Р Е Ш Е Н И Е
Гр. С., 25.05.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-17 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 13314 по описа на съда за
2010 г., взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявен от М.В.Р. (МВР) срещу „И.“ ЕООД иск за заплащане на 128 616
лева, представляваща сумата, с която ответникът се е обогатил в периода
01.11.2007 г. – 01.11.2008 г. от ползването на собствения му стрелбищен
комплекс, обособена част от ПК „С.“, ведно със законната лихва от датата на
завеждането на исковата молба до окончателното изплащане и 3 524 лева
мораторна лихва върху сумата от 128 616 лева за периода 28.07.2010 г. –
19.11.2010 г.
В исковата молба
се твърди, че на ищеца МВР е предоставен за оперативно управление актуваният с
АДС № 8115/10.04.1984 г. недвижим имот, находящ се в гр. С., кв. ***, пар. ІІ,
м. „******* – ІІч“, ул. „*******, представляващ терен с площ от 16 800
кв.м. В терена били изградени административна сграда и сгради за спортна
дейност. С решение № 588/06.08.2010 г. на МС управлението на имота се отнемало
от МВР.
На 18.04.1994 г.
между МВР и СК „Л.“ бил сключен договор за съвместна експлоатация и
организиране управлението и издръжката на спортни обекти, сред които и плувния
комплекс, находящ се н актувания като публична държавна собственост имот.
Срокът на договора бил определен на 5 години, а с последващ анекс продължен с 2
години. По време на действие на договора, на 22.12.1999 г. СК „Л.“ сключил
договор за съвместна дейност за срок от 10 години със „С.****“ АД, като давал
право на акционерното дружество да осъществява оперативно управление на имота,
включително да събира наеми. Последвали множество анекси, като с последния от
02.09.200 г. срокът на договора бил продължен на 20 години.
На 01.10.2008 г. „С.****“
АД и „И.“ ЕООД сключили нов договор за наем, по силата на който на ответното
дружество се отдавал под наем стрелбищен комплекс и обслужващите го помещения
за срок от 5 години.
Тъй като
ответникът ползвал част от имот – публична държавна собственост, предоставен за
стопанисване и управление на МВР без правно основание, ищецът отправил
нотариална покана да освобождаване на имота и за заплащане на обезщетение за
ползване на имота за периода от 01.06.2007 г. до 01.06.2010 г. Поканата била
получена на 28.06.2010 г. и с нея се определял едномесечен срок за заплащане на
обезщетението. Тъй като ответникът не погасил задължението си, моли съдът да
постанови решение, с което да осъди ответника да заплати обезщетение от
ползване на помещението, предназначено за стрелбищен комплекс за периода
01.11.2007 г. – 01.11.2008 г. в размер на 128 616 лева и мораторна лихва
върху сумата за периода 28.07.2010 г. – 19.11.2010 г. в размер на 3 524
лева.
Ответникът „И.“
ЕООД оспорва иска по подробно изложени съображения. През 1990 г. със заповед на
министъра на вътрешните работи на ДФС „Л. С.“, праводател на СК „Л.“, било
предадено безвъзмездно за оперативно управление и стопанисване „Плувен комплекс
„С.“, част от който бил и стрелбищния комплекс. През 2006 г. между СК „Л.“ и
МВР бил сключен договор за сътрудничество, според който служителите на МВР
можели да ползват спортния комплекс.
Третото лице
помагач на страната на ответника „С.****“ АД оспорва легитимацията на ищеца,
като твърди, че може да предяви иск от името на държавата, но не и от свое име,
доколкото се твърди имотът да е публична държавна собственост, а на МВР е бил
предоставен за ползване през процесния период.
„И.“ ЕООД ползвало
имота на правно основание – договор за наем от 01.10.2008 г. със „С.****“ АД и
това изключвало прилагането на института на неоснователното обогатяване.
Третото лице
помагач ПК „С.“ не изразява становище по предявените от ищеца срещу ответника
искове.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявени
са при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съставът
на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго,
наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между субектите.
Тежестта за доказване на посочените факти е за ищцовата страна, тъй като всички
те са пораждащи спорното право.
Претенцията
си ищецът основава на твърдението, че през процесния период от 01.11.2007 г. до
01.11.2008 г. му е било предоставено за оперативно управление ***, м. „*******“,
кв. „*******“, ул. „*******, застроен с административни и сгради за спортна
дейност.
С
предоставяне на управлението на имот – публична държавна собственост, органът е
овластен да упражнява правото, включително да предприема действия за неговата
защита. В процесуален аспект това означава, че се явява субституент на държавата в производството пред съд (процесуална
суброгация) и може да брани собственическите права, чийто титуляр е държавата,
чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване
на имота. Поради това съдът приема, че МВР е легитимиран да търси обезщетение
от неоснователно ползвалия държавен имот субект.
Въз
основа на неоспорен и ползващ се с материална доказателствена сила акт за
държавна собственост на недвижим имот № 8115 от 10.04.1984 г. се установява, че
описаният в него имот – терен от 18 832 кв.м., застроен с административни
сгради и сгради за спортна дейност – едноетажна масивна сграда с площ от 100
кв.м., състояща се от административни и методични кабинети, едноетажна масивна
постройка на 310 кв.м., състояща се от летни съблекални, тренировъчен салон на
1 380 кв.м., тренировъчна гребна база на 867 кв.м., открит плувен басейн
на 7 700 кв.м. и възстановителен център и топла връзка на 540 кв.м., е
актуван като държавен на основание чл. 77 от НДИ (отм.) и че е предоставен за
оперативно управление на МВР.
По
силата на § 4 от ПЗР на ППЗДС, този акт за държавна собственост е запазил
правната си сила до 21.05.2010 г., когато е съставен акт за публична държавна
собственост № 07560. В същия е отбелязан по-рано съставения АДС №
8115/10.04.1984 г. и предоставените с решение № 22/24.02.1984 г. на МС права на
управление на МВР.
През
процесния период ищецът е бил собственик на имота, поради което евентуалната
промяна в собствеността от 21.05.2010 г. не се отразява на релевантния в
производството факт относно правото на дължавата да претендира обезщетение за
периода, през който имотът, публична държавна собственост, се е ползвал от
ответника.
Със
заповед № Ів.187/17.05.1990 г. на министъра на вътрешните работи на ДФС „Л. – С.“
се предава безвъзмездно за оперативно управление и стопанисване имущество, сред
което и плувен комплекс „С.“, находящ се на ул. „******* Следва да се вземе
предвид, че заповедта е издадена в приложение на чл. 94-97 от НДИ (отм.).
Действително, чл. 96 от Наредбата предвижда възможност държавни имоти да се
предадат за стопанисване и управление на държавни учреждения безвъзмездно или
срещу заплащане. Мотивите за издаването на заповедта са структурното и
функционално преустройство на МВР, довело до отпадане на дейности, несвойствени
за него.
Към
18.04.1994 г., когато между МВР и СК „Л.“ е сключен договор за съвместно
управление, експлоатация, поддържане и модернизиране на плувен комплекс „С.“, е
действала НДИ (отм.), като в чл. 91, ал. 1 е предвидено предоставените на
държавните учреждения недвижими имоти да се ползват за техни преки нужди
съобразно тяхното предназначение.
Предвид
липсата на законова забрана, страните са уговорили възможност да се сключват
договори във връзка със стопанисването на спортните обекти и набирането на
собствени приходи (т. 4.4. от договора от 18.04.1994 г.), които се подписват от
председателя на СК „Л.“ и представител на МВР – секретаря или началника на
„Център по БПФПС“ – МВР. В чл. 23 срокът на договора е определен на пет години.
Този
договор мълчаливо отменя заповедта от 1990 г., която не е от естество да лиши
за в бъдеще МВР, представлявано от министъра на вътрешните работи от законовото
правомощие да поеме управлението и стопанисването на имот – публична държавна
собственост, при съвместно упражняване на тази дейност с трето лице. Договорът
от 18.04.1994 г. е последващ издаването на заповедта от 17.05.1990 г. и
съдържанието му изключва нейното приложение.
С анекс
от 29.03.1999 г. срокът на договора от 18.04.1994 г. е продължен с три години.
По време на неговото действие е влязъл в сила ЗДС (Обн. ДВ, бр. 44/21.05.1996
г.), като в чл. 16 е установена забрана имотите публична държавна собственост
да се отдават под наем, да се преотстъпват за ползване, да се ползват съвместно
по договор с трети лица, както и да се ползват за производствена или стопанска
дейност, с изключение на онези имоти или части от имоти, които имат пряко
производствено и стопанско предназначение.
С изменението на ЗДС от 1998 г. в чл. 16, ал. 2 от ЗДС е предвидено по изключение имоти - публична държавна собственост и части от такива имоти могат да се отдават под наем или да се ползват съвместно по договор с трети лица за срок до три години, при условие че се използват съобразно предназначението им и не се препятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени. Това правомощие на държавното учреждение, на което процесният имот е предоставен за оперативно управление – МВР има изключителен характер и произтича както от особеностите на обекта, така и от необходимостта той да се стопанисва в обществен интерес. Дори и да се приеме, че законът е давал възможност за това, договорът от 22.12.1999 г. е следвало да се подпише и от представител на МВР, съгласно т. 4.4. от договора от 18.04.1994 г., което не е сторено. Поради това сключеният от едната от договарящите страни – СК „Л.“ с друг правен субект – „С.****“ АД договор за съвместна дейност от 22.12.1999 г. е непротивопоставим на държавното учреждение. Още по-малко би могло това трето лице – „С.****“ АД да отдава под наем отделни площи от плувния комплекс, със статут на държавна собственост, под наем на други частно правни субекти. Съгласието на СК „Л.“ и поетото от него задължение към „С.****“ АД да предостави възможност на дружеството да отдава за ползване зали и спортни обекти в плувния комплекс (ІІІ. чл. 3, т. 2, пр. 1 от договора от 22.12.1999 г.), освен че не съответства на закона, е извършено и в нарушение на т. 4.4. от договора с МВР от 18.04.1994 г., анексиран на 29.03.1999 г. Договорът за наем от 14.01.2002 г., сключен между „С.****“ АД и „И.“ ЕООД, анексиран на 29.03.2002 г. и на 01.08.2002 г. съдът не обсъжда, тъй като те се отнасят до обекти, различни от процесния стрелбищен комплекс.Договор за наем на стрелбищния комплекс, находящ се на територията на плувен комплекс „С.“ е сключен между „С.****“ АД и „И.“ ЕООД на 15.03.2005 г. Правото на собственост и правомощието на наемодателя да стопанисва обекта е ирелевантно относно задължението му да го предаде за възмездно ползване. Липсва изискване наемодателят да е собственик, за да изпълни валидно облигационното си задължение да предаде на наемателя фактическата власт върху имота и да обезпечи необезпокояваното му ползване за срока на действие на договора.Следва да се отбележи, че този договор е сключен след изтичане на срока на договора от 18.04.1994 г., който е преустановил действието си на 18.04.2002 г., при липса на доказателства за анексирането му след тази дата или за сключването на друг със същия или сходен предмет. С прекратяване на действието му правата на СК „Л.“ да стопанисва и управлява съвместно с МВР плувния комплекс са отпаднали. При това положение, считано от 18.04.2002 г., държавните юридически лица, каквото е МВР, упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. (чл. 14, ал. 1 от ЗДС, ред. ДВ, бр. 124/1998 г.)В тази връзка, извършените от трети лица фактически и правни действия в имота не могат да обвържат МВР. Това се отнася както до договора от 15.03.2005 г., така и до договора за наем от 01.10.2008 г., сключен между „С.****“ АД и „И.“ ЕООД за предоставяне на стрелбищния комплекс за временно и възмездно ползване. Доводите на ответника за знание у ищеца, че е ползвал имота и не се е противопоставил, както и за извършени в комплекса подобрения са ирелевантни от гледна точка на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Тези възражения биха били относими при спор относно вида и размера на дължимите от собственика суми за необходими и полезни разноски, с какъвто спор настоящият съдебен състав не е сезиран.На следващо място, сключеният през 2006 г. договор за сътрудничество между МВР и СК „Л.“ е с различен предмет от договора от 1994 г. Негов предмет е обединяване на усилията и възможностите на страните по него за развитие на дейности в областта на ведомствения и елитния спорт по реда, определен в чл. 28 на Закона за физическото възпитание и спорта. Посочената правна норма предвижда възможност за членство на служителите на МВР в спортни клубове. Въпреки сходството в наименованието на цитираните два договора – от 18.04.1994 г. и от 16.05.2006 г., следва да се изхожда от тяхното съдържание. Договорът от 2006 г. е насочен към постигане на идеална цел, за която се обединяват усилията на страните по делото – развитие на ведомствения и елитен спорт. За постигането й е предвидено МВР да ползва спортно-материална база и съоръжения на СК „Л.“ за тренировъчен и спортно-състезателен процес на свои служители (чл. 2,т. 2 от договора), а от своя страна МВР предоставя при необходимост стопанисвани от него спортни обекти и съоръжения за провеждане на тренировъчна и спортно-състезателна дейност по реда на двустранно съгласуван график между страните (чл. 3, т. 2 от договора). Извън предмета на договора е онази съвместна дейност, осъществявана в периода 18.04.1994 г – 18.04.2002 г. по силата на договора от 18.04.1994 г., чиято цел е съвместна експлоатация, управление и издръжка на плувен комплекс „С.“. Ето защо, договорът от 2006 г. не учредява права за СК „Л.“ да извършва дейности по стопанисване и управление на публично имущество. Ответникът „И.“ ЕООД е трето лице, което през процесния период 01.11.2007 г. – 01.11.2008 г. се е намирало в имота по силата на договор с наемодател, който не притежава права да управлява и стопанисва процесния имот. Нито договорът от 15.03.2005 г., нито този от 01.10.2008 г. са противопоставими на ищеца, за да бъдат зачетени като правно основание, изключващо задължението на ответника да заплати сумата, с която държавата се е обеднила от неоснователното ползване на имота й.Размерът на това обогатяване и обедняване се съизмерва със средния пазарен наем за исковия период, за определяне на който по делото е изслушана и приета съдебно-техническа експертиза. Съдът намира, че обезщетението следва да бъде определено, като се съобрази метода на сравнителната стойност, използван при определяне на средната пазарна наемна цена при свободно договаряне. Това е така, защото в случая нормите на ППЗДС са ирелевантни. Те се прилагат при провеждане на търг за отдаване под наем на имоти за административни, производствени и стопански нужди. Съгласно трайната съдебна практика обезщетението по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се определя според средния пазарен наем, което предполага съобразяване с пазара при сделки по отдаване на имоти за възмездно ползване. Вещото лице е изследвало предлагани под наем имоти със сходно предназначение – спортни цели, като е използвало данни за обекти в същия район и е приело средна офертна цена от 10.04 евро/кв.м., като съответно е приложило корекция от 10% за нормализиране на средния резултат и по този начин е определило вероятната базова цена за реализиране на сделката. Установило е и че почасовият наем варира в границите 25-40 лв./час., а при прилагане на подобна ставка се получава наемна цена, която далеч надхвърля определения в заключението месечен наем за процесния период от 12 811.61 лева. Доводите на ответника за изследване на стойността, с която се е обогатил са неотносими въпроси, доколкото законът изисква установяване на размера на обедняването на ищеца. По изложените съображения съдът намира искът за изцяло основателен. Претенцията от 128 616 лева е по-ниска от стойността, която ответникът дължи, съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза.По иска за заплащане на мораторна лихва
Съдът не
споделя възраженията на ответника, че изискуемостта на вземането настъпва с
отправяне на покана. В решение № 381/08.07.2010 г. по
гр. д. № 272/09 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че за възникване на задължението
за заплащане на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е необходима покана и че то се дължи от датата на
неоснователното владение върху вещта. Това разрешение е трайно възприето в
практиката на ВКС, включително и формираната задължителна такава по чл. 290 ГПК
- решение № 378/28.07.2010 г. по гр. д. № 148/09 г., IV г. о. на ВКС, решение №
217/08.10.2013 г. по гр. д. № 1290/2013 г., III г. о. на ВКС, решение №
298/14.12.2011 г. по гр. д. № 1502/2010 г., II г. о. на ВКС.
Фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД, от който се поражда вземането за
обезщетение за ползване на недвижим имот без основание, не включва покана до лицето, което държи имота.
Обезщетението се дължи от момента, от който собственикът е бил лишен от
възможността да ползва вещта си и да реализира доходи от нея. Поканата за заплащане на обезщетение има
значение само за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в
забава и ще дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната
лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил.
Така покана не се спори, че е получена от ответника на 28.06.2010 г., с която е определен едномесечен срок за заплащане на обезщетението за периода 01.06.2007 г. – 01.06.2010 г. За претендирания период от 28.07.2010 г. до датата на завеждането на исковата молба – 19.11.2010 г. мораторна лихва върху обезщетението се дължи. Върху главницата от 128 616 лева лихвата възлиза на 4 178.55 лева, но предвид забраната за произнасяне свръх петитум и в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, тя следва да бъде присъдена в исковия размер от 3 524 лева.Предвид изхода на спора, разноски следва да бъдат присъдени на ищцовата страна. Ответникът е възразил за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 4 494 лева. Определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., минималният размер на възнаграждението възлиза на 4 494.20 лева, поради което прекомерност не се установява и следва да бъде присъдено в искания размер.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОСЪЖДА, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, „И.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на М.В.Р., с адрес
гр. С., ул. „6-ти септември“ № 29 сумата от 128 616 лева, с която ответникът се
е обогатил за сметка на ищеца, чрез неоснователно ползване в периода 01.11.2007
г. – 01.11.2008 г. на стрелбищен комплекс с площ от 770 кв.м. с прилежащите и
обслужващи го помещения, обособена част от Плувен комплекс „С.“, находящ се в
гр. С., гр. С., кв. 187а, пар. ІІ, м. „******* – ІІч“, бул. „*******, ведно със
законната лихва от 19.11.2010 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД – сумата от 3 524 лева мораторна лихва за забава за
заплащане на главницата от 128 616 лева за периода 28.07.2010 г. –
19.11.2010 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „И.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на М.В.Р., с адрес
гр. С., ул. „*** **** сумата от 12 973 лева разноски за производството.
Решението е постановено при участието на СК „Л.“, със
седалище и адрес на управление *** и „С.****“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление *** – Бизнес център „******* като трети лица помагачи на
страната на ответника „И.“ ЕООД.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: