Мотиви по в.н.о.х.д. № 93/2018 г.
по описа на ГОС, НО, въззивен състав
С присъда от 23.07.2018 г. по н.о.х.д. № 1244/2017 г.
Габровски районен съд е признал подсъдимия В.К.В. за невиновен в това на
03.01.2017 г., в гр. Габрово, на ул. „Видима“, с цел да набави за себе си
имотна облага да е принудил В.В.И. чрез сила – нанасяне на удари с крак от
табуретка, да извърши нещо противно на волята му, а именно да се
разпореди, като му предаде следните свои движими вещи – 1 бр. телевизор „Samsung“,
1 бр. лаптоп „Acer“, 1 бр. настолен компютър „Asus - Deluxe”, 3 бр. гири, 2 чифта обувки, 2 бр.
якета, 1 бр. буфер, 5 бр.
тонколони, 1 бр. разклонител, 1 бр. професионален фотоапарат „Canyon”, 1 бр. клавиатура и 1 бр. мишка за компютър, с което да му
е причинил имотна вреда в размер на 1 622,00 лева, поради което и на основание
чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 214,
ал.1 от НК. С постановената присъда е отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявения от В.В.И. против В.К.В. граждански иск за заплащане на сумата от 1
622,00 лева, представляваща причинените му от деянието имуществени вреди.
В законоустановения в НПК срок срещу присъдата е депозиран
протест. Чрез него прокурорът е изразил недоволство от оправдателната присъда,
като приема същата за неправилна. Счита, че от съвкупния анализ на
доказателствата не може да се направи извод, различен от този за безспорна
доказаност на обвинението. Акцентира върху показанията на свидетеля И., дадени
на 01.02.2018 г., като намира, че на тях следва да се даде вяра, а не на тези
от 17.05.2017 г., тъй като се подкрепяли от първоначално заявеното от него при
подаване на сигнала за извършено престъпление. Именно с показанията, давани
няколко пъти след тези от 17.05.2017 г. И. е описал последователно и
безпротиворечиво правилната фактическа обстановка около извършеното
престъпление и е обяснил защо на посочената дата е дал лъжливи показания,
посочва представителят на прокуратурата. Сочи, че от приетата по делото
съдебнопсихиатрична експертиза се установява, че св. И. е с „дисхармонична
личностна структура“, което състояние може да доведе до по-лесното му
повлияване, което е и способствало да стане жертва на инкриминираното деяние.
Счита, че показанията на И. се подкрепят от тези на св. Г., както и на св. Д.,
дадени пред съдия в хода на досъдебното производство доколкото същите
кореспондират с показанията на пострадалия. С тях кореспондира и вещественото
доказателство по делото – диск със запис на сигнала за извършено престъпление.
Въз основа на изложеното моли съда да отмени присъдата и да постанови нова, с
която да признае подсъдимия В.В. за виновен в извършване на престъпление по
чл.214, ал.1 от НК, като му наложи наказание „лишаване от свобода“ в размер на
две години и „глоба“ в размер на 1 500 лв.
По делото е постъпила и въззивна жалба, подадена от адв. С.И.,
ГАК, като повереник на В.В.И.. Адвокат И. твърди, че в първоинстанционната
присъда липсва анализ на доказателствата, като акцентира върху необоснованото
кредитиране обясненията на подсъдимия, които грубо противоречали на
доказателствената съвкупност. Сочи, че в мотивите на присъдата няма коментар за
това какви са причините гражданския иск да бъде отхвърлен. Твърди, че с
изхвърляне на вещите, както подсъдимият сочи, че е направил, на гражданския
ищец е нанесена имотна вреда, независимо от това дали деянието представлява
престъпление, и подсъдимият следва да понесе деликтната отговорност, предвидена
в чл.45 от ЗЗД.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция прокурорът
поддържа въззивния протест и моли за отмяна на
първоинстанционната присъда. Счита, че правната оценка на фактите по делото
следва да бъде съобразена с показанията на пострадалия, дадени в съдебно
заседание, проведено на 01.02.2018 г. Намира, че тези показания пострадалият е
възпроизвел още към момента на подаване на жалбата в РУ пред св. Х.И. и след
това пред св. П.П., като през целия процес последователно поддържа една и съща
фактическа обстановка, с единственото изключение – проведения разпит на
17.05.2017 г. Моли съда да не кредитира показанията, дадени на тази дата, доколкото
същите са депозирани вследствие на заплаха. Акцентира върху това, че
показанията на пострадалия се подкрепят и от останалите свидетелски показания,
както и от заключението на съдебнопсихиатричната експертиза и вещественото
доказателство със записан разговор на тел.112. Пледира подсъдимият да бъде
признат за виновен, като му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ от
две години и „глоба“ в размер на 1 500 лева.
Повереникът на гражданския ищец – адв. И. се присъединява
към протеста и поддържа въззивната жалба. Счита първоинстанционната присъда за
неправилна и по отношение на гражданския иск, като акцентира върху тезата,
възприета от подсъдимия. В обясненията си пред съда той твърдял, че е взел
вещите, за да ги съхранява, по молба на пострадалото лице, а на въпроса на съда
къде се намирали сега тези вещи отговаря, че ги е изхвърлил. Според адв. И.
тази позиция категорично сочи какви са били намеренията на подсъдимия, а именно
– да извърши процесното деяние. Сочи, че няма как подсъдимият да е с добри
намерения, след като е преследвал с колата си пострадалия, спрял е на улицата
до него и му е задал въпросите „Защо се крием?“ и „Какво правим сега?“. Намира
акта на районния съд за немотивирам и по-специално в частта за гражданския иск,
като счита, че независимо от това дали деянието има престъпен характер, то изхвърлянето
на вещите от подсъдимия представлява деликт и за него следва да е носи
гражданска отговорност.
Защитникът - адв. Т. намира
присъдата за правилна и мотивирана. Посочва, че единственото доказателство,
подкрепящо обвинителната теза, са показанията на гражданския ищец И..
Показанията на полицейските инспектори, както и тези на майката на св. И.
единствено преповтаряли чутото от самия него, без същите да са очевидци на
твърдяното деяние. Акцентира върху противоречията в показанията на И., дадени
на 17.05.2017 г. и тези от 01.02.2018 г., като намира първите за достоверни.
Сочи също, че съдебнопсихиатричната експертиза установявала манийно депресивно
състояние, което превръщало св. И. в лесно манипулируем и лесно влияещ се от
различни фактори, което според него водело до невъзможност да му се дава вяра.
По отношение на твърдението на св. И. за притежаването на два лаптопа счита, че
не са представени доказателства за това. Във връзка с вещите, предмет на
гражданския иск, твърди, че същите не са били отнети, а са били дадени на
подсъдимия доброволно от св. И.. В заключение моли съда да потвърди
оправдателната присъда.
Подсъдимият В.К.В. се съгласява с
казаното от своя защитник, като в последната си дума твърди, че не е извършил
престъплението, за което е предаден на съд и моли оправдателната присъда,
издадена от първата инстанция, да бъде потвърдена.
Габровски окръжен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и след като извърши цялостна служебна
проверка на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намери за
установено следното:
Подсъдимият В. и св. В.И. били познати
от ученици. Преди години, когато учели в едно училище, подсъдимият заедно със свои
приятели често заплашвали св. И. с побой. Известно време преди инкриминираната
дата подсъдимият изнудвал св. И. за пари, които последният не му дължал. Така
няколко пъти св. И. му давал суми от по 50, 100 или 150 лева, под страх от
физическа разправа с него, след което спрял да го прави, като се криел и не му
вдигал телефона. Така се стигнало до датата 03.01.2017 г., когато св. И. имал
среща при книжарница „Сокол“ в гр. Габрово със св. Д.. Докато вървял натам
подсъдимият го настигнал с личния си автомобил и го накарал да влезе в него.
Продължили по пътя, взели и Д.от мястото на срещата им, след което подсъдимият
попитал И. какво става с парите му, както и дали има някой в дома му в момента.
Когато разбрал, че И. не разполага с пари и живее сам, потеглил към адреса на
дома му. Тримата се качили в апартамента, след което подсъдимият, ядосан,
хванал една табуретка и я счупил, като с единия й крак ударил св. И. два-три
пъти по лакътя, като го попитал дали има пари или маркови дрехи. Когато
установил, че няма да вземе пари от И., подсъдимият принудил последният да му
даде голяма част от движимите вещи, намиращи се в дома му, а именно: телевизор
„Samsung“, 1 бр.
лаптоп „Acer”, настолен
компютър „Asus – Deluxe”, 3 бр. гири, 2 чифта обувки, 2 бр. якета, 1 бр. буфер, 5 бр
тонколони, 1 бр. разклонител, 1 бр. професионален фотоапарат „Canyon”, 1 бр.
клавиатура и 1 бр. мишка за компютър на обща стойност – 1 622 лева. Свидетелят И.,
подтикнат от страх за собствената си сигурност и тази на семейството му, дал на
подсъдимия описаните по-горе вещи. Подсъдимият ги взел, като му казал, че докато не получи парите си, няма да му ги
върне.
След като излезли от апартамента В. и Д. си
тръгнали, а И. се срещнал с баща си, за да му иска пари, така че да може да си
върне вещите, от които е бил принуден да се лиши. Като научил за случилото се,
баща му го посъветвал да се обади на тел.112 и да съобщи за извършеното
престъпление. На телефона за спешни случаи го посъветвали да подаде жалба в
полицията, като на 05.01.2017 г. св. И. сезирал органите на реда, след което
било образувано досъдебно производство.
Така изложената фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на следните доказателствени източници: гласни доказателства – свидетелските
показания на В.И. /л.49 – 52/, включително прочетените по реда на чл.281, ал.1,
т.1 от НПК показания от досъдебното производство /л.43 – 44 от д.п/;
свидетелските показания на Д.Д. /л.53 – 55/, включително прочетените по реда на
чл.281, ал.1, т.1 от НПК показания от досъдебното производство /л.47 от д.п/;
свидетелските показания на Н.Г./л.52 – 53/, Х.И. /л.52/, П.П. /л.68/;
обясненията на подсъдимия /л.90 – 91/; писмени
доказателства – справка от Vivacom /л.74/, справка за съдимост /л.33/,
заложен билет № 1090/16.12.2016 г.; веществени
доказателства – CD диск относно постъпил сигнал на тел.112; изготвени по делото експертизи –
съдебнооценителна експертиза /л.58 – 60 от д.п./ и съдебнопсихиатрична
експертиза /л.81 – 86 от д.п./.
Въз основа на гореизложеното настоящият състав
намира, че възприетите от първоинстанционния съд фактически положения са
неправилно установени, като при оценката им са допуснати логически грешки.
Районен съд – Габрово необосновано е гласувал вяра
на показанията на св. Д.Д., както и на обясненията на подсъдимия. В тази връзка
съдът е изложил неубедителни доводи, които настоящият състав не споделя. При
анализа на доказателствения материал и след щателна проверка на показанията на
свидетелите, настоящият въззивен състав достигна до различни изводи, като
намира, че фактическите констатации на съда досежно деянието, неговия
механизъм, както и авторството му без основание са базирани върху
горепосочените доказателствени източници. Съдът неправилно е констатирал и
липса на обективно съществуващи противоречия в доказателствения материал, на
който се е позовал.
Основен доказателствен източник относно включените в
предмета на доказване обстоятелства са показанията на пострадалия – В.И..
Настоящият състав намира, че те представляват сигурна доказателствена основа
досежно всички релевантни за делото факти. Самият И. като пострадал е основен
очевидец на деянието и няма причина показанията му да се определят като
недостоверни. Първоинстанционният съд е акцентирал върху същественото
противоречие, което се наблюдава между показанията му, дадени пред съдия на
17.05.2017 г. и тези, дадени в съдебна фаза на процеса от 01.02.2018 г. Факт е,
че такива противеречия са налице, но районният съд е изключил показанията на
този свидетел, позовавайки се на показанията на св. Д., в които също се
наблюдават съществени противоречия.
На 23.05.2017
г. св. Д. е бил разпитан пред съдия, като твърди, че, когато тримата се намирали
в апартамента на И., подсъдимият е бил ядосан и е счупил крака на табуретката в
хола, вследствие на което И. му дал инкриминираните вещи. При проведен на
01.02.2018 г. разпит в съдебно заседание последният изнася пред съда други
факти, а именно че подсъдимият е бил весел, атмосферата била спокойна и крак на
табуретка не е бил чупен. След констатиране на противоречието, съдът е прочел
показанията му от 23.05.2017 г., след което Д.заявява, че щом е казал такова
нещо в първоначалните си показания, може би така се е случило. Наличието на
това съществено разминаване няма как да бъде сигурна основа за направените от
районния съд изводи за несъставомерност на деянието. На следващо място, в
съдебна фаза Д.твърди, че пострадалият напълно доброволно, като подарък, е дал
всички описани вещи на подсъдимия, който първоначално не ги искал, но после приел
дарствения жест. Причината била задлъжнялостта на И. към него и невъзможността
да му възстанови парите. По-нататък свидетелят сочи, че И. се чул с баща си по
телефона, за да му иска пари, които да върне на подсъдимия, като след напускане
на апартамента И. се отправил към баща си, за да вземе въпросните пари. В тази
връзка логически необяснимо е как И. подарява инкриминираните вещи на
подсъдимия, за да погаси дълга си и в следващия момент тръгва да търси пари, за
да даде и тях на подсъдимия. Също житейски алогично и некореспондиращо с
останалите факти, изнесени от Д., се явява и последващото поведение на И., а именно това, че последният се е обадил
на Д.малко след случилото се и му е казал, че възнамерява да подаде жалба в
полицията по повод стореното от подсъдимия. Ако обстановката е била спокойна,
дори весела, както твърди Д., както и ако вещите бяха дадени в знак на
благодарност и с дарствено намерение, едва ли И. би подал сигнала до тел.112 и
в последствие би депозирал жалба в полицията.
Освен вътрешно противоречиви, показанията на св. Д.не
кореспондират и с обясненията на подсъдимия, които той дава в последното
съдебно заседание. В.В. твърди, че И. му дал вещите си, тъй като се притеснявал
за това да не ги заложи. Подсъдимият твърди, че е взел вещите, за да ги пази, а
в същото време казва, че ги е изхвърлил, защото настолният компютър се развалил,
а за останалите дори не дава обяснение. Предпочел е да изхвърли телевизор,
настолен компютър, дрехи, вместо гирите, които единствено е оставил. Оттук
следва, че освен неподкрепящи показанията на Д., обясненията са и вътрешно
противоречиви и нелогични. Въпреки това, обаче, първоинстанционният съд е
основал изводите си за липса на престъпление изцяло въз основа на тях и на тези
на св. Д.. Настоящият състав намира обясненията на подсъдимия в по – голямата им част за такива,
представляващи единствено защитна версия, а не източник на доказателства и като
такива не ги взема предвид при изграждане на фактите по делото.
Показанията на пострадалия И. в пълна степен и
последователно описват датата на деянието, механизма му, авторството и цялата
хронология на събитията. По изложените по-горе съображения съдът кредитира
показанията на Д. само в частта, в която посочва, че подсъдимият е бил ядосан и
е счупил крак на табуретка. С този крак, както посочва И., подсъдимият го е
ударил по левия лакът, което от своя страна е принудило пострадалия да се
разпореди с вещите си, под страх от последваща и по-сериозна физическа принуда.
Това, че подсъдимият в миналото е упражнявал някакъв вид насилие спрямо пострадалия,
многократното изнудване, агресивното поведение в дома му, както и удара със
счупения крак на табуретката, са създали у пострадалия основателен страх, който
от своя страна го е подтикнал към разпоредителните действия. От друга страна,
според приетата по делото съдебнопсихиатрична експертиза, пострадалият страда
от „Дисхармонична личностна структура“, което заболяване до някаква степен го
превръща в по-податлив на заплахи.
От всички проведени разпити на св. И., само на
17.05.2018 г. последният дава показания, в които отрича преди това казаното. За
да прочете само показанията от тази дата, съдът е констатирал именно
еднопосочност и безпротиворечивост в останалите проведени разпити на този
свидетел, а именно тези от 29.05., 30.05. и 01.02.2018 г. Настоящият състав
кредитира показанията му в цялост, т.е и в частта, в която обяснява причината
за това противоречие, а именно упражнената заплаха спрямо него от човек с
прякор „П. Ч.“. Доколкото показанията му относно фактите, подлежащи на доказване,
се подкрепят и от останалия доказателствен материал, въззивният съд не намира
причина да не ги кредитира и в частта относно причината за дадените лъжливи
показания. Свидетелката Г. и майка на пострадалия изнася пред съда факти, които
изцяло подкрепят казаното от него. Житейски оправдано е за случилото се
пострадалият да сподели на близките хора от семейството си. Хронологично и
последователно Г. пресъздава деянието, както и последващите събития. Факта,
отнасящ се до причиненото му насилие, довело до даване на лъжливите показания,
се подкрепя и от казаното от нея. Самата тя казва пред съда, че някакъв познат
на В. е чакал сина й пред входа, като го е сплашил.
Казаното от И. и Г. се подкрепя и от показанията на
полицейските служители – П.П. и Х.И.. П.П. е полицейският служител, пред който В.И.
е подал жалбата си под формата на сигнал, а Х.И. е този, пред който е дал
обяснения. И двамата потвърждават казаното в съдебно заседание от И., като показанията
им са хронологични и последователни.
Свидетелите Л.К., Н.Д. и К.К. изнасят пред съда
факти, които са извън предмета на доказване и като такива не допринасят за
изясняване обстоятелствата по делото. Прави впечатление, че тези свидетели не
са разпитвани в хода на досъдебното производство, а подсъдимият ги води едва в
края на съдебното следствие пред първа инстанция. Фактите, до които се отнасят
показанията им са свързани с отношенията между подсъдимия и пострадалия преди
инкриминираната дата, като К. и Д.дори не са очевидци на твърдените
обстоятелства, а само пресъздават казаното им от подсъдимия. Единствено св. К.
твърди, че е очевидец на това как подсъдимият е давал пари на пострадалия,
помагал му е в трудни ситуации и пр. Съдът не кредитира с доверие показанията
й, както и тези на останалите двама свидетели, доколкото намира същите за
изграждащи защитната версия на подсъдимия. Дори и да се приеме, че подсъдимият
е давал пари на пострадалото лице, както твърдят тези свидетели, то тези
обстоятелства нито оправдават житейски поведението на В., нито декриминализират
деянието, извършено на 03.01.2017 г.
Нещо повече, горепосочените свидетели описват В.В. като добър, всеотдаен,
спокоен и състрадателен човек, което напълно се опровергава от показанията на
пострадалото лице и богатата справка за съдимост на подсъдимия. По изложените
съображения настоящият състав не кредитира показанията на горепосочените
свидетели.
Несъстоятелни са доводите на първоинстанционния съд
относно това, че от записа, приложен като веществено доказателство по делото,
не ставало напълно ясно дали св. И. се е обадил, както и относно
престъплението, за което е споделил пострадалия, а именно кражба. По делото има
събрани доказателства за това кой е позвънял на телефонът за спешни случаи и
това е видно от приложената справка от Vivacom, в която е посочен телефонният
номер на В.И.. По отношение на твърдяното престъпление – няма никаква
необходимост от това пострадалите от престъпления да квлифицират деянията, на
които са станали жертва. Взетите вещи са определени като откраднати, а работа
на прокуратурата е да подведе фактите под точното им юридическо изражение.
Лишени от правдоподобност са и мотивите, свързани с късното, според районния
съд, сезиране с жалба от страна на пострадалото лице. Деянието е осъществено на
03.01.2017 г, а И. е отишъл в полицията на
05.01.2017 г., като два дни не могат да бъдат определени като
продължителен период от време, нито като такъв, равносилен на
незаинтересованост относно личните му вещи, още по-малко да бъде довод за
несъставомерност на деянието.
При така установеното от фактическа
страна съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивният съд намира, че от така събраните
доказателства се установява по безспорен начин, че подсъдимият В.В. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.214, ал.1 от НК.
От
обективна страна – за да бъде
съставомерно деянието по посочената разпоредба, е необходимо в действителността
да са се осъществили няколко акта. На първо място посегателството се изразява в
упражняване на сила или заплашване по отношение на едно физическо лице. Тази
принуда се изразява в престъпно мотивиране на пострадалия да предприеме определено
поведение против волята си – акт на имуществено разпореждане, поради което тя
по необходимост следва да предшества поведението на пострадалия. Принудата
следва да възбуди основателен страх у пострадалото лице, че ако не предприеме
поисканите действия, ще бъде поставен в по-неблагоприятно положение. Вследствие
на принудата пострадалият предприема желаното от дееца поведение, като
престъплението е резултатно – довършено е с настъпване на имотна вреда за
пострадалия или за трето лице.
В конкретния случай от доказателствата по делото бе
установено, че подсъдимият е принудил словесно пострадалото лице да се качи в
колата му, както и да отидат заедно в дома му, т.е подсъдимият е започнал да му
въздейства психически дори преди изпълнителното деяние. Безспорно бе
установено, че след като са се качили в апартамента, подсъдимият е счупил крак
на табуретка, с който е осъществил и част от изпълнителното деяние – физическа
принуда, изразяваща се в удари по ръката на пострадалия с цел да го мотивира да
се разпореди с вещите си. От показанията на пострадалия И., които съдът
кредитира в цялост, бе установено, че подсъдимият го е питал дали има скъпи
вещи, като му е казал, че ще му ги вземе, докато не получи парите си. С тези си
действия подсъдимият е възбудил основателен страх у И., видно от бързата
реакция, която е имал пострадалия и дори участието, което е взел в товаренето
на вещи в колата на подсъдимия. Именно страха за телесната му неприкосновеност,
както и тази на членовете на семейството му, го е мотивирал да даде
инкриминираните вещи. Имотната вреда е настъпила вследствие фактическото
излизане на процесните вещи от патримониума на пострадалия, като между това
фактическо действие и принудата е налице пряка причинна връзка. В последствие,
видно от обясненията на подсъдимия, вещите са били изхвърлени от него, откъдето
следва, че пострадалия И. е бил лишен безвъзвратно от възможността да си
възстанови владението върху тях. В тази връзка, несъстоятелни са мотивите на
районния съд за липса на житейска логика в това едно лице, което няма средства,
да притежава два лаптопа. Нито житейска, нито правна зависимост има между тези
две обстоятелства, било то положителна или отрицателна. Както многократно
настоящият състав посочи, показанията на пострадалия следва да бъдат
кредитирани в цялост, включително и досежно вида и броя на вещите, предмет на
престъпното посегателство.
От
субективна страна – деянието е
възможно при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11, ал.2 от НК.
Деецът е съзнавал, че използва сила, за да мотивира пострадалия да предприеме
имущественото разпореждане, като пряко е целял именно този резултат. Цялостното
установено поведение на подсъдимия говори именно за тази форма на вина.
Мотивирането на пострадалия да се качи в колата му, както и това заедно да
отидат в дома на последния, веднага след като му е бил зададен въпроса „Къде са
ми парите“ и „Какво правим сега?“, както и последващите удари, представляващ
верига от доказателства за едно последователно, планирано и целенасочено
поведение.
Целта, мотивирала извършването на горепосочените
последователни действия, представлява вторият субективен елемент от състава, с
който се характеризират този род престъпления, а именно – настъпване на имотна
облага. По делото бе безспорно доказана тази цел, доколкото престъпният мотив
за вземането на вещите от пострадалия е бил самоуправното възстановяване на
твърдяната за дадена в заем сума пари. За съставомерността на деянието, както
според теорията, така и според практиката, специалната користна цел не е необходимо
да бъде реализирана.
С оглед
изложеното, съдът призна подсъдимия В.В. за виновен в извършване на
престъпление по чл.214, ал.1 от НК.
За това престъпление законът предвижда наказание
„лишаване от свобода“ от една до шест години и кумулативно с него – „глоба“ в
размер от хиляда до три хиляди лева, като съдът може да наложи и „конфискация“
до ½ на имуществото на дееца. При индивидуализация на наказанието съдът
отчете като отегчаващи отговорността обстоятелства съдебното минало на дееца и
установеното криминално такова. От служебно изисканата актуална справка за
съдимост е видно, че подсъдимият е осъждан пет пъти, като извършените деяния, с
изключение на едно от тях, представляват тежки престъпления по смисъла на
чл.93, т.7 от НК. Тези обстоятелства водят съда до извода, че подсъдимият е
лице с трайна наклонност към системно нарушаване на законовите забрани.
Криминалното минало, като факт, отегчаващ отговорността му, се установява от
разпитаните по делото свидетели – пострадалия И. и майка му, които споделят за
многобройните предишни изнудвания, на които е ставал жертва пострадалия. Като
смекчаващи отговорността обстоятелства съдът отчете младата възраст на
подсъдимия, както и сравнително ниската обществена опасност на деянието досежно
използваната принуда. Установените по делото два – три удара не са били от
естество да причинят каквато и да било телена повреда, а са служили по-скоро за
сплашване.
Като анализира изложените обстоятелства с оглед
относителната тежест на всяко едно от тях и в тяхната съвкупност, съдът прие,
че наказанието на подсъдимия трябва да бъде определено под средния, предвиден в
закона размер, а именно – две години лишаване от свобода. Кумулативно съдът
налага глоба в размер на две хиляди лева, което наказание съответства на
обществената опасност на извършеното деяние. Съдът намира, че с оглед постигане
целите, предвидени в чл.36 от НК, налагане на наказанието „конфискация“,
предвидено като възможност за съда, не е необходимо.
В случая приложение следва да намери разпоредбата на
чл.66, ал.1 от НК и така наложеното наказание да бъде отложено, тъй като за
постигане на поправителен и превъзпитателен ефект на наказанието не е
необходимо същото да бъде ефективно изтърпявано. Настоящият състав, вземайки
предвид обремененото съдебно минало на дееца, намира за необходимо
поправителното и превъзпитателното въздействие върху последния да бъде за един
по – продължителен период от време, като подходящият изпитателен срок следва да
е в размер на пет години.
При служебно изискана актуална справка за съдимост
на подсъдимия В.В. съдът констатира, че на 14.09.2018 г. в сила е влязло
Споразумение № 454/14.09.2018 г. по НОХД 484/2018 г., с което подсъдимият се е
признал за виновен в това, че на 26.11.2017 г. е извършил престъпление по
чл.343б, ал.3 от НК. Доколкото деянието по настоящото дело и това по посоченото
споразумение са извършени преди да е имало влязла в сила присъда, то настоящият
състав намира, че са налице предпоставките на чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК
и следва да определи най-тежкото измежду двете наложени наказания на
подсъдимия. Със споразумението на В.В. е наложено наказание „лишаване от
свобода“ за срок от една година, което на основание чл.66, ал.1 от НК е
отложено за срок от четири години, както и „глоба в размер на 500 лева. Оттук
следва, че наказанието, което настоящият състав наложи, е по-тежко от това по
споразумението и общото наказание следва да е „лишаване от свобода“ за срок от
две години и „глоба“ в размер на две хиляди лева. Така наложеното най-тежко
наказание съдът намира, че следва да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК, тъй като за постигане целите, уредени в Наказателния кодекс, не е
необходимо ефективното му изтърпяване.
По гражданския иск:
Според разпоредбите на чл. 45 - чл. 54 ЗЗД,
определящи границите на деликтната отговорност, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. Когато вредоносната дейност
представлява престъпление по смисъла на чл.9, ал. 1 НК, то винаги е и деликт.
Поради това качество на престъплението, то е източник и на облигационно
правоотношение.
В правната теория и в съдебната практика, съгласно
ПП № 9-61 г. на ВС, изм. с ПП № 7-87 на ВС е прието, че основанието на
граждански иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението.
Следователно деянието е общото правно основание за възникване едновременно на
две материалноправни отношения, предпоставящи наказателната и гражданската
отговорност за неговия извършител. Оттук следва, че имуществените вреди,
претендирани от гражданския ищец, следва да бъдат преценявани от съда в рамките
на обвинителния акт, поставил границите на доказване в наказателното
производство.
По делото бе безспорно установено, видно от
съдебнооценителната експертиза, че вещите, станали предмет на престъпление, са
на стойност 1 622,00 лева. Последните не са били възстановени на гражданския
ищец, а напротив – били са дори изхвърлени, откъдето следва, че подсъдимият
дължи тяхната равностойност, за да бъде удовлетворен негативния интерес на
кредитора, а именно да бъде поставен в положението, в което се е намирал преди
извършване на непозволеното уреждане. По тези съображения гражданския иск
следва да бъде уважен в цялост, като бъде присъдена и лихвата, дължима на осн.
чл.84, ал.3 от ЗЗД от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.189, ал.3
от НПК съдът осъди подсъдимия В. да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на ОС – Габрово сумата от 64, 88 лева, представляваща държавна такса
за уважения граждански иск, сумата от 50, 00 лева – разноски, направени в
съдебна фаза на процеса, както и сумата от 10 лева, платима по сметка на РС –
Габрово, представляваща държавна такса за служебно издаване на два изпълнителни
листа.
Подсъдимият следва да заплати по сметка на ОД на МВР
– Габрово и сумата от 211, 60 лева, представляваща направените в досъдебното
производство разноски, както и сумата от 5 лева по сметка на РС – Габрово за
служебно издаване на изпълнителен лист.
Поради заплатеното от пострадалия И. адвокатско
възнаграждение в размер на 100, 00 лева и поисканото му присъждане, подсъдимият
следва да бъде осъден да заплати и него.
Така мотивиран съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.