№ 15664
гр. София, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20231110118960 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Настоящото дело е образувано, след като производството по гр.д. № 39848 по описа за 2022г.
на СРС, 126- ти състав, образувано по искова молба с вх. № 155268/25.07.2022г., е било разделено и
настоящото дело има за предмет искови претенции по повод договори за кредит, сключени с
М.И.П., ЕГН **********.
„Тесдо“ ЕООД е предявило срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99,
ал.1 ЗЗД за сумата от 753,01 лева (след допуснато увеличение на размера на иска) – частична
претенция при пълен размер на вземането от 4953,05 лева, представляваща предадени без
основание от М.И.П., ЕГН ********** на ответника суми в периода от 15.06.2020г. до 27.12.2021г.
и което вземане е прехвърлено в полза на ищеца по договор за вземания от финансови институции
от 27.12.2021г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба (25.07.2022г.) до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия от 27.12.2021г. от страна на М.И.П., ЕГН
********** са му прехвърлени вземания спрямо ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД.
Твърди, че между М.И.П. и ответното дружество били сключени следните договори за кредит : 1/
договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г.; 2/ договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г.; 3/
договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г.; 4/ договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г; 5/
договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г. и 6/ договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г. По
повод така сключените договори за кредит М.И.П. предала на ответното дружество суми в общ
размер на 4953,05 лева, като плащанията били направени в периода 15.06.2020г. – 27.12.2021г.
Навежда твърдение, че така направените плащания са без основание, тъй като договорите за кредит
за нищожни, евентуално нищожни са отделни клаузи, които установяват задължения от страна на
кредитополучателя спрямо ответното дружество – кредитодател. С договор за цесия от 27.12.2021г.
М.И.П. прехвърлила на ищеца вземания в общ размер от 4953,05 лева, както следва : 1/ вземане в
размер от 607,36 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит
№ 380551 от 15.06.2020г.; 2/ вземане в размер на 350,40 лева, представляващи платени без
основание суми във връзка с договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г.; 3/ вземане в размер от
403,69 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 395140
от 06.10.2020г.; 4/ вземане в размер от 1620,60 лева, представляващи платени без основание суми
във връзка с договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г; 5/ вземане в размер на 1620,60 лева,
1
представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 400312 от
20.11.2020г. и 6/ вземане в размер от 350,40 лева, представляващи платени без основание суми във
връзка с договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г. Ответникът бил уведомен за извършената
цесия с уведомление от 30.05.2022г., връчено на 01.06.2022г. Според посочените договори за
кредит спрямо кредитополучателя М.П. възникнало задължение за заплащане на главница,
възнаградителна лихва, такса за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция,
които суми били изцяло погасени от страна на кредитополучателя М.П.. Поддържа, че договорите
за кредит, евентуално – отделни техни клаузи, са нищожни на основание чл.22 ЗПК, чл.146 ЗЗП и
чл.26, ал.1 ЗЗД. Договорите за кредит били нищожни поради противоречие с добрите нрави, който
довод е обоснован с уговорката относно вмененото на кредитополучателя задължение до края на
деня, следващ деня на сключване на договора за кредит, да предостави обезпечение по кредита под
формата на банкова гаранция или поръчителство поне от две физически лица, които следва да
отговарят на конкретно посочени изисквания. При неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение била уговорена неустойка, която следвало да се заплаща разсрочено заедно с
погасителната вноска по кредита. Развити са доводи, че уговореното задължение за предоставяне
на обезпечение е трудно изпълнимо предвид твърде кратките срокове за предоставянето му и
завишените изисквания към вида на обезпечението. При това то било уговорено единствено за да
служи като основание за начисляване на неустойка. Обстоятелството, че неустойката за
непредоставяне на обезпечение била включвана в погасителния план по договора за кредит сочело,
че неустойката е добавка към възнаградителната лихва и по същество е печалба за кредитора, с
което неустойката излизала извън присъщите й обезпечителната, обезщетителна и санкционна
функции. Уговорката за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя била в пряко
противоречие с преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка за
кредитоспособността на потребителя, за да го предпази от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, установено в чл.8, пар.1 от Директива 2008/48 и съображение 28, които
правила са транспонирани в ЗПК. При това недействителността на уговорката за неустойка поради
непредоставяне на предвидено обезпечение влечала недействителност на договорите за кредит в
цялост, доколкото в случая нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД не можела да намери приложение. На
следващо място навежда довод, че договорите за кредит са нищожни поради нарушение на
разпоредбата по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр. чл.22 ЗПК, тъй като неустойката за непредоставено
обезпечение следвало да се включи в ГПР, доколкото представлявала предвидим общ разход, който
обуславял сключването на договора и била предварително заложена. Невключването на сочената
неустойка в ГПР водело до погрешното му изчисляване съобразно формулата по Директива
2008/48/ЕО, транспорнирана в ЗПК, което било равносилно на липса на посочен ГПР. Посочването
на ГПР било съществено условие на договора за кредит, поради което неправилното посочване на
ГПР било самостоятелно основание за недействителност на договорите. Така била нарушена и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочването в договорите за кредит на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите и съобразно
решение на СЕС по дело C – 453/2010. Договорите за кредит били нищожни и на основание чл.10
ЗПК, защото на кредитополучателя не били предоставени общите условия към тях, както и не била
предоставена и преддоговорна информация съгласно чл.5 ЗПК. Поддържа, че процесните договори
са нищожни и поради нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.147 ЗЗП, тъй като не
всички елементи от тях били представени с еднакъв по вид формат и размер шрифт, не били
приложени погасителни планове и стандартни европейски формуляри и Общи условия в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора и не били написани по ясен и разбираем за
потребителя начин. Навежда довод, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договорите липсвало
посочване и на годишния лихвен процент, както и условията за прилагането му, така и липсвало
уточнение дали се начислява върху целия кредит или върху остатъчната част от главницата.
Годишният лихвен процент надхвърлял 30%, което противоречало на добрите нрави, поради което
следвало да се приеме, че уговорката за възнаградителна лихва е нищожна и такава не се дължи.
Излагат се и съображения, че договорите за кредит са нищожни на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
тъй като ГПР е посочен единствено като процент, като липсвала ясно разписана методика на
2
формиране на ГПР по заема, а именно не било посочено кои точно компоненти са включени в него
и как се формира посоченият в договора ГПР. В договорите за кредит не се съдържало право на
отказ на потребителя от договора и срока за упражняването му, както и лихвеният процент на ден
съгласно чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, вр. чл.22, ал.1 ЗПК. Навежда и доводи, че договорите за кредит са
нищожни поради нарушение на чл.143 и сл. ЗЗП като неравноправни, тъй като клаузите им не
позволявали на потребителите да преценят икономическите последици от сключването им.
Предвид това и поради обстоятелството, че всички договори са бланкови и потребителите не са
имали възможност да влияят на тяхното съдържание същите били нищожни на основание чл.146,
ал.1 ЗЗП. Релевира възражения и за нищожност на отделни клаузи от процесните договори.
Поддържа, че клаузата за неустойка за непредоставено обезпечение е нищожна поради
противоречие със закона, респ. неговото заобикаляне, поради накърняване на добрите нрави, на
основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП и на
основание чл.19, ал.5 ЗПК. Поддържа и че клаузата за такси за събиране на кредити също е
нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл.33 ЗПК, съгласно която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, както и поради нарушение на нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, забраняваща на кредитора да
събира такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска.
Поддържа, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на
съгласие, тъй като такова не било постигнато по отношение на предмета на договорa, тъй като
негов съществен елемент – вземанията, не били индивидуализирани по вид и основание за
плащане. Евентуално поддържа, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД
поради невъзможен предмет с оглед липсата на индивидуализация на вземането, предмет на всеки
от договорите по вид и основание за плащане. Поддържа, че за индивидуализацията на вземанията,
предмет на договора за цесия, основани на твърдения за предадени без основание суми, следвало
да се посочат при какви обстоятелства и въз основа на какво твърдяно недействително правно
основание е настъпило имущественото разместване, в какво се състои твърдяната
недействителност на правното основание и кога се твърди да се било извършено разместването на
имуществени блага без основание. Отделно от това поради липса на достатъчна индивидуализация
на прехвърлените права било опорочено и уведомлението за извършената цесия съгласно чл.99,
ал.3 ЗЗД, защото ответникът бил в невъзможност да узнае точно които вземания са прехвърли по
силата на твърдения договор за цесия. Ответникът изцяло оспорва наведените доводи за
нищожност на процесните договори за кредит, евентуално на отделни договорни клаузи.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение се дължала само за периодите, в които не
било осигурено обезпечение, а освен това потребителят бил предварително информиран за
дължимост на такава неустойка и разполагал с правото да прецени дали да сключи или не договора
при сочените условия. Уговорката за неустойка поради непредоставяне на обезпечение била
свързана с дейността на ответника по отпускане на необезпечени кредити с висок риск от
несъбираемост на кредита. С позоваване на нормата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК се поддържа, че
неустойката за непредоставено обезпечение не следвало да се включи при изчисляване на ГПР.
Евентуално, посочването на неправилно изчислен ГПР в договорите за кредит не било равнозначно
на липса на посочен ГПР, защото нормата на чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не можела да се
тълкува разширително. Противно на поддържаното в исковата молба, на потребителя бил
предоставен стандартен европейски формуляр към договорите съгласно чл.5, ал.1 ЗПК и Общите
условия към договорите. Били спазени всички изисквания съгласно чл.10, ал.1 ЗПК. Било налице и
ясно уговаряне на фиксиран лихвен процент, който не накърнявал добрите нрави с оглед спазването
на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК по отношение на законоустановената горна граница на ГПР. В случая
по отношение на размера на възнаградителната лихва следвало да се съобрази, че кредитодателят е
финансова небанкова институция, предоставяща парични средства без обезпечения и с висок риск
от несъбираемост. При това счита, че формираната съдебна практика, съгласно която
противоречаща на добрите нрави е възнаградителна лихва, надхвърляща 3 пъти законната лихва, е
преодоляна с влизането в сила на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, която установявала горна граница на
възнаградителната лихва в 5 – кратен размер на законната лихва. В случая в ГПР се включвала само
възнаградителната лихва. Не било налице и скрито оскъпяване на договорите за кредит. Оспорва
3
твърденията, че по процесните договори за кредит са погасени всички задължения. В обобщение се
излага, че процесните договори за кредит са сключени при спазване на всички законови изисквания,
в т.ч. и по ЗЗП и ЗПК. Направено е възражение и за погасяване на претендираните вземания по
давност.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове и доказателствата по делото,
намира следното:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства следва, че по реда на чл.6, ал.1
от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, са сключени следните договори за
кредит между М.И.П., ЕГН ********** в качеството на кредитополучател и ответника „Ай Ти Еф
Груп“ АД в качеството на кредитодател, както следва :
1/ Договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г. и Приложение № 1 към същия за сумата от 800
лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 15.02.2021г., размер на погасителната вноска с
одобрено обезпечение – 115,79 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
191,71 лева, брой погасителни вноски – 8, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %, общо
дължима сума по кредита – 926,31 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 % ;
2/ Договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г. и Приложение № 1 към същия за сумата от 600
лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 24.02.2021г., размер на погасителната вноска с
одобрено обезпечение – 112,15 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
170,55 лева, брой на погасителните вноски – 6, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %,
общо дължима сума по кредита – 672,90 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 % ;
3/ Договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г. и Приложение № 1 към същия за сумата от 600
лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 06.05.2021г., размер на погасителната вноска с
одобрено обезпечение – 97,68 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
155,35 лева, брой на погасителните вноски – 7, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %,
общо дължима сума по кредита – 683,76 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 % ;
4/ Договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г. и Приложение № 1 към същия за сумата от
1500 лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 20.10.2021г., размер на погасителната вноска
с одобрено обезпечение – 154,12 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
289,17 лева, брой погасителни вноски – 12, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %, общо
дължима сума по кредита – 1849,44 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 %;
5. Договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г. и Приложение № 1 към същия за сумата от
1500 лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 20.10.2021г., размер на погасителната вноска
с одобрено обезпечение – 154,12 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
289,17 лева, брой погасителни вноски – 12, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %, общо
дължима сума по кредита – 1849,44 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 %;
6. Договор за кредит № 408827 от 15.06.2021г. и Приложение № 1 към същия за сумата от 600
лева, с уговорен срок за погасяване на кредита – 15.02.2021г., размер на погасителната вноска с
одобрено обезпечение – 112,15 лева, размер на погасителната вноска без одобрено обезпечение –
170,55 лева, брой погасителни вноски -6, годишна лихва за ползване на кредита – 40,54 %, общо
дължима сума по кредита – 672,90 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 49 %;
От заключението по съдебно – счетоводната експертиза, прието без възражения, което се
кредитира от съда, се установява, че по гореописаните договори за кредит са направени плащания,
както следва : 1/ по договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г. е платена сума в общ размер от
986,78 лева; 2/ по договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г. е платена сума в общ размер от
644,26 лева; 3/ по договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г. е платена сума в общ размер от
621,22 лева; 4/ по договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г е платена сума в общ размер от
1577,88 лева; 5/ по договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г. е платена сума в общ размер от
1994,43 лева и 6/ по договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г. е платена сума в общ размер от
917,71 лева. Общо платените суми по договорите възлиза на 6742,88 лева, с които плащания са
погасени в цялост начислените по процесните договори за кредит задължения за главница,
възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, такса за предсрочно
погасяване и такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.
4
Като доказателство по делото е приет договор за вземания от финансови институции № 1103
от 27.12.2021г. между М.И.П., ЕГН ********** и ищеца „Тесдо“ ЕООД, по силата на който М.П.
прехвърля на ищеца вземания в общ размер от 4953,05 лева, както следва :
1/ вземане в размер на 607,36 лева, представляващи платени без основание суми във връзка с
договор за кредит № 380551 от 15.06.2020г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
2/ вземане в размер на 350,40 лева, представляващи платени без основание суми във връзка
с договор за кредит № 389638 от 24.08.2020г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
3/ вземане в размер на 403,69 лева, представляващи платени без основание суми във връзка
с договор за кредит № 395140 от 06.10.2020г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
4/ вземане в размер на 1620,60 лева, представляващи платени без основание суми във връзка
с договор за кредит № 396939 от 20.10.2020г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
5/ вземане в размер на 1620,60 лева, представляващи платени без основание суми във връзка
с договор за кредит № 400312 от 20.11.2020г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
6/ вземане в размер на 350,40 лева, представляващи платени без основание суми във връзка
с договор за кредит № 408827 от 15.02.2021г., сключен между М.И.П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД;
Недоказано остана оспорването на автентичността на гореописания договор за прехвърляне
на вземания в частта относно положения от страна на М.И.П. подпис предвид приетото без
възражения от страните заключение по съдебно – почерковата експертиза, което се кредитира от
съда и съгласно което договорът от 27.12.2021г. е подписан от М.И.П.. Така приетото заключение
не се опровергава от останалите събрани доказателства по делото и съдът приема, че договорът за
цесия е автентичен в оспорената част.
Неоснователно е възражението за нищожност на договора за цесия от 27.12.2021г. на
основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, евентуално поради липса на предмет,
обосновано с липса на индивидуализация относно предмета на договора – прехвърлените права. В
случая вземанията, предмет на цесионния договор, имат произход платени без основание суми по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прехвърлените вземания са конкретизирани по размер и са посочени и други
индивидуализиращи белези, а именно във връзка с кои договори за кредит са извършени
плащанията. Доколкото става въпрос за вземания за възстановяване на платени без основание суми,
не е необходимо да се конкретизира какви задължения по отделните договори за кредит са
погасявани, защото в тежест на ответника, който твърди правно основание за извършените
плащания, е да докаже наличие на твърдяно от него правното основание. Правопораждащият факт
на вземането по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е плащане в определен размер, като страната, която твърди, че
в нейна полза е възникнало вземане, основано на плащане без основание, не е длъжна да сочи
обстоятелствата, които обосновават липсата на правно основание за извършеното плащане. В
тежест на ответника, който отрича възникване на вземанията, предмет на договора за цесия, е да
докаже правното основание за евентуалните плащания. При това след като в процесния договор за
цесия вземанията, произтичащи от плащане без основание, са посочени по размер с препратка към
отделните договори за кредит, това е достатъчно да се приеме, че прехвърлените права са
безспорно индивидуализирани.
Процесните договори за кредит носят характеристиките на договори за потребителски кредит
съгласно чл.9 ЗПК и поради спрямо правоотношенията, произтичащи от тях, е приложим Законът
за потребителския кредит.
Съдът намира за неоснователно възражението за нищожност на процесните договори за
кредит поради неспазване на нормата на чл.10, ал.1 ЗПК, която изисква договорът да е сключен по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. По отношение на изискването относно размер на шрифта следва да се държи сметка за
това, че договорите са сключени от разстояние, от което следва, че след получаване на договорите
на електронен носител потребителят има възможност да форматира размера на шрифта, така че да
възприеме съдържанието на документа в избран от него размер на шрифра. Договорите съдържат
тези реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, наличието на които е условие за валидност на договорите (арг.
чл.22 ЗПК), вкл. и годишен процент на разходите (клаузата по т.9 от Приложение № 1 към
5
договорите), наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК
(клаузите на чл.7.1 и т.7.2 от договорите), както и размера на лихвения процент на ден (клаузата на
т.4.1 от договорите за кредит, според която лихвата за ползване на кредита на ден е 1/365 от
годишната лихва за ползване на кредита).
Не може да се приеме тезата на ищеца, че евентуално неправилно изчисляване на годишния
процент на разходите, който е посочен в договорите за кредит, е равнозначно на липса на
задължителен елемент от съдържанието на договора за кредит, обосноваваща неговата
недействителност съгласно чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Превишаването на годишния процент на
разходите (ГПР) над законоустановения праг по чл.19, ал.4 ЗПК има за последица нищожност на
клаузите, които превишават установената горна граница на ГПР – арг. чл.19, ал.5 ЗПК, а не
недействителност на целия договор за кредит.
Неоснователно се възразява, че в договора за кредит следва да се посочи начина, методиката
за изчисляване на ГПР, доколкото в закона няма поставено изрично такова изискване. Нормата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дава основание за подобно разширително тълкуване на закона.
От страна на ответника с молба с вх. № 218131/01.08.2023г. на електронен носител са
представени Общи условия към договори за кредит, сключвани от ответника, както и стандартни
европейски формуляри към процесните договори за кредит съгласно изискването на чл.5, ал.2 ЗПК.
Основателно е възражението за нищожност на уговорката за неустойка поради
непредоставяне на обезпечение. В клаузата на т.5.1 от договорите за кредит е предвидено, че в срок
до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно предвиденото в договора.
Предвидено е, че обезпечението може да бъде поръчителство на две физически лица, които следва
да отговарят на конкретно предвидени условия (т.5.2.1 и т.5.3), или банкова гаранция в размер на
сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита (т.5.2.2). Уговорено е, че в случай че
кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно
уговореното кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е
предоставил обезпечение. Размерът на неустойката по всеки договор е посочен в т.10 от
Приложение № 1 към договорите за кредит. Съдът приема, че клаузата на т.10 от Приложение № 1
към договорите за кредит е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради накърняване на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи, като такива са принципът на справедливостта и
добросъвестността в гражданско правните отношения. Недопустимо е при неизпълнение на
задължение за даване на обезпечение да се уговаря неустойка, защото една от функциите на
неустойката (обезпечителната) е да мотивира към изпълнение на дължимия по договора резултат. В
случая така предвидената неустойка има за цел да принуди длъжника да даде обезпечение, а не да
изпълни поетите с договора задължения, които да удовлетворят конкретния кредиторов интерес.
Дължимият по договора резултат не е даването на обезпечение, то е само гаранция за постигане на
резултата. Така, както е уговорена неустойката, означава, че тя би се дължала и тогава когато
потребителят надлежно изпълнява договора, което не съответства на добросъвестността.
Санкцията за недадено обещано обезпечение е предсрочна изискуемост на кредита, а не
натоварване на длъжника с допълнителни парични задължения – арг. чл.71 ЗЗД. Отделно от това в
случая следва да се държи сметка, че по договорите за потребителски кредит задължение на
кредитодателя е да направи предварителна оценка за кредитоспособността на потребителя, за да се
избегне свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност на потребителя – чл.16 ЗПК, съображения 26 и
28 от Директива и чл.8 2008/48/ЕО. Сключването на необезпечен кредит безспорно съставлява
риск за кредитодателя от несъбираемост на отпуснатите парични средства, който риск обаче не
може да се компенсира с натоварване на потребиетеля с допълнителни парични задължения за
непредоставеното обезпечение под формата на неустойка. Несъответно на целта на предвиденото в
ЗПК (транспонирано от Директива 2008/48/ЕО) задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на потребителя е предвиденото в договорите задължение за потребителя да
предостави обезпечение след сключване на договора за кредит. Отделно от това предвидените
6
условия относно задължението за предоставяне на обезпечение, свързани с предоставянето му в
изключително кратък срок и завишените изисквания към отделните видове обезпечения, прави
това задължение практически неизпълнимо. Така изложеното обосновава недействителност поради
противоречие с добрите нрави на уговорката за неустойка поради непредоставяне на обезпечение.
От горното следва, че поради нищожност на клаузата по т.10 от Приложение № 1 към
договорите за кредит, предвиждаща неустойка в тежест на потребителя поради неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, такова задължение за неустойка не е валидно
възникнало и не се дължи. Неоснователно е възражението на ищеца, че недействителността на
клаузата за неустойка влече недействителност на договорите за кредит в цялост. Противно на
поддържаното от ищеца, в случая приложение намира нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, защото може да
се предположи, че договорът би бил сключен и без уговорката за неустойка, дължима поради
непредоставяне на обезпечение. Това е така, защото неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение не е част от същественото съдържание на договора за кредит, без
която уговорка да се приеме, че договорът не би имал характеристика на договор за кредит.
Неоснователно се претендира от ищеца, че в годишния процент на разходите (ГПР) следва
да се включи и уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания – чл.19, ал.1 и ал.2
ЗПК. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит – чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Неустойката има характер именно на разход по повод неизпълнение
на задълженията по договора. В ГПР се включват единствено тези разходи, които потребителят
дължи при очаквано развитие на договорно правоотношение, а именно при точно изпълнение на
поетите договорни задължения. ГПР най - общо изобразява цялостното оскъпяване на кредита, за
да даде представа на потребителя за общата цена на кредита. Предвид изрично изразената
законодателна воля в ГПР не се включват онези задължения, които се пораждат при договорно
неизпълнение. Без значение за така направения извод е че неустоечното задължение е включено в
погасителната вноска, защото е уговорен размер на погасителна вноска, невключваща неустойката,
и размер на погасителната вноска, включваща неустойката. В договора е уговорен начин на
погасяване на задължението на неустойката на вноски, наред с погасителната вноска за главница и
възнаградителната лихва, но уговореното разсрочено погасяване на уговорената неустойка не
променя характеристиката й - предварително уговорена сума за неизпълнение на поето с договора
задължение. При това неоснователен е доводът, че неустойката следва да се включи в ГПР, в който
случай ГПР би надвишавал горната граница по чл.19, ал.4 ЗПК, като в последния смисъл е
заключението по съдебно – счетоводната експертиза (стр.12, т.1 Б от заключението).
Ирелевантно с оглед решаване на конкретния материалноправен спор е наличието на
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ЗЗП, изразяваща се в неправилно обявен
ГПР в договорите за кредит, доколкото дори и при наличие на такава практика това няма за
резултат непременно недействителност на процесните договори за кредит. Съгласно решение на
Съда на Европейския съюз по дело С – 453/10, което е задължително за настоящия съд (чл.633
ГПК) установяването на нелоялния характер на търговска практика не се отразява непосредствено
на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит. Т.е. дори и да е налице нелоялна търговска практика относно
посочване на по – нисък от действителния годишен процент на разходите да представлява
заблуждаваща търговска практика, това не води автоматично до недействителност на договора за
кредит.
Неоснователно е възражението за недействителност на клаузата относно възнаградителната
лихва. В процесните договори за кредит е уговорена годишна лихва за ползване на кредита в
размер на 40,54 % (т.7 от Приложение № 1 към договорите за кредит). Съдът приема че дори и ГПР
да не надвишава горната границата на чл.19, ал.4 ЗПК (петкратния размер на законната лихва по
7
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България), въпросът за действителността на уговорката за възнаградителната лихва
подлежи на самостоятелно обсъждане, защото нормата на чл.19, ал.4 ЗПК определя допустим
лимит на оскъпяването на кредита в цялост и включва не само възнаградителната лихва, но и
всички други разходи по кредита. При това въпросът за нищожност на възнаградителната лихва
поради накърняване на добрите нрави подлежи на самостоятелна преценка дори и при спазване на
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В случая размерът на възнаградителната лихва по отделните договори
е както следва : 1/ по договора № 380551/ 15.06.2020г. е в размер на 126,31 лева за целия 8 –
месечен срок на договора при главница от 800 лева, т.е. в размер на 15,79 % от главицата ; 2/ по
договора № 389638/24.08.2020г. е в размер на 72,90 лева за целия 6 – месечен срок на договора при
главница от 600 лева, т.е. в размер на 12,1 % от главницата; 3/ по договора № 395140/06.10.2020г. е
в размер на 83,76 лева при главница в размер на 600 лева за целия 7 – месечен срок на договора, т.е.
в размер на 13,96 % от главницата; 4/ по договора № 396939/20.10.2020г. е в размер от 349,44 лева
при главница в размер на 1500 лева за целия 1 – годишен срок на договора, т.е. в размер на 23,30 %
от главницата; 5/ по договора № 400312/20.11.2020г. е в размер на е в размер от 349,44 лева при
главница в размер на 1500 лева за целия 1 – годишен срок на договора, т.е. в размер на 23,30 % от
главницата и 6/ по договора № 408827/15.02.2021г. е в размер на 72,90 лева при главница от 600
лева за целия 6 – месечен срок на договора, т.е. в размер на 12,10 % от главницата. Следва да се
има предвид и че процесните заеми са необезпечени, което съставлява риск за кредитодателя от
несъбираемост на кредита и едновременно с това е и облекчено за потребителя условие при
отпускане на кредита. Съдът съобразява и че възнаградителната лихва има за цел да покрие
разходите по отпускане на кредита, да компенсира кредитора от това, че е лишен от финансов
ресурс за определен период от време, както и да осигури целената от него печалба. С оглед така
посочените обстоятелства и обсъдените по – горе конкретни размери на уговорените
възнаградителни лихви по отделните договори съдът приема, че в случая не се касае за
възнаградителна лихва, която е прекомерно, неоправдана висока с оглед целите, за които е
уговорена, и поради това приема, че възнаградителната лихва в случая не е уговорена в
противоречие с добрите нрави. Съдът намира, че формираната практика на ВКС, обективирана
например в решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005г., съобразно която
възнаградителна лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва при необезпечен
кредит, е неморално висока, не е релевантна след приемане на нормата на чл.19, ал.4 (ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014г.) ЗПК. С въведеното в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК ограничение на ГПР,
който включва и възнаградителната лихва, е установен по – висок праг относно допустим размер на
възнаградителната лихва, като видно от стенограмата от обсъждането на Закона за изменение и
допълнение на Закона за потребителския кредит (№ 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС)
ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК има за цел поставяне на горна граница при определяне на
лихвите по договорите за потребителски кредити. С оглед изложеното съдът приема, че
уговорената възнаградителна лихва по процесните договори не накърнява добрите нрави и следва
да се приеме за валидно уговорена.
От заключението на вещото лице се установява, че извършените от кредитополучателката
М.П. плащания по процесните договори за кредит включват и такси за предсрочно погасяване на
кредита и за извънсъдебно събиране на просрочен кредит. Съдът приема, че е недопустимо
посочените такси да се събират по договори за потребителски кредит съобразно нормата на чл.10а,
ал.2 ЗПК, която забранява събирането на такси за отпускане и управление на кредита. Съгласно
мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит (№
454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) целта на таксите по договорите за кредит е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на определена услуга. Целта на
въведената забрана по чл.10а, ал.2 ЗПК е да се събират тези видове такси и комисионни, за които се
приема, че са част от дейността на кредитната институция по предоставяне на кредита, а именно –
такси и комисионни за действия, одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление,
като такива са такса за кандидатстване, такса за одобрение, такса за усвояване на кредита, такса за
оценка на имота, годишна такса за управление на кредита, такса за разплащателна сметка, такса за
предсрочно погасяване и др. В случая таксите за предсрочно погасяване на кредита и за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит са свързани именно с управлението на кредита,
8
защото засягат съществената дейност на кредитора във връзка с оперирането на кредита, а не се
събират за услуга, предоставена от кредитора, срещу която да се дължи насрещна престация от
страна на потребителя. При това съдът приема, че задълженията за такси не са валидно възникнали
като основани на нищожни поради противоречие със закона клаузи (чл.26, ал.1, вр. ал.4 ЗЗД, вр.
чл.10а, ал.2 ЗПК).
Предвид горното съдът приема, че по процесните договори за кредит се дължи главницата и
уговорената възнаградителна лихва. Платените суми в размер на уговорените неустойки за
непредоставяне на обезпечение и за такси са недължимо платени (платени без основание), като
почиващи на нищожни клаузи и затова подлежат на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. От
заключението по съдебно – счетоводната експертиза се установява, че платените суми за неустойки
и такси по процесните договори са в следните размери : 1/ по договор № 380551 – 139,61 лева
(135,61 лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение и 4 лева – такса за предсрочно
погасяване); 2/ по договор № 389638 – 33,11 лева (30,11 лева – неустойка за непредоставяне на
обезпечение и 3 лева – такса за предсрочно погасяване); 3/ по договор № 395140 – 15,36 лева (12,36
лева – неустойка поради непредоставяне на обезпечение и 3 лева – такса за предсрочно
погасяване); 4/ по договор № 396939 – 55,91 лева (48,41 лева – неустойка поради непредоставяне на
обезпечение и 7,50 лева – неустойка поради предсрочно погасяване); 5/ по договор № 400312 –
375,47 лева (327,97 лева – неустойка поради непредоставяне на обезпечение, 7,50 лева – такса за
предсрочно погасяване и 40 лева – такса за извънсъдебно събиране) и 6/ по договор 408827 – 261,55
лева (198,50 лева – неустойка поради непредоставяне на обезпечение, 3 лева – такса за предсрочно
погасяване и 60 лева – такса за извънсъдебно събиране). Общо платените суми за неустойки и
такси по процесните договори възлиза на сумата от 881,01 лева (неустойки – 753,01 лева и такси –
128 лева). Посочената сума е платена на ответника без основание от страна на кредитополучателя
М.П.. Същата е прехвърлила посочените вземания спрямо ответника, произтичащи от плащания
без основание, на ищеца посредством договора за цесия от 27.12.2021г. Размерите на сумите, които
са платени без основание по отделните договори, са по - ниски от размерите на прехвърлените
вземания в цесионния договор, поради което съдът приема, че валидно възникналите спрямо
ответника вземания за възстановяване на платени без основание суми са надлежно прехвърлени на
ищеца в цялост по силата процесния договор за цесия.
За да има действие спрямо длъжника, цесията следва да бъде съобщена на длъжника от
стария кредитор – чл.99, ал.4 ЗЗД. Такова уведомление е прието като доказателство по делото и
същото е получено от ответника на 01.06.2022г., видно от приетата като доказателство обратна
разписка. Уведомлението изхожда от М.П. (цедент) чрез ищеца (цесионер по договора за цесия),
като последният е упълномощен за съобщаване на цесията от цедента М.П., видно от приетото
пълномощно, дадено от М.П. (цедент) в полза на ищеца (цесионер). При това съдът приема, че
цесията е надлежно съобщена на ответника и затова му е противопоставима.
Неоснователно е възражението за погасяване на вземането по давност. Погасителната
давност за вземането по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД започва да тече от датата на плащането и за вземането
е приложима общата 5 – годишна давност (чл.110 ЗЗД) – в този смисъл ППВС № 1 от28.05.1979г.
по гр.д. № 1/1979г. Плащанията са извършени в периода 15.07.2020г. – 29.05.2021г., поради което от
посочените дати до завеждане на делото – 22.07.2022г., когато течението на давността се спира
(чл.116, б.“б“ ЗЗД), не е изтекъл предвиденият петгодишен давностен срок.
Предвид горното ищецът се легитимира като кредитор на вземане на претендираното
основание спрямо ответника в общ размер от 881,01 лева. При това частичният иск за сумата от
753,01 лева е изцяло основателен и следва да се уважи, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
Предвид изхода на делото право на разноски има само ищецът, на който следва да се присъди
сума в общ размер от 1340 лева съобразно списък по чл.80 ГПК, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда съгласно чл.25, ал.1 НЗПП, вр. чл.78, ал.8 ГПК в размер на 200
лева предвид това, че делото е с правна и фактическа сложност около средната по дела със сходен
предмет.
9
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр.
София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“ ет.8, да плати на „Тесдо“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Васил Левски“ № 70, ет.2, ап.8,
на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД сумата от 753,01 лева – частична претенция
при пълен размер на вземането от 4953,05 лева, представляващи предадени без основание от
М.И.П., ЕГН ********** на ответника суми в периода от 15.06.2020г. до 27.12.2021г., което
вземане е прехвърлено в полза на ищеца по договор за вземания от финансови институции от
27.12.2021г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба (25.07.2022г.) до
окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1340 лева – разноски.
Присъдените суми могат да бъдат внесени по следната банкова сметка : IBAN :
BG50BPBI79401091138801, „Юробанк България“ АД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10