РЕШЕНИЕ
№ 52
гр. Варна , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на седми
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело
№ 20213000500235 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на Д. П. Н. от гр. Варна
чрез адв. Кр. М. от АК-Варна, срещу решение № 426/26.02.2021г., постановено по
гражданско дело № 2923 по описа за 2020г. на Окръжен съд – Варна, с което същата е
осъдена да заплати на М. Н. Д. от гр. Варна, на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата от 36 421.50
лева, с която ответницата се е обогатила за сметка на ищцата, която сума е получила за
периода от 13.12.2013 год. до 14.12.2017 год., по силата на Договор за аренда от 18.08.2007
год. за притежаваната ½ идеална част от имот с № 085019, находящ се в с. Сърнино, общ.
Генерал Тошево, целият с площ 177 693 кв. м., собственост на ищцата М.Д.; както и сумата
от 3 079.51 лева, направени по делото разноски, от които адвокатско възнаграждение в
размер на 1 622.65 лева, намалени по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Счита се, че обжалваното
решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Счита се, че в нарушение на процесуалните правила съдът е
изключил изцяло показанията на водените от ответната страна свидетели за установяване на
съществувалото между страните споразумение рентата от посочената земеделска земя да
остава в полза на Д.Н.. Показанията на тези свидетели не са били опровергани от останалите
доказателства по делото, а освен това съдът не е направил съвкупен анализ на целия
доказателствен материал, за да съпостави свидетелските показания с останалите
доказателства по делото. Не е бил обсъден и установения по делото факт, който се явява
1
косвено доказателство за наличието на твърдяното от ответницата споразумение относно
ползването на рентата от земеделската земя, че в договора за аренда от 13.06.17г. вече е
налице и изрична писмена уговорка в посочения смисъл. Не е обсъден и факта, че през
2007г. ответницата е сключила договора за аренда от свое име, но за дарената на децата
земеделска земя, което отново доказвало наличието на воля на собствениците да отстъпят
рентата на своята майка. Близките отношения между майката и двете деца е била причината
в договора за дарение от 1997г. да не бъде включвана постигнатата устна уговорка за
получаване на ползите от земята от дарителката. Поради тези близки родствени връзки се
счита, че е налице допустимост на свидетелските показания за установяване на постигнатото
между страните споразумение. Счита се още, че са допустими гласни доказателства и за
установяване на факта на плащане на по 1/3 от получаваната ежегодно от ответницата рента
в полза на всяко от двете деца, който факт се счита за установен и при съпоставяне с
размерите на изтеглените от банката парични суми, непосредствено след тяхното
постъпване по банковата й сметка. Счита се, че в случая е приложима кратката погасителна
давност от 3 години, а не общата такава от 5 години. Поддържа се оспорването на
становището на ищцата, че с рентата от земята тя е изпълнявала собствените си
облигационни задължения за издръжка по договора за прехвърляне на собственост срещу
задължението за издръжка и гледане от 1994г., тъй като такива задължения са били налице
от 1994г., а дарението на земеделската земя от кредитора по цитирания алеаторен договор е
от 1997г., при което няма житейска логика кредиторът да обезпечава изпълнение на своето
вземане чрез дарение на друг свой имот на длъжника. Не съществува сила на пресъдено
нещо, формирана с решението по гр.д. № 2018/18г. на ВОС по въпроса дали ищцата е
изпълнявала алеаторния договор чрез предоставяне на ответницата на рентата от земята.
Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск, ведно с присъждане на
разноските за двете инстанции.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна
М. Н. Д. чрез адв. Л. П. от АК-Варна, с който същата е оспорена като неоснователна.
Споделят се съображенията на съда да не кредитира показанията на водените от ответницата
свидетели поради тяхната заинтересованост, имайки предвид актуално предприетите
разпореждания от тях в своя полза с имотите на ответницата. Въвеждането на твърдението
за заплащане от ответницата на по 1/3 от получаваната от земята рента е било
несвоевременно предприето и поради това недопустимо, а освен това същото е останало и
недоказано по делото. Дарствена уговорка за отстъпване на рентата не е била налице, а
отделно от това дарение на бъдеща рента от земята е нищожно. Приложима е 5-годишна
погасителна давност за вземането, тъй като страните не са обвързани от договор с
периодични платежи. Счита се за неправилно приетото от първоинстанционния съд, че
претенцията е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД като не е била разгледана преди това
хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като заявеното по делото от ищцата е, че се
претендира от ответницата сумата, която тя е получила в периода от 2013г.-2018г. вместо
ищцата като рента за собствената на ищцата ½ ид.ч. от описания земеделски имот, вместо
2
изплащането на издръжка, поради отпадане на основанието за това – развалянето на
договора за издръжка и гледане между страните, обективиран в НА № 147, т. LІІІ, дело №
19697/1994г., с влизането в сила на решението по гр.д. № 2018/18г. на ВОС – т. 7 от ППВС
№ 1/79г.; и само ако не се установи, че рентата не е получавана по повод изпълнението на
алеаторния договор от страна на ищцата, то тогава сумите от получената от ответницата
рента се явяват получени без правно основание, при което ответницата се е обогатила за
сметка на ищцата и се дължи връщане на онова, с което ответницата се е обогатила, но до
размера на обедняването. Претендира се решението да бъде потвърдено като
законосъобразно, ведно с присъждане на разноските по делото.
В с.з. оплакванията и правните съображения, изразени съответно във въззивната
жалба и в отговора на същата, се поддържат чрез процесуалните представители на всяка от
насрещните страни.
С депозирана на 15.07.21г. писмена защита процесуалният представител на
въззиваемата страна оспорва всички релевирани от ответницата в исковото производство
възражения за недължимост на претендираната сума, основани на твърдението за наличието
на дарствен акт и на уговорка в полза на трето лице за получаване на рентата от
земеделската земя. Поддържа, че процесната рента е била преотстъпвана само в изпълнение
на задълженията на ищцата да дава издръжка по алеаторния договор, сключен между
страните. С развалянето на този алеаторен договор страните са длъжни да възстановят
положението отпреди сключването му като всяка от тях върне на другата, това което е
получила по разваления договор на осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Именно това свое право е
упражнила в настоящото производство ищцата М.Д. като е поискала да й се възстанови
това, което е отстъпено именно в изпълнение на алеаторния договор. Евентуално се твърди
хипотезата на чл. 59 от ЗЗД – ако се приеме, че не е налице връзка между получаваната
рента и договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане от 1994г.
За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното от фактическа
и правна страна:
Видно от материалите по приложеното като доказателство към първоинстанционното
дело гр.д. № 2018/18г. на ВОС /първоначално образувано пред ВРС като гр.д. № 8603/18г.,
48 състав, но изпратено по подсъдност на ВОС/, че същото е било образувано по предявения
от Д. П. Н. против М. Н. Д. и Б.К.Д. конститутивен иск за развалянето на договор за
издръжка и гледане, оформен с НА № 147, т. LІІІ, дело № 19697/27.12.1994г. на ВН, по
силата на който ищцата и нейният съпруг Н.А.Н. са прехвърлили на дъщеря си М. Н. Д. по
време на брака с втория ответник, ½ ид.ч. от собствеността върху ап. № 23 в гр. Варна,
ул. „Братя Миладинови“, № 63, бл. А, вх. Б, ет. 3 с площ от 86.61 кв.м., ведно с прилежащите
му избено и таванско помещения, както и гараж № 16 на същия адрес с площ от 21.69
кв.м., до размера на собствената на ищцата част от имотите, които тя е прехвърлила,
както и до размера на нейната наследствена част от наследството на съпруга й Н.А.Н.,
3
починал на 07.10.04г. в гр. Варна, на осн. чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, поради неизпълнение на
задълженията от страна на приобретателите. В депозирания от ответниците М.и Б.Д.
отговор на исковата молба на 12.11.18г. конститутивният иск е бил оспорен като
неоснователен с наведени твърдения за пълно и точно изпълнение на задълженията на
проибрателите по алеаторния договор. Наведено било и твърдението, че ответницата М.Д. с
цел да осигури финансовата обезпеченост на ищцата й е предоставила от 1997г. цялото
арендно плащане, което е хиляди левове на годишна база във връзка с ползването от
арендатор на нейната ½ ид.ч. от имот с № 085019, находящ се в с. Сърнино, общ. Генерал
Тошево, целият с площ от 177 693 кв.м. Въз основа на това твърдение ответниците са
отправили искане до съда в условията на евентуалност, ако се развали алеаторния договор,
поради отпадане на основанието за престиране от страна на ответниците на грижи и
издръжка, последните предявяват насрещен иск, квалифициран от тях като такъв по чл. 88,
ал. 1, във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД като претендират ищцата да бъде
осъдена да заплати на ответниците сумата от 70 000 лв. като частична претенция от сумата
от 140 000 лв., с която Д.Н. неоснователно се е обогатила с предоставеното й от 1997г.
цялото арендно плащане, което е хиляди левове на годишна база във връзка с ползването от
арендатор на ½ ид.ч. от имот с № 085019, находящ се в с. Сърнино, общ. Генерал Тошево,
целият с площ от 177 693 кв.м. и от равностойността на положените грижи /т. І, л. 25 от гр.д.
№ 2018/18г. на ВОС/.
Производството по насрещните искове е било оставено без движение с разпореждане
от 13.11.18г. С молба от 07.12.18г. М.Н. Д. е представила насрещен иск с вх. № 36144 от
същата дата, уточнявайки, че ищец по този иск е единствено тя /молба вх. №
36145/07.12.18г./ и в условията на евентуалност - ако се развали алеаторният договор,
претендира осъждането на ответницата Д. П. Н. да й заплати сумата от 1 250 лв. като
частична претенция от общата сума от 72 408 лв., която ответницата е получила в периода
2007г.-2017г. по Договор за аренда на земеделска земя от 18.09.2007г. за имот с № 085019,
находящ се в с. Сърнино, общ. Генерал Тошево, целият с площ от 177 693 кв.м. /т. І, л. 124-
125 от гр.д. № 2018/18г. на ВОС/.
С определение № 3275/11.12.18г. ВОС не е приел за съвместно разглеждане в
производството по гр.д. № 2018/18г. предявения насрещен иск, отделил производството по
последния и го е изпратил по подсъдност на ВРС. В последния е било образувано гр.д. №
968/19г., 46 състав. С разпореждане от 24.01.19г. производството по делото е било оставено
без движение с даването на указания за отстраняване нередовности по исковата молба, вкл.
и да се посочи периода с начална и крайна дата, за които се претендира обезщетение за
лишаване от ползването /л. 28 от посоченото дело/. С молба от 20.02.19г. ищцата Д. е
посочила периода – 12.11.13г. до 11.11.18г. като уточнява, че ищцата по този насрещен
евентуален иск не претендира обезщетение за лишаване от ползване за този период на
описания имот, а за заплащане на сумата от 1 250 лв. като частична претенция от общата
сума от 29 763.07лв., която Д.П. Н. е получила за периода от 2013г-2018г. вместо М.Д. като
рента за ползването на нейната ½ ид.ч. от земеделската земя, и то ако се развали сключения
4
между страните алеаторен договор, предмет на гр.д. № 2018/18г. на ВОС, на осн. чл. 88, ал.
1, вр. чл. 55, ал. 1 и чл. 59 от ЗЗД, тъй като Д. неоснователно се е обогатила с арендното
плащане, което е следвало да се заплати на М.Д. /л. 32-33/.
На 12.04.19г. е бил депозиран отговор на исковата молба от ответницата Д.П. Н., с
който е оспорила предявения иск, заявявайки, че не е получавала претендираните с исковата
молба суми по размер, освен това в договор за аренда на тази земеделска земя от 13.06.17г.,
сключен между М.Д., А.Н. А. от една страна и арендатора „Калидис“ ЕООД от друга страна,
е налице уговорка в полза на Д.П. Н. тя да получава полагащата се за земята рента, която
уговорка същата е приела, поради което рентата за стопанската 2017/2018г. е получена на
правно основание. Наред с това пък за предходния период се поддържа от Д.П. Н., че е била
налице устна уговорка нейните деца М. и А. /на които тя е дарила в равни части описаната
земеделска земя през 1997г./ да й даряват рентата за земята, докато е жива /л. 55-56/.
В изготвения от ВРС проект на доклад по делото с определение от 13.05.19г. /л. 57-
58/ е прието, че е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от
1 250 лв., частичен иск от целия в размер на 72 408 лв., която сума е получена от
ответницата в периода от 12.11.13г. до 11.11.18г. за сметка на ищцата по договор за аренда
на земеделска земя от 18.09.07г. за посочения имот в с. Сърнино.
В с.з. на 05.06.19г. процесуалният представител на ищцата Д. е заявил, че двете
страни желаят спиране на делото поради наличие на висящо производство, тъй като искът
е заявен като евентуален – само ако се развали алеаторния договор, тогава ще се
претендират тези средства. Производството по делото е било спряно, но на осн. чл. 229,
ал. 1, т. 1 от ГПК – по взаимно съгласие на страните.
По молба на ищцата същото е било възобновено и насрочено в открито с.з.за
12.02.20г. На същата дата ищцата чрез процесуалния си представител е депозирал
становище, с което е посочил, че са налице основанията за спиране на делото на осн. чл. 229,
ал. 1, т. 4 от ГПК, тъй като предявеният иск е заявен като евентуален и насрещен по гр.д. №
2018/18г. на ВОС и от уважаването на конститутивния иск по това дело зависи
разглеждането на осъдителния иск. Уточнено е било още, че не се поддържа твърдението, че
осъдителния иск е предявен като частичен, а се поддържа, че е предявен в пълния му размер
от 1 250 лв. Оспорено е било, че рентата за ползването на ½ ид.ч. от земеделската земя на
М.Д. е била предоставена на Д.Н. като дарствен акт. Допълнено е, че възможността Д.П.
Н. да получава рентата за периода от 2013г. до 2018г. вместо М.Д., й е била
предоставена единствено и само с цел осигуряване на необходимата издръжка в
изпълнение на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане, оформен с НА № 147/1994г. на ВН, поради което това не е
самостоятелен и изолиран дарствен акт. Именно поради това и ако се развали
алеаторния договори поради отпадане на основанието, поради което и в изпълнение на
задълженията по него на Д.Н. е предоставено правото да получава въпросната рента
като издръжка, М.Д. ще се е обеднила за сметка на майка си. /л. 94/.
5
В открито с.з. на 12.02.20г. становището на ищцата за наличието на преюдициален
спор и за спиране на производството по делото е било подкрепено от процесуалния
представител на ответницата, но същото не е било уважено от съда. В това с.з. е било
поискано допълване на доклада по делото с релевирано своевременно възражение от
ответницата за изтекла погасителна давност за претендираното по делото вземане. /л.
125 на гърба/.
Междувременно по гр.д. № 2018/18г. на ВОС е било постановено решение на
09.07.20г., с което предявеният от Д.П. Н. против М. и Б.Д. конститутивен иск за разваляне
на алеаторния договор от 27.12.1994г. е бил уважен и договорът е бил развален до размера
на притежаваните от ищцата идеални части от имотите. Решението е влязло в сила на
18.08.20г. поради необжалването му от ответниците.
Горното обстоятелство /постановеното решение по гр.д. № 2018/18г., с което е бил
уважен иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД/ е дало основание на ищцата да поиска обезпечаване на
предявения осъдителен иск чрез налагането на възбрана върху идеалните части на Д.П. Н.
върху апартамента и гаража, които са били предмет на разваления алеаторен договор.
Молбата е била уважена частично поради ниския размер на предявената претенция.
Въз основа предприетите от ищцата увеличения на предявения иск, съдът е допуснал
изменение в размера на същия, който с определение от 30.09.20г. е увеличен на 36 421.50 лв.
и поради това делото е изпратено по подсъдност на ВОС, където е било образувано
настоящото първоинстанционно гр.д. № 2923/20г.
Въз основа на отправеното искане от ищцата за допускане на обезпечения на
предявения осъдителен иск в увеличения му размер, ВОС се е произнесъл с определение от
08.10.20г., в което след излагане на фактите по делото, е дал правна квалификация на иска
по чл. 59 от ЗЗД.
С депозирано на 19.10.20г. становище ищцата още веднъж е уточнила, че
предявената осъдителна претенция е била в евентуалност – само ако се развали алеаторния
договор, сключен между страните, тъй като рентата е била отстъпена именно заради и в
изпълнение на задължението на приобретателката по договора да издържа
прехвърлителката. Развит е и аргумента, че при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не
може да се иска обратно до отпадане на основанието. Затова вземането става изискуемо от
деня на отпадане на основанието, което в случая е влизането в сила на решението по гр.д. №
2018/18г. на ВОС /съобразно т. 7 на ППВС № 1/79г./. Позовава се и на мотивите на
решението по цитираното дело, в което е било прието, че приобретателката е преотстъпила
на прехвърлителката арендното плащане за посочен период и в посочен размер, което се
равнява приблизително на 475 лв., която сума е била приета, че е под необходимия размер
на издръжката на прехвърлителката. Поради това се счита, че са налице предпоставките за
6
уважаване на иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В с.з.на 11.11.20г. ВОС е квалифицирал иска като такъв по чл. 59 от ЗЗД, а страните
са поддържали своите становища – ищецът – да се изискат материалите по гр.д. № 2018/18г.
на ВОС, тъй като настоящият спор е част от спора по посоченото дело, а ответницата –
възражението за изтекла погасителна давност, евентуално с най-късна непокрита от
давността дата от 20.08.15г.
По правната квалификация на предявения по делото осъдителен иск.
Изхождайки от подробно изложените твърдения на ищцата по фактите и отправеното
до съда искане /многократно заявявани пред съда в различни писмени и устни становища/,
вкл. и вземайки предвид предприетите процесуални действия от страната в рамките на гр.д.
№ 2018/18г. на ВОС, настоящият състав на съда намира, че по делото е предявен
кондикционният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – за връщане на даденото от ищцата
на ответницата /като даването е станало чрез преотстъпване на припадащата се за периода
от 12.11.13г. до 11.11.18г. рента за притежаваната от ищцата земеделска земя, възлизаща в
размер на общо 36 421.50 лв./, което тя е сторила в изпълнение на задължението си да дава
издръжка на прехвърлителката по сключения между тях алеаторен договор за
прехвърляне на имоти срещу задължението за издръжка и гледане, оформен с с НА №
147/1994г. на ВН, поради отпадане на основанието за това /чрез развалянето на алеторния
договор, което е станало по съдебен ред по гр.д. 2018/18г. на ВОС и от момента на влизане в
сила на съдебното решение/.
Както е прието и в т. 1 от ППВС № 1/79г., необходимо е точно разграничение на
различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на
закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с
оглед на различните правни последици при трите състава на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и състава на
субсидиарната норма на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД (приложение на чл. 55, ал. 2, чл. 59, ал. 2, чл. 114
ЗЗД и т. н. – конкретно относно началото на погасителната давност за различните
фактически състави – т. 7 от цитираното ППВС). При третия фактически състав на чл. 55, ал.
1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е
отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите
поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при
настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в
други подобни случаи. Само когато не са налице елементите на някой от трите фактически
състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е
увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго
лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
В настоящия случай разгледаните в обжалваното първоинстанционно решение от
съда факти и приложената от същия диспозиция, са тези от правната норма, уреждаща
субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – разгледани и обсъдени са твърденията на ищцата,
7
че тя е собственик въз основа на договор за дарение от 03.11.97г. на ½ ид.ч. от земеделската
земя в с. Сърнино, общ. Генерал Тошево с № 085019; че ответницата на 18.09.07г. е
сключила договор за аренда на тази нива и е получавала уговорената с арендатора рента за
срок от 10 години; че въз основа на нов договор за аренда на земеделската земя от 13.06.17г.
ответницата е продължила да получава рентата, с което за периода от 12.11.13г. до 11.11.18г.
съдът е приел, че същата се е обогатила за сметка на ищцата като собственик на земята със
сумата от 36 421.50 лв., чието заплащане се претендира по делото. Изследвани са били
предпоставките от хипотезата на правната норма на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД /така изрично и чрез
позоваване на разясненията, дадени в т. 5 от цитираното ППВС № 1/79г. – л. 85/, които в
случая са били дали ищцата е собственик на описаната земеделска земя; дали ответницата е
получавала плодове от чуждата земеделска земя под формата на рента; дали са налице
въведените от ответницата твърдения за наличието на основания за получаването на рентата
вместо ищцата – като резултат от дарствен акт или за плащане на получената сума на
ищцата след получаването й от арендатора. Формирани са мотиви и относно възражението
на ответницата за изтекла погасителна давност, изследвайки фактите за такава с начален
момент от получаване на престацията – съобразно т. 7 от цитираното ППВС № 1/79г.
Горното налага извода, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, който е
различен от предявения и неговото решение се явява недопустимо. Същото на осн. чл. 269,
изр. 1 от ГПК следва да бъде обезсилено и делото върнато за произнасяне по предявения иск
за връщане на даденото като платено на отпаднало основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД. Само ако същият бъде отхвърлен и ако се приеме, че е предявен в условията на
евентуалност и субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД (ако такова обективно евентуално
съединяване с оглед наведените твърдения по фактите се приеме за допустимо) – тогава
съдът следва да се произнесе по евентуално съединен иск с посочената правна
квалификация.
Разноските за настоящата инстанция следва да се присъдят при решаване на делото
по същество и съобразно уважаването или отхвърлянето на предявения иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 426/26.02.2021г., постановено по гражданско дело
№ 2923 по описа за 2020г. на Окръжен съд – Варна, И ВРЪЩА ДЕЛОТО на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщението до страните /чрез процесуалните им представители/ при
8
наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съобразно чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9