№ 10023
гр. София, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20221110162449 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от П. К. К. срещу „И.А.М“ АД и
„Ф.Б.“ ЕООД, с която се иска да се признае за установено нищожността на Договор за
паричен заем № 4358789 от 30.12.2021г., евентуално да се признае нищожността на клаузата
на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4358789 от 30.12.2021г., както и да се признае за
установено в отношенията между страните, че П. К. К. не дължи на „Ф.Б.“ ЕООД сумата от
415,05 лв., поради нищожност на сключения между тях договор за предоставяне на
поръчителство № 4358789 от 30.12.2021г.
Ищецът излага твърдения, че на 30.12.2021г. е сключил Договор за паричен заем №
4358789 с „И.А.М“ АД, по силата на който последният отпуснал кредит на ищеца в размер
на 1100 лв. Посочва, че съгласно чл. 4 от процесния договор изпълнението по заема
следвало да бъде обезпечен от две физически лица, поръчители или банкова гаранция в
полза на кредитодателя. Поддържа, че ищецът сключил Договор за предоставяне на
поръчителство № 4358789 от 30.12.2021г. с „Ф.Б.“ ЕООД във връзка с процесния кредит.
Съгласно сключения договор за поръчителство ищецът дължи на поръчителя
възнаграждение в размер на 550 лв., което било разсрочено за плащане заедно с вноската по
договора за кредит. Посочва се, че съгласно договора за поръчителство ответникът е
упълномощил „И.А.М“ АД да събира възнаграждението за предоставеното обезпечение по
кредита. Поддържа, че процесният договор за кредит е недействителен поради неспазване на
изискванията, посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т.20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Твърди, че клаузата на чл. 4 от договора за кредит, в която е предвидено задължение на
кредитополучателя да обезпечи изпълнението на задълженията си по заема, е
неравноправна и като такава- нищожна, тъй като по същество представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и не представлява избор на потребителя.
Сочи се, че кредитодателят и ответникът са свързани лица, като „И.А.М“ АД е едноличен
собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД. Твърди, че възнаграждението по договора за
поръчителство е включено в месечната вноска по договора за заем, без да е посочено в ГПР
по договора за кредит. Допълва, че ГПР е посочен единствено като процент, но от
съдържанието на договора не ставало ясно кои разходи са включени в него. Поддържа се, че
1
предвидените в чл. 4 от договора обезпечения са прекомерни, непосилни за
заемополучателя, който е принуден да избере за поръчител дружество, предоставящо
гаранционни сделки, а именно ответника. Сочи се, че по този начин със сключването на
договора за поръчителство се оскъпява договора за кредит. Също така се твърди, че
договорът за поръчителство е сключен без основание, тъй като в полза на потребителя не се
предоставя насрещна услуга. Поддържа, че с договора за поръчителство се цели заобикаляне
на закона и същият е нищожен и поради противоречие с добрите нрави. С тези аргументи се
твърди, че договорът за поръчителство е недействителен.
В законен срок са подадени отговори на искова молба от „И.А.М“ АД, чрез юрк. Мария
Кънева, и от „Ф.Б.“ ЕООД, чрез юрк. Мирела Кожухарова, с които се оспорва искът като
недопустим поради липса на правен интерес за завеждането му, респективно като
неоснователен по основание и размер. Поддържат, че има между същите страни и със
сходен предмет е образувано висящо производство - гр.д. № 62419/2022 г. Счита, че в
тежест на ищеца е да докаже твърдяната нищожност и да представи процесните договори.
Твърдят, че договорът за кредит и за поръчителство са напълно действителни и оспорват
наведените в ИМ твърдения за нищожност на клаузи от договора, за което излагат подробни
съображения. Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД счита престациите по договора за предоставяне на
поръчителство за еквивалентни, доколкото срещу заплащане на възнаграждението
ответникът отговаря с цялото си имущество при евентуално неизпълнение от страна на
ищеца по договора за кредит. Поддържа, че ищецът е разполагал с правото на избор да
осигури едно измежду посочените в договора за кредит обезпечения. Твърди, че при
нищожност на договора за кредит на ответното дружество продължава да му се дължи
възнаграждение за предоставеното обезпечение. Посочва, че не е страна по договора за
кредит, с оглед което не може да вземе отношение по релевираните твърдения за
недействителността на същия. Молят за прекратяване на настоящото производство като
недопустимо, а в условията на евентуалност- молят за отхвърляне на исковете. Претендират
присъждане на разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд, намира следното.
По допустимостта:
Възраженията за недопустимост на иска са неоснователни. Вярно е, че при твърдения за
недействителен договор за паричен заем и за заплащане на парични суми при начална липса
на основание ищецът има правен интерес да предяви и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД. Това обаче не изключва правния му интерес да предяви и иск за
установяването на недействителността (нищожността) на договорите. С оглед на
диспозитивното начало и отношенията между страните, ищецът сам определя вида и обема
на търсената защита. В случая не се твърди сумите да са заплатени, в която хипотеза искът
би се явил недопустим. Също така след извършена проверка в ЕИСС съдът констатира, че
предметът на висящото гр.д. № 62419/2022 г. не съвпада с предмета на настоящото. Това
дело се води за обявяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство №
4248453, докато по настоящото дело се спори относно договор за предоставяне на гаранция
№ 4358789. С оглед изложеното, съдът счита, че следва да разгледа настоящия спор и да се
произнесе с решение по съществото му.
Ищецът е предявил три обективно съединени установителни иска с правно основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В тежест на ищеца по иска за
признаване на установено нищожността на договора за кредит е да докаже сключването на
договор за кредит със соченото в исковата молба съдържание, а по евентуалния иск, да
докаже в частност наличието на оспорената клауза. В тежест на ответника „И.А.М“ АД е да
докаже, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е била индивидуално уговорена,
респ., че ищецът е разполагал с възможността да влияе върху съдържанието . По третия
2
иск, за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника „Ф.Б.“ ЕООД сумата от
415,05 лв., поради нищожност на сключения с този ответник договор за поръчителство, в
тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за поръчителство със соченото в
исковата молба съдържание, а ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, следва да докаже индивидуалното
уговаряне на клаузите по договора за предоставяне на поръчителство.
Видно от приложения като доказателство договор за паричен заем № 4358789, на
30.12.2021 г., между П. К. К. и „И.А.М“ АД, е бил сключен договор, съгласно който
дружеството, в качество на заемодател, предало на заемателя сума в размер на 1 100 лв., а
ищецът поел задължение да възстанови тази сума и да заплати фиксирана възнаградителна
лихва в размер на 40 % на годишна основа. Тези задължения трябвало да бъдат погасени на
16 равни месечни вноски в размер на по 73,33 лева. Ищецът поел и задължение в тридневен
срок от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица –
поръчители, които следвало да отговарят на конкретни изисквания, или банкова гаранция,
или „одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки“.
Страните посочили годишен процент на разходите в размер на 49,10 %.
По делото е представен и договор за предоставяне на гаранция № 4358789/30.12.2021
г., по силата на който ответникът „Ф.Б.“ ЕООД се задължил да поръчителства за
задълженията /по договора за заем/ на ищеца, който поел задължение да заплати
възнаграждение в размер на 442,72 лв. Това задължение било разсрочено на 16 равни
месечни вноски в размер на по 27,67 лв. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство,
ответникът „И.А.М“ АД бил овластен да приема плащанията на погасителните вноски по
този втори договор вместо гаранта.
От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно, ясно и обосновано, се установява, че ищецът е извършил плащания
във връзка с двата договора в полза на ответника „И.А.М“ АД в размер на общо 98,55 лв.
Така постъпилите плащания били счетоводно отнесени към погасяването на главница по
договора за паричен заем в размер на 62,42 лв., възнаградителна лихва по договора за
паричен заем в размер на 8,46 лв. и възнаграждение за предоставянето на гаранция по
„договора за предоставяне на гаранция“ в размер на 27,67 лв. Непогасените суми са както
следва: 1037,58 лв. главница по договора за паричен заем, 64,82 лв. – договорна лихва по
договора за паричен заем и 415,05 лв. главница по договора за поръчителство. По
отношение на действителния годишен процент на разходите по договора за паричен заем,
заключението е в два варианта. Според първия вариант, при който при изчисляването на
годишния процент на разходите не се отчита възнаграждението за предоставяне на гаранция
като разход, действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем
възлиза на 49,10 %. Според втория вариант, при който при изчисляването му се отчита като
разход и възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният годишен процент
на разходите по договора за паричен заем възлиза на 1130,31 %.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи:
По делото липсват данни ищецът да е действал в търговско- правно качество, т.е.
същият се явява „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
към Закона за защита на потребителите.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да надхвърля
петкратния размер на законовата лихва по просрочени парични задължения, определена с
постановление на Министерския съвет. Съобразявайки пар. 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби към ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
3
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, съдът приема, че
възнаграждението за предоставянето на гаранция следва да бъде отчетено като разход по
договора за паричен заем.
Безспорно за кредитора е налице правен интерес да се снабди с обезпечение във връзка
с изпълнението на поетите спрямо него задължения. В случая, изборът на длъжника кое
обезпечение да предостави се свежда до варианта с предоставяне на поръчителство, тъй като
осигуряването на две физически лица с определени доходи, чисто кредитно досие и т.н.,
както и снабдяването с банкова гаранция, очевидно е трудно постижимо с оглед краткия
тридневен срок, т.е. на потребителя не е оставен реален, информиран избор. Следва да бъде
отбелязано, че не е без значение и фактът, че седалищата и адресите на управление на
ответните дружества съвпадат, както и че едноличен собственик на капитала на одобреното
юридическо лице – гарант е „И.А.М“ АД.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, т.
7-12 ЗПК, договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност
на договора е, че за да е нищожен договорът, то за задълженията по него, следва да липсва
информация, така че при сключването на договора както и при неговото изпълнение от
длъжника, за последния да е неразбираемо каква част от месечната вноска, която дължи ще
се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането по главница, за лихва и пр.
Същевременно, ако има други разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него.
Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на
сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на
потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени
лихвеният процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите
(ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.
19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и
потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените
срокове. В договора е посочено единствено, че погасителната вноска е 73,33 лева, посочени
са падежи, но неясно е каква част от посочените в погасителния план вноски погасява
главница, лихва, възнаграждение по договор за поръчителство.
Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на
разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима
от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съответно, за потребителя е неясно какви са
разходите му за кредита.
Това основание е достатъчно, за да се възприеме, че на основание чл. 22 ЗПК,
договорът е нищожен, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Предвид посоченото, съдът намира, че договор за паричен заем е нищожен, съответно
че искът за признаване нищожността на договора за паричен заем е основателен. При това
положение съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск – за прогласяване нищожност
на клаузата по чл. 4 от договора.
По отношение на иска за признаване на установено, че ищецът не дължи на
4
ответника „Ф.Б.“ ЕООД сумата от 415,05 лв., поради нищожност на сключения с този
ответник договор за поръчителство.
Съдът намира, че договорът за гаранция е "пряко свързан" с договора за кредит, по
смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга "гарант" потребителят
дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на гаранта, за
обезпечаване на задължението за плащане.
Уговореното в договора за гаранция възнаграждение заобикаля закона, поради което и
разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по него, е
нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22, ал. 1 ЗПК. Заобикалянето на
закона съставлява постигане на забранен от правото резултат с разрешени средства.
Безспорно, разрешено от закона е едно дружество да е едноличен собственик на капитала на
друго – дружеството, предоставящо кредит и гарант. Няма забрана в закона, договорът за
потребителски кредит да е обезпечен с поръчителство или със солидарност. Няма пречка,
също така, за поръчителството да се уговори заплащането на възнаграждение.
Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищецът дължи
възнаграждението на гаранта, независимо от плащанията. Следователно, възнаграждението
за гаранта, съставлява "общ разход по кредита" за потребителя. Същевременно, тъй като
възнаграждението е свързано с договора за кредит пряко, то съставлява "косвен разход" по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От договора за кредит, обаче, е видно първо, че не е посочено
какво включва ГПР, както и дали това възнаграждение е включено. От договора за гаранция
е видно, че погасителните вноски са платими на ответника - поръчител, като кредиторът е
овластен да приема плащанията, следователно се налага извод, че 49,10% ГПР, посочен в
договора за кредит, не включва и възнаграждението по договора за гаранция, което е
констатирано и в заключението по ССчЕ. Както беше посочено, съдът намира, че
възнаграждението по договора за поръчителство следва да бъде включено в годишния
процент на разходите, поради което приема, че заобикаляне на закона е налице, тъй като, за
да се избегне превишаването на ГПР, в размера, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е уговорено, че
ищецът ще дължи възнаграждението на гаранта, макар и същото да е включено във вноската
по договора за кредит, която се изплаща в полза на кредитора по договора за паричен заем.
Както е посочено и в експертното заключение, при включване на възнаграждението по
договора за поръчителство в ГПР, същият надвишава допустимите 50 %.
Следователно, на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на договора за гаранция, в
частта, предвиждаща възнаграждение за гаранта, е нищожна. До нищожност на целия
договор за поръчителство се стига и тъй като е нарушена разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Договорът, сключен със свързано лице, при заобикаляне на закона, при това, без да се
предвижда насрещна престация на заплащането на възнаграждението /което е в размер
почти половината от отпуснатата главница в заем/, е сключен при нарушение на
изискванията за добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по него,
поради което накърнява правата на потребителя.
При това положение може да бъде направен изводът, че всеки един от двата договора –
договорът за паричен заем и този за „предоставяне на гаранция“ – разгледани изолирано
един от друг и сами по себе си не противоречат на закона, но заедно постигат забранена с
повелителна правна норма цел – увеличават годишния процент на разходите по договора за
паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поради тези съображения предявеният главен установителен иск за нищожност на
договора за паричен заем и кумулативно съединеният с него установителен иск признаване
недължимост на сума поради нищожност на договора за „предоставяне на гаранция“ са
основателни.
По разноските:
5
При този изход на спора, разноски следва да се присъдят на ищеца. Същият е
реализирал разходи в общ размер на 1400 лв., от които 100 лв. за държавна такса и 300 лв. за
депозит за вещо лице и 1000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение по двата иска /л.7
делото/, които следва да бъдат възложени по равно в тежест на ответниците.
Мотивиран от изложеното, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД в отношенията
между П. К. К., ЕГН **********, постоянен адрес с. ... и „И.А.М“ АД, ЕИК ..., седалище и
адрес на управление град ..., че договор за паричен заем № 4358789 от 30.12. 2021 г. е
нищожен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. К. К., ЕГН **********,
постоянен адрес с. ... и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град ..., че П.
К. К., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на
управление град ...., сумата от 415,05 лв., възнаграждение по договор за предоставяне на
гаранция № 4358789 от 30.12.2021 г.
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град ..., да заплати в
полза на П. К. К., ЕГН **********, постоянен адрес с. ..., чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 700
лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление град ...., да
заплати в полза на П. К. К., ЕГН **********, постоянен адрес с. ..., чл.78 ал.1 от ГПК
сумата от 700 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6