О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито
заседание на петнайсети юли през две хиляди и двайсета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ
ПАВЛОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като изслуша
докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№
379/2020г., за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.413,ал.2 от ТЗ.
Постъпила
е частна жалба от „Ай Тръст”ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.”Витоша”146А, вх.В, представлявано от управителя И.
Ш.,чрез юрисконсулт Велислав Генов, против Разпореждане №610/03.04.2020г.,
пост.по ч.гр.д.№182/2020г.на РС-Тетевен, в частта, в която заявлението
по чл.410 от ГПК е отхвърлено по отношение на претендираното
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и административни
разноски. Счита разпореждането за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Обяснява,че претенцията за административни разноски е формирана от всички
разходи от „Кредисимо”ЕАД във връзка с извънсъдебното
събиране на просроченото вземане, а именно-разходи за ежемесечно изпращане на напомнителни писма,за изпратени покани с актуален размер на
задължението и указания за плащане,разходи за многократно проведените разговори
с потребителя за доброволно плащане на задълженията му. За направените разноски
в размер на 72.56лв. е съставен Протокол за извършени услуги по извънредно
събиране на просрочени вземания , издаден от „Кредисимо”ЕАД.
Тези разноски са за сметка на кредитополучателя съгласно чл.8,р-л VІ „Усвояване
и погасяване на кредита” от ОУ. Също и съгласно
чл.3.4,р-л VІІІ”Права и задължения на страните”Твърди,че макар клаузата за
заплащане на административни услуги да е включена в договора за потребителски
кредит,тя не попада в специалния ЗПК и следва да се разглежда по общия ЗЗД.Това
е така,тъй като в случай на изпълнение на основното задължение тези суми няма
да се претендират.При пълно и точно изпълнение кредитополучателят би платил
единствено заетата сума и договорената лихва. Моли да се приеме,че
административните услуги не се претендират на основание договора за кредит,а на
извършената суброгация в правата на първоначалния
кредитор,след която вземането вече се различава от първоначалното.Развива,че
съгласно разпоредбите на българското законодателство, след трансформацията
вземането длъжникът запазва своите възражения,които е имал спрямо първоначалния
кредитор,но съдът служебно не може да се произнася по тях,в противен случай би
накърнил принципа на състезателното начало в процеса.
Позовава
се на съдебна практика за тезата ,че длъжникът не получава никакви права срещу
поръчителя поради неуведомяването му.
Моли
да се съобрази,че Д.Д. сам е избрал при кандидатстването си за кредит от „Кредисимо”ЕАД да обезпечи изпълнението на задължението
си,като осигури поръчителство от трето,одобрено от кредитора лице(като е имал
възможност да избере и необезпечен кредит),съгласно р-л ІІ „Дефиниции”,§20 от
Общите условия за предоставяне на кредити на „Кредисимо”ЕАД-в
случая „Ай Тръст”ЕООД. Поръчителят от своя страна се е съгласил да предостави
поръчителство на задълженията на Д. и е сключил договор за поръчителство с „Кредисимо”ЕАД,по
силата на който отговоря солидарно с длъжника за всички задължения,възникнали по договора за
потребителски кредит,както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията,при цена на услугата от 41.97лв.на месеца периода на действие на
договора. Този договор е за поръчка съгласно чл.280 от ЗЗД. Задължението за
плащане на възнаграждение на поръчителя е ясно и точно формулирано в сключения
договор,в него са определени размера и действието му и длъжникът се е съгласил
с тях при сключването. Затова счита,че не може възнаграждението за тази услуга
да се приема като целящо заобикаляне на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
ГПР е ясно посочен в изпратените на длъжника книжа.
Пояснява,че разликата между заявлението за обезпечен и необезпечен кредит е само в срока за разглеждането му.
Излага,че
с отхвърлянето на претенцията за дължимо възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство ,съдът е накърнил едно от основните права на
страните,а именно свободата на договаряне съгласно чл.9 от ЗЗД. Акцентира,че
договорът за предоставяне на поръчителство е сключен след и е извън договора за
предоставяне на кредит. Позовава се на Реш.№74/01.08.1959г.,пост.по
гр.д.№51/59г.на ОСГК на ВС,касаещо
правата на поръчителя по чл.146 от ЗЗД.
По
изложените съображения моли да се отмени разпореждането да се отмени в
обжалваните части и заявлението се уважи изцяло. Моли да се присъдят и направените в производството
разноски.
По допустимостта.
Жалбоподателят е уведомен за атакуваното
разпореждане на 26.05.2020г., а жалбата е подадена на 027.06.2020г.-т.е. с
пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които предпоставки, съдът приема,че
жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество.
По същество.
Съобразявайки представените по
ч.гр.д.№182/2019г.по описа на РС-Тетевен писмени доказателства, становището на
жалбоподателя и направените уточнения, съдът намира, че жалбата е
неоснователна.
На 30.03.2020г. пред РС-Тетевен е
подадено заявление, по което е образувано ч.гр.д.№ 182/2020г. по описа на съда.
Заявителят „Ай Тръст”ЕООД е предявил вземане срещу Д.С.Д. ***, състоящо се от
главница от 1089.89лв.по Договор за предоставяне на потребителски кредит с
№1185427, сключен на 13.12.2018г. между „Кредисимо”ЕАД
и Д.С.Д., 72.56лв.-административни разноски и
250.65лв.-възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство.
Претендира се и договорна лихва в размер на 279.79лв.,за периода 13.12.2018г.
до 10.01.2020г. и наказателна лихва от
124.58лв.,за периода от 11.01.2019г. до 04.03.2020г., както и законната лихва
върху главницата, с начало от подаване на заявлението до окончателното изплащане.
Претендира се присъждане и на направените разноски-държавна такса от 36.35лв. и
юрисконсултско възнаграждение от 150лв. В т.12 заявителят е изложил
обстоятелствата, от които произтича вземането. Посочил е,че на 13.12.2018г.
кредитополучателят е сключил и договор за предоставяне на поръчителство с „Ай
Тръст”ЕООД. С договора поръчителят се е задължил да отговаря солидарно за
изпълнение на всички задължения на кредитополучателя,срещу насрещно задължение
за възнаграждение. Д.С.Д. се е задължил да върне предоставената му заемна сума,заедно
с уговорената договорна лихва и съгласно погасителния план по договора за
кредит, както и дължимото възнаграждение на поръчителя,съгласно погасителния
план към този договор. Твърди,че към подаване на заявлението длъжникът не е
изпълнил тези си ангажименти и задължението му е станало изискуемо на
10.01.2020г.,когато е и падежът на последната вноска. Предвид това неизпълнение
и след полагане на усилия за събиране на дължимите суми доброволно,на
04.03.2020г. кредиторът е изпратил искане за плащане от „Ай Тръст”ЕООД(писмено
е уведомен). В указания срок на 09.03.2020г. поръчителят е платил следните
суми- 1089.89лв.- главница, 297.79лв.-договорна лихва, 124.58лв.-наказателна
лихва, 72.56лв.административни разходи във връзка с опити за извънсъдебно
погасяване на задължения.На същата дата е уведомил длъжника за извършеното
плащане и встъпване в правата на кредитора от „Ай Тръст”ЕООД, включително и за
дължимото възнаграждение за договора за поръчителство в размер на 250.65лв.
Отправена е молба за издаване на
заповед за изпълнение на задължение по реда на чл.410 от ГПК за горните суми.
Съдът е оставил без движение
заявлението с указания за уточняване на основанията за претендиране на
вземанията за административни услуги и за поръчителство.В срок заявителят е
представил разяснения,че претенцията за административни услуги е част от
претенцията,основана на договора за суброгация.
Заявителят търси притезанията си въз основа на суброгацията в правата на първоначалния кредитор.
С атакуваното Разпореждане №610/03.04.2020г. РС-Тетевен е
уважил заявлението в частта по отношение на главницата,договорната и
наказателна лихви и законната лихва,а го е отхвърлил за претендираните
административни разходи в размер на 72.56лв. и възнаграждение по договор за
поръчителство в размер на 250.65лв. Съдът е изложил мотиви,че двете претенции
се основават на неравноправни клаузи, приети с цел да се заобикаляне на
забраната на чл.33,ал.1 и ал.2 от ЗПК, предвиждащи,че след забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата.Изложил е,че по този начин се въвеждат допълнителни
плащания,чиято дължимост на практика е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника.Прието е,че двете клаузи са нищожни,
поради което претенциите са отхвърлени.
Въззивният състав, като се запозна с писмените доказателства и
становището на жалбоподателя, намира жалбата за неоснователна.
При произнасянето
си съдът съобразява,че по отношение критериите за редовност на заявлението
разпоредбата на чл.410,ал.2 от ГПК изрично препраща към тази на чл.127,ал.1 и
ал.3 от ГПК. С оглед спецификите на едностранното и формално заповедно
производство, редовното заявление следва да представя конкретно и ясно
изложение на индивидуализиращите вземането елементи- основание, от какво
произтича, фактическите обстоятелства по възникването, съществуването и
изискуемостта му. Съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, в редакцията й към момента
на подаване на заявлението, заповедният съд следва служебно да извърши проверка
дали искането не противоречи на закона и добрите нрави.
Съставът намира,че
в
процесното правоотношение по предоставяне на потребителски кредит са налице неравноправни клаузи. Макар
отношенията между кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от
отделни договори-за потребителски кредит и за поръчителство, при изложените от
заявителя факти и основания става ясно,че се касае за свързани и обусловени
правоотношения,които не могат да съществуват самостоятелно. От клаузите се
изяснява,че договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без да е
обезпечен. От своя страна е налице договорна обвързаност и между кредитора и
поръчителя, с изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението
по поръчителството пред това по основното задължение по кредита. Налице е дълг
по кредитно правоотношение,с уговорени акцесорни
плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло. Зад обособяването на
отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор,
ясно прозира целта да се заобиколи закона и забраната
за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на
договора-чл.10а,ал.2 от ЗПК. Видно е,че ангажиментът към поръчителя е неделим
от основния по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия
размер на разходите по кредита. Тук таксата не е включена в предвидения по
договора ГПР,а ако бъде изчислена стойността й ще
надвиши многократно максимално допустимият размер, регламентиран в
императивната норма на чл.19,ал.4 от ЗПК- петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения в левове и валута по постановление на Министерския
съвет на Република България. Нещо повече-плащането на тази такса е уговорено
като приоритетно,дори пред основното задължение по кредитното правоотношение,
от което ясно прозира целта му-да обезпечи гарантиран доход,без да има
сигурност в насрещната престация. Като последица води
до неоснователно обогатяване за кредитора-както за кредитодателя,
така и за поръчителя.
Макар подобен начин за обезпечаване на вземането да е
нормален, разбираем и наложил се в практиката, ясно е,че с него се постига
гарантиране на сигурен доход без насреща да е престирана
услуга-поръчителство. Възнаграждението е уговорено като дължимо предварително,
преди и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне да тази възможност. На
практика с него се предвижда допълнителна такса за услуга,която не е ясно дали
ще се предостави, което отново насочва към противоречие с чл.10а,ал.4 от ЗПК.
Идентични
са мотивите на състава и по отношение претендираните административни разноски в
размер на 72.56лв. По правилото
на чл.10а,ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието,за което ще се събират
таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В случая са
посочени общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са правени. За да се търси възстановяване на разход следва да е
обосновано реалното му извършване. Твърдения в този смисъл заявителят не е
изложил. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на разходи
се налага извода,че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи
на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност
на страните в договорното правоотношение.
Несъстоятелен е опитът на кредитора да
изключи спорните две претенции чрез твърдения,че са извън договора за кредит
или са се трансформирали след суброгацията в правата
на първоначалния кредитор. Заявителят е встъпил в правата на първоначалния
кредитор-такива,каквито са били към момента на погасяване на задължението
вместо длъжника и суброгацията не води до изменението
им по вид, основание и размер.
По изложените съображения ОС-Ловеч приема,че обжалваното
Разпореждане № 610/03.04.2020г., пост.по ч.гр.д.№182/2020г.на РС-Тетевен е
правилно и законосъобразно,поради което следва да се потвърди изцяло.
Затова съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 610/03.04.2020г., постановено по
ч.гр.д.№182/2020г. на РС-Тетевен,като правилно и законосъобразно.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.