорения лихвен процент, въз основа на
непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено
изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола
на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция
на чл.143 т.10 и т.12 от ЗЗП. Що се отнася до това, че изменението на
възнаградителната лихва е обвързано с БЛП на банката, следва да се посочи,
че не се касае за изменение, свързано с обективни обстоятелства, като не се
споделят изводите на първостепенния съд в тази насока. Формирането на
БЛП е сбор и претегляне на много финансови инструменти, които формират
политиката на Банката. Методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
8
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или
индикатори. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се
счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3, т.1 от
ЗЗП /преди изм. ДВ бр.100/2019г./. Когато не е указано нито в договора, нито
в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват
критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва,
респективно да променя като размер анюитетни вноски, разпоредбата на
чл.144 ал.3, т.1 от ЗЗП /преди изм. ДВ бр.100/2019г./, включително и също
предвиждащата изключение разпоредба на чл.144 ал.2, т.1 от ЗЗП /преди изм.
ДВ бр.61/2014г./ не може да бъде приложена.
Клаузите на чл.3 ал.4 и чл.6 ал.3, предвиждащи едностранна промяна на
възнаградителната лихва, представляваща цената на договора за банков
кредит, обвързани с промяна на базовия лихвен процент на банката, са
неравноправни, тъй като не са налице изключенията, визирани в
горецитираните разпоредби.
Ето защо не се споделят изводите на първинстонционния съд в насока
за индивидуално уговорени клаузи, аргументирани с приложното поле на
чл.144 ал.3, т.1 от ЗЗП. В случая не се касае за индивидуално уговорени
клаузи. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер
на клаузи от същия, тежестта на доказване, че определено условие от
договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този
смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от
потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен
характер на клауза от потребителски договор, търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, /като
дори и обстоятелството, че договорът е подписан от потребителя е
ирелевантно за дължимата му от съда защита/. Това правило е намерило и
законодателен израз – чл.146 ал.4 от ЗЗП - когато търговецът или доставчикът
9
твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено,
тежестта за доказването пада върху него. В конкретния случая страната,
носеща доказателствената тежест не е установила, че се касае за
индивидуално уговорени клаузи, не са наведени и конкретни твърдения в тази
насока.
Съгласно чл.146 ал.5 от ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в
договора не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага
без тези клаузи. В случая обемът от основни права и задължения, поети с
договора, които стоят в основата на възникналото облигационно
правоотношение, са приложими, без да е необходимо да се прилагат
нищожните клаузи.
Както се посочи, заключението и допълнителното такова от
съдебносчетоводна експертиза, приети от първонинстанционния съд и
неоспорени от страните, установяват по категоричен начин обективния
елемент за настъпване на предсрочната изискуемост. Видно обаче от
табличното изражение в допълнителната съдебносчетоводна експертиза, с
оглед предвидената в договора възможност – неравноправните клаузи на чл.3
ал.4 и чл.6 ал.3, възнаградителната лихва/промяната на БЛП е многократно
едностранно увеличавана /като още през м.10.2007г. тя е 7.5% и достига до
10.88% през м.07.2013г./. За пълното изясняване на възникналите по делото
спорни въпроси, доколкото се касае за приложение на императивни
материалноправни норми и за установяване на иска по размер, при
въззивното разглеждане на делото е допусната допълнителна
съдебносчетоводна експертиза. Както съгласно приетото при
първоинстанционното разглеждане на делото, така и приетото във въззивното
производство заключение, след датата на предсрочната изискуемост –
13.09.2016г., включително и след образуване на заповедното производство, по
процесния кредит са извършени плащания от кредитополучателя в общ
размер на 11 789,73лв. Извършените покашения са с произход от вноски в
брой на касата в разчетна банкова сметка на банката – т.е. – по доброволен
ред, а не в рамките на принудително изпълнение и тези вноски следва да
бъдат зачетени като погашение по дълга. В съответствие с поставената му
задача, като е съобразило извършените плащания, с погашения в
последователност договорна лихва, законна лихва, главница, при положение
10
че размерът на възнаградителната лихва не е променян, а е този по чл.3.1 от
договора /7%/, като са елиминирани и допълнителните споразумения, вещото
лице е представило заключение за дълга в повече от един варианта. Първият
вариант, който се възприема от настоящата инстанция предвид
гореизложените съображения относно момента на предсрочната изискуемост
– 13.09.2016г., е този за размера на дълга към посочената дата – 13.09.2016г.
Съгласно този вариант задължението по процесния договор за банков кредит
за главница е 62 024,71лв.; договорна лихва – 12 906,96лв. – за периода
20.05.2015г. – 13.09.2016г.; наказателна лихва – 2 129,58лв. – за периода
20.05.2015г. – 13.09.2016г. Допълнителното заключение от
съдебносчетоводната експертиза, прието при въззивното разглеждане на
делото, като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се възприема
изцяло. С обжалваното решение е прието за установено, че размерът на
задължението за главница е 57 592.50лв., което е по-нисък размер от този,
определен от вещото лице. Доколкото не може да се влошава положението на
жалбоподателя първоинстанционното решение в установителната му част
досежно главницата следва да бъде потвърдено. Дължима е и законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 19.01.2017г., тъй като предсрочната изискуемост е
настъпила на дата 13.09.2016г., а не, както се твърди от жалбоподателя – от
датата на подаване на исковата молба.
При всички варианти, посочени от вещото лице, включително и тези,
съдържащи се в допълнителното заключение, прието в първоинстанционното
производство, вещото лице определя начален момент на просрочие на
договорна и наказателна лихва – 20.05.2015г. и от този период
първоинстанционният съд е приел, че се дължи договорна и санкционна
лихва. Съгласно разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание
пред въззивната инстанция, при отчитане на извършените последващи
плащания и при прилагане на БЛП съгласно клаузата на договора, се оказва,
че няма задължения за договорна и наказателна лихва за предходен период –
т.е. преди 20.05.2015г. Исковият период за задълженията за договорна лихва е
предхождащ посочената дата и той е възнаградителна лихва /4 154,81лв./ за
периода 10.11.2014г. - 10.01.2015г. Като е приел за установено, че съществува
вземане за възнаградителна лихва в размер на 7 691.30лв. за периода
20.05.2015г. - 17.01.2017г., първоинстанционният съд е нарушил принципа на
11
диспозитивното начало, присъдил е повече от претендираното и действително
е налице произнасяне „плюс петитум“. Ето защо решението в тази част, като
недопустимо, следва да бъде обезсилено. Следва исковата претенция за
приемане за установено, че съществува вземане за възнаградителна лихва в
размер на 4 154,81лв. за периода 10.11.2014г. - 10.01.2015г. да бъде
отхвърлена.
Исковият период за задълженията за мораторна лихва е 10.11.2014г. -
17.01.2017г. за сумата от 10 482,01лв. След настъпване на предсрочната
изискуемост, което в случая е 13.09.2016г., наказателна лихва не се дължи.
Съгласно заключението на вещото лице наказателната лихва при
гореупоменатия вариант за периода 20.05.2015г. – 13.09.2016г. е 2 129,58лв.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че съществува вземане за
наказателна лихва в размер на 1 848.17лв. за периода 20.05.2015г.-
17.01.2017г. Тъй като не може да се влошава положението на жалбоподателя
следва да се потвърди решението в частта, с която е прието за установено, че
съществува вземане за наказателна лихва в размер на 1 848.17лв. за периода
20.05.2015г. – 13.09.2016г., като за прецизност претенцията за период -
13.09.2016г. - 17.01.2017г. следва да бъде отхвърлена.
По разноските, сторени в първоинстанционното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.229/
ищецът е сторил разноски за заповедното и за исковото производство в
размер общо на 4 200,17лв. Съразмерно с уважената част от претенциите се
дължат разноски в размер на 2 900,41лв. Следователно първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски над сумата от 2 900,41лв. до 2 919,25лв.
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.357/
ответникът е сторил разноски в исковото производство в размер на 3 930лв.
Съразмерно с отхвърлената част от иска му се дължат разноски в размер на
1 216,16лв. Или, освен присъдените с първоинстанцинното решение разноски
в размер на 865лв., на ответника следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство в размер на 351,16лв.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.107/
жалбоподателят е сторил разноски в общ размер 4 642,51лв., от които
12
3 530лв. – адвокатско възнаграждение, платено в брой, съгласно приложен
договор за правна защита и съдействие. Възражението на въззиваемата страна
за прекомерност на така заплатеното и претендирано адвокатско
възнаграждение /съдържащо се в молба вх. №9049/21.11.2022г. е
неоснователно. Обжалваемият материален интерес в случая е 25 625,44лв.
При този материален интерес минималното адвокатско възнаграждение
съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения /преди изм. ДВ бр.88/04.11.2022г.,
доколкото договорът за правна защита и съдействие е с дата 11.07.2022г./ е
1 298,76лв. С оглед фактическата и правна сложност на делото адвокатското
възнаграждение от 3 530лв. не е прекомерно, като се съобразява
продължителността на производството, извършените от процесуалния
представител процесуални действия, като липсва задължение за съда да
намалява адвокатското възнаграждение до минимално предвиденото такова.
Съразмерно с уважената част от въззивната жалба /за 7 691,30лв./
въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя разноски за
въззивното производство в размер на 1 393,41лв.
От въззиваемата страна са направени разноски в размер на 400лв. –
депозит за ССЕ. Съразмерно с неуважената част от въззивната жалба
жалбоподателят следва да заплати на ответник-жалбата разноски за
въззивното производство в размер на 279,94лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260035/03.02.2022г., постановено по
търг. д. №770/2020г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в обжалваната
част, с която е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК в
отношенията между Д. Я. А. с ЕГН ********** и „ЮБ“ АД с ЕИК
***********, че ищецът „ЮБ“ АД има вземане против ответника Д. Я. А. в
размер на сумата над 41 506,53лв. до 57 592.50лв. главница, 1 848.17лв.
дължима наказателна лихва за периода 20.05.2015г.- 13.09.2016г., по сключен
договор за банков кредит за покупка и ремонт на недвижим имот №HL
13
******** от ********г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.
№********г. по описа Пловдивския районен съд и изпълнителен лист, ведно
със законната лихва върху главницата начиная от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 19.01.2017г. до окончателното
изплащане.
ОТМЕНЯ решение №260035/03.02.2022г., постановено по търг. д.
№770/2020г. по описа на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е прието
за установено, че Д. Я. А. дължи на „ЮБ“ АД наказателна лихва за периода
13.09.2016г. – 17.01.2017г., както и в частта, с която Д. Я. А. е осъден да
заплати на „ЮБ“ АД разноски над сумата 2 900,41лв. до 2 919,25лв., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЮБ“ АД с ЕИК *********** срещу Д. Я.
А. с ЕГН ********** иск за приемане за установено, че Д. Я. А. дължи на
„ЮБ“ АД наказателна лихва за периода 13.09.2016г. – 17.01.2017г., по
сключен договор за банков кредит за покупка и ремонт на недвижим имот
№HL ******** от ********г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д. №********г. по описа Пловдивския районен съд и изпълнителен
лист.
ОБЕЗСИЛВА решение №260035/03.02.2022г., постановено по търг. д.
№770/2020г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в обжалваната част, с
която е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК в отношенията
между Д. Я. А. с ЕГН ********** и „ЮБ“ АД с ЕИК ***********, че ищецът
„ЮБ“ АД има вземане против ответника Д. Я. А. в размер на 7691.30лв.
дължима договорна лихва за периода 20.05.2015г.- 17.01.2017г ., по сключен
договор за банков кредит за покупка и ремонт на недвижим имот №HL
******** от ********г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.
№********г. по описа Пловдивския районен съд и изпълнителен лист.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЮБ“ АД с ЕИК *********** срещу Д. Я.
А. с ЕГН ********** иск за приемане за установено, че Д. Я. А. дължи на
„ЮБ“ АД възнаградителна лихва в размер на 4 154,81лв. за периода
10.11.2014г. – 10.01.2015г. по сключен договор за банков кредит за покупка и
14
ремонт на недвижим имот №HL ******** от ********г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №********г. по описа Пловдивския
районен съд и изпълнителен лист.
ОСЪЖДА Д. Я. А. с ЕГН ********** да заплати на „ЮБ“ АД с ЕИК
*********** разноски за въззивното производство в размер на 279,94лв.
ОСЪЖДА „ЮБ“ АД с ЕИК *********** да заплати на Д. Я. А. с ЕГН
********** допълнително разноски за първоинстанционното производство в
размер на 351,16лв., както и разноски за въззивното производство в размер на
1 393,41лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15