Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
23.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VІ Търговско отделение, ЧЖ, в закрито заседание на 23.04.2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Костадинова
ЧЛЕНОВЕ Владимир Вълков:
Радостина Данаилова
като разгледа докладваното от съдия Вълков гр.д. № 2880 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 435 и сл. ГПК.
Предмет на разглеждане е жалба от името на „Д.З.“ ЕАД срещу постановление за разноски по изп.д. № 20188600400694 по описа на ЧСИ В.М.. В жалбата се излага довод, че обжалваният акт противоречи на предходно постановено решение, установяващо недължимост на разноски от длъжника. Застъпва се теза, че установената вече злоупотреба с право от страна на взискателите изключва дължимостта и на такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Иска се обжалваното постановление да бъде отменено.
Повдигнатият с жалбата въпрос не касае правната сфера на взискателите, поради което участието им в настоящото производство остава безпредметно.
В мотивите си частен съдебен изпълнител В.М. навежда довод, че материалноправните отношения между страните в изпълнителното производство, произтичащи от отговорността за разноски, са неотносими към следващата се такса за съдебния изпълнител. В този смисъл и смята, че постановеното решение, отричащо вземането за разноски на взискателите не обвързва съдебният изпълнител, който не е страна в производството. Застъпва теза, че длъжникът е освободен от отговорност за разноски в изрично регламентираните случаи с чл. 79 ГПК, сред които настоящият не попада. Счита, че след като при признание на иска в исковия процес държавната таксата не се връща, няма основание длъжникът да бъде освободен и от задължението си към частния съдебен изпълнител като смята, че взискателят не я дължи.
По допустимостта на жалбата
Жалбата изхожда от длъжника по изпълнението. Депозирана е в предписания преклузивен срок. Дължимата държавна такса е внесена, поради което налице са предпоставките за разглеждане на жалбата по същество.
С решение № 7923/17.12.2018 г. по ч.гр.д. № 89612018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО е отменено постановление за разноските от 21.05.2018 г., инкорпорирано в поканата за доброволно изпълнение. Съдът е приел, че непосочената банкова сметка ***ата необходимост за това с процесуалния закон и изричното искане от страна на длъжника при заявената готовност за плащането му, обуславя забава на кредитора и сочи на злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 ГПК. Посочено е, че направените от взискателите разноски не подлежат на възстановяване от длъжника, а постановлението следва да бъде отменено включително и по чл. 26 ТТРЗЧИ.
В поканата за доброволно изпълнение е посочено, че жалбоподателят и длъжник в изпълнителното производство дължи 14 111,59 лв. разноски по делото и такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на 12378,95 лв.
С обжалваното в настоящото производство постановление от 07.01.2019 г. с оглед отменените разноски за адвокатско възнаграждение е постановено намаляване на таксата по т. 26 ТТР ЗЧСИ на 12551,14 лв.
В теорията и съдебната практика няма спор, че решението по чл. 437 ГПК се ползва със сила на пресъдено нещо (при утвърдено съдържание на това понятие в чл. 296-299 ГПК) досежно законосъобразността на обжалваното изпълнително действие. Решението влиза в сила при условията на чл. 296 т. 1 ГПК предвид правилото на чл. 437 ал. 4 изр. второ ГПК. Нормата на чл. 297 ГПК ангажира както съда, постановил вече едно решение, така и всеки друг съд, учреждение или общини в Република България, да зачете влязлото в сила решение при все, че не са страни по материалноправния спор. Правилото придобива смисъл, когато адресатите на задължението разглеждат въпрос, получил вече отговор с постановеното решение. Това ще рече, че даденото вече разрешение следва да се счита за единствено меродавно.
Законът не дефинира термина учреждение, което налага съдържанието му да бъде извлечено по тълкувателен път. Еднозначно в теорията и практиката се приема, че учреждение е структурно обособено формирование. При положение, че в рамките на процесуалния закон изрично са дефинирани правилата, относими до държавни формирования, налага се извод, че учреждение е родово понятие и включва всеки, който упражнява властнически функции. Когато осъществяването им зависи от разрешен вече въпрос, обвързващ адресатите на въздействие, съдържанието на властническото правоотношение е предопределено от даденото от съда разрешение. Интерпретация, игнорираща даденото разрешение със съдебното решение не намира опора в закона.
Действително, съдебният изпълнител не е страна в производството по чл. 435 и сл. ГПК, но законосъобразното развитие на изпълнителното производство е немислимо без ангажимент за съобразяване с постановеното решение. Ето защо и съществен в случая се явява въпросът дали даденото разрешение се включва в обхвата на силата на пресъдено нещо, за да бъде зачетена.
Както отбелязва в мотивите си ЧСИ М. предмет на обсъждане с предходно постановеното решение е отговорността на длъжника за сторените разноски в изпълнителното производство. Съдът е приел, че обявените с поканата за доброволно изпълнение разноски в това число и таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ не са дължими от длъжника в изпълнителното производство, довело и до отмяната на обуславящия ги акт. Както е имал повод да посочи вече Върховният касационен съд, отговорността за разноски в изпълнителното производство се реализира въз основа на т.нар. пряко изпълнително основание – постановление на съдебния изпълнител, което определя задължението по основание и размер като без значение остава кога, къде и как е обективирано (срв. т. 2 от Тълкувателно решение 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС). Необходимо, но и достатъчно е произнасяне на съдебния изпълнител с указаното съдържание. От тази гледна точка отмяната на постановлението за разноски установява със сила на пресъдено нещо, незаконосъобразност на действията, изразяващи се в утвърждаване на отговорността за разноски. При все, че съдебният изпълнител не е страна в съдебното производство, доколкото длъжникът се ползва от решение, отричащо отговорността му за разноски, дължи да го зачете. Пряко произтичащото от това задължение е да приеме, че длъжникът не следва да носи отговорност и за таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. С други думи, при все, че постановеното решение не формира сила на пресъдено нещо досежно вземането на ЧСИ М., зачитането му предпоставя като единствено възможен извод, че не може да бъде събрано от длъжника в рамките на изпълнителното производство. Както от съдържанието на обжалвания акт, така и според мотивите на ЧСИ М., обективираните в постановлението действия игнорират съдийската преценка, че длъжникът и жалбоподател в настоящото производство не дължи такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. По изложените вече съображения обжалваното действие е осъществено в противоречие на закона и следва да бъде отменено.
Въпросът дали таксата се дължи от взискателя остава извън предмета на изследване в настоящото производство, поради което наведените съображения в тази насока не следва да бъдат обсъждани.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД постановление от 07.01.2019 г. на ЧСИ В.М. по изп.д. № 20188600400694.
Решението не подлежи на обжалване – чл. 437 ал. 4 изр. второ ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.