Решение по дело №8354/2016 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

 

№ ………..

 

гр. София, 23.01.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

                                                                           

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                  СЪДИЯ:  АЛБЕНА БОТЕВА

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8354/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 92295/06.07.2016 г., предявена от С.С.В., с ЕГН: **********, Ш.Ц.А., с ЕГН: **********, А.Ц.А., с ЕГН: **********,  Г.Ц.А., с ЕГН: **********, и Ц.Ц.А., с ЕГН: **********, последните четирима действащи чрез своята майка и законен представител С.С.В., с ЕГН: **********, и петимата с адрес: ***, против „З.А.“ АД , ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***.

Ищците твърдят, че на 22.02.2015 г., на път № ПВН 1151, км. 9+800,  Е.С.К., при управление на лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, нарушил правилата за движение по пътищата, и реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП) с насрещно движещия се лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ******, управляван от Б.Д.Д..

В исковата молба се твърди, че в резултат на описаното ПТП е починал Ц.А.Ц., с ЕГН: **********, който бил пътник в лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******.

По случая било образувано НОХД № 708/2016 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.

В исковата молба се сочи, че С.С.В. е съжителствала на съпружески начала с починалия Ц.А.Ц., а Ш.Ц.А., А.Ц.А., Г.Ц.А., и Ц.Ц.А., са били негови деца (като към датата на ПТП Ц.Ц.А. е бил заченато, но неродено дете). Ищците понесли изключително тежко смъртта на Ц.А.Ц.. Двамата заедно с първата ищца живеели заедно в едно домакинство, грижили се един за друг, помагали си и били едно сплотено и задружно семейство. Отношенията помежду им били основани на привързаност, уважение, взаимопомощ и обич. Ц.Ц. бил любящ и всеотдаен баща и съпруг, който винаги помагал на семейството си, бил до тях във всеки един момент. Смъртта му настъпила неочаквано, загинал по трагичен и нелеп начин, което дълбоко травмирало ищците. Те понесли изключително тежко смъртта на своя любим и баща. Животът им станал подчинен на скръбта от голямата загуба. Станали напрегнати, неспокойни, изпитвали чувство на тревога и страх, имали нарушения в съня и апетита. Щели да изпитват болки и да скърбят до края на дните си.

Ищците твърдят, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, включително и на водача Е.С.К..

Предвид изложеното, ищците молят да бъде  постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да им заплати обезщетения за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Ц.А.Ц., в размер на 250 000 лева – за първата ищца и по 300 000 лева - за всеки от останалите ищци. Сумите се претендират ведно със законната лихва от датата на увреждането - 22.02.2015 г. до окончателното им изплащане. Ищците претендират и направените по делото разноски.

В срока по чл. 367 ГПК, ответникът „З.А.“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на ПТП, по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска отговорност на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, включително и на водача Е.С.К..

Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни.  Оспорва да е налице виновно и противоправно поведение на водача лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, което да е в причинна връзка с претърпените от ищците вреди. Твърди, че отговорността за настъпилото ПТП не е на застрахования при „З.А.“ АД водач. Оспорва описания в исковата молба механизъм на ПТП, тъй като същият не отговарял на обективната действителност.

Ответникът твърди и че не са налице категорични данни относно това кой е бил водач на лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ****** - Е.С.К. или пострадалия Ц.А.Ц..

Евентуално, ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като същият се е возел без поставен обезопасителен колан и в абсолютно неадекватно състояние, при наличието на 3.4 промила алкохол в кръвта, с което е допринесъл в значителна степен за настъпване на вредоносния резултат.

Ответникът оспорва и твърденията в исковата молба, че С.В. и Ц.Ц. са били във фактическа съпружеска връзка, която да е била продължителна и трайна. Твърди, че същите не са живели заедно и са били в лоши отношения. Неоснователна била претенцията и на Ц.Ц.А., тъй като същият не е бил роден към датата на ПТП.

Оспорва и претендираните обезщетения с възражението, че размерът им е завишен и не отговаря на принципа на справедливост и установената съдебна практика. Ответникът оспорва акцeсорните искове за присъждане на лихва за забава, както и началния момент от който се дължи лихва за забава. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.

В допълнителната искова молба, ищците поддържат исковете и оспорват възраженията на ответника.

В допълнителния отговор, ответникът поддържа направените твърдения, оспорвания и възражения. Твърди, че вина за настъпилото ПТП има водачът на лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ****** - Б.Д.Д.. Евентуално, релевира възражение за независимо съизвършителство  между водачите на двете ПМС. Релевира и възражение за съпричиняване на вредоносрия резултат, тъй като пострадалият Ц. се е возел в процесния автомобил в легнало, неадекватно положение. Освен това, Ц.Ц. е съпричинил вредоносния резултат, тъй като е знаел или е бил длъжен да знае, че водачът К. е бил под въздействието на алкохол.

Съдът приема от фактическа и правна страна следното:

Относно компетентността на съда да разгледа и реши спора:

Предявени са искове за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано в Република България, по вина на водач, чиято гражданска отговорност се твърди, че е била застрахована от ответника.

Установява се от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д.Р.А. и М.Ц. М., че преди настъпване на процесното ПТП (на 22.02.2015 г.), ищците, с изключение на Ц.А. (който към този момент не е бил роден) са живели в Испания (пострадалият и първата ищца са били там общо 14-15 години). Ц.Ц. е работел там, децата също са ходели на детска градина и училище в Испания. Идвали в България, но 9-10 месеца били в Испания. Свидетелят М.сочи, че след смъртта на Ц.Ц., ищците са продължили да живеят в Испания, където се родил и малкият Ц..

Исковете са предявени на 06.07.2016 г., поради което е приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (по-долу Регламент 1215/2012) в съответствие с член 81 от него.

Съгласно съображение 18 от регламента във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила. В член 4, параграф 1 от посочения регламент е предвидено общото правило, че: „искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“. Регламентът съдържа изключения от това правило (вж. член 5, параграф 1 от същия регламент[1]). Такива изключения са предвидени за компетентността по дела във връзка със застраховане (членове 10—16, раздел 3, глава II, от Регламент № 1215/2012). Така член 11, параграф 1, б. „б“ от регламента предвижда, че: „Срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в друга държава членка в случай на искове, предявени от притежателя на полицата, застрахования или трето ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където ищецът има местоживеене. Член 11 се прилага по отношение на искове, предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя, когато такива преки искове са разрешени (чл. 13, пар. 2 от регламента;  Решение на СЕС от 31 януари 2018 г. по дело C-106/17, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика). Такъв пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя е регламентиран в чл. 226, ал. 1 Кодекса за застраховането (отм.) (по-долу КЗ). Освен това, съгласно чл. 12, изр. І от Регламента, по отношение на застраховка за отговорност (или застраховка на недвижима собственост) срещу застрахователя може наред с това да бъде предявен иск в съдилищата, където е настъпило вредоносното събитие.

От събраните по делото гласни доказателства, съдът приема за установено, че към датата на исковата молба, първите четирима ищци са имали „местоживеене“ в Р Испания. „Вредоносното събитие“, обаче, е настъпило на територията на Р България, поради което и с оглед разпоредбана на чл. 12 от Регламента, съдът приема, че е компетентен да разгледа и разреши възникналия правен спор.

Относно приложимото право:

Според чл. 4, параграф 2 от Регламент № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), когато лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава. В случая това не е така (първите четирима ищци са имали обичайно местопребиваване в Испания), поради което това правило е неприложимо.

Съгласно чл. 4, параграф 1 от Регламент № 864/2007, приложимото право към задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, където е настъпила вредата, независимо от това къде се е осъществил вредоносният факт или са настъпили други непреки последици.  Според т. 17 от преамбюла на регламента държавата, в която е настъпила вредата, е държавата, в която са претърпени болките и страданията от увреденото лице.

В настоящия случай е установено, че след смъртта на Ц.Ц., първите четирима ищци са се върнали в Испания, където е било обичайното им местопребиваване (респ. където са търпели вредите). В съответствие с посочените правила, обаче, в случай на причинена смърт и претенция за обезщетение на вреди от страна на близките на починалия, посоченият принцип сочи, че приложимо право към това непозволено увреждане е правото на държавата, където е причинена смъртта, тъй като там са понесени болките и страданията от пострадалия. Вредите, свързани с настъпилата смърт за близките на починалия, представляват непреки последици и не са определящи за приложимото право (така решение на СЕС по дело С-350/14).

Следователно съгласно чл. 4, параграф 1 от Регламент Рим II приложимото към отговорността на водача е българското право.

По същество на спора, съдът приема следното:

Предявени са обективно и субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.

Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2 на чл. 226 КЗ (отм.),  може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.

В настоящия случай не се спори по делото, че към 22.02.2015 г. (датата на процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № 11115000457474, „З.А.“ АД е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи товарен автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, включително и на водача Е.С.К.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията между страните по делото (с определението от 26.01.2017 г.).

Установяват се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти, представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:

Съдът приема за установено по делото, че на 22.02.2015 г., на път № ПВН 1151, км. 9+800,  Е.С.К., при управление на лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******, е нарушил правилата за движение по пътищата и е реализирал пътно-транспортно произшествие с насрещно движещия се лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ******, управляван от Б.Д.Д., в резултат на което е починал Ц.А.Ц., с ЕГН: **********, който е бил пътник в лек автомобил „Опел Вектра”,  с рег. № ******.

Тези факти се установяват от присъда от 16.01.2017 г. по НОХД № 708/2016 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с която Е.С.К., с ЕГН: ********** е признат за виновен в това, че на 22.02.2015 г., на път № ПВН 1151, км. 9+800, в близост до моста на река Вит, движейки се в посока с. Ясен, обл. Плевен, при управление на лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ******, нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на две лица: Ц.А.Ц. и Б.Д.А.и средна телесна повреда на Б.Д.Д., като деянието е извършено в пияно състояние и деецът е управлявал МПС без да има необходимата правоспособност, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „а” и „б“, вр. ал. 1, б. „Б” и „В”, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор.

С въззивно решение № 204 от 29.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 121/2017 г., Апелативен съд – Велико Търново е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, в частта, с която е постановено наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор, като я е отменил в частта по отношение на определения тип затворническо заведение и е изменил първоначалния режим на изтърпяване от строг в общ. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

С решение № 14/02.07.2018 г. по н.д. № 1171/2017 г., Върховният касационен съд на Република България, ІІІ НО, е оставил в сила решение № 204/29.06.2017 г. по ВНОХД № 121/2017 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Така на 02.07.2018 г., присъдата на ОС – Плевен е влязла в сила, в частта с която е била потвърдена от АС – Велико Търново.

Присъдата на Окръжен съд – Плевен е представена със заличени данни, решението на Апелативен съд – Велико Търново по делото не е представено, но при съвкупно преценка на представената присъда и решението на ВКС, съдът приема, че същите касаят именно процесния случай.

Съгласно чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието,  виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.  Следователно и при отчитане на обективните и субективни предели на постановената от Окръжен съд – Плевен присъда по НОХД № 708/2016 г.,  настоящият състав следва  трябва да зачете силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Е.С.К. е извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно, както и  02.07.2018 г. по непредпазливост е причинил смъртта на Ц.А.Ц.. В случаите когато с деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението, влязлата в сила присъда, формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и  решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС). Ето защо и съдът приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 22.02.2015 г., са причинени травматични увреждания на Ц.А.Ц., които са довели до неговата смърт (настъпила на същата дата).

Видно от представеното по делото удостоверение за наследници с изх. № 610/08.12.2015 г., издадено от длъжностно лице по гражданско състояние при с. Ясен, Обл. Плевен  (л. 28), ищците Ш.Ц.А., А.Ц.А., Г.Ц.А., и Ц.Ц.А., са деца на Ц.А.Ц., с ЕГН: **********, починал на 22.02.2015 г.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д.Р.А. и М.Ц. М..

Свидетелката А. заявява, че познава С.В. от 10–11 години, а Ц. - от 2002 г. В началото на познанството им, те не били семейство. „Оженили“ се преди 10-ина години. Имали прекрасни отношения, разбирали се и се обичали. Живеели заедно в семейния апартамент в с. Ясен. Били много добра двойка. Винаги били заедно навсякъде. Ц., до деня на смъртта му, имал три деца - две момичета и едно момче. Държал се много добре с тях, винаги им  угаждал, старал се е винаги нищо да не им липсва, водел ги почти навсякъде - където имало тържества, празници, панаири, ходили заедно за риба. Винаги помагал в отглеждането на децата, помагал и в домакинството. Ходели на почивки, в Испания, на море. Ц. се грижел за финансовата издръжка на семейството.

На 22.02.2015 г., С. се обадила на свидетелката (и на св. М.). Те тръгнала от дома си с автомобила да я вземе от апартамента й, а С. тичала по пътя, пищяла, че е станала катастрофа. Свидетелката не могла да я успокои в колата. Като стигнали, разбрали, че Ц. е починал. На С. й прилошало, не могли да я успокоят, треперела, за секунди изгубила говор, била в шок. На децата казали, че баща им е в болницата, но ще се оправи и ще си прибере. На другия ден, след като го довели, те видели, че не говори, не се движи. Питали, казвали им, че спи, но децата виждали. Ш. била по-голяма и задавала въпроси. И трите деца присъствали на погребението на баща си. В С. настъпила голяма промяна. Тя загубила смисъла на живота си. Споделя на свидетелката, че не знае как ще продължи, как ще си гледа децата, дали ще успее. Свекърът и свекърва й я издържали финансово. Имала подкрепа и от сестрите на Ц.. С. нямала нов мъж „в момента“, живеела сама (разпитът е проведен на 11.11.2019 г.).

Ш. имала спомени от баща си, говорела за него постоянно, къщата била пълна със негови снимки. Направили голям негов портрет и добавили снимка към него на малкия Ц.. С. знаела, че е бременна когато починал Ц.. Малкият Ц. не познавал баща си, познавал го само по снимките. С. и децата спазвали религиозните обреди на семейството във връзка със смъртта на Ц.. През ден - два ходели на гробища, всяка неделя раздавали.

Свидетелят М.заявява, че Ц. му е бил племенник. Свидетелят познава С. откакто се е „оженила“ за Ц., отпреди 10–12 години. Двамата направили годеж, но нямали сключен граждански брак. Живеели заедно в едно домакинство, не се били разделяли. През повечето време живеели в чужбина, в Испания, той работел там, като в България си идвали за два - три месеца. Свидетелят посещавал семейството в Испания, почти всяка година, и също  работил с тях. С. и Ц. живеели много добре, разбирали се, гледали си децата и се обичали. Ц. много обичал децата си, гледал ги, извеждал ги. Не правил разлика между тях. Бил трудолюбиво и добро „момче“, грижел се за семейството си.

В деня на катастрофата, свидетелят тръгнал да вземе С.. Тя тичала по пътя и плачела. Качили я в колата и тръгнали към мястото, където Ц. бил  на пътя. С. като го видяла й станало лошо. Децата плачели, тъгували, за Ц. постоянно се говорело, в тях имало портрети, снимки. С. все още не можела да преодолее загубата на Ц.. Постоянно мислела за него, говорели  си за него. Било й много тъжно. След катастрофата, продължили да живеят в Испания, където се родил и малкият Ц..

Както беше посочено, разпоредбата на чл. 226 КЗ (отм.) дава право на увреденото лице при пътно-транспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който деликвента има застраховка “гражданска отговорност”.   Когато пострадалият е починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно очертан в ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т. 2 – низходящи, възходящи и съпруг, както и лицата между които са установени трайни връзки, аналогични между родител и дете и между съпрузи, които не са оформени по законоустановения ред посочени в ППВС № 5 от 1969 г. – взетото за отглеждане и осиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия от непозволеното увреждане. Следователно описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и направо от застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на деликвента. 

При така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията  по  чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ „З.А.“ АД дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица, каквито се явяват ищците (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищците са в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта  на Ц.А.Ц., с ЕГН: **********. С оглед на това съдът намира, че предявените искове, са доказани по основание.

Що се отнася до размера на обезщетенията за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:

Както беше посочено, установено е, че С.С.В. е съжителствала на съпружески начала с починалия Ц.А.Ц., а Ш.Ц.А., А.Ц.А., Г.Ц.А., и Ц.Ц.А., са били негови деца (като към датата на ПТП Ц.Ц.А. е бил заченато, но неродено дете).  Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от смъртта на Ц.А.Ц., и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредените да претендират  парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.  Критериите за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди, конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта; как са е отразила върху психиката и емоциите на ищците; възрастта на пострадалия и тази на ищците към датата на деликта; родствените и емоционални отношения между ищците и пострадалия, близостта между тях; конкретните чувствата на ищците към момента на деликта и след това; отражението върху психиката и начина им на живот, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищците страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането.

Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този см. решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение № 207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на  ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО,  решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО,  решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II  ТО, решение по т. д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС,  I  ТО и др.).

Определяйки размера на обезщетенията за неимуществени вреди,  съдът съобрази и възрастта на починалия и на ищците, към датата на настъпване на ПТП – Ц.А.Ц., с ЕГН: ********** е бил на 26 години, несъмнено установените изключително добри взаимоотношения между починалия и ищците, както и че смъртта на Ц.А.Ц., се е отразила тежко върху психическото и емоционалното състояние на ищците.

Съдът съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на увреждането (2015 г.), определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи. Съобразявайки всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че  претърпените от ищците неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично обезщетение от по 110 000 лева.

Неимуществените вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.

При това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.

По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о.,  решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди.  За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение  № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на  ВКС, ІІ ТО, решение  № 59/10.06.2011 г.  по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение  № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от 28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.

Освен това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.

В Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

В настоящия случай, ответното дружество твърди, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, тъй като е пътувал в лекия автомобил без поставен предпазен колана, в абсолютно неадекватно състояние, при наличието на 3.4 промила алкохол в кръвта. С допълнителния отговор, ответникът твърди и че пострадалият е знаел или е бил длъжен да знае, че водачът К. е бил под въздействието на алкохол.

 В мотивите на присъда от 16.01.2017 г. по НОХД № 708/2016 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, е прието, че Ц.Ц. е бил пътник в лек автомобил „Опел Вектра“, като преди процесното ПТП се е намирал легнал на дясната седалка и свалена назад облегалка на седалката. След ПТП пострадалият Ц.Ц. е бил намерен в безсъзнание на задната седалка, обърнат на дясно, с глава към задната дясна страна на автомобила и сгънати крака от коленете върху шофьорската седалка. Преместването на Ц. от дясната седалка е станало при деформиране на дясната страна на автомобила от удара. От техническа гледна точка, най-вероятният механизъм на счупване на ребрата от 4 до 7 в лявата страна на Ц. е от преместване на тялото, удар на тялото и притискане в страничната част на лявата облегалка, тази на водача на автомобила, която се е намирала в нормално изправено положение. Съдът е приел, че в подкрепа на извода, че Ц. се е намирал на предната дясна седалка на автомобила е и установената концентрация на алкохол в кръвта му – 3.4 промила, която съответства на тежка степен на алкохолно опиване към алкохолно отравяне, който признак се установява и от състоянието, в което се е намирал Ц. – гол до кръста през зимата.

Както беше посочено, съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК, влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието,  виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Следователно, когато поведението (приносът) на пострадалия не е елемент от престъплението, влязлата в сила присъда (решение) на наказателния съд не го установява и същото не се обхваща от силата на присъдено нещо на съдебния акт. В този смисъл е и решение № 15/16.06.2017 г. по т.д. № 2662/2015 г. по описа на ВКС, ІІ ТО, с което е даден отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос, а именно-относно доказателственото значение на влязлата в сила присъда и констатациите на наказателния съд в мотивите й за приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и необходимостта от доказването му в гражданския процес като условие за прилагане разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД и кога фактите, относими към възражението за съпричиняване, се обхващат от последиците на чл. 300 ГПК. В посоченото решение е прието, че позоваването единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за съпричиняващо поведение на пострадалия, не означава надлежно установяване на твърденията за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат освен ако то не съставлява елемент от състава на престъплението. Във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от страната, която го е въвела в процеса.

По настоящото дело е прието заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза, според което при настъпване на процесното ПТП, Ц.Ц. е бил с поставен предпазен колан. Освен това, ВЛ по СМЕ е посочило, че челният удар и десностранните деформации на автомобила са довели до неизбежността на смъртния му изход.

Заключението е изготвено от вещо в съответната област на науката лице, което е висококвалифициран експерт, за чиято професионална компетентност и добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение. Заключението не е оспорено от страните. От друга страна, липсват доказателства, които да го опровергават. Представените протоколи за разпит на свидетели в наказателното (досъдебното) производство  удостоверяват единствено, че са съставени на посочената в тяп дата от посоченото длъжностно лице, извършило разпит на свидетеля,   които  факти  обаче са неотносими към предмета на спора. Относно фактите, които лицата възпроизвеждат в тези документи, същите се явяват недопустимо доказателствено средство, тъй като съгласно ГПК гласни доказателства се събират  пряко  и непосредствено пред съда.

С оглед на изложеното, липсват основания за разколебаване правилността на заключението по СМЕ,  поради което и съдът го кредитира.  Въз основа на заключението, съдът приема за установено по делото, че при настъпване на процесното ПТП, Ц.Ц. е бил с поставен предпазен колан, а дори и да не е бил, смъртта му е щяла да настъпи. Възражението на ответника, в тази връзка, е неоснователно.

Неоснователно е и възражението на ответника, че пострадалият е съпричинил вредоносния резултат, тъй като е пътувал в абсолютно неадекватно състояние, при наличието на 3.4 промила алкохол в кръвта. Действително, видно от СМЕ за изследване на труп (л. 153), в кръвта, иззетата от трупа на Ц.А.Ц., е установена концентрация на етилов алкохол 3.4 промила. Видно, обаче, от СМЕ по настоящото дело, установеното количество алкохол няма отношение към смъртния изход.

Възражението, че пострадалият е знаел или е бил длъжен да знае, че водачът К. е бил под въздействието на алкохол не е направено в предвидения преклузивен срок. Така или иначе, същото е неоснователно, тъй като не са ангажирани годни доказателства за установяването му, а както беше посочено, възражението за съпричиняване следва да е доказано по нетърпящ съмнение начин.

С оглед на така установените факти, възраженията за съпричиняване са неоснователни, респ. определените по-горе обезщетения не следва да бдат намалявани. Следователно, исковете са основателни и доказани за по 110 000 лева, а за разликата до пълните предявени размери, исковете следва да се отхвърлят.

Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва  по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Поради това, присъдените обезщетения на първите четирима ищци са дължими от ответника ведно със законната лихва от датата на увреждането, което за тях е настъпило на 22.02.2015 г., когато е починал Ц.А.Ц., с ЕГН: **********. Обезщетението на ищеца Ц.Ц.А. и дължимо от *** г., когато този ищец е роден и откогато търпи неимуществени вреди от смъртта на своя баща.  Искането за присъждане на обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху обезщетението, присъдено на Ц.Ц.А. следва да се отхвърлят за периода от 22.02.2015 г. до *** г., като неоснователно.

Относно разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Р.М.,  адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете в размер на 11 869.68 лева, с вкл. ДДС  (26 030 лв. + 20 % = 31 236 лв. х 0.38).

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 133.30 лева от общо направените разноски в размер на 215 лева (215 лв. х 0.62) - депозит за експертиза и за свидетел. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 450 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 279 лева (450 х 0.62) за юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд, сумата от 22 057 лева – държавна такса – 22 000 лв. (550 000 лв. х 4 %) и депозит за СМЕ – 57 лв. (150 лв. х 0.38) от внасянето на които  ищците са  освободени.

Така мотивиран,  СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА „З.А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.С.В., с ЕГН: **********, Ш.Ц.А., с ЕГН: **********, А.Ц.А., с ЕГН: **********,  Г.Ц.А., с ЕГН: **********, и Ц.Ц.А., с ЕГН: **********, последните четирима действащи чрез своята майка и законен представител С.С.В., с ЕГН: **********, и петимата с адрес: ***, на основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от по 110 000 лева на всеки от ищците, представляващи застрахователни обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на Ц.А.Ц., с ЕГН: **********, настъпила вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 22.02.2015 г. на път № ПВН 1151, ведно със законната лихва, както следва: считано от 22.02.2015 г. до окончателното плащане – за обезщетенията на първите четирима ищци, и считано от *** г. до окончателното плащане – за обезщетението на ищеца Ц.Ц.А., като

ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.),  предявен от С.С.В. - за разликата над 110 000 лева до пълния предявен размер от 250 000 лева, исковете по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.),  предявени от останалите ищци - за разликата над 110 000 лева до пълните предявени размери от по 300 000 лева, както и искането на Ц.Ц.А. за присъждане на законна лихва, за периода от 22.02.2015 г. до *** г., като неоснователни.

ОСЪЖДА „З.А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Р.И.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 11 869.68 лева – адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА С.С.В., с ЕГН: **********, Ш.Ц.А., с ЕГН: **********, А.Ц.А., с ЕГН: **********,  Г.Ц.А., с ЕГН: **********, и Ц.Ц.А., с ЕГН: **********, последните четирима действащи чрез своята майка и законен представител С.С.В., с ЕГН: **********, и петимата с адрес: ***, да заплатят на „З.А.“ АД , ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 133.30 лева - разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 279 лева – юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „З.А.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от  22 057 лева – разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                    СЪДИЯ: