РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 13.08.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 18080/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 134282/13.11.2014
г., предявена от „А.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, против „А.К.П.Е.С.” ЕООД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, В.Е.Н., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Й.Н.Н.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът „А.” ЕООД твърди, че на 22.10.2009 г. е
сключил споразумение с „А.К.П.Е.С.” ЕООД (преди ООД), с което ответникът се е
задължил да му заплати сумата от 265 000 лева. Сумата била дължима на пет
вноски, първата от която в размер на 5 000 лева, дължима до 30.11.2009 г.,
а останалите от по 65 000 лева, с падежи съответно до 31.03.2010 г.; 30.09.2010
г.; 31.03.2011 г. и 30.09.2011 г. В споразумението било уговорено, че при
забава в плащането на която и да е от вноските, за период по-дълъг от 14 дни,
цялото задължение ставало незабавно изискуемо и длъжникът дължал цялата
главница, както и неустойка в размер на 100 000 лева. Останалите двама ответници
- В.Е.Н. и Й.Н.Н., били поръчители по споразумението, поради което и били
изцяло и солидарно отговорни за плащането на задълженията на първия ответник по
споразумението от 22.10.2009 г.
„А.” ЕООД твърди, че длъжниците не са заплатили
нито една от уговорените вноски. Ищецът изпратил
покани - уведомления до тримата ответници, с които обявил задължението за
плащане на всички вноски и неустойката за изискуемо и поканил ответниците в
7-дневен срок от получаване на поканата да му заплатят: сумата от 265 000
лева – главница по споразумението от 22.10.2009 г. и сумата от 100 000
лева – неустойка по споразумението от 22.10.2009 г. Ответниците, обаче, не
изпълнили задълженията си.
За
посочените суми, на 10.03.2014 г., „А.”
ЕООД подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 417 ГПК и било образувано ч.гр.д. №
12577/2014 г. по описа на СРС, 76
състав, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК ответниците
предявили възражения по чл. 414 ГПК.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
установено, че ответниците му дължат солидарно посочените суми, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 10.03.2014 г. до окончателното плащане.
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
Ответниците „А.К.П.Е.С.” ЕООД, В.Е.Н. и Й.Н.Н. са
депозирали отговори на исковата молба, с които оспорват исковете с
възраженията, че са недопустими, евентуално – неоснователни.
Ответниците твърдят, че ищецът е прехвърлил вземанията
си по споразумението на трето лице, поради което и не е легитимиран по
предявените искове. Заявяват, че със споразумението от 22.10.2009 г. се
уреждали отношенията на страните във връзка с договор за строителство, сключен
на 10.05.2004 г. между „А.” ЕООД и „А.К.П.Е.С.”
ООД, а вземането по този договор за строителство било погасено по давност към
момента на подписване на споразумението.
Ответниците считат и че със споразумението от 22.10.2009
г. се удължава давностния срок, поради
което и то е нищожно. Заявяват също, че погасени по давност били и задълженията
по процесното споразумение, включително вземанията за неустойка и мораторна
лихва. Твърдят, че по споразумението са направени три плащания - на 5000 лева,
16 000 евро и на 7000 лева, съответно на 30.11.2009 г., на 03.09.2010 г. и на
18.01.2011 г. На следващо място, ответниците правят възражение за нищожност на
договорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Евентуално твърдят,
че същата е прекомерна и молят да бъде намалена. Възразяват и че е недопустимо
да се кумулира неустойка за забава и законна лихва.
Ищецът е депозирал допълнителна искова молба, в
която оспорва възраженията на ответниците. Ищецът не оспорва, че споразумението
е било сключено във връзка с договор за строителство от 10.05.2004 г., но
заявява, че срокът за изпълнение на този договор е бил до 20.11.2004 г. от
когато е следвало да започне да тече
давността и до 22.10.2009 г. тя не е изтекла. По отношение на възражението за
изтекла погасителна давност за вземанията за неустойка и лихва, ищецът заявява,
че срокът е започнал да тече от датата на последната вноска, т.е. 30.09.2011 г.
и не е изтекъл преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение.
Ответниците са депозирали допълнителни отговори
на исковата молба, с които поддържат направените възражения и релевираните доводи.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че на 10.05.2004 г. „А.К.П.Е.С.”
ЕООД и „А.” ЕООД са сключили
договор за строителство. Това се установява и от представения и приет по делото
договор (л. 79-81, л. 156-160 и л. 210-214 от настоящото дело), както и от
приетото споразумение (л. 8-12 от настоящото дело), в което същите страни са
потвърдили сключването на този договор на посочената дата.
От приетото по делото заключение на вещото лице Г.М.
(л. 172-176) се установява, че подписите за „изпълнител“ и „възложител“ в
договора са положени съответно от К.Х.и Й.Н.. Не е спорно между страните, че
към момента на сключване на договора тези лица са били представители на
дружествата – страни по сделката.
Не се спори, че на 22.10.2009 г., „А.” ЕООД е
сключило споразумение с „А.К.П.Е.С.” ООД, като длъжник, и с В.Е.Н. и Й.Н.Н., като
поръчители. Това обстоятелство е отделено като безспорно и ненуждаещо се от
доказване в отношенията между страните по делото (с определението от 16.06.2015
г., л. 101 и сл.), а и се установява от приетото по делото споразумение (л.
8-12).
Със споразумението от 22.10.2009 г., страните са констатирали, че по сключения
договор за строителство, „А.” ЕООД претендира сумата от 663 068.07 лева (с
ДДС) от „А.К.П.Е.С.” ООД, а последното признава, че дължи сумата от 214 000 лева (без ДДС). Страните са заявили, че се споразумяват, че
ответното дружество ще заплати на ищеца сумата от 275 000 лева (без ДДС),
от които 10 000 лева са били платени при подписването на споразумението, а
останалите 265 000 лева, са дължими както следва: 5 000 лева до
30.11.2009 г. и още четири вноски от по 65 000 лева, с падеж до 31.03.2010
г. на първата; до 30.09.2010 г. на втората; до 31.03.2011 г. на третата и до 30.09.2011
г. на последната вноска (т. 2.4.1. и т. 2.4.2. и следващите от споразумението).
В т. 2.5. страните са уговорили, че при забава в
плащането на която и да е от вноските с повече от 14 дни, цялото задължение
става незабавно изискуемо, а след 14-тия ден ответното дружество дължи и
неустойка за неизпълнението в размер на 100 000 лева.
Т. 2.6. от споразумението предвижда, че В.Е.Н. и Й.Н.Н.
„поръчителстват изцяло“ за изпълнение на задълженията на „А.К.П.Е.С.” ООД,
както и че физическите лица са солидарно отговорни с главния длъжник, както за
главницата и неустойката, така и за всички разноски по събиране на вземането до
окончателното погасяване на задълженията на длъжника.
Споразумението е подписано от В.Е.Н. и Й.Н.Н. в
качеството им на представляващи „А.К.П.Е.С.” ООД, както и в лично качеството –
като на поръчители, което е било удостоверено от нотариус М.Н.(л. 12).
Видно от приетата по делото квитанция, (л. 50 и 58
от настоящото дело), на 30.11.2009 г., „А.“ ЕООД е получило сумата от
5 000 лева. В квитанцията е посочено,
че плащането е първа вноска по споразумение от 22.10.2009 г., а датата съвпада
с падежа посочен в споразумението. В квитанцията е посочено, че сумата е платена
от представителя на „А.К.П.Е.С.” ООД – Й.Н..
От показанията на свидетеля В.С.Г.(л. 235-236 от
настоящото дело) се установява, че Й.Н. е предал сумата от 5 000 лева на
служител на „А.“ ЕООД, в офиса на дружеството.
По делото са приети още две разписки (л. 51 и 57; л.
59; л. 150-151) за плащане на суми по споразумението от 22.10.2009 г. От тях се
установява, че управителят на „А.“ ЕООД – К.Х.е получил 16 000 евро на
03.09.2010 г. и още 7 000 лева на 18.01.2011 г.
От заключението на приетата по делото
съдебно-графическа експертиза (л.
172-176) се установява, че подписите и в двете разписки са положени от К.Х..
По делото е приета покана от ищеца до ответниците, с
която „А.” ЕООД е заявил, че не е получил плащане по нито една от вноските по
споразумението от 2009 г. Поради това ищецът е поканил длъжниците в 7 дневен
срок от получаване на поканата или от отказа да бъде получена да му заплатят
365 000 лева, от които 265 000 лева – главница и 100 000 лева
неустойка (л. 13-15).
Поканата е била изпратена на 31.01.2014 г. до „А.К.П.Е.С.”
ООД на адреса вписан в споразумението (гр. София, ул. „********, както и на адрес:
гр. ********, ул. „********, което е видно от приетите по делото копия на
пощенски пликове и поставените върху тях пощенски клейма (л. 17; л. 19- 20 и л.
26). На 04.03.2014 г. пратките са били върнати на подателя, тъй като не са били
потърсени от получателя им (л. 18 и л. 20).
Видно от представената справка от сайта на
търговския регистър е, че адресът на управление на ответното дружество съвпада
с адреса в гр. Перник, на който е изпратена поканата.
От останалите копия на пощенски пликове (л. 21-24)
се установява, че на 31.01.2014 г., ищецът е изпратил покани и до поръчителите
по споразумението от 2009 г. От същите доказателства се установява, че пратката
до Й.Н. е била върната на подателя, тъй като не е била потърсена от получателя
им (л. 22), а В.Н. е получила поканата на 14.02.2014 г. (обратна разписка, л.
24)
На 10.03.2014 г. „А.” ЕООД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК. В заявлението е посочен адрес за връчване на
книжата в гр. Кърждали, Адвокатска кантора „Д. и партньори“ (л. 3-5 от
заповедното производство).
На 18.03.2014 г. СРС е издал заповед за изпълнение
(л. 37-38 от заповедното производство), с която е разпоредено „А.К.П.Е.С.” ООД,
В.Е.Н. и Й.Н.Н. да заплатят солидарно на „А.” ЕООД, сумата от 365 000 лева
(включваща главница и неустойка), ведно със законната лихва, считано от 10.03.2014
г. до окончателното плащане и разноски по делото. На същата дата е издаден и
изпълнителен лист за посочените в заповедта суми.
На 02.04.2014 г. Й.Н. е получил покана за доброволно
изпълнение на сумите, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.
12 577/2014 г. на СРС (л. 51 от заповедното производство), а на 14.04.2014
г. е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение (л. 39 от
заповедното производство).
На 07.04.2014 г., „А.“ ЕООД е прехвърлил вземането
си по споразумението на М.С.П.(л. 126-128 от настоящото дело).
В.Н. е получила покана за доброволно изпълнение на 11.04.2014
г. (л. 59 от заповедното производство), но е отказала да получи поканата за „А.К.П.Е.С.”
ООД (л. 61 от заповедното производство). На 25.04.2014 г. и двамата ответници
са подали възражения срещу заповедта по чл. 417 ГПК (л. 41-42 от заповедното
производство).
На 09.06.2014 г. „А.“ ЕООД е депозирало молба до
СРС, с искане, книжата по делото да бъдат връчвани на адреса на пълномощника му
в гр. Кърджали (молба, л. 46 от заповедното производство).
На 03.07.2014 г. СРС е указал на заявителя-ищец, че
може да предяви иск за установяване на вземането си срещу Й.Н. в едномесечен
срок (л. 52 от заповедното производство). Съобщение за
разпореждането е изпратено на адреса на управление ***-70 от заповедното
производство).
С разпореждане от 04.08.2014 г., СРС е обезсилил
заповедта за изпълнение и изпълнителният лист в частта им по отношение на Й.Н.
(л. 62 от заповедното производство) и е указал на заявителя, че може да предяви
иск за установяване на вземането си по отношение на В.Н. и „А.К.П.Е.С.” ООД.
На 12.08.2014
г., връчителят е удостоверил, че на
адреса на управление на заявителя „няма
индикации за фирма“ (л. 69-70 от заповедното производство). На същия адрес са
изпращани и указанията за предявяване на иск в срока по чл. 415 от ГПК, както и
съобщенията за разпореждането от 04.08.2014 г. (л. 73-74), а на посочения от
заявителя адрес в гр. Кърджали, такива не са изпращани.
На 24.10.2014 г., „А.“ ЕООД е подало частна жалба
срещу разпореждането на СРС от 04.08.2014 г., по която е било образувано
ч.гр.д. 20251/2014 г. по описа на СГС. С определение от 25.04.2015 г. по
ч.гр.д. 20251/2014 г., СГС е отменил разпореждането на СРС от 04.08.2014 г. и е
отменил частично разпореждането на СРС от 18.03.2014 г., в частта за
разноските.
На 13.11.2014 г., „А.“ ЕООД е депозирало исковата
молба, въз основа на която е образувано производството по настоящото дело.
От приетото по делото удостоверение от ЧСИ с рег. №
860 от КЧСИ (л. 129 от настоящото дело) по изп. дело № 20148600400073, се
установява, че за периода от м. 05.2014 г. до м. 09.2015 г., Й.Н. е изплатил
общо 181 699 лева за погасяване на вземанията, за които по ч.гр.д. №
12577/2014 г. по описа на СРС, 76 състав, е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, и изпълнителен лист.
Във връзка с
извършените от Й.Н. погасявания на този дълг е приета справка, издадена от ДП
„Ръководство на въздушното движение“, от която е видно, че за периода от м.
03.2014 г. до м. 11.2016 г. ответникът Н. е изплатил общо 506 541.10 лева.
Това, както и обстоятелството, че взискателите по изп. дело № 20148600400073 са
напълно удовлетворени, е безспорно между страните (определение от с.з. от 02.10.2017
г., л. 180).
Други доказателства, относими към спора, не са
събрани по делото.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени
са по реда на чл. 422 от ГПК обективно и субективно кумулативно съединени искове:
по чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 от Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД) – за признаване за установено, че ищецът има вземане към
ответниците за сумата от 265 000 лева, представляваща задължение по
договор за спогодба и по чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 от ЗЗД - за признаване за
установено, че ищецът има вземане към ответниците за 100 000 лева - неустойка за неизпълнение на главното задължение. Ищецът
претендира и лихва за забава върху сумите от датата на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение до окончателното плащане.
По допустимостта на исковете:
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10, б.
„а“ на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК
на ВКС, при разглеждането на установителния иск по чл. 422 от ГПК, съдът следи
служебно за наличието на предпоставките за надлежното упражняване на правото на
иск, в това число за спазването на преклузивния едномесечен срок за предявяване
на иска (чл. 415 от ГПК), за наличието на възражение на длъжника по чл. 414,
ал. 1 от ГПК, както и за спазването на двуседмичния срок за подаването му пред
съда по заповедното производство (по чл. 414, ал. 2 от ГПК). Поради това, съдът
разглеждащ исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК дължи да се произнесе по
допустимостта им, независимо от вече извършената в тази връзка проверка по
ч.гр.д. 20251/2014 г. на СГС.
С оглед установеното от фактическа страна, длъжниците
са депозирали възражения срещу издадената заповед за изпълнение, в законоустановения двуседмичен срок от
получаване на поканата за доброволно изпълнение. Установи се също, че в
заповедното производство „А.“ ЕООД изрично е заявило, да бъде уведомявано на
адреса на неговия пълномощник. Като е предвидил възможността съдебните книжа да
се връчат на представител, законодателят е целял да създаде гаранция за защита
на правата на страната. Ако страната изрично е заявила, че желае да получава
съдебните книжа на адреса на процесуалния представител, неспазването на този
начин за връчване на съдебните книжа на страната, съставлява нарушение на
процесуалните и права (решение № 45 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 482/2011 г.,
г. к., ІІ г. о. на ВКС). В настоящия случай заявителят в заповедното
производство не е бил уведомяван чрез посочения от него пълномощник.
Съобщенията са били изпращани на адреса на управление на дружеството, въпреки изявлението
на заявителя те да бъдат изпращани на адреса на процесуалния му представител в
гр. Кърджали. Правилото на чл. 39, ал. 1, предл. първо ГПК (че адресът на
съдебния адресат следва да е в седалището на съда) не е възпроизведено и не се
отнася до пълномощника. Поради това, исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК, са били депозирани в едномесечния срок и са допустими.
Относно иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 365 от ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение
за забавата. Следователно, за да е основателен иска следва да се установи, че страните
по делото са сключили договор за спогодба, от който е възникнало вземане на
ищеца за процесната сума, което е изискуемо. За да е основателен иска и по
отношение на ответниците – физически лица, следва за тях да бъде установено, че
с договор за поръчителство са се задължили спрямо кредитора на друго лице да
отговарят за изпълнение на неговото задължение (арг. от чл. 138 от ЗЗД).
По делото е установено, че на 22.10.2009 г., ищецът е сключил споразумение
с „А.К.П.Е.С.” ООД. Споразумението е сключено във връзка с договор за строителство,
по който страните съответно са претендирали и признавали различни по размер
вземания. Чрез взаимни отстъпки те са постигнали съгласие ответното дружество
да заплати на ищеца сумата от 275 000 лева, като останалите двама ответници
са се задължили да отговарят солидарно за изпълнението на задълженията на „А.К.П.Е.С.”
ООД, както за главницата и неустойката,
така и за всички разноски по събиране на вземането.
На следващо място, установи се по делото, че част от дължимата по
споразумението сума в размер на 10 000 е била платена при подписването на
споразумението, за което последното служи за разписка. Това обстоятелство не е
спорно между страните. За останалите 265 000
лева, страните са уговорили
следният начин на плащане: 5 000
лева до 30.11.2009 г. и още четири вноски от по 65 000 лева с падеж до
31.03.2010 г. на първата; до 30.09.2010 г. на втората; до 31.03.2011 г. на
третата и до 30.09.2011 г. на последната вноска.
По делото е установено също, че първата вноска от
5 000 лева е заплатена на падежа й от ответника Й.Н. като представител на
„А.К.П.Е.С.” ООД. Следващата вноска е била дължима до 31.03.2010 г.
Ответниците не са представили доказателства, че са
я платили в посочения срок, поради което съдът приема, че вноската не е била
платена. Ето защо, съгласно уговореното в т. 2.5. от споразумението, цялото
задължение е станало изискуемо след изтичането на 14 дни от датата на падежа.
Към този момент то е било в размер на 260 000 лева.
Установи се по делото, че ищецът е получил още две
плащания за погасяване на задължението по споразумението от 2009 г. На
03.09.2010 г., „А.“ ЕООД е получило 16 000 евро, или 31 293.28 лева, и още
7 000 лева на 18.01.2011 г. Тези суми представляват частични плащания, които
обаче са приети от кредитора, на основание чл. 66 ЗЗД. Ето защо те следва да
бъдат приспаднати от задължението. По този начин се установява, че „А.“ ЕООД
има изискуемо вземане към ответниците, произтичащо от
процесния договор за спогодба, за сумата от 221 706.72 лева (260 000
лева -38 293.28 лева).
По делото е установено, че в хода на
изпълнителното производство ответникът Й.Н. е изплатил общо 506 541.10
лева. Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ
установителния иск по чл. 422 от ГПК, не следва да взема предвид събраните в
изпълнителното производство суми. В посоченото ТР е прието, че в производството
по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес. В мотивите към т. 9 на ТР №
4/2014 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в хипотезата по чл. 418,
ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради
което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на
основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение,
което не подлежи на проверка в исковия процес. Поради това при постановяване на
решението си настоящият съд не отчита удовлетворяването на взискателя по
изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист и
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12577/2014 г. на СРС, 76 състав.
С оглед на изложеното, искът за главницата е
основателен до сумата от 221 706.72 лева, а за разликата до пълния
размер от 265 000 лева, искът следва да се отхвърли.
Относно възражението на ответниците, че ищецът не е активно
процесуално легитимиран да предяви иска, тъй като е настъпило частно
правоприемство по договор за цесия:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 10 б на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на
частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на
заявител и указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК се дават от съда на цедента, който
е легитимиран да предяви иска. Именно такъв е и настоящият случай. Ето защо, възражението
е неоснователно.
Относно възражението на ответниците, че задължението по договора за строителство от
2004 г. е било погасено по давност:
Със спогодбата ответното дружество е признало
задълженията си, като е поело ново задължение да плати в новоопределения срок
сумите, за които е възникнало задължение преди сключване на споразумението.
Спогодбата предполага взаимни отстъпки от двете страни за постигане на тяхната
цел, а именно точно изпълнение на съществуващите задължения. След сключване на
споразумението задълженията имат своето основание в споразумението, а не в
предхождащия го договор. С постигането на съгласие относно дължимостта на
сумите и сроковете, страните са изменили своите права и задължения, на
основание чл. 365, ал. 2 от ЗЗД. Със споразумението са признати задълженията,
но са определени и нови срокове за плащане - нови падежи на всяка една вноска. Тези нови
задължения, произтичащи от договор за спогодба, са предмет на настоящото дело,
а не задълженията във връзка с договора за строителство.
Освен това, част от изявленията на ответника в процесното споразумение от 22.10.2009
г., представляват признание на задълженията му към ищеца. Поради това, в случай че давността по отношение
на тези задължения не е изтекла, то
съгласно чл. 116, б. "а" ЗЗД с признаването тя е прекъсната,
а в случай че е изтекла, то със споразумението длъжникът е направил отказ от
вече изтеклата погасителна давност, който е действителен по аргумент от чл. 113 ЗЗД.
С оглед на всичко изложено е ирелевантно дали задълженията по договора за
строителство за са погасени по давност. Възражението на ответниците е неоснователно.
Относно възражението на ответниците, че споразумението от
22.10.2009 г. е нищожно, тъй като с него се постига удължаване на давностен
срок:
С договора за спогодба, страните прекратяват един съществуващ спор или
избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки (чл. 365 от ЗЗД).
В настоящият случай чрез взаимни отстъпки и по взаимно съгласие страните са
определили размер на задълженията на „А.К.П.Е.С.” ООД към „А.” ЕООД. Със
споразумението ответникът е признал задълженията си към ищеца и страните са
уговорили и начин на погасяване на тези задължения. Не се установява със
процесното споразумение да е договорено удължаване на давностен срок. Както
вече беше посочено, при признанието на задължението давността се
прекъсва, в случай че не е изтекла, а в случай че е изтекла, със споразумението се прави отказ от изтеклата
давност. Поради
това, със
спогодбата не се удължава давностен срок, което да обременява ответника, а
напротив, договорено е разсрочване на задължението, като по този начин то е по-малко
обременително за него.
Относно възражението на ответниците, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу поръчителите
не е подадено в срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД:
Съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят
остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил
иск против длъжника в течение на шест месеца. Срокът е краен и преклузивен и с
изтичането му се прекратява самото поръчителство. Изтичането на посочения срок
към датата на подаване на заявлението е основание за отхвърляне на предявения
иск поради отпадане на отговорността на поръчителя. Началото на срока е деня,
следващ падежа на главното задължение.
В настоящият случай длъжникът е заплатил първата
вноска по договора за спогодба в размер на 5 000 лева. Следващата вноска е била
дължима до 31.03.2010 г. Същата не е била заплатена в срок. Съгласно клаузата,
уговорена в т. 2.5, при забава от страна на длъжника с плащането на която и да
е от вноските в продължение на повече от 14 дни от падежа, считано от 15-тия
ден цялото задължение става незабавно изискуемо. В посочената клауза не е
предвидено задължение за кредитора да уведомява длъжника за настъпването на
предсрочната изискуемост на задълженията му. Поради това, считано от 15.04.2010
г. целият неизплатен остатък от задължението по споразумението е станал
изискуем. Така или иначе, падежът на последната вноска е бил до 30.09.2011 г.
Дори и да се приеме тази дата за изчисляване на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, същият
е изтекъл много преди датата на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 10.03.2014 г. Поради това, поръчителството е било погасено и исковете
срещу ответниците - В.Е.Н. и Й.Н.Н. са неоснователни.
Относно иска по чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 от ЗЗД:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното задължение.
Установи
се по делото, че между страните е налице
валидно възникнало главно задължение, произтичащо от процесния договор за
спогодба от 22.10.2009 г.
Установено
е също по делото, че страните са уговорили неустойка за неизпълнението на
задължението на ответното дружество за плащане на която и да е от вноските по
споразумението. Съгласно т. 2.5. от споразумението, при забава в плащането на която и да е от вноските с повече от 14 дни
цялото задължение става незабавно изискуемо, а след 14-тия ден ответното
дружество дължи и неустойка за неизпълнението в размер на 100 000 лева.
Установи
се и последната предпоставка за уважаване на иска, а именно – неизпълнение на
главното задължение. Длъжникът по споразумението не е заплатил вноската с падеж
до 31.03.2010 г. като забавата е продължила повече от 14 дни. Ето защо за ищеца
е възникнало вземане за неустойка в договорения размер – 100 000 лева. Поради това са налице всички предпоставки за
уважаване на иска по отношение на „А.К.П.Е.С.” ЕООД.
Относно възраженията на ответниците, че заявлението
за издаване на заповед за изпълнение срещу поръчителите не е подадено в срока
по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД
Установи се, че В.Е.Н. и Й.Н.Н. са се задължили да
отговарят солидарно за изпълнението на задълженията на „А.К.П.Е.С.” ЕООД, както
за главницата, така и за неустойката. Вземането за неустойка е възникнало след
изтичане на 14 дни от падежа на вноската, дължима до 31.03.2010 г., т.е. от
15.04.2010 г. Същевременно, заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение е подадено на 10.03.2014 г. Следователно, искът по отношение на поръчителите
е предявен след срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и поръчителството е погасено. Исковете
по чл. 92 ЗЗД срещу ответниците - В.Е.Н. и Й.Н.Н. са неоснователни.
Относно възраженията на ответниците за нищожност на
клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави:
По силата на нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира
приложение и при търговските сделки по правилото на чл. 288 от ТЗ. Уредбата на
неустойката в търговското право се изчерпва с установената забрана по чл. 309
от ТЗ за намаляване поради прекомерност на неустойка, дължима по търговска
сделка, сключена между търговци. В частта за функциите на неустойката,
елементите от фактическия състав на отговорността на длъжника и възможността на
кредитора да претендира обезщетение за по-големи вреди от размера на
неустойката, отношенията между търговците се регулират по правилото на чл. 92
от ЗЗД.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване -
аргументи от чл. 307 от ТЗ, чл. 302 от ТЗ, чл. 289 от ТЗ. Законодателят придава
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретен правен субект.
Договорната клауза за неустойка би могла да е
нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе
извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните. Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост в
тази хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за
обезщетяване на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й -
като глобална сума или процент от главицата, на базата за начисляването й -
съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за
вредите, както и на уговорката или на липсата на такава за плаващо нарастване
на размера на неустойката с оглед на продължителността на неизпълнението, респ.
възможни са и други критерии.
Неустойката за забава обезщетява вредите на
кредитора за периода, докато е налице състоянието на неизпълнение на
задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е
поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник.
Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до
размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по
давност на претенцията (решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., т.
к., І т. о. на ВКС).
В настоящият случай, неустойката е уговорена като
глобална сума в размер на 100 000. За период от три години законната лихва
за забава върху главница от 260 000 лева възлиза на 80 321.85 лева. Въпреки
че размерът на неустойката надвишава размера на законната лихва, клаузата за
неустойка, освен обезпечителна и обезщетителна, има и наказателна функция.
Вземайки предвид начина на уговарянето на неустойката – като глобална сума,
както и съотношението между дължимата неустойка и законната лихва и
съотношението между неустойката и размера на главното задължение, настоящият състав
приема, че процесната клаузата за неустойка не излиза извън присъщите й функции
и не създава условия за неоснователно обогатяване. Поради това, тя не е нищожна,
а възражението в тази връзка е неоснователно.
Относно възраженията на ответниците, че уговорената неустойка за неизпълнение е
прекомерна:
При двустранните търговските сделки неустойката не може
да бъде намалявана поради прекомерност (арг. от чл. 309 ТЗ). Съгласно чл. 286,
ал. 1 от ТЗ търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с
упражняваното от него занятие. При съмнение се смята, че извършената от
търговеца сделка е свързана с неговото занятие (ал. 3 на чл. 286 от ТЗ).
В настоящият случай неустойката обезпечава
изпълнението на задължение по договор за спогодба. Кредитор и длъжник по
договора са две търговски дружества. Съгласно презумпцията на ал. 3 на чл. 286
от ТЗ се смята, че извършената от двете дружества сделка е във връзка с тяхното
занятие. Доказателства за оборване на тази презумпция не са ангажирани. Ето
защо съдът приема, че спогодбата е търговска сделка, а като такава неустойката,
която обезпечава изпълнението й не може да бъде намалявана поради прекомерност.
Възражението е неоснователно.
Относно възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. "б" от ЗЗД, вземането за неустойка се погасява с тригодишна давност. Тя започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД).
В настоящия случай вземането за неустойка е
възникнало след изтичане на 14 дни от падежа на неизпълненото главно задължение.
Плащането е следвало да стане до 31.03.2010 г., а вземането за неустойка е
възникнало на 15.04.2010 г. От тази дата вземането е изискуемо, а до подаването
на заявление за издаване на заповед за изпълнение (на 10.03.2014 г.), е изтекъл
срок по-дълъг от три години. Поради това, претенцията за плащане на неустойка е
погасена по давност.
Относно исканията по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на
законна лихва върху главницата и неустойката от датата на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане:
Съгласно чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на
иска за вземането и в съдебната практика е възприето разбирането, че за да бъде
присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за
заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
По правилата на чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично
задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение. Кредиторът
разполага с правото да избере дали да претендира уговорената в договора
неустойка за забава или обезщетение за забавено изпълнение в размер на
законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД вместо неустойката (решение № 68/09.07.2012
г. по т.д. № 450/2011 г. на ВКС, I ТО).
В настоящият случай такова кумулиране не е налице,
тъй като за обезщетяване на вредите от неизпълнението за периода от началния
момент на забавата до подаването на заявлението по 417 от ГПК, ищецът
претендира неустойка, а от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение ищецът претендира законната лихва върху дължимата сума, като законна
последица от уважаването на иска. Поради това, искането е основателно досежно
сумата, за която се уважава искът по чл.
79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД
Лихва за забава е принципно дължима върху вземането
за неустойка, тъй като не представлява кумулиране на две санкции за едно и също
неизпълнение (решение № 1418/03.10.2002 г.
по гр. д. № 2313/2001 г. V г. о. на ВКС; решение № 597/06.06.2005 г.
по т. д. № 914/2004 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 73 от 29.06.2011 г.
по т. д. № 683/2010 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Вземането
на ищеца за неустойка обаче е погасено по давност, поради което и акцесорното
вземане за законна лихва не се дължи.
Относно възражението за изтекла погасителна давност
на претенцията за лихва:
Съгласно разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД, вземането за лихви се погасява с тригодишна давност. Давност не тече
докато трае съдебният процес относно вземането (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД).
В настоящият случай претенцията за лихва е заявена
от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Както се посочи
давност не тече докато трае съдебния процес, а исковата молба се смята
подадена, респ. процесът – висящ, от датата на заявлението за издаване на
заповедта (чл. 422, ал. 1 от ГПК). Ето защо давностния срок не е изтекъл.
Относно разноските:
Ищецът
е представил доказателства за извършени разноски в размер на 16 800 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие от 10.11.2014г.,
приложен на лист 7 от делото. В съдебно заседание на 25.09.2014 г. пълномощник на ответника е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни
заседания, вида и обема на
събраните доказателства и доказателствени средства, продължителността
на първоинстанционното производство, както и след като съобрази, че
относно решаващите за изхода на спора въпроси е налице задължителната съдебна
практика, което определя сложност на спора в по-ниска степен, както и след като взе предвид разпоредбите на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че
възнаграждението следва да се намали на 14 000 лева.
С оглед
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, първият ответник следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 13 118.05
лева от общо направените разноски в исковото производство в размер на 21 505
лева (21 505 лв. х 0.61), включващи: 7 300 лева - държавна такса (л.
3), 14 000 лева - адвокатско възнаграждение (л. 7), 200 лева – депозит за вещо
лица (л. 143) и 5 лева ДТ за съдебно
удостоверение (л. 183).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника Й.Н.Н. следва да се присъди
сумата от 5 215 лева,
включваща платено адвокатско възнаграждение
(л. 233) и 15 лева държавна такса по
частна жалба (л. 10 от ч.гр.д. 20251/2014
г. на СГС).
На
основание чл. 78, ал.3 от
ГПК, вр. чл. 38,
ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер
на адвокатските възнаграждения, ищецът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата – адв. А.И.А., с адрес: ***, адвокатско възнаграждение в размер на 8830 лева.
Ответникът „А.К.П.Е.С.” ООД не е
представил доказателства за извършени разноски, поради това и съдът не му присъжда
такива.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
С оглед изхода на спора, на
ищеца следва да се присъди сумата от 7 954.40 лева – разноски в
заповедното производство от общо направените разноски в размер на 13 040
лева (13 040 лв. х 0.61), включващи платена държавна такса (7300 лв.) и
платено адвокатско възнаграждение, което съдът намалява на 5 740 лева.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че
„А.К.П.Е.С.” ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, дължи на
„А.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, сумата от
221 706.72 лева – главница по споразумение от 22.10.2009 г., ведно със законната лихва,
считано от 10.03.2014
г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ:
-
иска по чл. 79, ал. 1, пр.
1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, предявен от „А.” ЕООД против „А.К.П.Е.С.” ЕООД,
за разликата над 221 706.72 лева до пълния предявен размер от
265 000 лева, като погасен чрез плащане,
-
иска по чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 от ЗЗД, против „А.К.П.Е.С.” ЕООД, за сумата от
100 000 лева - неустойка по споразумение от 22.10.2009 г., като погасен по давност,
-
иска по чл. 79, ал. 1, пр.
1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че В.Е.Н.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Й.Н.Н., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, дължат солидарно като поръчители на „А.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 265 000 лева - главница
по споразумение от 22.10.2009 г.,
като предявен след срока по чл. 147,
ал. 1 от ЗЗД,
-
иска по чл. 92, ал. 1, вр. с чл. 365, ал. 1 от ЗЗД,
за признаване за установено, че В.Е.Н., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Й.Н.Н., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
дължат солидарно като поръчители на „А.” ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 100 000 лева - неустойка по споразумение от 22.10.2009 г., като погасен по давност и
предявен срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
за които суми в
производството по ч.гр.д. № 12577/2014 г. по описа на СРС, 76 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „А.К.П.Е.С.” ЕООД, ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А.”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 13 118.05 лева -
разноски в исковото производство и сумата от 7 954.40 лева –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Й.Н.Н., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 5 215 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. А.И.А., с
адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, сумата от 8830 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: