Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 250
гр. Севлиево
04.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският
районен съд, в ОТКРИТО заседание
на тридесети септември
през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА
при секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
АВРАМОВА гр.д. № 326 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 1531/18
г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 831 от 06.12.2018
г. по чл. 410 ГПК, като ответникът е осъден да заплати посочените суми. Заповедта
е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на
заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск
за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните
последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за
паричен заем № 2704608 от 15.12.2016 г., сключен между ответника и „*, по
силата на който той е получил паричен заем в размер на 2000 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 2383,68 лв.
на 26 равни двуседмични вноски, като включва главницата и договорна лихва в
размер на 383,68 лв. Всяка вноска е в размер на 91,68 лв. Срокът на договора е
изтекъл на 17.12.2017 г. и по него ответника е погасил сума от 162 лв. Поради
неизпълнение по чл. 4 от договора е начислена неустойка в размер на 1827,80 лв.,
разсрочена за плащане по 70,30 лв. към всяка двуседмична вноска. По този начин
той е следвало да заплаща по 161,98 лв. на вноска. Претендира се и обезщетение
за забава в размер на 282 лв., както и 36 лв. такса разходи за събиране на
просрочени вземания.
На 01.09.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между ищеца и „*“ АД, по
силата на което вземането по Договора за паричен заем е прехвърлено в
собственост на ищцовото дружество. Ищецът като пълномощник е уведомил длъжника за цесията с писмо,
получено на 15.09.2017 г.
Ищецът моли съда да уважи иска, като претендира и разноските по делото.
Ответникът е
представил писмен отговор в законния месечен срок, чрез особен представител адв.
Х.С.. В него оспорва иска за неустойката и моли съда да го отхвърли в тази
част.
По делото се събраха писмени
доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1531/18 г. по описа на РС – Севлиево по
заявление на ищеца е издадена заповед за
изпълнение № 831 от 06.12.2018 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на
ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд
в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за
съществуване на вземането си.
Между страните няма спор, че предмет на иска е Договор за паричен заем № 2704608
от 15.12.2016 г. – л. 5 - 8, сключен между ответника и „*“ АД, по силата на
който той е получил паричен заем в размер на 2000 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 2384,68 лв.,
като включва главницата и договорна лихва в размер на 384,68 лв. В договора не
е изрично посочено, че сумата от 384,68 лв. е с характер на договорна лихва, но
това е очевидно и изрично е посочено от ищеца в заявлението и в исковата молба.
В договора е уговорен срокът и начинът на плащане – на 26 двуседмични вноски,
всяка по 91,68 лв., или се получава сума 2384,68 лв., посочена в договора като
общ размер на плащанията. В договора чл. 2.5 са посочени и конкретните падежни дати
на всяка двуседмична вноска при краен срок 17.12.2017 г.
Ищцовото дружество установява своята активна легитимация по иска чрез
приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010 г., от който се установява, че заемодателят „*“ АД е прехвърлил на
ищцовото дружество вземанията си към неизправни негови длъжници. Към този
момент процесният договор очевидно не е бил предмет на цесията, тъй като още не
е бил сключен. Именно затова по-късно е съставено Приложение № 1 към договора,
в което са посочени длъжниците с ликвидни и изискуеми парични заеми и сред тях
е и договорът, сключен с ответника по делото – л. 17. Точно това е записано и в
чл. 2.1 от рамковия договор.
Заемодателят е упълномощил ищеца да уведоми от негово име всички длъжници
за цесията – л. 19, с което е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ищцовото дружество е изпратило
на ответника уведомително писмо – л. 20-21 и видно от приложената обратна разписка то е получено на 15.09.2017
г. В този смисъл прехвърлянето има действие спрямо длъжника и исковете следва
да бъдат разгледани по същество.
Мотивиран от горното съдът счита, че ищецът е
активно легитимиран да предяви иска
С исковата молба са предявени при обективно
кумулативно съединяване няколко иска.
Първият е за неизпълнение на договор с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с цена 1944,22 лв. Касае се за дължима главница по
описания по-горе договор за паричен заем. Всъщност този иск не беше оспорен по
основание и размер, а ответникът, при твърдян от другата страна отрицателен
факт, не е представил доказателства, че е изплатил частично или изцяло главното
си задължение на ищеца или на предишния си кредитор. Тази сума е образувана по
следния начин: ответникът е изплатил по заема сума от 162 лв. и с нея ищецът е
погасил негови задължения, като от главницата е погасена сума от 55,78 лв.
Разликата между 2000 лв. и 55,78 лв. определя размера на дължимата все още
главница от 1944,22 лв.
Вторият иск е за заплащане на договорна лихва с
цена 356,76 лв. Съдът счита, че договорната лихва е допустима от закона
съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Заплащането на този вид лихва не е обвързано с
неизпълнение на главното задължение, т.е. уговорената договорна лихва се дължи
и когато заетата сума е върната на падежа. В този смисъл договорната лихва има
характер на възнаградителна.
Нейният размер е посочен ясно при сключване на
договора и е в размер на 383,68 лв. –
чл. 7. Изплащането на договорната лихва е било разсрочено ведно с главницата.
От изплатената от ответника сума е погасена част и от договорната лихва в
размер на 26,92 лв. и затова претенцията е в размер на 356,76 лв.
Третият предявен иск е за заплащане на неустойка с
цена 1757,50 лв. и правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Неустойката е уговорена
по размер в чл. 4, ал. 2 от договора – 1827,80 лв., но се претендира в размер
на 1757,50 лв., тъй като с изплатената
от ответника сума е погасена част и от неустойката, в размер на 70,30 лв.
Основното възражение на ответника касае именно
иска за неустойка. Той счита, че такава не се дължи, без да е направено ясно и
конкретно искане за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора съгласно
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави.
Съдът обаче е длъжен служебно да следи за спазване на добрите нрави при
разрешаване на спор за заплащане на неустойка, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й. В този смисъл е налице засилено служебно начало при
съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми.
Добрите нрави са морални норми и като такива те
нямат правно действие. По силата на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и
правно значение, като нарушението им се приравнява по последици наравно с
нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и
конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от
тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право
интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни
субекти. Много съществено е
обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите нрави следва да се прави
към момента на сключване на договора, тъй като това е моментът на заявяване
намеренията на страните, съответно на регламентиране на възможните последици.
Не на последно място съдът има предвид и ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК, в което е посочено, че е нищожна
неустойката, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Законодателно не е въведен праг в процентно
отношение, до който да се уговаря неустойката. Освен това кредиторът е в
правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или
не са настъпили в предвидения размер. В този случай кредиторът не се
обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а неустойката ще бъде санкция за
длъжника за неговото неизпълнение.
В т.3 от ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК е посочено, че “преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент” и са изброени примерно
критериите за преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави.
Неустойката може да бъде
уговаряна за различни форми на неизпълнение. Може да се предвиди компенсаторна
неустойка за пълно неизпълнение, мораторна неустойка за забавено изпълнение и
неустойка за лошо изпълнение.
По силата на чл. 4, ал.
2 от договора неустойката е определена в твърд размер „при неизпълнение на
задължението да представи обезпечение в срока по предходната алинея“. А
съгласно нея заемателят е задължен в срок от три дни от сключване на договора
да представи едно от посочените обезпечения: две физически лица като
поръчители, които да отговарят на голям брой изисквания или банкова гаранция,
покриваща общо дължимата сума.
Съдът е на категоричното
становище, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, поради което е нищожна, по следните съображения:
неустойката се уговаря за неизпълнение, а според вида на договора, изпълнението
предполага изплащане на конкретни суми с цел връщане на заетата сума. В случая
неустойката е уговорена не затова, че длъжникът ще забави или въобще няма да
изпълни паричното си задължение, а за това, че в един изключително кратък
3-дневен срок след сключване на договора няма да представи обезпечение.
Размерът на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора е почти равен със заетата
сума, което излиза извън пределите на нравствено допустимото за конкретния
случай. Т.е. налице е огромен номинален размер на неустойката, представляващ
почти 92 % от заетата сума, поради което може да се направи обоснован извод, че
така договореният размер сочи на несправедливо по съдържание съглашение,
създаващо предпоставка за превръщане на неустойката в средство за неоснователно
обогатяване, а не цели проявление на основните й функции – обезпечителна,
обезщетителна и наказателна /санкционна/. Не е ясно защо заемодателят не е
поискал обезпечение на вземането си преди сключване на договора, като съдът не
приема мотивите на ищеца, че рискът от неизпълнение за заемодателя е бил голям.
Освен това следва да се има предвид, че между страните е била уговорена и
договорна /възнаградителна/ лихва. Или иначе казано, дори и да изпълни
задължението за връщане изцяло на сумата на всеки от падежите, вкл. и
договорната лихва, само защото не е посочил в 3-дневен срок поръчители, длъжникът
ще дължи втори заем –почти 92 % от заетата сума.
Мотивиран от горното съдът счита клаузата,
съдържаща се в чл. 4, ал. 2 от договора, касаеща уговорена неустойка за нищожна,
поради накърняване на добрите нрави.
Обявяването на тази клауза за нищожна води до
извод, че страните не са уговаряли неустойка.
Следващият съединен иск е с правно основание чл.
86 ЗЗД с цена 282 лв. С него се претендира лихва за забава /мораторна лихва/ в
размер на действащата законна лихва за периода от 02.01.2017 г. до датата на
подаване на заявлението. Този иск не е оспорен от ответника по основание и
размер.
Съгласно съдебната практика, „присъденото вземане
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира
като лихва“. Мораторна лихва не се дължи при срочно изпълнение на парично
задължение, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение на
вредите от забавата. Ако кредиторът не е упражнил по съдебен ред правата си,
произтичащи от забавата, обезщетение по чл. 86 ЗЗД не му се дължи. Съдът се
позовава на решение № 211 от 26.01.2017 г. на ВКС по т.д.№ 958/16 г., ГК, ІІІ
г.о. и мн.др. И тъй като всяка падежна вноска включва както главницата, така и
договорната лихва /дължима и при срочно изпълнение, както беше обяснено
по-горе/, то правилно обезщетението по чл. 86 ЗЗД е изчислено за всяка отделна
падежирала неплатена погасителна вноска.
Последната претенция на ищеца касае сума от 36
лв., представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания. Ищецът
твърди, че е начислил на ответника такса разходи в размер на 45 лв., като е
погасена сума от 9 лв. и затова се претендира такса разходи от 36 лв. Безспорен
факт е, че кредиторът има право да събира такси съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
но „видът, размерът и действието, за което се събират, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит“ – чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В
случая ищецът твърди, че „ясно и точно“ таксите са определени в чл. 16, ал. 2
от договора във вр. с тарифата на първоначалния кредитор. Съдът обаче не е съгласен
с това становище, тъй като нито в чл. 16, ал. 2 от договора за паричен заем,
нито в друга негова клауза е посочено за какво и в какъв размер такси могат да
се събират. Тази клауза препраща към тарифа, която не е представена, но
основното е, че законовият текст задължава кредитора да посочи тези такси в
договора, а не да препраща към друг документ. Затова съдът счита, че
претенцията за заплащане на сума от 36 лв. е недоказана и в тази част
установителният иск следва да се отхвърли.
Като има предвид обявената за нищожна клауза за
неустойката, съдът счита, че сумата от 70,30 лв., с която е погасена част от
неустойката по договора, следва да се приспадне от дължимата главница 1944,22
лв. По този начин остава главница в размер на 1873,92 лв., до който размер
съдът приема установителният иск за главницата за основателен и доказан, а до
размер на 1944,22 лв. го отхвърля.
В заключение съдът приема, че ищецът установи
вземането си по заповедта за изпълнение до размер на главница 1873,92 лв.,
договорна лихва – 356,76 лв. и обезщетение за забава /мораторна лихва/ - 282
лв.
На осн.чл. 11г, ал. 2 от ТР № 4/14 г. на ВКС съдът
следва да се произнесе по разноските от заповедното и исково производство, с
оглед изхода на спора. Разноските се дължат съразмерно с уважената част, поради
което по заповедното производство ответникът ще дължи разноски в размер на 79
лв.
Искане за заплащане на разноски по делото е направил ищецът по списък на
разноските по чл. 80 ГПК – л.66. В него се претендират разноските и от
заповедното производство, които ще бъдат присъдени с изпълнителния лист,
издаден по заповедното производство след влизане в сила на решението. По
исковото производство се претендира заплащане на д.т. 210,54 лв., депозит за
особен представител 270 лв./които са документирани като извършени/ и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лв. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК
възнаграждението за юрисконсулт в случая се определя на осн.чл. 37 от ЗПП
във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и е
от 100 до 300 лв. Съдът счита, че в настоящия казус възнаграждението следва да
бъде в размер от 200 лв. с оглед вида, броя и размера на предявените искове. По този начин
разноските общо на ищеца са в размер на 680,54 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски по исковото производство в размер на 391 лв.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № 2704608 от 15.12.2016 г.,
сключен между М.К.Р. ЕГН ********** с
постоянен и настоящ адрес *** *** и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, касаеща
уговорена неустойка в размер на 1827,80 лв., поради накърняване на добрите нрави и на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.К.Р.
ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес *** ***, че „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК ********* със седалище
гр.София *, е установило съществуване на вземането си по заповед за изпълнение
№ 831 от 06.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 1531/18
г. по описа на РС – Севлиево до размер
на сумата 1873,92
лв./хиляда осемстотин седемдесет и три лв. 92 ст./ -
главница и изцяло за договорна лихва – 356,76 лв./триста
петдесет и шест лв. 76 ст./ и обезщетение
за забава /мораторна лихва/ - 282 лв./двеста осемдесет и два/ и разноски до размер на 79 лв.
/седемдесет и девет/, на осн.чл. 422, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК за
сумата 1757,50 лв., представляваща неустойка по Договор за паричен заем № 2704608
от 15.12.2016 г., над сумата 1873,92
лв. до сумата 1944,22 лв. – главница, за сумата 36 лв. такса разходи за
събиране на просрочени вземания и за разноските – над сумата 79 лв.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА М.К.Р. ЕГН ********** с постоянен и
настоящ адрес *** *** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД
ЕИК ********* със седалище гр.София * направените по делото разноски в размер на 391 лв. /триста деветдесет и един/, на осн. чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1531/18
г.
На осн.чл. 416 ГПК, след влизане на решението в сила, да се издаде
изпълнителен лист по заповед за изпълнение № 831 от 06.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 1531/18 г. по описа на РС –
Севлиево, съобразно решението.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Габровския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: