Р Е
Ш Е Н
И Е
№.............
град Шумен, 28.03.2022г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – град
Шумен, в публичното заседание на девети
март две хиляди двадесет и втора година в състав:
Административен съдия: Христинка
Димитрова
при секретаря Росица
Хаджидимитрова и участието на прокурор Румен Рачев от Окръжна прокуратура – гр.
Шумен, като
разгледа докладваното от административния съдия АД № 23 по описа за 2022
година на Административен
съд – гр.Шумен и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с
чл.2в, ал.1, т.1 и чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба,
предявена от „Е.Е.“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, чрез
Адвокатско дружество „Х. и Иванова“, представлявано от адв.М.Т.Х., срещу
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ с БУЛСТАТ ***, гр.София, р-н Средец, ул.Гурко №5, за заплащане на
обезщетение от 3000 (три хиляди) лева, представляващи имуществена вреда,
понесена поради заплащане на имуществена санкция, наложена с Наказателно
постановление № 23-0001007/02.07.2021г., ведно със законната лихва от датата на
получаване от ответника на поканата за плащане. Ищецът твърди, че с имуществената
санкция, наложена на дружеството с Наказателно постановление № 23-0001007/02.07.2021г.,
ответникът, действащ чрез своето регионално поделение – Регионална дирекция
„АА“ – гр.Варна, е извършил грубо нарушение на правото на Европейския съюз,
като е нарушил права на молителя, произтичащи директно от Директива на ЕС и по
този начин е станал причина ищецът да понесе имуществени вреди в претендирания
размер от 3000 лева, изразяващи се в платена имуществена санкция по
гореупоменатото НП. По изложените в исковата молба доводи моли съда да
постанови решение, с което да осъди Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“ да заплати на „Е.Е.“ ООД с ЕИК *** сумата от 3000 лева,
представляваща вреди, понесени от ищеца поради платена „имуществена санкция“,
наложена с НП № 23-0001007/02.07.2021г., ведно със законната лихва от датата на
получаване от ответника на поканата за плащане. Претендира присъждане на
разноски, направени в настоящото производство. В съдебно заседние ищецът,
представляван от упълномощен процесуален представител адв. М.Х. заявява, че
поддържа предявения иск и по аргументи, изложени в исковата молба и в
представени писмени бележки моли същият да бъде уважен, като ответната страна
бъде осъдена да заплати сумата от 3000 лева, ведно със законната лихва от
датата на получаване на поканата за плащане, както и направените разноски,
съставляващи платената държавна такса за настоящото дело.
Ответната страна – Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“ – гр.София, в писмен отговор изразява
становище за недопустимост на исковата претенция, предвид липсата на отменен по
надлежния ред административен акт и в частност – наказателно постановление,
като сочи, че отмяната на акта е задължителна процесуална предпоставка за
допустимост на исковото производство. Наред с това твърди, че ищецът не е
посочил кои конкретни текстове от Наредба №36 са в нарушение на правото на
Европейския съюз – Директива 2006/126/ЕО. Счита, че посоченото наказателно
постановление не е издадено при нарушаване правото на ЕС, тъй като
„психологическата годност“, предмет на Наредба №36, не е предмет на Директива
2006/126/ЕО. Директивата визира „психическа годност“, която е реферираща към
Наредба №3/11.05.2011г. за изискванията за физическа годност към водачите на
моторни превозни средства от различните категории (ДВ, бр.11/2018г., в сила от
02.02.2018г.). Излага съображения, обосноваващи становище, че въведената мярка
за подобряване безопасността на движението в българското национално
законодателство чрез изискване на удостоверение за психическа годност на водачи
на МПС, неправилно е окачествена от ищеца като „нарушение правото на Съюза“,
„неоправдана допълнителна тежест“ и „налагане на по-строги изисквания относно
минималните стандарти за психическа годност“. Твърди, че психологическите
изследвания в автомобилния транспорт в РБългария не са медицински прегледи,
нито част от такива, а самостоятелна процедура, съответно между психическата
годност, регламентирана в Директива 2006/126/ЕО като задължително условие за
издаване и подновяване на свидетелствата за управление на МПС и психологическата
годност, чието удостоверяване се изисква в българското национално
законодателство, има фундаментална разлика. Въз основа на изложените аргументи
моли съда да остави без разглеждане като недопустима и да прекрати
произовдството по делото, алтернативно – да отхвърли като неоснователна и
недоказана депозираната искова молба от „Е.Е.“ ООД. В съдебно заседание ответната
страна се представлява от упълномощен процесуален представител гл.юрисконсулт С.
К., която поддържа становището за недопустимост на исковата претенция. В
условията на алтернативност счита същата за неоснователна. Въз основа на
изложеното моли за постановяване на съдебен акт, с който исковата молба да се
остави без разглеждане и производството се прекрати или да се отхвърли като
неоснователна. Претендира присъждане на разноски.
Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност
на исковата молба, тъй като наказателното постановление не е обжалвано от
дружеството и ефектът от него е окончателен. Споделя изцяло аргументите на
ответната страна. Предлага исковата молба да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Шуменският
административен съд след като обсъди и прецени наведените в исковата молба
доводи, становищата на страните и събраните по делото, относими към спора доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
С Наказателно
постановление № 23-0001007/02.07.2021г., издадено от директора на Регионална
дирекция „Автомобилна администрация“ – Варна, на „Е.Е.“ ООД е наложена
„имуществена снакция“ в размер на 3000,00 лева, за това, че на 01.07.2020г. в
гр.Шумен дружеството превозвач, притежаващо лиценз на Общността за превоз на
товари № 13030, е допуснало осъществяването на обществен международен превоз на
товари, извършен от водача В.В.К., с влекач марка „ДАФ“ от кат.№3, с рег.№ ***,
без водачът да отговаря на изискванията за психологическа годност по смисъла на
наредбата по чл.152, ал.1, т.2 от Закона за движение по пътищата, уредени в
чл.7а, ал.2, пр.3 от Закона за автомобилните превози, а именно – без същият да
притежава валидно удостоверение за психологическа годност. Контролните органи
извършили справка в регистъра на психологическите изследвания, при която
установили, че водачът К. не е притежавал валидно УПГ в периода от 19.01.2019г.
до 06.08.2020г. Констатираното деяние е квалифицирано като административно
нарушение на чл.7а, ал.2, пр.3 от ЗАвтП, поради което и на основание чл.96г,
ал.1, пр.2 от ЗАвтП на дружеството е наложена имуществена санкция в размер на
3000,00 лева.
Наказателното
постановление е връчено на 30.07.2021г.; не е обжалвано, респективно същото е
влязло в законна сила на 07.08.2021г.
Наложената санкция
е заплатена от санкционираното дружество на 02.08.2021г.
Посредством Система
за сигурно електронно връчване, на 17.09.2021г. „Е.Е.“ ООД изпратило до
Директора на ИААА Покана за плащане, с която заявило, че ИААА е причинила на
дружеството имуществени вреди в размер на 3000,00 лева, изразяващи се в
заплащане на санкция, наложена с НП № 23-0001007/02.07.2021г. В поканата се
сочи също, че санкцията е наложена въз основа на подзаконов нормативен акт,
който противоречи на Европейското законодателство и на задължителните
тълкувателни решения на СЕС и с това агенцията е станала причина „Е.Е.“ ООД да
понесе претендираните имуществени вреди.
В отговор рег.№
52-0051-7079/3/30.09.2021г. изпълнителният директор на ИААА посочил, че наложената с цитираното НП
имуществена санкция е платена доброволно от задълженото ЮЛ; наказателното
постановление не е обжалвано пред съда и е влязло в законна сила, с оглед на
което сумата в размер на 3000,00 лева се явява дължимо платена.
Изложената
фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на всички събрани в
хода на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателства. Същата не
се оспорва от страните и се подкрепя от приобщените доказателства.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:
При проверка на допустимостта на иска съдът намира, че са
налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи правото на ищеца да
иска от съда да се произнесе по предявената претенция, с която е сезиран.
Допустимостта на иска се извежда от наведените обстоятелства в исковата молба.
Предявеният иск от „Е.Е.“ ООД, с претенция за осъждане на ответника да заплати
на ищеца обезщетение за имуществени вреди, причинени от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз, е допустим за разглеждане по следните
съображения:
Исковата претенция
е за реализиране на извъндоговорна отговорност на държавата за вреди, причинени
от нарушаване правото на Европейския съюз. Отговорността на държавите членки за
вреди, причинени на частноправни субекти в резултат на нарушение на правото на
ЕС е установена в общностното право – чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз
(ДЕС) и в практиката на Съда на ЕС (СЕС) - Решение от
19.11.1991г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и
Bonifaci; Решение от
05.03.1996г. по съединени дела C 46/93 и C 48/93 – Brasserie du
pкcheur и Factortame; Решение от
30.09.2003г. по дело C-224/01 – Gerhard Kцbler; Решение от
11.07.2015г. по дело С-98/14 – Berlington Hungary и др. Този
установен в първичното право на Европейския съюз и развит в практиката на Съда
на ЕС принцип е възприет и от българския законодател с чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ,
който изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират
вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз. Цитираната разпоредба определя и реда, по който следва да се разгледа
искова претенция от вида на процесната. Според чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ когато се
претендира обезщетение за претърпени вреди, в резултат на достатъчно съществено
нарушение на правото на ЕС, исковете за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се
разглеждат от съдилищата по реда на АПК. Съгласно чл.203, ал.3 от АПК когато
компетентният адиминстративен съд гледа иск за вреди от нарушаване правото на
ЕС, следва да приложи стандартите на извъндоговорната отговорност, установени в
създадената от СЕС доктрина, в която допустимостта на иска не е поставена
взависимост от отмяната или установяване на незаконосъобразността на
увреждащите административен акт или действие. В случая исковата претенция се
основава на твърдение за причинени вреди от страна на ИААА, чийто орган е издал
наказателно постановление № 23-0001007/02.07.2021г., прилагайки подзаконов
нормативен акт, който противоречи на разпоредба от Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно относно свидетелства
за управление на превозни средства. Безспорната установеност, че дружеството не
е обжалвало процесното наказателно постановление не сочи недопустимост на
исковата претенция, доколкото това обстоятелство следва да се обсъди в рамките
на приложимост на материалноправните аспекти при преценка на вредите. По
изложените съображения съдът намира за неоснователно възражението на ответника
за недопустимост на производството. По въпроса за допустимоста на искова
претенция от вида на процесната, е налице и произнасяне на ВАС - Решение №
9059/05.08.2021г. по АД № 792/2017г. на ВАС; Определение № 886/22.01.2014г.,
постановено по АД № 16089/2013г. В мотивите на цитираната съдебна практика ВАС
е посочил, че условията, при които възниква правото на обезщетение, зависят от
естеството на нарушението на общностното право, което е в основата на
причинената вреда. Ако то се свежда до нарушаване на задължение за държавата да
предприеме необходимите мерки за постигане на резултата от една директива,
правото на обезщетение се поражда при наличието на три условия: 1.Да се прецени
наличието на вертикален директен ефект на разпоредби на директивата, които са
безусловни, точни и ясни и пораждат права за частноправните субекти. Във всички
случаи е необходимо да се определи дали резултатът, предвиден в директивата,
поражда права за частните лица. 2. Съдържанието на тези права да може да се
определи въз основа на разпоредбите на директивата. 3. Да е налице
причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, което има
държавата и претърпяната от засегнатите лица вреда. В тази връзка подлежи на
доказване въпросът дали е налице очевидно и тежко неспазване от
държавата-членка на определените граници на нейното право на преценка при
транспониране на Директивата. Тези три условия са достатъчни, за да се породи в
полза на частноправните лица правото на обезщетение, което има своята основа
пряко в правото на Европейския съюз и това са материалноправните предпоставки
за решаване на въпроса за отговорността за вреди. Поради това не следва да бъдат
преценявани други предпоставки, извън посочените и уредени в ПЕС, като
наличието на предварително отменен административен акт. Изложените аргументи
изцяло се споделят от настоящия състав, поради което релевираните доводи за
недопустимост на производството се преценяват като неоснователни.
Искът е предявен
срещу надлежен ответник по смисъла на чл.205 от АПК - юридическото лице, в
чиято структура е органът, издал акта, от който се твърди наличие на причинена
вреда.
По изложените
мотиви съдът приема, че исковата молба е подадена от лице с надлежна активна
процесуална легитимация; насочена е против ответник с надлежна пасивна
процесуална легитимация; отговаря на формалните изисквания за реквизити, което
я прави процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство.
При разглеждането
ѝ по същество, съдът приема следното:
Отговорността на
държавата за вреди, произтичащи от нарушение на правото на Европейския съюз по
чл.4, §3 от ДЕС и чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ е специална деликтна отговорност, която
може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени
материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС. В
Тълкувателно решение от
19.11.1991г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и
Bonifaci, Съдът на ЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на
държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на правото на ЕС:
1). нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни
субекти; 2). да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз
основа на разпоредбите на съответния акт; 3). да е налице причинно-следствена
връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна
от засегнатите лица. Практиката на Съда на ЕС установява и едно допълнително,
четвърто условие, което е изрично закрепено и в нормата на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ
- нарушението да е достатъчно съществено.
В случая с Наказателно
постановление № 23-0001007/02.07.2021г. ищецът е санкциониран за това, че е
допуснал осъществяването на обществен международен превоз на товари, извършен
от водач, който не отговаря на изискванията за психологическа годност по
смисъла на наредбата по чл.152, ал.1, т.2 от Закона за движение по пътищата,
уредени в чл.7а, ал.2, пр.3 от Закона за автомобилните превози, а именно – без
същият да притежава валидно удостоверение за психологическа годност.
Констатираното деяние е квалифицирано като административно нарушение на чл.7а,
ал.2, пр.3 от ЗАвтП, поради което и на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от ЗАвтП на
дружеството е наложена имуществена санкция в размер на 3000,00 лева. С
разпоредбата на чл.7а, ал.2 от ЗАвтП са определени условията, при които
лицензираните превозвачи могат да извършват превози, като едно от тях е да
притежават правоспособност за управление на моторни превозни средства от
съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по
чл.7, ал.3 и чл.126, ал.1 от ЗАвтП и чл.152, ал.1, т.2 от ЗДвП. Редът и начинът
за придобиване на удостоверение за тази психологическа годност са уредени в Наредба
№36/15.05.2006г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда
за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на
правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на
изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на
психологически изследвания (Наредба №36/15.05.2006г.), издадена въз основа делегацията
по чл.152 от ЗДвП, като всяко удостоверение има срок на валидност. Допускането
на водач, без да има валидно удостоверение за психологическа годност, е
квалифицирано като административно нарушение, скрепено със санкцията на чл.96г,
ал.1 от ЗАвтП.
Според ищеца
сочената в НП за нарушена норма на чл.7а, ал.2, предл.3 от ЗАвтП е препращаща
към Наредба №36/15.05.2006г., а последно цитираният подзаконов нормативен акт
противоречи на §9 от Преамбюла на Директива 2006/126/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно относно свидетелства за
управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО) и чл.7, §3, буква „б“
от Директивата.
Разрешаването на
настоящия спор налага на първо място да се установи дали е налице твърдяното
противоречие между правната уредба на обществените отношения, дадена от
националния законодател и общностното право.
Според чл.8, ал.1, 2 и 4 от Наредба №36/15.05.2006г.
при всяко постъпване на работа и при извършване на дейността като водач на
таксиметрови автомобили или водач на автомобили за обществен превоз на пътници
или товари, както и за председател на изпитна комисия, лицата представят
удостоверение за психологическа годност (ал.1); удостоверението за психологическа годност е
валидно за срок три години от датата на неговото издаване (ал.2); лицата по
ал.1 подлежат на психологическо изследване на всеки три години след датата на
издаване на предходното удостоверение за психологическа годност.
Съгласно чл.51,
ал.4 от Закона за българските лични документи срокът на валидност на
свидетелството за управление на моторно превозно средство за категории С, СЕ,
С1, С1Е, D, DE, D1, D1E и Т е 5 години.
Общностният
нормативен акт, приложим към процесните отношения, Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно относно свидетелства
за управление на превозни средства гласи следното:
Съображение 8 от
Преамбюла - На основание пътната безопасност следва да се определят
минимални изисквания за издаване на свидетелства за управление на моторни
превозни средства. Необходимо е критериите за изпитите за управление на
превозно средство и издаване на свидетелство за управление да бъдат
хармонизирани. За постигането на тази цел следва да се определят знанията,
уменията и поведението, свързани с управлението на моторни превозни средства,
изпитът за управление на превозно средство следва да се основава на тези
концепции и следва да се преопределят минималните стандарти за физическа и
умствена годност за управление на такива превозни средства.
Съображение
9 - Доказателство за наличие на съответствие на водачите на превозни
средства, които се използват за транспорт на пътници или стоки с минималните
стандарти за физическа и умствена годност за управление на превозно средство,
следва да се предоставя, когато свидетелството се издава и периодично след
това. Този редовен контрол съгласно националните правила за съответствие с
минималните стандарти ще допринесе за свободното движение на хора, ще избегне
нарушаването на конкуренцията и по-добре ще взема предвид специфичната
отговорност на водачите на такива превозни средства. На държавите-членки следва
да се позволи да налагат медицински прегледи като гаранция за спазване на
минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на други
моторни превозни средства. Поради причини, свързани с прозрачността, тези
прегледи следва да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и
поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството.
Съгласно чл.7, §2,
буква „б“ считано от 19.01.2013г. свидетелства, издадени от държави-членки
за категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1, D1E имат срок на административна
валидност 5 години;
Член 7, §3,
ал.5 указва, че държавите-членки могат да ограничат срока на
административна валидност, постановен в параграф 2, на индивидуалните
свидетелства за управление на превозно средство за всички категории, ако счетат
за необходимо да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други
специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното движение.
Според т.1 от Приложение
ІІІ по смисъла на настоящото приложение, водачите се класифицират в две групи:
1.1.Група 1: водачи
на превозни средства от категории А, А1, А2, АМ, В, В1 и ВЕ.
1.2. Група 2:
водачи на превозни средства от категории C, СЕ, С1, С1Е, D, DE, D1, D1E.
По отношение на
водачите от група 2 е приложимо правилото, разписано в т.4 от Приложение ІІІ,
според което кандидатите преминават медицински преглед преди свидетелството за
управление С да им бъде издадено за първи път и след това преминават периодични
медицински прегледи съгласно предвиденото в националното законодателство.
Точка 5 от Приложение
ІІІ предписва, че „стандартите, установени от държавите членки за издаване и
всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да
бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“.
При съпоставка на
горецитираните разпоредби, се установява, че според българския нормотворец удостоверението
за психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година
(чл.8, ал.2 от Наредбата). Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност
на свидетелството за управление на моторно превозно средство, които са с 5- или
10-годишна продължителност (чл.51, ал.3 – 4 от ЗБЛД). Следователно доказването
на умствената годност не се извършва „когато свидетелството се издава и
периодично след това“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата) посредством
медицински прегледи, които да „съвпадат с подновяването на свидетелствата за
управление и поради това да се определят от срока на валидност на
свидетелството“ (съображение 9 от преамбюла на Директивата). Т.е. налице е
несъответствие между Наредбата и Директивата досежно изискванията за
психологическа годност на водачите и нейното удостоверяване.
Действително Директивата
залага „минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на
превозни средства“ (съображение 8 от преамбюла), което означава, че държавите
членки могат да завишат тези стандарти в своите национални законодателства.
Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на т.5 от Приложение III на Директивата, уреждайки част от материята на
медицинските прегледи, предписва, че „стандартите, установени от държавите
членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за
управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“.
Следователно по-строгите стандарти могат да бъдат въвеждани на национално
равнище само и единствено в връзка с първоначалното издаване и последващото
подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство.
При това положение
и съобразно правната регламентация, дадена в Директива 2006/126/ЕО съдът счита,
че щом водач на моторно превозно средство има валидно свидетелство за
управление на МПС за съответната категория, той следва да се счита за
психологически и физически годен да управлява МПС от тази категория за срока на
валидност на същото това свидетелство за управление на МПС, който за посочените
по-горе категории е пет години и съответно, не следва да се явява на преглед за
физическа и психологическа годност в този срок. Извод за това следва именно от
ясно посоченото в последното изречение на съображение 9 от Преамбюла на Директива
2006/126/ЕО – „поради причини, свързани с прозрачността, тези прегледи следва
да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се
определят от срока на валидност на свидетелството“.
В случая доколкото предвиденият
в чл.8, ал.2 от Наредба №36/15.05.2006г. тригодишен срок на валидност на
удостоверението за психологическа годност, което удостоверение се издава при
положително заключение от психологическото изследване на изследваното лице, не
съвпада със срока на валидност на свидетелството за управление на моторно
превозно средство – в конкретния случай за категориите С, СЕ, С1, С1Е, D, DE,
D1, D1E и Т, който срок е пет години, се налага извод, че разпоредбата от
националното законодателство противоречи на регламентацията на този въпрос,
дадена в Директива 2006/126/ЕО, респективно националната правна норма се явява
незаконосъобразна.
Съдът намира за
неоснователни доводите на ответната страна за липса на противоречие между
националната правна уредба и дадената такава с Директива 2006/126/ЕО,
аргументирани с твърдението, че „психологическата годност“, предмет на Наредба
№36/15.05.2006г. не е предмет на регулация с Директивата. В тази насока
ответникът сочи, че в Директивата е използван терминът „умствена годност“, а
при придобиване и подновяване от водачите на Свидетелство за управление на МПС,
за категории С и D (професионални шофьори) в България, тези водачи следва да
бъдат изследвани от медицински лица за липса на психични заболявания, съгласно
рамката, поставена от Директивата в Приложение III, Раздел „Психични
заболявания“. Лансираната от ответника теза не се споделя от настоящия състав. Както се
посочи по-горе, Директивата залага минималните стандарти за физическа и умствена годност за
управление на превозни средства (съображение 8 от преамбюла), което означава,
че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите национални
законодателства. В тази насока е разпоредбата на т.5 от приложение III на
Директивата, според която стандартите, установени от държавите членки за
издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление,
могат да бъдат по-строги от изложените в приложението. Възможността за
въвеждане на такива по-строги стандарти на национално равнище касае първоначалното
издаване и последващото подновяване на свидетелствата за управление на моторно
превозно средство. Това означава, че възможността, да се въвеждат по-строги
стандарти, не следва да бъде използвана, за да се удостоверят отделни аспекти
от физическата или умствената годност за управление на моторни превозни
средства посредством документ, който редом със свидетелството за управление на
моторно превозно средство, да има свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо
това е сторено чрез нормативното регламентиране на удостоверението за
психологическа годност, в резултат на което психологическата годност, вместо да
бъде само предпоставка на правоспособността за управление на моторни превозни
средства от съответната категория, бива въздигната и в отделно, паралелно
съществуващо с правоспособността юридическо качество (арг. чл.7а, ал.2 от
ЗАвП).
В заключение на
изложеното следва да се посочи, че Директивата позволява на държавите членки да
завишат изискванията за физическата и умствената годност за управление на
моторни превозни средства, но при конкретни ограничения – проверката на
годността да се извършва изцяло във връзка с издаването на свидетелство за
управление на моторно превозно средство; въпросната проверка да се извършва
само посредством медицински прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете
за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези
ограничения не са спазени в националната регламентация на психологическото
изследване по Наредбата.
За несъответствието на националните правни
норми, регламентиращи процесните обществени отношения с общностните такива, е налице и официално изявление на Европейската
комисия от 15.07.2021г., достъпно на https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440.
В същото се сочи, че „в Директива
2006/126/ЕО относно свидетелства за управление на превозни средства
се определят условията за издаване, подновяване или замяна на европейски
свидетелства за управление на моторни превозни средства, по-специално
минималните стандарти за физическа и психологическа годност. Следователно
психологическата годност на притежателите на свидетелства за управление, които
упражняват дейност като професионален водач, вече е установена при издаването и
подновяването на свидетелството за управление. Няма причина да се предполага,
че професионалните дейности по управление на превозни средства пораждат
конкретни опасения за пътната безопасност, които предвиденият в Директива
2006/126/ЕО преглед за психологическа годност не може да разсее. Освен това
налагането на по-строги минимални стандарти за психическа годност на българските
професионални водачи ги поставя в по-неблагоприятно положение. Това противоречи
на целта за избягване на неравни условия на конкуренция за тези водачи, която
Директива 2003/59/ЕО се стреми да гарантира. Въз основа на това Европейската
комисия счита, че свидетелството за психологическа годност, което се изисква за
професионалните водачи, противоречи на Директива 2006/126/ЕО и Директива
2003/59/ЕО“.
Следващият значим
за настоящия правен спор въпрос е дали поради очертаното по-горе противоречие с
Директивата
ответната страна следва да откаже да съобрази нормативното задължение на
водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение
за психологическа годност съгласно изискванията на чл.7а, ал.2 от ЗАвтП, във
връзка с чл.7, ал.2 и чл.8, ал.1 от наредбата. Съдът намира, че отговорът на
този въпрос е положителен, като този извод се основава на юриспруденцията на
СЕС относно директния ефект на директивите.
В Тълкувателно решение
от 19.11.1991г. по съединени дела С-6/910 и С-9/90 - Francovich и Bonifaci,
Съдът на Европейския съюз е признал възможността лицата да се позоват на права,
пряко произтичащи от Директива, като в §4 от резюмето на решението е постановил,
че „в случаите, когато страна - членка не е изпълнила задължението си по §3 от
чл.189 на ДЕС да вземе всички мерки, необходими за постигане на резултатите,
предвидени от директива, за да се изпълни ефективно целта на предвиденото в тази
директива, Общностното право изисква наличието на начин за поправяне
на това неизпълнение …“. Директива
2006/126/ЕО относно
свидетелствата за управление на превозни средства на ЕС определя правната
рамка, която трябва да бъде привнесена във всяко национално законодателство по
отношение на издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС,
а като рамков нормативен акт делегира извършването на физически и
психологически прегледи на водачи на МПС на страната членка - издател на
свидетелството за управление на МПС. Трябва също така да се има предвид, че
правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „[... ] свободното
движение и свободата на установяване на хората [... ]“ (съображение 2 от
преамбюла на Директивата).
Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на
субективните права по чл.21; чл.45; чл.49 и чл.56 от ДФЕС, което е още едно
основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията,
свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Коментираното
по-горе противоречие е основание за ответната страна да не
изисква от водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават
удостоверение за психологическа годност съгласно чл.7а, ал.2 от ЗАвП, във вр. с
чл.7, ал.2 и чл.8, ал.1 от Наредбата. Този извод произтича от
Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 на СЕС, което е задължително и предвид
приетото с т.1.1 параграф 6 и 7 от Тълкувателно решение №3 от 12.04.2017г. на
ОСНК на ВКС, според които „преюдициалните заключения на Съда на Европейския
съюз са правнообвързващи, както за всички останали национални юрисдикции на
запитващата държава, така и за субектите на правото на ЕС - държави-членки,
институциите и органите на ЕС и физически и юридически лица“.
На следващо място,
съществува пряка връзка между непривнасянето в националното законодателство – в
Наредба №36 от 15.05.2006г. на разпоредбите на Директивата, касаещи сроковете
за извършване на изследвания за психологическа годност, респективно за
валидност на удостоверенията за психологическа годност и имуществената вреда,
нанесена на дружеството, изразяваща се в платена имуществена санкция по
наказателно постановление № 23-0001007/02.07.2021г. По делото не се спори, че
посоченият в НП водач е притежавал валидно свидетелство за управление на МПС от
съответната категория. Този факт се удостоверява и от приложеното копие на СУМПС
на Валери К., със срок на валидност от 21.02.2018г. до 21.02.2023г. Наложената
имуществена санкция е обусловена от констатацията, че този правоспособен водач
няма удостоверение за психологическа годност, валидно в периода от 19.01.2019г.
до 06.08.2020г. С други думи казано, според административно наказващия орган в
определен период от време, в рамките на срока на валидност на СУМПС, водачът не
е разполагал с валидно УПГ, което съставлява нарушение на чл.7а, ал.2, предл.3
от ЗАвтП. Както се посочи по-горе, според настоящия състав становището на
административно наказващия орган досежно наличието на административно
нарушение, се явява в противоречие с това, което Директива
2006/126/ЕО постановява - психологическата годност на водачите на
МПС следва да съвпада със срока на валидност на свидетелството за управление на
МПС. Съдът намира, че ответникът и неговите органи е следвало да признаят
правото на директно приложение на правата, които Директива
2006/126/ЕО създава, а именно – че водачите са психологически годни
щом имат валидно свидетелство за управление на МПС от съответната категория и
на дружеството – ищец в настоящото производство, не е следвало да бъде налагана
имуществена санкция за това, че допуснал негов служител – водач да осъществява
международен превоз на товари, без да притежава валидно удостоверение за
психологическа годност, т.е. без да е извършил психологическия преглед в
3-годишния срок, който поставя Наредба № 36 от 15.05.2006г.
С оглед на това съдът
намира, че в настоящото производство се установява наличие на нарушение на
правото на ЕС, което се явява достатъчно съществено.
Независимо от изложеното,
предявената искова молба се преценява като неоснователна по следните съображения:
Съгласно т.82-85 от
Решение на
Съда на ЕО от 5 март 1996г. по съединени дела С-46/93 и С-48/9 „...
Обезщетението за загуби и вреди, причинени на лица в резултат от нарушения на
правото на Общността трябва да бъде пропорционално на претърпените загуби и
вреди, така че да гарантира ефективна защита на техните права. 83.При липсата
на релевантни разпоредби на Общността, вътрешните правни системи на
държавите-членки са тези, които следва да определят критериите за определяне на
степента на обезщетение. Независимо от това, обаче, тези критерии не следва да
бъдат по-неблагоприятни от тези, приложими по подобни искове, основаващи се на
вътрешното право и не следва да бъдат такива, че на практика да правят
невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетение. 84.
По-специално, за да определи загубите и вредите, за които може да бъде
постановено обезщетение, вътрешният съд може да изиска от увреденото лице да
докаже, че е положило необходимите усилия, за да избегне загубата или вредата
или да ограничи техния обем и също така – по-специално, че се е възползвало
навреме от всички правни средства за защита, които са били на негово
разположение. 85. Наистина, генерален принцип, общ за правните системи на
държавите-членки е, че увредената страна трябва да докаже, че е положила
необходимите усилия, за да ограничи размера на загубата или вредата, или
рискува да понесе сама нанесените ѝ вреди (съединени дела 104/89 и
37/90) Мулдер и другите срещу Съвета и Комисията“.
Ищецът претендира
размер на вредата, който съвпада с размера на наложената имуществена санкция. От
доказателствата по делото се установява, че санкционираното дружество е
заплатило изцяло имуществената санкция по НП № 23-0001007/02.07.2021г. Няма
спор и относно обстоятелството, че дружеството не е обжалвало посоченото НП.
Липсата на предприети действия по оспорване на издаденото наказателно
постановление се съобразяват предвид въведеното от СЕС изискване ищецът да не е
допринесъл с поведението си за вредоносния резултат, по отношение на което от
значение е обстоятелството, дали ищецът е обжалвал въпросното наказателно
постановление. Това обстоятелство е релевантно за спора, тъй като всички доводи
за нарушение на разпоредби от правото на ЕС могат да се наведат пред
националния съд в рамките на производство по реда на чл.63в от ЗАНН. При
разглеждане законосъобразността на наложената имуществена санкция съдът може и
служебно може да установи противоречие на приложена от национален орган норма с
разпоредба на правото на ЕС и като резултат - да отмени НП, ведно с
произтичащите от това последици. В
случая санкционираното дружество не се е възползвало от правото си на защита
срещу наказателното постановление, за да избегне твърдените от него вреди,
доколкото същите се изразяват в заплащане на наложената имуществена санкция.
При отмяна на НП в рамките на административно наказателното производство,
заплатената от дружеството в по-ранен момент санкция би се явила недължима и
като такава подлежаща на възстановяване. Отделно от това, след изчерпване на
съдебния контрол върху законосъобразността на НП, дружеството разполага с
правен способ да търси обезщетение за вреди, причинени му в резултат на достатъчно
съществено нарушение на правото на ЕС от правораздавателната дейност на
съответния административен съд. Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата и общините
дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице, а по силата на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ ако
увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не
се дължи. В настоящия случай съдът приема, че дружеството не е положило
необходимите усилия, за да избегне вредоностния резултат, поради което следва
да понесе нанесените му вреди.
В обобщение на
горното съдът приема, че исковата претенция е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С исковата молба е
заявена претенция за присъждане на законна лихва върху сумата от 3000 лева,
считано от датата на получаването от ответника на поканата плащане. След като е
неоснователен главният иск, то акцесорният иск също се явява неоснователен.
При този изход на
делото, съобразно разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ сторените от ищцеца
разноски остават в негова тежест.
Ответникът
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и такова следва да му се
присъди на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, вр. чл.143, ал.4 от АПК, в размер,
определен по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.144 от АПК, чл.37 от Закона за
правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащането на правна помощ, като „Е.Е.“
ООД – гр. Шумен следва да заплати на ИААА – гр.София разноски по делото,
представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Водим от горното
Шуменският административен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Е.Е.“ ООД с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Д.С.К., против
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ с БУЛСТАТ ***, гр.София, р-н Средец, ул.Гурко №5, иск за заплащане на
обезщетение от 3000 (три хиляди) лева, представляващи вреда, понесена поради
заплащане на имуществена санкция, наложена с Наказателно постановление №
23-0001007/02.07.2021г., ведно със законната лихва от датата на получаване от
ответника на поканата за плащане.
ОСЪЖДА „Е.Е.“
ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя Д.С.К., да заплати на Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“ с БУЛСТАТ ***, гр.София, р-н Средец, ул.Гурко №5, сумата от 100,00 (сто) лева
разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на Република България гр.София в 14-дневен срок
от съобщаването чрез изпращане на препис по реда на чл.137 от АПК. Касационната
жалба се подава чрез Административен съд – Шумен.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: