№ 11532
гр. С., 03.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20231110107039 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Е. М. Е. срещу
/фирма/.
Ищецът твърди, че съгласно сключен с ответника предварителен
договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към
топлопреносната мрежа от 16.09.2010г., от страна на ответника било
възложено на ищеца да изгради за негова сметка нов енергиен обект за
доставка на топлинна енергия за присъединяване към топлопреносната мрежа
на жилищната сграда – етажна собственост, находяща се в /населено място/.
Посочва, че изградил съоръжение съобразно договореното. Поддържа, че
ответникът не изкупил изграденото съоръжение, но ползва същото от
момента на издаване на разрешението за ползване на благоустройствени
обекти № ДК-07-ЮЗР 28/16.03.2012г. Сочи, че собствеността върху
изграденото съоръжение следвало да бъде прехвърлена в срок до три години
от изграждането му, но това така и не се осъществило. Предвид това счита, че
за времето на ползването на съоръжението от ответника до прехвърляне на
собствеността /фирма/ дължи заплащане на обезщетение за ползването.
Твърди, че с решение от 25.01.2019г. по гр. д. № 2991/2018 г. по описа на
САС, и решение от 28.11.2020г. по гр. д. № 8710/2020г. по описа на СРС,
ответникът бил осъден да му заплати парични суми, представляващи
обезщетение за ползването на процесния обект за предходен на процесния
период. Поддържа, че и към момента ответникът не изпълнил задължението
си да изкупи съоръженията за присъединяване, както и да плати цена за
ползването им съгласно ЗЕ, а продължава да ги ползва без да заплаща цена за
това на ищеца. Ето защо ищецът претендира заплащане на обезщетение за
ползването от страна на ответното дружество на съоръженията, както и лихва
за забава.
1
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което
ответникът да бъде осъден да му заплати следните суми съобразно
направеното от ищеца и допуснато от съда в откритото съдебно заседание на
06.06.2023г. изменение на исковете, а именно: 14 386,48лв. – обезщетение за
ползването за периода 18.02.2020г.-07.02.2023г. съгласно пар. 4, ал. 4а от ЗЕ,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
плащане, и 1500лв. – лихва за забава за периода от 18.02.2020г. до
07.02.2023г.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения
срок, с който оспорва исковете. Посочва, че макар чл. 137, ал. 2 от ЗЕ да
предвижда, че топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на
съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите, то ищецът би се обогатил
неоснователно, получавайки претендираната сума, тъй като правото на
собственост върху съоръженията не е прехвърлено по негова вина, доколкото
не е представил необходимите за това документи и не може да черпи права от
собственото си противоправно поведение. Възразява, че ищецът е собственик
на процесното съоръжение. Поддържа, че не е налице необоснован отказ да
изкупи присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция, като липсват доказателства да е отправяно искане до ответника да
изпълни задължението си за изкупуване на обекта. Твърди, че дружеството
има право на ползване върху съоръженията. Прави възражение за изтекла
тригодишна погасителна давност на претендираните от ищеца вземания.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. пар. 4, ал. 4а от
ПЗР на ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 137, ал. 1-3 ЗЕ, при присъединяване на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод,
съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост. Изграждането на
съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с
топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие
заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите.
Собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в
срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за
присъединяване по чл. 138, ал. 1.
Според § 4, ал. 1 от ПЗР към ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи
от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на
влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните
енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от
преносното или от съответното разпределително предприятие в зависимост
от принадлежността на обекта към мрежите в 12-годишен срок от влизането в
2
сила на този закон. Според ал. 4, енергийните предприятия и собствениците
по ал. 1 не могат необосновано да отказват да изкупят или съответно да
продадат енергийните обекти. Нормата на ал. 4а (нова - ДВ, бр. 38 от 2018 г.,
в сила от 08.05.2018 г.) предвижда, в случай че сделката по изкупуване не е
осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в
срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да
плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и
мощността на съоръжението.
От материалите по делото се установява, че на 16.09.2010г. между
ответника и ищеца, последният в качеството на изпълнител, е сключен
предварителен договор, съгласно който трябва да бъде изграден нов енергиен
обект за присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда – ЕС,
находяща се в /населено място/. Предвидено е, че следва да бъдат изградени
присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция с
конкретно посочени характеристики. В чл. 7 е уговорено, че изпълнителят се
задължава да изгради за своя сметка строежа съгласно техническите условия
и изисквания, като до прехвърляне на правото на собственост върху строежа
на дружеството, изпълнителят е негов собственик.
От събраните писмени доказателства се установява, че на 17.11.2010г. е
издадено разрешение за строеж за изграждане на външен топлопровод по ул.
„З.“ на жилищната сграда, находяща се в УПИ I-7,8, кв. 168, а на 16.03.2012г.
е издадено разрешение за ползване на строежа.
С изготвения доклад по чл. 146 ГПК е отделено за безспорно между
страните, че през процесния период ответникът е ползвал изградените
съоръжения без да заплаща цена за ползването им.
По отношение на възражението на ответника за собствеността на
изградените съоръжения, са налице две влезли в сила съдебни решения
(Решение № 222/25.01.2019г., постановено по в. гр. д. № 2991/2018г. по описа
на САС, влязло в сила 20.03.2019г., отнасящо се за периода 22.04.2012г.-
22.04.2015г., и Решение № 20263423/28.11.2020г., постановено по гр. д. №
8710/2020г. по описа на СРС, потвърдено с Решение от 18.08.2022г.,
постановено по в. гр. д. № 2166/2021г. по описа на СГС и недопуснато до
касационно обжалване с Определение № 704/11.04.2023г., постановено по гр.
д. № 4633/2022г. по описа на ВКС, тоест влязло е в сила на 11.04.2023г., като
същото се отнася за периода 23.04.2015г.-17.02.2020г.), с които ответникът е
осъден да заплати на ищеца обезщетение за ползване на съоръженията за
предходен период, поради което и доколкото не се твърдят и установяват
нови обстоятелства, настъпили след влизане в сила на решенията, съдът
приема, че същите се ползват със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти, включително принадлежността на правото на
собственост. Единственият нов факт е периодът, за който е заведено
процесното дело, а именно 18.02.2020г.-07.02.2023г. Ето защо, основанието за
възникване на процесното задължение не може да бъде оспорвано на същите
основания, а именно, че ищецът не е собственик към момента на въвеждането
му в експлоатация, в който смисъл е и съдебната практика по аналогични
казуси - Решение № 3164/11.11.2022г. по в. гр. д. № 2153/2022г. по описа на
3
СГС, Решение № 1302/03.06.2022г. по в. гр. д. № 10348/2021г. на СГС и др.
По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-техническа
експертиза, съгласно която размерът на цената за ползване на процесните
съоръжения за периода 18.02.2020г.-07.02.2023г. по определените цени на
КЕВР съгласно методика, приета с протокол № 27/04.02.2008г., възлиза на
14 386,48лв.
В хода на настоящото производство не са изложени твърдения и
ангажирани доказателства за сключване на сделка между страните за
изкупуване на процесните съоръжения. Не са налице и доказателства за липса
на обоснован отказ по чл. 4 от пар. 4 от ПЗР на ЗЕ за изкупуване. Очевидно е,
че със заведените няколко искови молби за заплащане на обезщетение за
ползването на съоръженията, ищецът кани ответника освен да му заплати
дължимите суми, и да изкупи съоръженията. Липсват доказателства за поета
инициатива от страна на дружество в същата насока – изявление за желание
за изкупуване на съоръженията. С оглед на това, не може да се приеме за
основателно направеното възражение в отговора на исковата молба, че
ищецът не бил депозирал в ответното дружество необходимите документи за
извършване на процедурата по изкупуване, доколкото самото дружество не е
предприело никакви действия в тази насока. Сключването на сделка
представлява двустранен процес по формиране и изразяване на волеизявления
на две насрещни страни за обвързване при постигнато съгласие по
съществените елементи на сделката. При наличието на няколко влезли в сила
съдебни решения, с които дружеството е осъдено да заплаща обезщетение за
ползването на съоръженията, именно последното има интерес незабавно да
предприеме стъпки по изкупуване, а не да бездейства. В случая, доказателства
за проявено активно поведение от страна на дружеството няма. Дори и да се
приеме, че не са били налице предпоставките на §4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, това
не е равнозначно на възникване на право на ответника да ползва безвъзмездно
чуждата вещ, каквато безспорно представляват изградените от ищеца
съоръжения. В чл. 18 от сключения между страните предварителен договор е
уговорено, че дружеството има право да използва изградените от изпълнителя
съоръжения, но никъде не е уговорено, че това ще бъде безвъзмездно. Самият
закон изрично урежда възмездността на ползването – чл. 137, ал. 2 ЗЕ.
По изложените съображения, съдът приема, че предвиденото в чл. 137,
ал. 2 ЗЕ задължение за плащане на цена за ползването на съоръженията е
проявление на принципа за забрана на неоснователно обогатяване и при
липсата на договор за изкупуване на съоръженията, енергийното предприятие
дължи наем, респ. обезщетение за ползване на чужда вещ без основание, в
който смисъл са Определение № 551/04.07.2022 г. по гр.д.№ 3781/2021 г., IV
г.о. на ВКС, Определение № 326/06.06.2022 г. по т.д. № 1858/2021 г., I т.о. на
ВКС, Определение № 60587/23.07.2021 г. по гр.д.№ 3993/2020 г., IV г.о. на
ВКС, Определение № 592/10.11.2020 г. по т.д.№ 853/2020 г., II т.о. на ВКС и
др. Ето защо, в полза на ищеца се е породило вземане в размер от 14
386,48лв., представляващо обезщетение за ползването за периода
18.02.2020г.-07.02.2023г. на процесните съоръжения.
4
Ответникът своевременно е навел възражение за погасяване на
вземанията по давност, което е неоснователно. Предвиденото в чл. 137, ал. 2
от ЗЕ плащане на цена за ползване по своята същност е обезщетение за
ползване на чужда вещ без основание, което е частен случай на
неоснователно обогатяване. Според установена съдебна практика, в
хипотезите на неоснователно обогатяване е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД - така т. 7 на ППВС № 1/1979 г., Решение №
229/10.11.2014 г. по гр.д.№ 2796/2014 г., ВКС, I г.о., Определение №
704/11.04.2023г. по гр. д. № 4633/2022г., ВКС, IV г. о. Погасителната давност
започва да тече от деня на получаването на престацията /т. 7 на ППВС №
1/1979г./, като предвид началния период на вземанията – 18.02.2020г. и датата
на завеждане на исковата молба – 09.02.2023г., очевидно същите не са
погасени по давност.
Предвид изложеното, искът за главницата се явява изцяло основателен.
По акцесорния иск за лихва за забава:
Ищецът претендира лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главното
вземане за периода 18.02.2020г.-07.02.2023г., тоест периодът на акцесорното
вземане съвпада изцяло с периода на главното вземане. В съдебната практика
/Определение № 189/28.03.2017г. по т. д. № 137/2017г., I ТО на ВКС, Решение
№ 394/27.11.2015г. по гр. д. № 3034/2015г., IV ГО на ВКС и др./, е разяснено,
че неоснователно обогатилият се при общия фактически състав на чл. 59, ал.
1 ЗЗД, частна хипотеза на който е настоящият случай, не изпада в забава със
самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице.
Въпросът за началния момент на обезщетението за лихви върху размера на
обезщетението за ползването на недвижимия имот следва да се разреши по
правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Като всяко друго парично вземане, при
неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на
чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата (чл. 86, ал. 1
ЗЗД). В хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на
разместване на благата и не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Следователно, вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия
фактически състав на неоснователно обогатяване по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква
от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок
настъпва след покана на кредитора.
Съдът не споделя доводите на ищеца, че ответникът е поставен в забава
за плащане на процесните задължения с връчване на препис от исковата
молба за отговор по предходните производства. Към датата на завеждане на
исковите дела по предходните производства вземанията по настоящото дело
все още не са били възникнали, тоест били са бъдещи, а предмет на
предходните дела са били вземания за предишни периоди. Тези искови молби
не могат да поставят в забава ответника за настоящите вземания, тъй като
длъжникът може да бъде канен по чл. 84, ал. 2 ЗЗД да изпълни само вече
възникнало главно задължение, а не несъществуването към датата на
5
връчване на поканата. Длъжникът изпада в забава за в бъдеще, но за
вземания, които вече са възникнали. В този смисъл са Определение №
189/28.03.2017г. по т. д. № 137/2017г., I ТО на ВКС, Решение №
48/10.09.2012г. по т. д. № 237/2011г., II ТО на ВКС и др. Ето защо, не може да
се приеме, че с депозираните искови молби по предходни дела ищецът е
поставил в забава ответника за плащане на задълженията по настоящото дело,
което води като краен извод до неоснователност на исковата претенция по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски имат и двете
страни съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете.
Ищецът е доказал разноски в размер на 640,45лв. за държавна такса,
500лв. депозит за експертиза и 1800лв. за платено адв. възнаграждение или
общо 2940,45лв., които следва да му се присъдят 2662,81лв.
Ответникът не е доказал извършването на разноски, като претендира
юрк. възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на
150лв., от които следва да му се присъдят 14,16лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление /населено място/, да заплати на Е. М. Е., ЕГН: **********, с
адрес: /населено място/, на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. пар. 4, ал. 4а от ПЗР
към ЗЕ сумата от 14 386,48лв., представляваща дължима цена за периода
18.02.2020г.-07.02.2023г. за ползването на енергийните обект и съоръжения на
жилищната сграда, находяща се в /населено място/, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 09.02.2023г. до окончателно
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2662,81лв.,
представляваща разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от
1500лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода
18.02.2020г.-07.02.2023г.
ОСЪЖДА Е. М. Е., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/, да
заплати на /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление
/населено място/, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 14,16лв.,
представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6