Р Е
Ш Е Н
И Е №203
гр.Кюстендил, 19.07.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, пети състав, в открито заседание на двадесет
и седми юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Р.
С.
като разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№192/2019г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава Двадесета „Въззивно
обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивната жалба на „* ЕООД, с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление в гр.С., бул. *** №, бл., вх.В, представлявано от управителите С. Н.
и И. Г., подадена чрез пълномощника ю.к.К. А. (с пълномощно приложени към
жалбата), против решение №63 от 25.01.2019г. на Районен съд (РС) – Дупница,
постановено по гр.д.№2102/2018г. по описа на съда.
С обжалваното
решение е отхвърлен като неоснователен предявения от „* ЕООД, с посочени
по-горе ЕИК, седалище и адрес на управление, против Д.В.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, установителен иск за съществуване на вземане за сумата от
*лева, дължима по сключения между страните договор за револвиращ заем
№**********/21.12.2011г., за която сума ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№1549/2018г. по описа на РС-Дупница, както и е осъдил
дружеството да заплати на Д.В.Н. сумата от *лева, представляваща направените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението се
обжалва изцяло, като се прави оплакване за неговата неправилност. Претендира се
отмяната му и постановяване на решение, с което искът да бъде уважен и да се
присъдят на страната сторените разноски, в това число и за възнаграждение за
юрисконсулт.
Според
жалбоподателя, порочността на обжалваното решение се изразява в следното:
Неоснователно и
недоказано съдът е приел нищожност на договора и общите условия, поради неравноправност
на уговорките. Нормата на чл.143 от ЗЗП съдържа неизчерпателен списък с примери
за неравноправни клаузи, наличието на каквито следва да се преценява за всеки
отделен случай, с оглед обстоятелствата по делото, което в случая не е било
сторено. Законът за защита на потребителите транспонира Директива 93/13/ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските договори, съдържа дефиниция на
понятието за неравноправна клауза – 1/ да не е индивидуално уговорена; 2/ да
води до значително и неоправдано неравновесие в правата и задълженията на
страните по договора; 3/ неравновесието да е от такова естество, че да може да
ощети потребителя и 4/ неравновесието да е в противоречие с принципа на
добросъвестността. Жалбоподателят сочи, че преценката относно неравноправния
характер на дадена клауза изисква да не се подхожда субективно, а да се
използват единни и надеждни критерии, а в случай, че се констатира отклонение
от нормативната уредба, трябва да се търси отговор на въпроса доколко то е
оправдано и дали не е наложено от спецификите на конкретния отрасъл. Обръща се внимание, че ако дадена клауза не е
уговорена индивидуално, от това не следва, че е неравноправна, като се сочи, че
в конкретния случай възнаградителната лихва е била уговорена индивидуално, въз
основа на искане на ответника, поради което клаузата за лихва не би могла да е
неравноправна. Изтъква се още и, че съгласно чл.145 ал.1 от ЗЗП, основният предмет на сключен с потребител
договор не подлежи на преценка за неравноправност, каквато хипотеза, според дружеството,
е налице в настоящия случай. Наред с това се сочи, че задължението за плащане
на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит, произтича от самия закон,
регламентиращ потребителските кредити, които по дефиниция са възмездни, без да
съществува законово ограничения относно размера на лихвата.
Във въззивната
жалба се изразява и недоволство от механичното прилагане на съдебна практика,
без да се изследват особеностите на конкретния случай.
Жалбоподателят
счита, че районният съд е бил длъжен да изследва въпроса какви са добрите нрави
в обществото в областта на небанковото кредитиране и дали конкретно уговорения
лихвен процент кореспондира на същите, което съдът не бил сторил. Твърди се, че
небанковото кредитиране се характеризира с многократно по-скъп финансов ресурс,
в сравнение с банковото кредитиране, с оглед факта, че небанковите финансови
институции не могат да осъществяват влогонабиране и цената на ресурса, който
предоставят те, надвишава размера на законната лихва, както и с оглед по-високия
риск, който тези институции поемат. Сочи се, че значителна част от хората се
съобразяват с норми на поведение, които допускат възнаграждението за кредитора
по т.нар. „бърз“ кредит да достига 200%. Жалбоподателят сочи, че с изменение то
на ЗПК от 2014г. е въведен максимален размер на годишния процент на разходите,
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, което е 50 %. При липсата на
законодателно наложен максимален лихвен процент, не би могло да е налице
недействителност поради противоречие с добрите нрави за нещо, което е позволено
от закона. Дружеството прави извод, че при небанковото кредитиране размерът на
законната лихва или нейният двукратен или трикратен размер не можа да служат
като критерий за понятието за добри нрави. При този тип сделки трябва да се
изследва логиката на отношенията между страните, действащия пазар на този вид
кредити и мотивите на законодателните изменения в ЗПК от 2014г. Обръща се
внимание и върху факта, че процесният договор представлява търговска сделка,
чиито правила се прилагат и по отношение на кредитополучателя, а по дефиницията
на чл.430 ал.2 от ТЗ заемателят дължи заплащане на лихва по кредита – страните
могат да уговарят размера на възнаградителната лихва, но не и дали да има
такава въобще.
Идентични правни
доводи се излагат и във връзка с приетата от първостепенния съд неравноправност
на клаузата за договорното възнаграждение, която не отговаря, според
дружеството, на критериите за неравноправност – общи и специални по ЗЗП. Твърди
се, че в конкретния случай размерът на договорното възнаграждение е бил
значително намален при одобрението на кредита, което е било в полза на
кредитополучателя, с което той и се е съгласил, като самата клауза е била
договорена индивидуално.
На следващо
място, жалбоподателят намира за неоснователно и недоказано твърдението на съда,
че след прекратяването на договора настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането не е била изрично обявена на длъжника. Сочи се, че дружеството –
кредитор е небанкова финансова институция, по отношение на който е неприложим
Закона за кредитните институции, съответно – и чл.60 ал.2 от този закон, чието
предписание мотивира ВКС в ТР№4/2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК да приеме, че
за да настъпи предсрочна изискуемост е необходимо, освен друго, банката да е
обявила на длъжника това. В жалбата се аргументира разбиране, че т.18 от
посоченото Тълкувателно решение не касае небанковите финансови институции. В
конкретния случай, в чл.12.3 от Общите условия било предписано при какви
условия ще настъпи автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, които са се осъществили, поради което предсрочната
изискуемост на всички задължения по договора е била настъпила. Дори тази теза
да не бъде споделена, се застъпва разбирането, че вземането на кредитора
съществува за неизплатената част на задължението, съставляваща сбора на
непогасените вноски с настъпил падеж до приключване на устните състезания, в
случая – всички вноски, които неправилно не са били присъдени.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – Д.В.Н., чрез пълномощника му
адв.ст.И. от АК-С. е подал отговор на същата. В отговора се изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение, което се моли да бъде потвърдено.
Страната
заявява, че поддържа всички доводи, съдържащи се в подадения в срока по чл.131
от ГПК отговор на исковата молба относно приложимостта на императивната
разпоредба на чл.146 от ЗЗП за нищожност на неравноправните клаузи. Възразява
се срещу твърдението на жалбоподателя, че параметрите на процесния договор са
били уговорени по искане на Н., тъй като се касае за договор, сключен при общи
условия, върху чиито клаузи кредитополучателят не е могъл да влияе.
В отговора на
въззивната жалба е разгледано задължителното съдържание на договорите за
потребителски кредит, уредено в чл.22 от ЗПК, като е застъпено разбирането, че
отсъствието на някой реквизит води до недействителност на договора. Отбелязва
се, че в процесния договор липсва ясно разписана методика за формиране на
годишния процент на разходите по кредита. Сочи се, че според т.2 от Общите
условия, заемополучателят попълва предварително параметрите на исканията за
заема, като окончателните условия на кредита се определят от кредитора
впоследствие и договорът влиза в сила от този момент – с подписването му от
заемодателя. Въззиваемият възразява да му е бил предоставен екземпляр от общите
условия, с които не е бил запознат и не е подписал, както и не му е бил
предоставен погасителен план. Направено е оплакване, че договорът противоречи
на чл.11 и чл.12 от ЗПК. В договора не е била конкретизирана и валутата на
отпуснатата сума и на подлежащите на заплащане суми. Размерът на уговорения
ГПР, според Н., е в противоречие с добрите нрави, тъй като е несъответен на
интереса и на двете страни от сключване на договора и необосновано високият му
размер води до нееквивалентност на престациите. Счита се за правилен извода на
съда, че кредиторът не е довел до знанието на кредитополучателя обявената
предсрочна изискуемост, поради което договорът не е бил прекратен на
претендираното основание, а признаването на вземане за вноските с настъпил
падеж би довело до разглеждане на претенцията на различно незаявено основание.
Претендира се присъждане на сторените от страната разноски.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени становищата
на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания
съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на
ДнРС следва да бъде отчасти потвърдено. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд,
в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на
валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал. Окръжният съд я споделя изцяло и не
намира необходимост от нейното преповтаряне, като препраща към фактическите
изводи на ДнРС, още повече, че пред ОС-Кюстендил не са допускани доказателства, които да предполагат допълване или коригиране на фактите по делото.
Първостепенният
съд е постановил правилен като краен резултат съдебен акт, макар съображенията
за това да не се споделят изцяло от въззивния съд. Посоченото се основава на
явното разминаване между естеството на вземането, заявено от дружеството по
реда на чл.410 от ГПК и това, предявено по реда на чл.422 ал.1 от ГПК с
разгледаната искова молба, което разминаване не е съобразено от ДнРС.
Предмет на
заявлението, подадено от „* ЕООД на 27.07.2018г. е било парично вземане за сума
в размер на *лева, представляващо
главница по договор за потребителски кредит с №********** от 05.03.2013г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на
вземането. В заявлението изрично е посочено, че по договора са били дължими 0
лева такси, 0 лева неустойка и 0 лева лихва за забава. Като обстоятелства, от
които произтича вземането, заявителят е посочил сключването на договора, по силата
на който на Н. е била предоставена в заем определена сума, която е следвало да
се върне разсрочено – на 48 месечни вноски от по *лева, както и неизпълнението
от страна на кредитополучателя на задължението да заплаща договорените вноски,
като след погасяването на 10 вноски същият изпаднал в забава. Дружеството е
посочило още, че при осъществяване на предвидените в договора предпоставки
цялото вземане е станало автоматично предсрочно изискуемо на 05.03.2013г., от
която дата договорът се считал прекратен.
От твърденията в
исковата молба, подадена при условията на чл.422 ал.1 от ГПК, става ясно, че
предоставената на Н. с договор за револвиращ заем от 21.12.2011г. сума е
възлизала *лева. Същата, според ищеца, е подлежала на разсрочено връщане, но
наред с нея ответникът дължал и годишен процент на разходите в размер на 144.66
%; годишен лихвен процент в размер на 97.64 %; лихвен процент на ден – 0.27 %;
сума на всеки револвинг – *лева; договорено възнаграждение при револвинг – *лева,
при размер на револвинга *лева. Или общо дължимата по договора сума, според
ищеца, е възлизала на *лева. Препращайки към приложено към исковата молба
извлечение по сметка, ищцовото дружество е пояснило, че Н. е погасил изцяло
първите десет вноски и отчасти единадесетата, заплащайки общо *лева, с които е
погасил *лева от главницата, а с остатъка до общо заплатената сума е погасил
лихва. Ищецът е посочил още, че на основание чл.10.3.1 от Общите условия към
договора, поради просрочване на 1 месечна вноска с повече от 30 дни, е
настъпило автоматично прекратяване на договора, считано от 05.03.2013г., при
което цялото вземане в размер на *лева, явяващо се като разлика между дължимата
и платената сума, е станало изискуемо, за което длъжникът бил уведомен.
В подадения в
срока по чл.131 от ГПК отговор ответникът е направил множество възражения, но във връзка с твърдяната
предсрочна изискуемост е изразил следното становище: „Както е посочено и в
исковата молба, съгласно чл.10.3.1 от Общите условия настъпва автоматично
прекратяване на договора, което се е случило на 05.03.2013г.“ (вж.л.32 от
делото на ДнРС) Oтветникът не е възразил, че предсрочната изискуемост не му е била съобщена.
Напротив, позовал се е на настъпването на такава, приемайки, че от датата,
сочена от ищеца – 05.03.2013г., цялото вземане е станало изискуемо, което пък е
обвързал с възражението си за погасяване на вземането по давност.
Така, очертан
предметът на спора, е предполагал изследването на въпросите дали по сключения
между страните договор е била предоставена в заем сума, в какъв размер, била ли
е върната – изцяло или отчасти - от ответника, съответно – погасило ли се е по
давност вземането му. Установителният
иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
е обусловен от издадената заповед за изпълнение, поради което предметът на
делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното
производство. И тъй като в случая, както в заявлението, така и в издадената
заповед за изпълнение вземането в размер на *лева е с посочено основание „главница“ по договор за потребителски
кредит липсва възможност за установяване в хода на исковия процес
съществуването на вземания от каквото и да било друго естество – договорни
лихви, годишен процент на разходите, възнаграждения при револвинг, неустойки и
т.н. Ето защо, всички доводи, свързани с последните са ирелевантни за спора,
стоят извън предмета на производството и не е следвало да бъдат обсъждани от
районния съд, респективно – не могат да бъдат предмет на проверка и от
въззивния, независимо от пространните изложения в тази посока, съдържащи се в
жалбата и в отговора. В този смисъл, всички възражения, свързани с нищожност на
договорни клаузи, неравноправност на такива и с наличието или липсата на
противоречие със закона или с добрите нрави не следва да се обсъждат, тъй като
те касаят вземания, чието естество е различно от заявеното от дружеството по
реда на чл.410 от ГПК, т.е. такива, които не са и не могат да бъдат предмет на
предявения установителен иск.
Главницата по договор за паричен заем
представлява подлежащата на връщане предоставена от заемодателя на заемателя
сума. В случая, не е спорно, че по силата на сключения договор, на Н. е била
предоставена в заем сума в размер на *лева. Ищецът е твърдял, че поради забава
при плащането на погасителните вноски от страна на ответника, се е осъществила
договорната хипотеза цялото вземане по договора да стане предсрочно изискуемо,
което е станало факт на 05.03.2013г. Както вече се посочи по-горе, ответникът в
отговора на исковата молба не е възразил срещу настъпването на твърдяната
предсрочна изискуемост, нито е противопоставил възражение, че не е бил уведомен
за упражненото право на кредитора. Напротив, обвързал е с това своето
правопогасяващо възражение за изтекла давност. След като Н. не е оспорил, че е
бил уведомен за предсрочната изискуемост на цялото вземане, неправилно
първоинстанционният съд е приел, че такава не е настъпила. Настоящият състав
счита, че предвид липсата на спор между страните по този въпрос, следва да се
приеме за доказано твърдението на дружеството за настъпила предсрочна
изискуемост на цялото вземане по договора, в това число и на вземането за
главница, считано от 05.03.2013г.
Исковата
претенция за връщането на главницата по договора е неоснователна, тъй като
вземането се е погасило с изтичането на общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД. Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Както се прие по-горе, вземането е станало
изискуемо на 05.03.2013г. Давността по чл.110 от ЗЗД изтича на 05.03.2018г. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, водещо до прекъсване на давността, е
подадено на 27.07.2018г., т.е. след като давността е изтекла, поради което
своевременно направеното от Н. възражение се явява основателно и налага
отхвърляне на предявения иск.
По изложените съображения, решението на ДнРС следва
да се потвърди изцяло.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на
въззивното дружество не се следват разноски. Въззиваемият не е доказал да е
сторил такива.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ
Р Ж Д А В А изцяло решение №63 от 25.01.2019г. на Районен съд – Дупница, постановено по
гр.д.№2102/2018г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.