РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Пловдив, 15.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
гражданско дело № 20245000500110 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 345 от 17.03.2023 година, постановено по т. дело №
1071/2022 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е осъден Г.ф., гр. С.,
ул."Г.И." №*, ет.*, БУЛСТАТ ***, да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, от
с. К., област П., ул."И." №*, със съдебен адрес гр.П., ул."К.Х." №*, адв. П. Д.,
сумата от 20 700 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на ПТП от 29.02.2020г., станало в с. К., област П., на ул. „П. Б.“ №
20, причинено от А. П. Т. при управление на мотоциклет марка „Я.“, модел „
**“, с рама № ***, без регистрационни табели, без правоспособност и без
сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, ведно с обезщетение за забава в размер на законна лихва
върху главницата от 07.04.2022г. до изплащането на сумата. Предявеният иск
е отхвърлен за разликата над присъдените неимуществени вреди от 20 700 лв.
до претендираните от 26 000 лв. и за законна лихва за забава от 09.10.2021г.
1
до 07.04.2022г.
Осъден е Г.ф. да заплати на адвокат С.А.Л. от П., бул. Ц.Б.О." №*,
вх.*, *, сумата от 2 184 лв. възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ по делото на ищцата Н. А. С..
Осъден е Г.ф. да заплати на Окръжен съд Пловдив сумата от 828 лв.
дължима държавна такса върху уважената част от иска и сумата от 240лв.
разходи за СМЕ съразмерно на уважената част от иска.
Осъдена е Н. А. С. да заплати на Г.ф. сумата от 110лв.,
представляваща направени по делото разноски, изчислени по съразмерност.
Решението е постановено с участието на А. П. Т., ЕГН **********,
от с.К., област П., ул. „Х.Д.“ № *, в качеството му на трето лице - помагач на
страната на ответника Г.ф..
Срещу така постановеното решение са подадени две въззивни жалби и
една насрещна въззивна жалба.
Ответникът Г.ф. е обжалвал с въззивна жалба първоинстанционното
решение в осъдителната му част, с която е осъден да заплати на Н. А. С.
сумата от 20700 лева, представлява обезщетение за причинените й
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 07.04.2022 година до
окончателното изплащане на сумата. Оплакванията са за нарушения на
материалния закон и необоснованост на решението, за постановяването му в
противоречие със събраните по делото доказателства. Първата група доводи
във въззивната жалба са за неправилност на изводите на съда за причината,
довела до настъпване на ПТП, а именно липсата на реакция от страна на
водача на мотоциклета. Твърди се, че от събраните доказателства е
установено, че отклонявайки се наляво, пострадалата е попаднала в опасната
зона за спиране, поради което ударът е бил непредотвратим. Посочено е, че
поведението на пострадалата да се отклони наляво, вместо надясно при шума
на моторите, е нелогично. От друга страна напълно адекватна била реакцията
на А. Т. да предприеме маневра за заобикаляне отляво на движещите се от
дясната страна на платното пешеходци. По тези съображения са оспорени
както изводите на съда за наличие на противоправно поведение у водача на
мотоциклета, така и за ниския процент съпричиняване от пострадалата –
10%. Според жалбоподателя съпричиняването се изразява в това, че ищцата
се е движила върху платното за движение при наличие на банкет в пътния
2
участък, че се е движила в най-вътрешната част спрямо останалите
пешеходци и че възприемайки слухово и визуално мотоциклетите,
неочаквано и внезапно се е отклонила наляво. Твърди се, че дори
хипотетично да се приеме липса на банкет, пострадалата не е спазила
изискването да се движи от лявата страна на платното в посока,
противоположна на посоката на движение. Данните сочели, че ищцата има
значителен, почти изключителен принос за настъпване на причинените й
увреждания, поне 50%.
Втората група доводи във въззивната жалба на Г.ф. са за неправилно
кредитиране на показанията на свидетелката Г. С. – майка на ищцата, които
били заинтересовани, колебливи, нелогични и не се подкрепяли от
останалите събрани по делото доказателства. При постановяване на
решението тези показания не следвало да бъдат кредитирани с оглед
разпоредбата на чл. 172 от ГПК поради близкото родство на свидетелката с
ищцата и констатираните противоречия с останалия събран доказателствен
материал.
Във въззивната жалба на Г.ф. се поддържа също, че приетият от
първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди
над определения от Г.ф. размер от 5000 лева до 20700 лева е силно
завишен при значителния, почти изключителен принос на пострадалата за
настъпване на вредоносния резултат, незначителните по продължителност и
интензитет болки и страдания, липсата на негативни промени в обичайния
начин на живот на ищцата и в успеха й в училище, пълното възстановяване на
здравето й, както и непровеждането на практически и присъствени занятия
поради обявеното извънредно положение заради Ковид пандемията, а не
поради причинените травми.
Последната група доводи във въззивната жалба касаят началния
момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди. Оспорен е изводът, че Г.ф. е в забава, считано от
09.01.2021 година. Твърди се, че е образувана преписка пред Г.ф. и е
определено обезщетение в размер на 5000 лева, чието неизплащане се дължи
само на поведението на ищцата, която не е представила банкова сметка за
превеждане на сумата, както и оригинал на пълномощното съгласно
изискванията на чл. 558, ал. 6 от КЗ, въпреки няколкото писма, изпратени до
3
нея с искане за представянето им. По тези съображения се сочи, че Г.ф. не е
изпаднал в забава и не дължи заплащане на мораторни лихви за минал
момент. Дори да се приемело, че такива се дължат, то неправилно същите
били начислени върху пълния претендиран размер на обезщетението, а не
само върху определения в рамките на производството пред Г.ф. размер от
5000 лева.
При тези оплаквания с въззивната жалба е формулирано искане да се
отмени първоинстанционното решение и да се постанови ново по същество, с
което да се отхвърли изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан.
При условията на евентуалност се иска да се отчете изключителният принос
на пострадалата или принос в размер над 50%. Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
Срещу тази въззивна жалба е подаден писмен отговор от ищцата в
първоинстанционното производство Н. А. С. чрез процесуалните й
представители адвокат С.Л. и адвокат П. Д. с изразено становище за нейната
неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната от Г.ф. част и за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ и съдействие на Н. С.
по тази жалба.
След въззивната жалба от Г.ф., по делото е подадена насрещна
въззивна жалба от Н. А. С.. Тя е срещу първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за обезщетение за
неимуществени вреди в размера над 20700 лева до 23 000 лева / или за 2300
лева/, поради прието съпричиняване от 10%, както и за законната лихва за
периода от 09.01.2021 година до 07.04.2022 година. Оплакванията са за
незаконосъобразност на решението в обжалваните части. Поддържа се, че
неправилно е прието за основателно възражението за съпричиняване и
неправилно е определен моментът, от който ответникът е изпаднал в забава.
Поддържа се, че общият размер на обезщетението за неимуществени вреди от
23 000 лева, определен от първоинстанционния съд, е справедлив, но
неправилно е намален с 10% заради съпричиняване. В насрещната въззивна
жалба има позоваване на разрешението, съдържащо се в т. 6а от ТР № 2 от
22.12.2016 година на ОСНК на ВКС, според което децата, включително
ищцата, която към момента на ПТП е била непълнолетна, се ползват с
4
предвидената в чл. 117 от ЗДвП всеобхватна защита като пешеходци и не се
влияят от спецификата на правилата, валидни за останалите пешеходци.
Втората група доводи са за началния момент, от който се дължи
законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се,
че съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ забавата настъпва с изтичането на
тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по застрахователната
претенция, заявена на 09.10.2020 година, т.е. в случая от 09.01.2021 година.
Неправилен бил изводът на съда, че законната лихва се дължи от 07.04.2022
година – изтичането на 15 дни от представянето на споразумението по
наказателното дело срещу прекия причинител на вредата. Представянето на
исканите от Г.ф. документи, включително акта за приключване на
наказателното производство в по-ранен момент не било осъществено не по
вина на ищцата, а изготвените в наказателното производство експертизи,
протоколи, скици и фотоалбуми не били доказателства за установяване на
основанието и размера на претенцията по смисъла на чл. 106, ал. 3 от КЗ.
Искането в насрещната въззивна жалба е за отмяна на решението в
обжалваните части и постановяване на ново по същество, с което на ищцата
Н. С. се присъди допълнително сумата от 2300 лева като обезщетение за
неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва от 09.01.2021 година
до окончателното плащане, както и обезщетение в размер на законната лихва
за периода от 09.01.2021 година до 07.04.2022 година върху целия размер на
обезщетението за неимуществени вреди и адвокатско възнаграждение на
адвокат С.Л. за осъществената безплатна помощ и съдействие на Н. С. по
въззивната жалба.
Срещу насрещната въззивна жалба на Н. С. е подаден отговор от Г.ф. с
изразено становище за нейната неоснователност. В него се поддържа, че
определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението от общо
23 000 лева е завишен, несъобразен със събраните по делото доказателства за
действително претърпените вреди и с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип
на справедливост. Правилни били изводите на съда за наличие на
съпричиняване, което било във висок, почти изключителен размер. По
отношение на началния момент, от който се дължи законната лихва върху
обезщетението, се поддържа, че такава не се дължи от 09.01.2021 година, тъй
като Г.ф. не е изпаднал в забава. Искането е да се потвърди
5
първоинстанционното решение в обжалваните с насрещната въззивна жалба
части.
Отговор на насрещната въззивна жалба е подаден и от третото лице –
помагач А. П. Т. с изразено становище за нейната неоснователност.
Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителните
му части е подадена и от третото лице – помагач А. П. Т.. Оплакванията в
нея се свеждат до това, че определеният размер на обезщетението е завишен,
несъобразен с установените по делото неимуществени вреди, както и че
следва да се определи поне 70% съпричиняване поради безспорно
установеното обстоятелство, че ищцата не се е движила съобразно
изискванията на закона вляво на пътното платно, в посока, противоположна
на движението на ППС, а вдясно и че е отскочила наляво към центъра на
пътя, с което е допринесла за настъпване на удара, попадайки в опасната
зона на мотоциклета, при което спирането му е било невъзможно. Искането
е да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърлят предявените
искови претенции изцяло, евентуално да се отчете изключителния принос на
ищцата за настъпване на вредоносния резултат в размер над 70%.
Срещу въззивната жалба на третото лице А. Т. е подаден писмен
отговор от ищцата Н. С. с изразено становище за нейната неоснователност.
Писмен отговор е подаден и от Г.ф.. В него е посочено, че Г.ф. се
присъединява към жалбата на А. Т., счита я за основателна и иска нейното
уважаване. С отговора са претендирани разноски за двете съдебни
инстанции.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, съобразявайки оплакванията във въззивните жалби и
насрещната въззивна жалба, събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема следното:
Жалбите са процесуално допустими, подадена са от лица, имащи
правен интерес да обжалват, като при подаването им е спазен срокът по чл.
259 от ГПК, респ. по чл. 263, ал. 2 от ГПК за насрещната въззивна жалба.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Относно правилността на първоинстанционното решение, с оглед
6
конкретните оплаквания във въззивните и насрещната жалба, съдът намира
следното:
С представените по делото писмени доказателства се установява, че
ищцата Н. А. С. е сезирала Г.ф. с претенция за заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди от ПТП, станало на 29.02.2020 година в село К.,
причинено от неправоспособния А. П. Т. при управление на мотоциклет
Я., без регистрационни табели и без задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“. Претенцията е заведена с вх. № ** година
и по нея е образувана щета ** година. Безспорно е, че до заплащане на
обезщетение по тази щета не се е стигнало. С писмо изх. № ** година
ищцата е уведомена от Г.ф. за необходимостта да представи допълнителни
доказателства – данни за образувано досъдебно производство, за хода и
резултата от същото, копие от протокола за оглед на местопроизшествие,
скица и фотоалбум, както и копия от изготвените в хода на това производство
експертизи, епикризи и други медицински документи и удостоверение за
банкова сметка на Н. С.. С писмо изх. № *** година, получено на 06.01.2021
година, Г.ф. е уведомил ищцата чрез процесуалния й представител адвокат
С.Л., че отказва да заплати обезщетение по щетата с мотив, че не са
представени исканите документи, посочени по-горе.
Ищцата е сезирала Г.ф. и с повторна претенция за заплащане на
обезщетение след приключване на наказателното производство с подсъдим А.
П. Т., която е заведена с вх. № *** година. Към писмената претенция са
представени доказателства от наказателното производство – експертизи,
протоколи за оглед и снимки, както и влязлото в сила споразумение по НОХ
дело № 20215330207320/2021 година на РС – Пловдив. Приложено е също
пълномощно с нотариална заверка на подписите в заверено от адвоката
копие, с което ищцата е упълномощила адвокат Л. да я представлява пред Г.ф.
и да получи сумите по посочена от него банкова сметка. Такава е посочена в
писмената претенция.
До ищцата е изпратено писмо с изх. № *** година, с което е
уведомена, че искането й за преразглеждане на решението на УС на Г.ф. от
31.03.2022 година, с което е определено обезщетение от 5000 лева, е
неоснователно. Посочено е, че за да бъде изплатено обезщетението, е
необходимо да се представи удостоверение за банкова сметка на ищцата или
7
оригинал на нотариално заверено пълномощно съгласно изискванията на чл.
558, ал. 6 от КЗ, както и че при несъгласие с определения размер ищцата
разполага с възможността да потърси правата си пред компетентните органи,
включително по съдебен ред.
При тези доказателства, касаещи отношенията между страните по
спора, развили се преди предявяването на иска, съдът намира, че предявеният
иск е допустим съгласно изискванията на чл. 558, ал. 5 от КЗ поради отказ на
Г.ф. да заплати обезщетение.
Подробно обсъдените по-горе доказателства са от значение за
произнасянето на съда и по спорния между страните въпрос за началния
момент, от който се дължи законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди.
Въз основа на съвкупната преценка на тези доказателства съдът намира
следното:
Съгласно чл. 557, ал. 1, т. 1, б. „а“ от КЗ Г.ф. изплаща на увредените
лица от Ф. за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания,
причинени на територията на Република България от моторно превозно
средство, което е обичайно се намира на територията на Република България
и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. В отношенията между страните са
приложими разпоредбите на глава петдесет и втора от КЗ досежно
изискванията за сезирането на Г.ф. с претенции за заплащане на
обезщетения. За определянето и изплащането на обезщетения от Г.ф. се
прилагат съответно глава четиридесет и шеста и четиридесет и седма от КЗ,
съгласно разпоредбата на чл. 558, ал. 2 от КЗ.
Чл. 498, ал. 1 от КЗ поставя изискване за предявяване на писмена
застрахователна претенция към застрахователя, респ. към Г.ф., по реда на чл.
380 от КЗ. В чл. 380, ал. 1, изречение второ от КЗ освен изискването за
писмена застрахователна претенция, е поставено и такова за предоставяне на
пълни и точни данни за банковата сметка на лицето, по която да се
извършват плащания. Чл. 498, ал. 2 от КЗ урежда задължение за увреденото
лице при предявяване на претенция да представи документите, с които
разполага и които са свързани със застрахователното събитие и причинените
8
вреди, като съдейства при установяване на обстоятелствата във връзка със
събитието и размера на вредите. Други задължения, включително за
представяне на доказателства за образувано досъдебно производство и
изхода от него, липсват.
В случая ищцата е изпълнила посочените задължения, като с
предявената на 09.10.2020 година писмена претенция пред Г.ф. е приложила
констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 20.09.2020 година, както
и пълномощно с нотариална заверка на подписите, с които е упълномощила
адвокат С.Л. да получава суми от Г.ф. по посочена от него сметка. Качеството
на ищцата на увредено лице по смисъла на чл. 478, ал. 2 от КЗ е установено с
представения констативен протокол за ПТП. Отказът на Г.ф. да заплати
обезщетение, съдържащ се в писмото от 29.12.2020 година, е без основание,
включително досежно изискването за представяне на банкова сметка на
ищцата. Такава не е необходима при представено пълномощно с нотариална
заверка на подписите на ищцата, непълнолетна към този момент, подписано и
от баща й, за получаване на сумите по посочената от адвокат Л. сметка, с
което са спазени изискванията на чл. 558, ал. 6 от КЗ. Отделен е въпросът,
че в случая Г.ф. е определил обезщетението от 5000 лева едва на 31.03.2022
година, към който момент също е разполагал с изрично пълномощно с
нотариална заверка на подписа на вече навършилата пълнолетие ищца за
заплащане на сумата по сметката на адвокат Л.. Обстоятелството, че това
пълномощно не е било в оригинал , а в заверен от адвоката препис, не е
основание да се откаже плащане. Разпоредбата на чл. 558, ал. 6 от КЗ поставя
изискване за представяне на изрично пълномощно с нотариална заверка на
подписа на лицето, предявило претенцията. Завереното от адвоката копие от
нотариално заверено пълномощно, съгласно изричната разпоредба на чл. 32,
изречение второ от Закона за адвокатурата, има силата на официално заверен
документ пред съда, органите на досъдебното производство и всички други
органи. В този смисъл с представянето на пълномощното не в оригинал, а в
заверено от адвоката копие, е изпълнено законовото изискване на чл. 558, ал.
6 от КЗ.
Според чл. 496, ал. 1 от КЗ срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, респ. от Г.ф., не може да е по-дълъг от три месеца.
Началният момент на този срок е предявяването на писмената
9
застрахователна претенция по реда на чл. 380 от КЗ, в случая 09.10.2020
година. Безспорно е, че липсва плащане в определения от закона тримесечен
срок, изтичащ на 09.01.2021 година. Неопределянето и неизплащането на
обезщетението в този срок не се дължи на поведението на ищцата. Тя е
изпълнила всички законови изисквания, обсъдени от съда подробно по-горе.
Не е налице нейно поведение, даващо основание да се приеме, че Г.ф. не е в
забава, респ. че следва да бъде освободен от задължението да заплати
законна лихва от претендирания с исковата молба момент - 09.01.2021
година.
Вторият спорен въпрос е свързан с наличието или липсата на
съпричиняване от ищцата Н. А. С.. В преклузивния срок – с отговора на
исковата молба, ответникът Г.ф. е направил възражение за съпричиняване,
изразяващо се в това, че ищцата е пресичала пътното платно на
необозначено за целта място и се е движила неправилно почти в средата на
платното – нарушения по чл. 108, чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП.
Механизмът на настъпване на ПТП, при който е пострадала ищцата Н.
С., е установен с приетата по делото съдебна автотехническа експертиза.
Ищцата е пострадала, след като е била ударена от управлявания от А. Т.
мотоциклет, като ударът е настъпил около средата на платното за движение в
населено място – с. К., при липса на тротоари. Установено е, че ПТП не е
станало при предприето от ищцата пресичане на пътното платно. Ищцата се
е движила по платното, поради липса на тротоар, в посока от изток на запад
– същата, в която са се движели един зад друг и двата мотоциклета –
управляваният от А. Т. мотоциклет, който е ударил ищцата и управляваният
от С.П. мотоциклет, който е бил по-напред. Ищцата не е била сама, а с други
двама пешеходци – М. Д. и Н. С., които са разпитани като свидетели в
съдебно заседание на 22.01.2023 година. И тримата пешеходци са били
непълнолетни към датата на ПТП. Според показанията на свидетелите Д. и С.
тримата са се движели един до друг по платното, като най-вдясно до банкета е
бил свидетелят Д., до него по средата е била св. С. и до нея, най- вляво е била
ищцата Н. С.. По този въпрос техните показания не съответстват на
показанията на управлявалия единия от мотоциклете св. С.П., разпитан в
съдебно заседание на 07.12.2022 година. Той твърди, че Н. е била най-
отдясно на тримата. Вещото лице – автоексперт е изготвило заключението си
в два варианта, като е посочило, съобразявайки мястото на удара между
10
ищцата и мотоциклета и скоростта на движение, че за водача А. Т. е
съществувала възможност, при задействане на спирачната система, да спре и
да предотврати удара в случай, че ищцата е била най- вдясно и се е
отклонила към средата на платното, след като е чула шума от мотоциклетите.
В другия случай – ако тя е била най-вляво в групата на тримата пешеходци,
за Т. не е съществувала възможност да спре мотоциклета при задействане на
спирачната система в момента, в който тя е променила посоката си на
движение и се е отклонила наляво. Според въззивния съд разминаванията в
свидетелските показания за мястото, на което е била ищцата, нямат
отношение към решаването на въпроса за наличие на съпричиняване от нейна
страна.
В случая не става дума за предприето пресичане на пътното платно от
ищцата на необозначено място, за да са налице допуснати нарушения на чл.
113 от ЗДвП, установяващ задължения за пешеходците при пресичане на
пътното платно. С всички събрани по делото доказателства – свидетелски
показания и автотехническа експертиза е установено, че ищцата се е
отклонила от движението си в северната част на платното и е поела на юг
към средата на платното, реагирайки на поведението на свидетеля С.П.. Той
е видя пешеходците от 100 метра, разпознал е ищцата Н. С., приближил ги е
в гръб, като е спрял съвсем близо до тях – на разстояние 1-2 метра. Шумът
на мотоциклета е стреснал пешеходците, включително ищцата, заради
създаденото у тях впечатление, че ще ги удари. В тази ситуация ищцата е
реагирала, като се е отклонила наляво, а останалите двама пешеходци –
надясно. Така се е стигнало до удар между нея и мотоциклета, управляван от
А. Т., който се е опитал да заобиколи отляво спиращия мотоциклет на С.П..
Както ищцата, така и останалите двама пешеходци не са били
навършили 18 години към датата на ПТП, т.е. те са били деца по смисъла на
закона – чл. 2 от Закона за закрила на детето. Според вещото лице и двамата
мотоциклетисти са могли да възприемат пешеходците от разстояние поне
100 метра с оглед на конкретната обстановка и видимост. Те не са се
съобразили с наличието на деца на пътя и не са предприели необходимите
действия да осигурят тяхната безопасност. Вместо това С.П. ги е стреснал,
спирайки точно до тях. Според вещото лице, за А. Т. е съществувала
възможност да предотврати удара с ищцата при намаляване на скоростта и
11
спиране, по начина, по който това е сторено от движещия се преди него
мотоциклет, а не при продължаване на движението със скоростта, с която се е
движил преди това и опит за заобикаляне отляво на пешеходците и на другия
мотоциклет. ПТП е причинено по изключителна вина на водача на
мотоциклета А. Т., който въпреки че е видял децата – пешеходци от
разстояние 100 метра, не е реагирал по начин, който да осигури тяхната
безопасност.
По делото е представен протокол от 11.02.2022 година по НОХ дело №
7320/2021 година по описа на Районен съд – Пловдив. В него се съдържа
определение на съда по чл. 382 от НПК, с което е одобрено споразумение
между Прокуратурата и А. П. Т.. Одобреното споразумение има
последиците на влязла в сила присъда съгласно чл. 383, ал. 1 от НПК. Според
чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. В случая А. Т. е признат за виновен в това, че е
управлявал МПС – мотоциклет без за е правоспособен – нарушение по чл.
150 от ЗДвП, както и че е нарушил чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост е
причинил средна телесна повреда на Н. С.. Разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП
задължава водача на МПС да бъде внимателен и предпазлив към
пешеходците, особено към децата, към хората с трайни увреждания и към
престарелите хора.
В конкретната ситуация, установена със събраните по делото
доказателства, подробно обсъдени по-горе, до ПТП се е стигнало именно
поради нарушаване на задължението на А. Т. като водач на мотоциклет да
бъде особено внимателен и предпазлив към определена категория
пешеходци - деца. Ищцата Н. С. не е пресичала, т.е. не е нарушила чл. 113 от
ЗДвП. Не може да се приеме нарушаване на чл. 114 от ЗДвП, установяващ
забрани за пешеходците. Ответникът не е конкретизирал възражението си за
съпричиняване, свързано с нарушаване на чл. 114 от ЗДвП. Липсват и
доказателства за такива нарушения. Не става дума за внезапно навлизане на
ищцата на платното за движение / чл. 114, т.1/, тъй като тя се е намирала на
него и се е движела по него, а само за промяна на посоката на движение. За
останалите две хипотези на чл. 114, т. 2 и т. 3 – пресичане при ограничена
видимост и извършване на търговия и услуги на платното за движение, няма
12
твърдения и данни по делото.
Възражението на съпричиняване включва и нарушаване на чл. 108 от
ЗДвП, който задължава пешеходците да се движат по тротоара или банкета на
пътното платно / ал. 1/, а когато такива няма или е невъзможно използването
им / каквато е установената по делото обстановка/ - да се движат по платното
за движение, противоположно на посоката на движение на ППС, по
възможност най-близо до лявата му граница /ал.2/. В случая е установено, че
ищцата не е спазила това изискване, като тя и останалите двама пешеходци са
се движили по платното в посоката на движение на мотоциклетите. Липсват
обаче доказателства това нейно нарушение да е в причинна връзка с
настъпилото ПТП, поради което не може да се приеме съпричиняване.
Конкретният механизъм на настъпване на ПТП беше обсъден по-горе. Няма
твърдения и доказателства, че ако ищцата се е движила съобразно
изискването на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, не би се стигнало до ПТП. В случая
става дума за реакция в конкретната обстановка на пешеходец - дете по
смисъла на закона, което е уязвим участник в движението, като
противоправното поведение на водача на мотоциклета, за което е признат за
виновен, се изразява именно в нарушаването на задължението му да бъде
внимателен и предпазлив към такива пешеходци.
По тези съображения въззивният съд намира, че не е налице
съпричиняване от страна на пострадалата.
Спорен между страните е и въпросът за размера на обезщетението за
неимуществени вреди, дължим на ищцата.
От медицинската документация и от приетата по делото съдебно
медицинска експертиза е установено, че при процесното ПТП ищцата е
получила закрито счупване на тялото на лява малкопищялна кост / директно,
напречно счупване, както е уточнило вещото лице при изслушването му/,
контузия в областта на главата, гръдния кош, корема, дясна мишница и лява
лакътна става, множество охлузвания на ляво бедро, коляно и подбедрица,
дясното рамо и гърба. След ПТП ищцата е била в болница за периода от
29.02.2020 година до 04.03.2020 година, проведени са консервативна терапия
и наблюдение, като са поставени тутур / гипсова шина без стъпало/ на левия
крак на ищцата и митела /мека превръзка/ на лявата ръка. Счупването на
лявата малкопищялна кост е довело до трайно затруднение на движението на
13
ляв долен крайник за период от повече от 40-50 дни. Травмите са причинили
на ищцата болки със силно изразен характер, които са намалявали с времето.
В заключението на вещото лице е посочено, че страданията, които са
причинени на ищцата, са силно изразени, заради засягане на левия долен
крайник, както и заради множеството травми по тялото и главата, свързани с
невъзможност да придвижване, самообслужване и хигиенен режим. Болките
са били най-силни непосредствено след травмата, както и след свалянето на
имобилизацията. В заключението е отразено, че поради болка и наличие на
„блокаж“ на лявото коляно на ищцата, на 14.05.2020 година, / два месеца и
половина след ПТП/, е направено изследване ЯМР, при което е установен
посттравматичен оток с увеличаване на ставната течност и навяхване на
предната кръстна връзка. При извършения преглед от вещото лице / на
16.11.2022 година/ е установено, че ищцата е напълно възстановена, със
зараснала фрактура, без хипотрофия на крайника, с напълно раздвижени
съседни стави, като продължава да усеща болка на мястото на счупването и
коляното при по-продължително натоварване и при промяна на времето.
По делото са събрани гласни доказателства за болките и страдания на
ищцата, свързани с причинените й увреждания при ПТП. В качеството на
свидетел в съдебно заседание на 07.12.2022 година е разпитана нейната майка
Г. Д. С..
Твърденията на Г.ф. в подадената въззивна жалба, че
първоинстанционният съд неправилно е ценил показанията на тази
свидетелка с оглед заинтересоваността й от изхода на спора, както и с оглед
на това, че са нелогични, колебливи и противоречиви и че не се подкрепят от
останалите събрани доказателства, са неоснователни.
При преценка на показанията на тази свидетелка следва да бъде
отчетена възможната им заинтересованост от изхода на спора поради
близките й родствени отношения с ищцата, в каквато насока е разпоредбата
на чл. 172 от ГПК. Това обаче не е основание да бъдат игнорирани изцяло
нейните показания. Става дума за показания на свидетел, който имат най-
преки и непосредствени впечатления за състоянието и поведението на
ищцата след ПТП. Поради това, при липса на доказателства, които да
противоречат или да опровергават тези показания, няма пречка същите да
бъдат ценени.
14
От показанията на св. Г. С. се установява, че по време на болничния
престой след ПТП ищцата Н. С. не можела да се обслужва сама, поради
което свидетелката била непрекъснато с нея. След изписването й за
домашно лечение ищцата се нуждаела от чужда помощ за период от десет –
петнадесет дни, през който се страхувала да се движи. След това тя
започнала да се отпуска и да се придвижва с помощта на патерици, но майка
й помагала при ходенето до тоалетна и баня и при обличането. Болките били
много силни, всичко я боляло – крак, ръка, гръден кош, рамо, глава, гръб, не
можела да спи, била на обезболяващи 10 дни след ПТП. Освен това ищцата се
притеснявала много, че няма да може да се възстанови до нормалното си
състояние. Свидетелката установява, че дъщеря й била ученичка в М.у. в
град П., била певица, свирела на пиано. След ПТП ръката й била обездвижена
и схваната, което много я притеснявало. След премахването на
обездвижващата превръзка ръката не можела да се раздвижи дълго време,
въпреки проведената физиотерапия и раздвижване, което също много
напрегнало ищцата. Свидетелката сочи, че ищцата не е ходила на училище
два месеца, изостанала със свиренето на пиано и с пеенето, оценките й били
леко занижени, което също се отразило негативно на емоционалното й
състояние. И към момента ищцата изпитвала болки при натоварване и при
промяна на времето. Гипсът, поставен на крака на ищцата, останал 32 дни,
през които тя не излизала навън. След свалянето на гипса кракът бил
обездвижен с шина също за около 30 дни. Ищцата започнала да стъпва на
крака около 15 дни след махането на гипса, когато започнало и
раздвижването. Възстановяването на крака приключило два до три месеца
след ПТП. Превръзката, с която била обездвижена лявата й ръка и която я
държала свита под прав ъгъл и прикрепена към тялото, ищцата носила
непрекъснато за период от 30 дни. След свалянето на обездвижващата
превръзка ищцата ходела на физиотерапия и раздвижване на ръката, както и
на крака, в град Х., 5-6 пъти за период от половин месец, като
раздвижването било трудно. Ищцата започнала да свири на пиано едва след
три месеца.
Съдът не споделя доводите на Г.ф., че показанията на свидетелката С.
са противоречиви и не съответстват на останалите събрани доказателства.
Липсата на писмени доказателства за провеждана физиотерапия и процедури
по раздвижване на ищцата не е основание да не се възприемат показанията на
15
свидетелката за тези обстоятелства. Тяхната евентуална заинтересованост би
имала значение при наличие на доказателства, установяващи различни от
установените от свидетелката обстоятелства. Сама по себе си липсата на
такива доказателства обаче не е основание да се игнорират показанията на
свидетелката, имаща преки и непосредствени впечатления, които
възпроизвежда пред съда и които не са опровергани по никакъв начин.
Що се отнася до твърденията на свидетелката, че дъщеря й не е
посещавала училище в продължение на два месеца, те също не противоречат
на писмените доказателства, изпратени от *** „Д.П.“ – П., приети като
доказателства по искане на ответника Г.ф.. Вярно е, че сред тези
доказателства няма такива, установяващи отсъствие на ищцата от училище
заради причинените й травми при ПТП. Бележките за отсъствия касаят
периода преди датата на ПТП за учебната 2019/2020 година, както и този
след началото на следващата учебна година – 2020/2021 година.
Обстоятелството, че през описаните периоди отсъствията на ищцата се
дължат на други здравословни проблеми, различни от уврежданията,
причинени й при ПТП, не опровергава свидетелските показания за
състоянието на ищцата непосредствено след катастрофата и през следващите
два-три месеца. Липсата на нарочни извинителни бележки за този период се
дължи на обстоятелството, че заради обявената Ковид пандемия
присъственото обучение в училищата е преустановено за времето от
13.03.2020 година до 13.05.2020 година със заповеди на Министъра на
образованието и науката. Невъзможността на ищцата да свири през
посочения период, е свързана с обездвижването на лявата й ръка и със
затрудненията в придвижването, видно от показанията на нейната майка. Не
се твърди и не е установено след обявяването на пандемията, в периода на
неприсъственото обучение, да са преустановени всякакви занимания,
свързани със свирене на ** и с **, във или извън сградата на училището, за
да се приеме, че ищцата не ги е упражнявала заради пандемията, а не заради
собственото си здравословно състояние.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира,
че определеният от първоинстанционния съд общ размер на обезщетението за
неимуществени вреди от 23 000 лева е справедлив по смисъла на чл. 52 от
ЗЗД, респ. че не са налице основания за неговото намаляване.
16
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с
Постановление № 4/23.12.1968 година на Пленума на ВС, понятието
„справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. За да
се реализира справедливо възмездяване на неимуществените вреди на ищцата
- болки и страданията, претърпени от деликта, е необходимо да бъдат взети
предвид установените по делото обстоятелства за конкретния случай.
Сред тях са причинените телесни увреждания по брой, вид, интензитет
на болките и страданията, продължителност на лечението, отражението им
върху емоционалното състояние на ищцата, необходимостта от чужда помощ
за къпане и обличане за определен период, както и наличието на болки и към
настоящия момент при натоварване и промяна на времето. От значение за
размера на обезщетението са възрастта на ищцата, която към момента на ПТП
е била на 17 години, обстоятелството, че за определен период от време тя е
била лишена от възможността да **на ** и да ** - дисциплини, които е
изучавала в М.у..
Освен с обсъдените по-горе обстоятелства, свързани с характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и
страдания от причинените й при процесното ПТП увреждания, които са в
пряка причинна връзка с него, съдът взе предвид и икономическата
конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за
справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отчитането на
икономическото положение в страната и общественото разбиране за
справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди е възприето от съдебната практика/ Решение № 27 от 15.04.2015
година на ВКС по т. дело № 457/2014 година на второ т.о./. Нормативно
определените размери на лимитите към датата на ПТП са значително по-
високи в сравнение с тези за предходните периоди. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм., действал през периода от 01.01.2006 година до
01.01.2016 година/ предвижда след 01.01.2010 година лимит за едно събитие
на имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане
или смърт от 1 000 000 лева при едно пострадало лице и от 5 000 000 лева при
две или повече пострадали лица. Кодексът за застраховането, влязъл в сила
на 01.01.2016 година, който е приложим в настоящия случай, в чл. 492
17
предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт – 10 000 000 лв. за всяко събитие, независимо
от броя на пострадалите лица / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година –
10 420 000 лева/.
По всички тези съображения съдът намира за правилни изводите на
първоинстационния съд, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди за ищцата е 23 000 лева. При подробно мотивиран
извод за липса на съпричиняване от страна на пострадалата, този размер не
следва да бъде намаляван на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а Г.ф. дължи на
ищцата цялата сума.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над
20700 лева до 23 000 лева и следва да се постанови ново решение по
съществото на спора, с което да се осъди Г.ф. да заплати на ищцата
допълнително обезщетение от 2300 лева. Решението в останалата обжалвана
част – за обезщетение до размера на 20700 лева е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По-горе съдът изложи мотиви и за дължимост на законната лихва
върху обезщетението за неимуществени вреди от датата, от която е поискана
– 09.01.2021 година, до окончателното му изплащане. С оглед на това следва
да се отмени първоинстанционното решение, допълнено с решение № 138 от
29.01.2024 година в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на
законна лихва върху обезщетението за периода от 09.01.2021 година до
07.04.2022 година и следва да се постанови ново решение по същество. С него
следва да се осъди Г.ф. да заплати на ищцата законна лихва върху
обезщетението от 20700 лева за периода от 09.01.2021 година до 07.04.2022
година, както и законна лихва върху допълнително присъденото от въззивния
съд обезщетение от 2300 лева за периода от 09.01.2021 година до
окончателното му изплащане.
С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по въпроса за
разноските, които страните си дължат за първоинстанционното и за
въззивното производство.
В първоинстанционното производство при предявен иск за
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лева, искът е
18
основателен до размера на 23 000 лева.
Процесуалният представител на ищцата – адвокат Л., който е
осъществил безплатна правна помощ в първоинстанционното производство, е
претендирал адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, в размер на
2730 лева. Дължимото такова, с оглед изхода на спора, е 2415 лева. Г.ф.
следва да бъде осъден да му заплати допълнително 231 лева / разликата
между присъдените от първоинстанционния съд 2184 лева и дължимите 2415
лева/.
Г.ф. следва да бъде осъден да заплати допълнителна държавна такса в
полза на бюджета на съдебната власт в размер на 92 лева за
първоинстанционното производство и 46 лева – за въззивното производство.
Той дължи и допълнително разноски за експертизи, заплатени от бюджета
на съда. Общият размер на заплатените с бюджетните средства
възнаграждения за вещи лица е 550 лева / 300 лева за СМЕ и 250 лева за
САТЕ/. От тях с оглед изхода на спора Г.ф. дължи 486,54 лева. При
присъдени 240 лева от първоинстанционния съд, Г.ф. следва да бъде осъден
да заплати допълнително 246,54 лева.
Г.ф. е претендирал разноски в общ размер 550 лева – заплатени
възнаграждения на вещи лица. С оглед изхода на спора ищцата Н. С. му
дължи такива в размер на 63,46 лева. Първоинстанционното решение следва
да се отмени в частта, с която тя е осъдена да му заплати разноски над 63,46
лева до 110 лева.
При разпределението на отговорността за разноски за въззивното
производство съдът взе предвид наличието на две въззивни жалби и една
насрещна въззивна жалба и изхода по тях.
Въззивните жалби на Г.ф. и на третото лице- помагач А. Т. са изцяло
неоснователни, а насрещната въззивна жалба, подадена от Н. С., е изцяло
основателна. При това положение право на разноски има само ищцата Н. С..
Претендирани са разноските, посочени в списъка по чл. 80 от ГПК, приложен
към насрещната въззивна жалба, намиращ се на стр. 22а от в.гр. дело №
352/2023 година по описа на ПАС, дължими на адвокат Л. на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а именно 2263 лева за защита по
въззивната жалба на Г.ф. и 530 лева – за защита по насрещната въззивна
жалба. В писмено становище на Г.ф. вх. № 332 от 15.01.2024 година е
19
направено възражение за прекомерност на размера на адвокатското
възнаграждение и се иска редуцирането му до нормативно предвидения
минимум. Не са изложени повече съображения във връзка с твърдението за
прекомерност. Поради това и доколкото претендираните размери са
минималните такива по Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с измененията, обнародвани в ДВ бр.
88/22.11.2022 година, съдът намира, че следва да ги присъди изцяло.
По изложените съображения Пловдивския апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 345 от 17.03.2023 година, постановено по т.
дело № 1071/2022 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, в което с
решение № 1249/18.10.2023 година е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка и което е допълнено с решение № 138/29.01.2024 година,
В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
- в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. А. С., ЕГН
**********, против Г.ф., иск за обезщетение за неимуществени вреди за 2300
лева / разликата между присъдените 20 700 лева и дължимите 23 000 лева/;
-в частта, с която е оставено без уважение искането за присъждане на
законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от
09.01.2021 година до 07.04.2022 година;
-в частта, с която е осъдена Н. А. С., ЕГН **********, да заплати на
Г.ф. разноски за първоинстанционното производство в размера над 63,46
лева до 110 лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г.ф., гр. С., ул."Г.И." №*, ет.*, БУЛСТАТ ***, да заплати
на Н. А. С., ЕГН **********, от с. К., област П., ул."И." №*, сумата от 2300
лева/ наред с присъдените с първоинстанционното решение 20 700 лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, станало на
29.02.2020г., причинено от А. П. Т. при управление на мотоциклет марка
„Я.“, модел „ **“, с рама № ***, без регистрационни табели, без
правоспособност и без сключена задължителна застраховка „Гражданска
20
отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху
главницата от 2300 лева, считано от 09.01.2021 година до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА Г.ф., гр. С., ул."Г.И." №*, ет.*, БУЛСТАТ ***, да заплати
на Н. А. С., ЕГН **********, от с. К., област П., ул."И." №*, законната
лихва за периода от 09.01.2021 година до 07.04.2022 година върху
главницата от 20 700 лева, присъдена с решението по т. дело № 1071/2022
година по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 345 от 17.03.2023 година, постановено
по т. дело № 1071/2022 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, В
ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, С КОИТО:
- е осъден Г.ф. да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, обезщетение
за неимуществени вреди, причинени й при ПТП, станало на 29.02.2020
година, в размер на 20 700 лева, ведно със законната лихва върху главницата
от 20700 лева, считано от 07.04.2022 година до окончателното й изплащане;
- е осъден Г.ф. да заплати на адвокат С.А.Л. от П., бул. Ц.Б.О." №*,
вх.*, *, сумата от 2 184 лв. възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ по делото на ищцата Н. А. С.;
- е осъден е Г.ф. да заплати на Окръжен съд Пловдив сумата от 828
лв. дължима държавна такса върху уважената част от иска и сумата от 240лв.
разходи за експертизи, съразмерно с уважената част от иска;
- е осъдена Н. А. С. да заплати на Г.ф. сума в размер на 63,46 лева,
представляваща направени по делото разноски, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА Г.ф., гр. С., ул."Г.И." №*, ет.*, БУЛСТАТ *** да заплати
на адвокат С.А.Л. от П., бул. Ц.Б.О." №*, вх.*, *, на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗА за предоставената безплатна правна помощ на Н. А. С. следните суми:
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 231 лева за
първоинстанционното производство / наред с присъденото такова от 2184
лева/; адвокатско възнаграждение в размер на 2263 лева за въззивното
производство по въззивната жалба на Г.ф.; адвокатско възнаграждение в
размер на 530 лева за въззивното производство по насрещната въззивна жалба
на Н. А. С..
ОСЪЖДА Г.ф., гр. С., ул."Г.И." №*, ет.*, БУЛСТАТ ***, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт допълнителна държавна такса в размер
21
на 92 лева за първоинстанционното производство пред ОС – Пловдив,
държавна такса в размер на 46 лева за въззивното производство пред АС –
Пловдив, както и допълнително сумата от 246,54 лева / наред с присъдените
240 лева/ - разноски за експертизи, заплатени от бюджета на ОС – Пловдив.
Решението е постановено с участието на А. П. Т., ЕГН **********,
от с.К., област П., ул. „Х.Д.“ № *, в качеството му на трето лице - помагач на
страната на ответника Г.ф..
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22