№ 648
гр. София, 31.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231000502064 по описа за 2023 година
Э
Производството е образувано по въззивна жалба на „УниКредит
Булбанк“ АД срещу решение № 260666/26.04.2023г. на СГС, ГО, 29 състав,
постановено по гр.д. № 4661/19г., с което са уважени искове по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че основният правен въпрос,
който съдът е следвало да разреши е била приложимостта на ЗЗП към
процесните договори. От отговора на този въпрос зависи основателността на
предявените искове. Качеството на ищеца на администратор на банката е
предпоставило отпускането на кредитите, но и това да е при
преференциални лихви. Ако той е бил потребител, то той би могъл да ги
сключи, но при други нива на лихвите. Поддържа се, че за одобряването на
кредита е взето индивидуално решение от УС на банката. Решението е
индивидуално, поименно и при определени от УС условия, видно от
протоколите от заседанията му. Тези факти са омаловажени от
първоинстанционния съд. Въведеното в т.9.3 от договорите задължение за
1
страните, а не само за ищеца, за заплащане на лихви след прекратяване на
трудовия договор, не е неравноправно. След прекратяване на трудовото му
правоотношение ищецът се превръща в потребител, но пак при известни
предимства. Съдът е приел, че непосочването в договорите на формирането
на възнаградителната лихва прави клаузата неясна, поради това
неравноправна. Клаузата сама по себе си е по-изгодна за ищеца в сравнение с
други кредитоискатели. Приемайки, че ищецът е същевременно
администратор на банката и потребител, не е обсъден начина, по който е
прекратено трудовото му правоотношение.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявените искове.
В депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния
си представител С. С. оспорва жалбата. Счита я за неоснователна.
Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. В исковата молба и
молбите уточнения от 16.05.2019г. и 12.09.2019г., ищецът С. С. твърди, че с
ответника са сключили два договора за ипотечен кредит. Първият е №
002/2602.2008г. за 162 000лв. и срок на погасяване до 03.03.30243г. Вторият
договор е № 47 /26.11.2010г. в размер на 199 500 лв. и срок за плащане до
03.02.2044г. Той е работил по трудово правоотношение в банката от
30.08.2005г. до 07.11.2013г. Поради това кредитите са отпуснати при
преференциална лихва. На 10.12.2012г. е влязла в сила нова Вътрешна
банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и
администратори на УниКредит Булбанк“, съгласно която отпада
задължението за сключване на анекс към договора за кредит за напускащи
служители, а условията ще се „предоговарят едностранно“ и за вече
сключени договори за кредит. Предвидено е служителите задължително да
подпишат споразумение за съгласие с новите условия, а ако не го направят,
това ще се счита за нарушение на трудовата дисциплина и ще бъде
последвано от дисциплинарни санкции. На 10.06.2013г. ищецът е сключил
такова споразумение, за обявяването на чиято унищожаемост е предявил иск,
който е бил уважен от СРС, но решението е обжалвано пред СГС, а към
2
настоящият момент въззивния съдебен акт е допуснат до касация от ВКС.
След прекратяване на трудовото му правоотношение от 14.02.2014г.
ответникът едностранно е увеличил годишния лихвен процент по двата
договора за кредит. Условията са такива, че С. С. не би се съгласил с тях, ако
е имал възможност да преговаря. На 17.08.2017г. и 29.12.2017г. е сключил
договори за ипотечен кредит с „Банка ДСК“ АД за рефинансиране на двата
договора за кредит, сключени с ответната банка. Заявява, че чл.9.3 от
договорите за ипотечен кредит е нищожна като неравноправна. Счита, че
поради едностранната промяна на лихвата по тях е надплатил вноски на
отпаднало основание, както и поради унищожаемост на споразумението от
10.06.2013г. За периода 14.02.2014г. до 01.09.2017г. е наплатил по договора
за кредит от 2008г. лихва от 29 745лв. и такси за управление на кредита от
3 383, 28лв. По втория договор от 2010г. за периода от 14.02.2014г. до
03.01.2018г. е надплатил 41 676 лв. лихва и 4 939, 59 лв. такси за управление
на кредита. Затова моли съда да осъди ответника да му заплати тези суми
като получена без основание, а при условията на евентуалност на отпаднало
основание, в едно със законната лихва, считано от датата на исковата молба
до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ответникът в депозиран писмен отговор в срок оспорва предявените
искове. Не оспорва, че между него и ищеца са сключени два договора за
кредит съответно за 162 000 лв. и 199 500 лв. Те са били сключени при
преференциални условия, тъй като ищецът е работил по трудово
правоотношение в банката. При прекратяване на трудовия договор е
предвидено право кредитополучателят да погаси кредита предсрочно без
заплащане на такси, издължаването му да продължи при прилагането на
лихви и комисионни, приложими за всички кредитополучатели към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. На 10.06.2013г. между страните
е подписано споразумение относно последиците при евентуално прекратяване
на трудовия договор. В него е предвидено, че след този момент,
кредитополучателят ще дължи лихви, такси и други съгласно действащите
към датата на напускане „Бюлетин за минималния размер на лихвените нива“.
Споразумението предвижда по- добри условия при прекратяване на трудовия
договор от тези по договорите за кредит. В отговора се сочи, че трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено като му е наложено дисциплинарно
наказание уволнение със заповед № 269/07.11.2013г., която е потвърдена от
3
СРС с влязло в сила решение. Клаузата на чл.9.3 от договорите за кредит не
е неравноправна и поради това нищожна. Тя не може да се преценява с оглед
разпоредбите на ЗЗП, защото е свързана с преференциални условия по
договора, сключен с оглед на личността. Ищецът има качеството на
администратор по смисъла на пар.1, б. „б“ от ДР на ЗКИ и при условията н
ачл.45, ал.1, т.1 от ЗЗП, поради което не е имал качеството на потребител.
Условия, при които са сключени договорите, имат индивидуален характер и
попадат в предвиденото в чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Не е спорно, че страните са сключили договор за банков кредит №
002/26.02.2008г. за сумата от 162 000лв. със срок на издължаване 03.03.2043г.
с общи условия към него. Сключили са договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице № 47/26.11.2010г. за сумата от 199 500 лв. със срок на
издължаване до 03.02.2044г. Не е спорно, че двата кредита са отпуснати след
решение на УС на банката по протоколи № 5/07.02.2008г и № 51/24.11.2010г.
от Вътрешните правила за отпускане на кредити на служители. Към двата
договора има изготвени погасителни планове. Към договора за кредит от
2008г. са сключени три анекса
Не е спорно, че страните са сключили споразумение от 10.06.2013г.
На 06.12.2012г. е приета Вътрешно-банкова регулация за условия за
кредитиране на служители и администратори на „УниКредит Булбанк“.
Не е спорно, че ищецът е работил по трудово правоотношение в
„УниКредит Булбанк“ АД, което е прекратено със заповед №
269/07.11.2013г. като му е наложено дисциплинарно наказание „ уволнение“.
С влязло в сила решение на СРС искът за нейната отмяна е отхвърлен.
Безспорно е, че на 17.08.2017г. и 29.12.2017г. са сключени договори за
ипотечен кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, чрез които са отпуснати парични
средства за погасяване на двата договора, сключени от ищеца с ответната
банка. Видно от банково удостоверение от 19.09.2017г. е, че задължението по
договор за кредит № 002/26.02.2008г. е изцяло погасено на 04.09.2017г.
Ответникът е представил писмени доказателства към отговора на
исковата молба, обсъдени по – горе, както и Бюлетин за минималните
размери на лихвените нива по кредитни продукти към 01.02.2008г. и към
01.10.2010г., Общи условия.
4
Не се спори, че с решение от 17.02.2017г. по гр.д. № 31378/16г. на СРС,
32 състав е унищожено споразумението от 10.06.2013г. То е потвърдено с
решение на СГС от 21.04.2020г. по гр.д. № 8449/19г. Последното не е
допуснато до касация с определение № 60431/15.07.2021г., постановено по
т.д. № 1978/20г. на ВКС, ТК, II т.о.
В хода на съдебното дирене е допусната счетоводна експертиза, която е
установила извършени плащания от ищеца на лихви и такси по двата кредита
в ответната банка, както и размерът на надплатените от него суми за
посочени периоди.
Съдът възприема заключението на счетоводната експертиза като
компетентно, безпристрастно и отразяващо действителните фактически
обстоятелства.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят Й. познава ищеца и е работила в банката до края на 2007г.
Запозната е с условията, при които са сключвани кредити със служители,
защото и тя е изтеглила кредит. Те са били сключвани при преференциални
условия по специална тарифа, която регламентира лихвените проценти,
такси, комисионни и други банкови продукти. Всеки служител е имал
възможност да сключва такъв договор за кредит. Те са били типови като само
в началната заглавна страница са се попълвали личните данни на
служителите, както за потребителски, така и за ипотечен кредит.
Служителите не са имали право да предоговорят условията. Лихвените нива
са били доста по- ниски от тези, които са били обявени в тарифата за
гражданите и другите клиенти на банката. След прекратяване на трудовото
правоотношение на служители с банката се е подписвал анекс към договора
за кредит, който е уреждал лихвените проценти или други условия. Този
анекс се е предлагал на служителя за подпис. Според свидетеля е имало
колеги, които са договаряли по- ниски нива на лихвен процент от тези за
гражданите. Това е било след напускане. След като е напуснала банката през
2007г. е имала преки контакти с бивши служители и са коментирали техните
взаимоотношения във връзка с ползвани кредити с „УниКредит Булбанк“.
След като свидетелят е напуснала банката условията са се запазили.
Съдът кредитира показанията на свидетеля като основаващи се на лични
впечатления за фактите, които излага. Той има преки впечатления от начина,
5
по които са отпускани договори за кредит на служители.
При така събраните доказателства първоинстанционният съд е уважил
предявените главни искове.
Пред въззивната инстанция е прието четливо копие на писмено
доказателство, приложено към исковата молба на стр.17 и 18 от делото на
СГС.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове
по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и при условията на евентуалност на основание
чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Въззивинят съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по
отношение на правилността му е обвързан от посочените в жалбата
основания- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
По правилността му.
Институтът на неоснователно обогатяване е уреден в ЗЗД. Той обхваща
три фактически състав, посочени в чл.55, ал.1 от ЗЗД. Първият е при начална
липса на основание и изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание. Още при самото получаване липсва основание за
разместване на благата от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Възможно е предаването/ даването да е станало без наличието на
някакво правоотношение./ ППВС № 1/28.05.1979г./ Начална липса на
основание следва да я има към момента на получаването на имуществото.
Съобразно разпределянето на доказателствената тежест, съгласно
чл.154 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже, че е дал нещо на ответника, а
ответникът трябва да установи основанието, на което го е получил.
Доказването на последното изключва неоснователно обогатяване. Всяка
страна има задължението да докаже всички факти, от които черпи за себе си
благоприятни правни последици. При недоказването им съдът следва да
приеме, че те не са се осъществили.
Ищецът извежда своето право от нищожността на чл.9.3 от договора за
6
кредит от 2008г. и този от 2010г. като неравноправна. Двете клаузи са
еднакви по значение и смисъл, поради което не могат да се приемат за
индивидуално уговорени. Служителите на банката, при искане за отпускане
на кредит, са подписвали предварително изготвени типови договори/ св. Й./.
И двете клаузи на чл.9.3 предвиждат при прекратяване на трудовото
правоотношение на кредитополучателя служител той изразява безусловно и
неотменяемо съгласие да продължи да обслужва и издължава кредита,
считано от датата на прекратяване на трудовия договор при условията,
установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица за лихвите, а
по отношение на комисионните- в Тарифата на Банката за размера на
дължимите й се комисионни към съответния момент на изискуемост. В чл.9.4
от договорите е предвидено за новите параметри да се подписва анекс. На
кредитополучателят е предоставено правото при освобождаване от работа да
погаси кредита изцяло без заплащане на такса – чл.9.2.
Банката като търговец има като основен предмет на дейност
приемане на депозити, финансов лизинг, обмен на валута и кредитиране в
това число отпускане на потребителски кредити или такива, обезпечени с
ипотека. Тя извършва финансова услуга по смисъла на пар.13, т.12, б. „б“ от
ДР на ЗЗП към приложимата редакция. Няма спор, че ответникът, ищец по
насрещните искове, е потребител на финансова услуга по смисъла на пар.13,
т.1 от ДР на ЗЗП. Според нея потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначение за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо
лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. В чл.2, б „б“ от Директива
93/13/ЕИО също се съдържа дефиниция за потребител, която смислово се
покрива с тази в българския закон. Тълкуването на клаузите, определящи
целите, за които двата договора за кредит са сключени по чл.20 от ЗЗД,
сочат, че те/целите/ излизат извън професионалната дейност на ищеца и
нямат връзка с нея. Поради това той отговаря на легалната дефиниция за
потребител, дадена в пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Качеството на администратор
на С. С. по смисъла на пар.1, б. „ б“ от ДР на ЗКИ, което е във връзка със
заеманата от него длъжност по трудово правоотношение, не изключва
качеството му на потребител по смисъла на ЗЗП. Той е сключил договорите
за кредит за лични нужди. Следователно по отношение на процесните
7
договори за кредит намира приложение ЗЗП.
Според общата дефиниция на чл.143 от ЗЗП неравноправна е всяка
клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не отговаря
на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. В
т.1-18 са изброени случаите, в които е налице неравноправност. В т.10 е
посочено, че е неравноправна клаузата, когато позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. Уговорките, които определят основния
предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат
преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на
договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за
изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка,
но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици
от сключването на договора. Прилагайки тълкуването на Съда на
Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО/ относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, че промяната на цената следва да се
налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които
да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за
изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява
вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва
възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
В случая чл.9.3 от договорите за кредит съдържат уговорка за
едностранна промяна на условията, при които първоначално е отпуснат
паричния ресурс. Не е дадено право на кредитополучателя да договаря
размера на възнаградителната лихва, комисионните и таксите, които й се
дължат. Т.е. тези две клаузи са неравноправни на основание чл.143, т.10 от
ЗЗП. Отпускането на кредита е станало при преференциални условия с
одобрението на банката, което не отменя качеството на потребител на ищеца
по смисъла на пар.13, т.1 от ДРЗЗП. Наличието на трудово правоотношение,
което създава привилегия във връзка с параметрите на кредита, не влияе на
валидността на клаузите в договора за кредит. Не са индивидуално
8
уговорени клаузите от него, които са пряко свързани с преференциалните
нива на договорната лихва и липсата на задължение за заплащане на такси и
комисионни. Видно от представените писмени доказателства е, че те са били
определени от банката предварително и са били валидни за всички
служители, включително и за ищеца. В чл.4 от договорите размерът на
лихвения процент е посочен с конкретно цифрово изражение, поради което
тази клауза следва са счита за написана на ясен и разбираем език и не
създаваща условия за неравноправност и недобросъвестност в отношенията
между банката и потребителя. Преддоговорните отношения между
кредитополучателя и кредитора, развили се преди окончателното сключване
на договора, не могат да рефлектират върху валидността на клаузите му.
Фактически уговореното в чл.9.3 от двата договора за кредит/2008г и 2010г./
не посочва конкретният размер на възнаградителната лихва, с която ще се
олихвява кредита след прекратяване на трудовия договор със служителя,
както и размерът на комисионните и таксите, които също стават дължими.
Не е сключен анекс към договорите за кредит, който да съдържа новите
параметри, при които ще продължи обслужването на предоставения заем. С
отпадането на трудовия договор следва да има ясни параметри на условията,
при които ще продължи ползването на финансовия ресурс. Това липсва в
клаузата на чл.9.3 от двата договора за кредит. Към тях не са неразделна част
лихвения бюлетин на банката за физически лица за лихвите и Тарифата за
размера на дължимите комисионни, за да може икономически по- слабата
страна да прецени как ще ползва предоставените средства.
Договорите за кредит са сключени при условие, свързано с наличието
на безсрочно трудово правоотношение, но не с оглед на личността. Този
извод се налага от факта, че всеки служител или администратор може да
поиска отпускане на кредит при посочените от банката условия във
вътрешните документи. Те не са строго индивидуални и имащи отношение
към всеки конкретен служител или администратор. Основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение не оказва влияние върху
договорите за кредит и тяхното съществуване, защото прекратяването на
едното не води до прекратяването на другото. На какво основание е
прекратен договорът на служителя не може да оказва влияние на размера на
лихвата, таксите и комисионните, доколкото те не трябва да са по-
неблагоприятни от валидните за останалите клиенти на банката и
9
евентуални кредитополучатели. Ако това е така, то служителят би бил
поставен в неравностойно положение спрямо тях. Поради изложеното
клаузата на чл.9.3 от договорите за кредит е неравноправна на основание
чл.143, т.10 и чл.147 от ЗЗП и поради това нищожна. Платените суми от
страна на ищеца във връзка с кредитите са при първоначална липса на
основание.
Дори и да се приеме, че чл.9.3 от двата договора е равноправна и
съответства на изискванията на ЗЗП, то тези суми се дължат на отпаднало
основание, доколкото споразумението от 10.06.2010г. е унищожено като
сключено при заплашване с влязло в сила решение. Основателни са и
исковете, предявени при условията на евентуалност.
От заключението на счетоводната експертиза се установява, че по
първия договор за кредит от 2008г. платената без основание възнаградителна
лихва е 29 789, 42лв. и за тази сума искът е основателен.
Претенцията за платени такси е основателна за 3 383, 28лв.
По втория договор за кредит от 2010г. надплатената договорна лихва е
42 251, 47лв. като платена без основание. Искът е основателен за предявения
размер от 41 676лв.
Претенцията за платени такси е основателна за 4 939, 59лв. или изцяло
според заявения в исковата молба размер.
Поради изложеното предявените искове са основателни и следва да
бъдат уважени.
Обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
По разноските.
На жалбоподателя не се дължат разноски.
На ищеца се дължат разноски при този изход на спора. В съдебно
заседание процесуалните представители на въззивника са направили
възражение по чл.78, ал.5 от ГПК по отношение на адвокатското
възнаграждение, претендирано от С. С. като разноски за настоящото
производство. Въззивният съд счита, че то е основателно. За целта прецени
размера му с оглед на фактическата и правна сложност на делото, вложените
10
усилия от пълномощника за защита на правата и интересите на страната пред
въззивния съд, както и че е депозиран отговор на въззивната жалба. Пред
САС не са събирани нови доказателства, които да променят фактическата
обстановка и да въвеждат нови обстоятелства, които да изискват становище
на ищеца, различно от вече изразеното по делото. С оглед на това
адвокатското възнаграждение без ДДС от 9 500 лв. следва да бъде намалено
на 4 750лв., а с ДДС 5 700лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260666/26.04.2023г. на СГС, ГО 29
състав, постановено по гр.д. № 4661/19г.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, гр. София, пл.
„Св. Неделя“ №7 чрез адв. Й. С. и адв. С. Ш. да заплати на С. Г. С., ЕГН
**********, гр. ***, ж.к. „***“*, бл.***, вх. *, ет.*, ап.** и със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Цар Шишман“ № 3, ет.1 чрез адв. Д. Г. сумата от 5
700лв./ пет хиляди и седемстотин/ разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11