Р
Е Ш Е
Н И Е №
260010
гр. Пловдив, 05.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,
въззивно отделение, Х-ти граждански състав, в открито заседание на
десети декември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Пламен Чакалов
Членове:
Румяна Андреева
Бранимир Василев
при
участието на секретаря Бояна Дабмулева, като изслуша докладваното от съдия
Чакалов в. гр. д. № 2259/20г., за да се произнесе взе предвид следното:
Обжалвано е
решение № 2931/13.08.2020г. на Пловдивския районен съд, ХІІІ-ти гр.
с. постановено по гр. д. № 5664/19г., с което се признава за установено на
основание чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК, по отношение на Д.М.М.
ЕГН **********, с адрес: ***, , чрез адв. И.Т. – Ч., в качеството й на
особен представител, че „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ''
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, п.к. 1766, съдебен адрес:***, чрез адв.
Н.Ш., има вземане спрямо нея в размер на 251,06(двеста
петдесет и един лева) лв., представляваща неплатени 20 бр.
лизингови вноски за период 20.04.2016 г.
до 19.05.2016 г. в общ размер на 221,80 лева и неустойка вследствие
неизпълнение за периода 11.04.2016 г. до 24.06.2017 г. в размер на 29,26 лева, ведно със законна
лихва върху
главницата,
от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №14602/2018 г.
по описа на ПРС – 10.09.2018 г. до окончателно изплащане на
вземането.
Жалбоподателят
Д.М.М. ЕГН **********, чрез
особен представител адв. И.Т. – Ч., моли
съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отхвърли исковете
по съображения, подробно изложени в жалбата.
Въззеваемата
страна „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ''
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, п.к. 1766 счита жалбата за неоснователна
и моли съда да потвърди първинстанционното решение.
Предвид доказателствата
съдът установи следното:
Няма
спор, а и от представените преписи от Договор за лизинг, Допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги, Общи условия за взаимоотношенията с
потребителите на мобилни телефонни услуги, покана за доброволно плащане, както
и фактури от дати: 20.02.16г.; 20.03.16г.; 20.04.16г. и от 20.05.16г. се
установява, че „Теленор България“ ЕАД в качеството му на лизингодател е предоставило
на Д.М.М., като лизингополучател, комплект мобилно устройство, подробно
индивидуализирано в договора срещу заплащането на 23 лизингови вноски, всяка в
размер на 11.09лв. с включен ДДС.
Сключването и
първоначалното изпълнение са на договора между страните се установява и от частичното
плащане от страна на лизингополучателя Д. М. М., за което издадени фактури на
дати 20.02.16г., 20.03.16г. и на 20.04.16г. в общ размер от 41.88лв.
Основното
възражение на жалбоподателя е, че след прекратяване на процесния договор не се
дължат лизингови вноски, тъй като лизингополучателят не би могъл да ползва
мобилното устройство, тъй като в този момент е преустановен и достъпът до
мобилната мрежа. Освен това счита, че заплащането на оставащите двадесет броя
лизингови вноски представляват своеобразно обезщетение или неустойка, което
противоречи на добрите нрави и закона и в същото време е неравноправна по
смисъла на нормата на чл. 143, т.5 от ЗЗП.
Относно иска за
заплащане на сумата от 29.26лв. представляваща неустойка по раздел
III, чл. 4 от Допълнителното споразумение също е нищожна,
защото излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Възраженията са неоснователни. В чл. 12 от
Общите условия на договор за лизинг за предоставяне на преносим компютър,
телефонен апарат или друго устройство е уговорена възможността лизигодателят с
писмено уведомление да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми. По
делото е представено писмо от 21.04.16г., с което лизингодателят приканва
лизингополучателят в 10 дневен срок от получаването му да заплати дължимите към
момента суми, като след това ще прекрати договора за мобилни услуги, а
лизинговите вноски ще станат предсрочно изискуеми. Доколкото няма данни кога
това писмо да е получено от Д.М. преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК,
съответно преди получаването
на препис от
-стр.3
от решение по в. гр. д. № 2259/20г. на ПдОС-
исковата молба, то претендирането към момента на подаване
на посоченото заявление падежите на лизинговите вноски са били настъпили,
поради което същите са дължими. Ето защо претенцията за заплащане на оставащите
20 броя лизингови вноски не е основана на нищожна клауза или на неравноправна
клауза.
Претенцията за
неустойка притежава присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, понеже нейния размер не е аритметичен сбор от всички
абонаментни вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на
неговия срок, а е изчислена по начина указан в допълнителната молба от 16.05.19г.
Сбора от всички такси за процесния период възлиза на 73лв. без ДДС и 87.60лв. с
ДДС (36
месеца и половина умножени по месечната абонаментно такса от 2лв. без ДДС и
2.40лв. с ДДС),
а претендираната неустойка е повече от два и половина пъти по – малка от сбора
на абонаментните такси.
Изложеното налага
извода, че предявените искове са основателни и следав да се уважат.
Като е достигнал до
същите правни изводи и е уважил исковете районният съд е постановил правилно
решение, което следва да се потвърди. Въззиваемото дружество не претендира
разноски и затова разноски не следва да се присъждат.
Воден от горното съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 2931/13.08.2020г. на Пловдивския районен съд, ХІII-ти гр. с. постановено по гр. д. № 5664/19г.
Решението е окончателно.
Председател: Членове:1.
2.