О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
21.08.2020 г., гр.
Кюстендил
Кюстендилският
окръжен съд, в закрито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи август
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
след
като разгледа докладваното от съдия Костадинова в. ч. гр. д. № 373 по описа на
съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 - 279 ГПК.
Образувано е по
частната жалба на К.В.И., ЕГН ********** и Е.Д.И., ЕГН **********, и двамата с
адрес: гр. ***, действащи чрез пълномощника адв. П. П. от БлАК, със
съдебен адрес:***, насочена против определение от 24.06.2020 г., постановено по
гр.д.№274/2020 г. по описа на РС – Дупница.
С оспорвания
първоинстанционен съдебен акт съдът е прекратил производството по делото,
поради недопустимост на предявения иск и е върнал депозираната искова молба,
приемайки, че въпросът за нищожност на оспорените в производството клаузи от
процесния договор за кредит е разрешен със сила на пресъдено нещо /СПН/ в
друго, предхождащо производство, което обуславя недопустимост на производството
по предявения иск с правно основание чл.26, ал.4 вр. ал.1 ЗЗД за установяване нищожност
на клаузи от сключен между страните договор за кредит, обезпечен с ипотека.
Приел е също така и липса на правен интерес от предявяване на иска.
Постановеното от
ДнРС определение се обжалва с доводи за неговата неправилност. Частните
жалбоподатели оспорват изводите на районния съд, релевирайки следните
възражения. На първо място твърдят, че няма идентитет между производството по
гр.д.№1735/2017 г. по описа на ДнРС, предмет на което е бил осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД и настоящото производство, където предмет
на разглеждане е един установителен иск, което обстоятелство дерогира
законовата забрана за пререшаване на спора. Акцентират, че разликата в предмета
на двете производства води до ограничаване пределите на силата на пресъдено
нещо, което обстоятелство се установява от нормата на чл.298, ал.1 ГПК. Сочат,
че същата постановява, че СПН важи само в рамките на същото искане и същото
основание. Извличат и допълнителен аргумент в тази насока от нормата на чл.212 ГПК, която задължава съда да се произнесе по преюдициален въпрос, когато той е
предмет на спор между страните и без някоя от тях да е предявила инцидентен
установителен иск, при което преюдициалното правоотношение се превръща чрез
инцидентния установителен иск в предмет на делото наред с обусловеното право.
Като втори довод навеждат твърдението, че изводът на съда за липса на правен
интерес от предявяването на установителния иск, е неправилен. Изтъкват, че
евентуалното уважаване на иска ще засегне правната им сфера, тъй като ще се
открие пътя за защита на притезателни права, които са нарушени от ответника и
които права произтичат от процесния договор за банков кредит. В този смисъл се
позовават на ТР №8/2012 г. на ОСГТ на ВКС. Подържа се искане за отмяна на
обжалваното определение и връщане делото на ДнРС за продължаване на
съдопроизводствените действия. Претендират разноски за заплатена държавна такса
и адвокатско възнаграждение.
В срока по
чл.276, ал.1 ГПК ответникът в първоинстанционното производство – „***“ АД, действаща чрез пълномощника юрк. Б. К., е депозирала
отговор по частната жалба. Изразява становище за неоснователност на частната
жалба и моли за оставянето й без уважение. Поддържа, че правилно районният съд
е приел иска за процесуално недопустим, като изразява съгласие с всички
изложени в тази насока доводи.
Кюстендилският окръжен съд, като взе предвид
материалите по делото, доводите в частната жалба и отговора към същата, и като
съобрази разпоредбите на закона, намира следното:
Частната жалба е
подадена срока по чл. 275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирано лице и против
подлежащ на обжалване акт на съда по смисъла на чл. 274, ал.1, т.1 ГПК, поради
което е допустима.
Разгледана по
същество, настоящата инстанция намира частната жалбата за неоснователна, по
следните съображения:
Производството
пред РС – Дупница е образувано по искова молба на К.В.И., ЕГН: ********** и Е.Д.И.,
ЕГН: ********** срещу „***“ АД, ЕИК: ********* гр. **, с която е предявен
иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 и сл.
от ЗЗП.
Искането е съдът
да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че
клаузата на чл. 14 от Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 1581/2007 г.,
клаузата на чл. 1 от Анекс № 1/ 18.01.2013 г. към Договор за кредит, обезпечен
с ипотека № 1581/2007 г., както и на целия анекс, с който се изменя чл. 14 от
същия договор за кредит, подписани между ищците като кредитополучатели и „***“ АД, както и Методология за определяне на лихвените
проценти по кредити до 23.07.2014 г., са нищожни, поради неравноправност и
противоречие със закона и добрите нрави.
В срока по
чл.131 от ГПК е постъпил отговор от „***“ АД, която
банка е правоприемник на „***“ АД, ЕИК: *********, по силата на преобразуване чрез
вливане, вписано в Търговския регистър към Агенция по вписванията на
12.11.2019г. (след датата на предявяване на иска-10.06.2019г.).
В отговора е
изразено становище за недопустимост на предявените искове, тъй като въпросът за
нищожността на посочените от ищците клаузи на процесния Договор за кредит и
Анекс № 1 е решен със сила на пресъдено нещо във воденото преди това между
страните гражданско дело № 1735/2017г. по описа на РС-Дупница, по което е
постановено решение от 29.08.2018г., потвърдено с Решение № 50/20.02.2019г. на
ОС-Кюстендил, постановено по гр.д.№ 426/2018г.
Районният съд,
извършвайки преценка относно допустимостта на предявения иск е констатирал, че
му е служебно известно, че с Решение № 407 от 29.08.2018г., постановено по
гражданско дело № 1735/2017г. по описа на РС-Дупница, потвърдено изцяло с
Решение № 50/20.02.2019г. на ОС-Кюстендил, постановено по гр.д.№ 426/2018г.
(влязло в сила на 20.02.2019г.), са отхвърлени предявените от К.В.И. и Е.Д.И.
срещу „***“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 55,
ал.1, пред.1 и пред. 2 ЗЗД за осъждане на банката да заплати на ищците сума в
размер на 1000 лева, представляваща частично предявен иск от общата
претендирана сума в размер на 27 370.28 лв., представляваща недължимо заплатени
суми въз основа на неправилно изчисляване на лихвата от банката- ответник и
нищожни клаузи за периода от 01.09.2012г. до датата на предсрочното погасяване
05.03.2016г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба до датата на плащането, както и сума в размер на 1000 лева,
представляваща частично предявен иск от общата претендирана сума в размер на
17000.18 лева, представляваща недължимо заплатена договорна лихва за целия срок
на договора поради предсрочно погасяване на кредита, ведно със законната лихва
от датата на завеждане на исковата молба до датата на плащането. Приел е, че с
така постановеното решение въпросът за нищожността на оспорените в настоящото
производство клаузи, е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, което е
обусловило извод за недопустимост на предявения пред него иск. Изложил е и
довод за липса на правен интерес от търсената с иска съдебна защита, доколкото
същата не би засегнала правната сфера на ищците. В този смисъл е постановил
обжалваното в настоящото производство определение.
При така установеното от фактическа страна, КнОС от
правна приема следното:
По първия
изложен в жалбата довод настоящият състав на въззивната инстанция приема
следното:
Съдът счита, че
в настоящия случай не намира приложение хипотезата на чл.299,ал.1 от ГПК, тъй
като предявеният в случая иск е установителен по своя характер, а в
производството по гражданско дело №
1735/2017г. по описа на РС-Дупница, предмет на разглеждане са били осъдителни
искове. Т.е. не е налице обективно тъждество на делата, водени между същите
страни, исковете са с различен предмет и не е формирана сила на пресъдено нещо
с решенията, постановени по посочените искови претенции.
Относно
наличието на правен интерес от предявяване на иска с правно основание чл.26,
ал.4 вр. ал.1 вр. чл.143 и сл. от ЗЗП, КнОС приема следното:
Предявеният пред
ДнРС иск с правно основание чл.26, ал.4 вр. ал.1 вр. чл.143 и сл. от ЗЗП е
установителен по своето естество. Установителните искове, уредени в чл. 124,
ал. 1 ГПК, са форма на защита на субективни материални права, като с тях,
титулярът на правото може да иска по съдебен ред да се установи съществуването
или несъществуването му със силата на пресъдено нещо. В чл. 124, ал. 1 ГПК
изрично е предвидено наличието на интерес от установяването, като процесуална
предпоставка за допустимост на установителните искове - положителни или
отрицателни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи
несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това.
За предявяването
на установителен иск наличието на правен интерес е положителна процесуална
предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи
служебно, както при подаването на исковата молба, така и в хода на процеса до
неговото приключване. Наличието или липсата на правен интерес се преценява
според твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника в
исковата молба и в зависимост от тези твърдения съдът определя съществува ли
правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца правен
интерес от търсената защита. Установителният иск съществува като правна
възможност за всеки, който има интерес от него. Правният интерес обаче винаги е
конкретен и се преценява за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията
на страните и обстоятелствата по спора. Съгласно т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие,
респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на
съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като
абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от
предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява
конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като
при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а
съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да
следи за правния интерес при всяко положение на делото, като, когато
констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по
делото, без да се произнася по основателността на претенцията /виж Определение
№ 144 от 13.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4846/2019 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията Жива Декова/.
В случая
районният съд е установил липса на правен интерес от предявяването на процесния
иск. Мотивирал се е, че интерес от искова защита ще е налице, когато чрез
избрания от ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и
противната страна правен спор и то в най-пълна степен. Приел е, че правният
интерес в конкретния случай от иска по чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1 от ЗЗД, вр. с
чл. 143 и сл. от ЗЗП би бил налице, когато ищците биха могли да черпят права от
решението за прогласяване нищожността на посочените клаузи от процесния договор.
Обобщил е, че прогласяването на процесните клаузи за нищожни, не би могло да
има за пряка и непосредствена последица нито връщане на суми по договора, нито
неначисляване на лихви за в бъдеще.
КнОС споделя
извода на районния съд за липса на правен интерес от предявяване на иска по чл.
26, ал. 4, вр. с ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 и сл. от ЗЗП. Искът за
прогласяване нищожност на договор на основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД
като противоречащ на закона е установителен. Нищожният договор няма действие по
право и изначално за страните и за третите лица, всеки може да се позове на
нищожността, съдът е длъжен служебно да следи за нищожност, установяването на
нищожността на договора може да се иска от всеки заинтересуван и по всяко време
(няма погасителна давност), договорът не може да бъде саниран.
За предявяването
на установителен иск за нищожност на договор обаче наличието на правен интерес
е положителна поцесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за
която съдът следи служебно както при подаването на исковата молба, така и в
хода на процеса до неговото приключване. Предмет на иска по чл. 26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД в случая е валидността на договор за банков кредит, по който
страна са ищците, поради което последните по принцип имат защитим правен
интерес от установяването на нищожността на договора. Същите обаче твърдят, че
по процесния договор са изпълнили задълженията си, като са заплатили цялата
заета сума и в случай, че съдът уважи
така предявения иск, за тях ще се породи интерес от предявяване на иск по чл.
55 ЗЗД- за връщане на платеното по нищожния договор, решението по който иск би
рефлектирало на правната им сфера.
Очевидно е, че в разглеждания казус ищците няма правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск, тъй като са изпълнили задълженията
си по така сключения договор и с установяване само на неговата нищожност те не
могат да възстановят недължимо платените суми. Ищците разполагат с друг път за
защита, по който обаче, както бе установено, вече има разпрострена сила на
пресъдено нещо.
По изложените
съображения, настоящия състав на въззивната инстанция намира обжалваното
определение за правилно и ще го потвърди.
Мотивиран от
горното, Кюстендилският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 24.06.2020 г.,
постановено по гр.д.№274/2020 г. по описа на РС – Дупница.
Определението
подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: