РЕШЕНИЕ
№ 101
гр. Пловдив, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, втори наказателен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при участието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА и
прокурора НИКОЛАЙ БОЖИЛОВ, като разгледа докладваното от съдия ВЕЛИНА АНТОНОВА ВНОХД № 138 /2020 г. по
описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XХІ
от НПК.
Образувано
е във връзка с протест на ОП –
Пловдив и жалби на подсъдимите срещу присъда № 14 от 13.02.2020 г. по НОХД №
2303/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, наказателно отделение. С посочения
съдебен акт подсъдимите Р.А.Й. и Т.С.А. са били признати за виновни в
извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл.
29, ал. 1, б. „а“ /за двамата/ и б. „б“ /за подс. Р.Й./ от НК, за което са им
били наложени наказания при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, както следва:
четири години лишаване от свобода за подсъдимия Р.А.Й. и три години и осем
месеца лишаване от свобода за подсъдимата Т.С.А.. И за двамата е било
постановено да изтърпят наказанията лишаване от свобода при първоначален строг
режим, като от тях е бил приспаднат срока на предварителното задържане на всеки
от съпроцесниците за нуждите на производството.
В
протеста и допълненията към него се релевират подробни доводи за занижени
наказания лишаване от свобода. От въззивния съд се иска да измени присъдата на
първата инстанция, като увеличи размера на наказанията, при съобразяване на
всички посочени от обвинението обстоятелства за привеждането им в съответствие
с разпоредбата на чл. 36 от НК.
В изходящата от служебния защитник на
подсъдимия Р.А. въззивна жалба се прави оплакване от прекомерност на размера на
наложеното наказание лишаване от свобода, като се иска същото да бъде намалено
в размер на три години.
В изходящата от служебния защитник на
подсъдимата Т.А. въззивна жалба се прави оплакване за явна несправедливост на
наложеното наказание, като иска то да бъде намалено.
В хода на съдебните
прения се поддържа подадения протест, като
прокурорът излага съображения за съотношението на смекчаващите и
отегчаващите отговорността обстоятелства, които налагат определяне на наказанията при пълен превес на последните.
Счита, че те следва да бъдат увеличени, тъй като наказанията в определения от
първия съд размер са несъобразени с
тежестта на престъплението и превеса на отегчаващите обстоятелства.
Представителят на Апелативна прокуратура намира жалбите за неоснователни.
Счита, че наказанията, които предлага защитата, не биха били в състояние да
изпълнят възпиращите и превъзпитателните цели на наказанието.
В
хода на съдебните прения подсъдимите и техните защитници поддържат исканията в жалбите си за
намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението грабеж
като несъобразено с тежестта на престъплението и личността на извършителите. Подсъдимите
поддържат доводите на своите служебни защитници, като претендират за намаляване
на окончателния размер на наказанията.
В последната си дума молят да се намали
наказанието.
Въззивната инстанция, след като провери изцяло правилността на
обжалваната присъда, съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК, въз
основа на доказателствата по делото и предвид становищата на страните, приема
за установено следното:
Протестът се явява основателен.
Жалбата на подсъдимите са неоснователни.
Съдебното производство пред първия съд е протекло по реда на
диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, в която двамата подсъдими са
признали изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и
са изразили информирано съгласие да не се
събират доказателства за тези факти, а да се ползват вече събраните
такива на досъдебното производство. Първият съд е установил, че самопризнанието
на подсъдимите се подкрепя от събраните доказателства и е провел съкратено
съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. С нарочно определение на основание
чл. 372 ал. 4 от НПК първата инстанция е
допуснала съкратено съдебно следствие по този ред, като е разяснила на
подсъдимия, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието и
събраните на досъдебното производство доказателства. Въз основа на тях,
окръжният съд правилно е приел за установени следните фактически положения:
Подсъдимият
Й. бил осъждан многократно, като със споразумение от 02.08.2013 г. по НОХД
4434/2013 г. по описа на РС-Пловдив е бил осъден за престъпление по чл. 343в,
ал. 2, вр. ал. 1 от НК на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на
което било отложено с изпитателен срок от 3 години. Със споразумение от
30.10.2014 г. по НОХД № 5572/2014 г. на РС-Пловдив, Й. бил осъден за извършване
на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК на една година и шест месеца лишаване
от свобода ефективно. С определение по същото дело на основание чл. 68, ал. 1
от НК е било постановено Й. да изтърпи изцяло и отделно наказанието в размер на
шест месеца, което му е било наложеното
по НОХД 4434/2013 г. Тези наказания били изтърпени на 17.06.2016 г. Със
споразумение от 24.04.2015 г. по НОХД 1561/2015 г. по описа на РС-П. той бил
осъден на лишаване от свобода от шест месеца, като последното било групирано,
при условията на чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 от НК, с наказанието по
НОХД 4434/2013 г., като му било
определено едно общо най-тежко наказание от 6 месеца лишаване от свобода.
Определението влязло в сила на 13.06.2015 г. Процесното деяние, осъществено от
Й. на 01.10.2019 г., било извършено преди да са изтекли пет години от
изтърпяване на наказанията лишаване от свобода по предишните присъди.
Подсъдимата А. също била осъждана многократно
на различни по размера си наказания лишаване от свобода, като с влязла на
28.07.2015 г. присъда на РС-Пловдив по НОХД 3330/2015 г., за престъпление по
чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, й било наложено наказание две
години лишаване от свобода. То било изтърпяно на 24.06.2016 г. Процесното
деяние на А. от 01.10.2019 г., било извършено преди да са изтекли пет години от
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по предишната присъда.
На 01.10.2019г., в следобедните
часове, пострадалият З.К.посетил клон на банка ЦКБ срещу магазин М. в гр. П.,
където изтеглил 300 лв. За операцията била съставена разписка. След това решил
да се разходи като тръгнал в посока „С.М.“. Получените пари носел в портфейл в
кожена чанта през рамо. Около 17.30 ч. се намирал на алеята до бензиностанция
„Х.Г.“ в П., в близост до която имало подлез. По същото време в района били и
подсъдимите Й. и А.. Те видели пострадалия и решили да му отнемат парите чрез
употреба на сила и принуда. Й. приближил пострадалия и му предложил А. да му
извърши сексуална услуга. К. отказал, като обяснил, че няма пари. Продължил по
пътя си, но решил да мине през подлеза, за да облекчи биологична нужда. Когато
започнал да слиза по стълбите, подсъдимите тръгнали след него. Й. настигнал К.,
като му извикал да почака и така го накарал да се обърне. Тогава подсъдимият
бутнал пострадалия на земята и започнал да го рита по тялото с крака. К. стоял
на земята, свит на кълбо и се опитвал да се предпази от ударите, които Й. му
нанасял с крак в областта на корема, главата, кръста и по десния крак. След
това Й. опрял нож в гърлото на пострадалия и му казал със заплашителен тон да
му дава парите. Пострадалият К. отговорил, че няма пари. Докато Й. държал ножа
до гърлото на пострадалия, А. преровила чантата на свидетеля и извадила от там
портмонето с намиращите се в него 300 лв., изтеглени по-рано същия ден. К.
помолил подсъдимата да вземе само 50 лв. и да му върне документите. А. върнала
документите на пострадалия, но взела цялата парична сума, като през това време
подсъдимият Й. заявил на свидетеля, че ще го наръга и му казал да се маха.
Пострадалият К. станал от земята и веднага тръгнал да излиза от подлеза.
Подсъдимите също тръгнали да излизат, но от другата страна. Като излязъл от
подлеза, пострадалият срещнал свидетеля Ц.П., на когото веднага споделил, че е
ограбен от подсъдимите, които излизали от подлеза от другата му страна. К.
помолил П. да му даде телефон на районното управление, за да се оплаче. П.
извикал към подсъдимите да изчакат и след като те спрели, заедно с пострадалия
отишъл към тях. Когато ги приближили, подсъдимият Й. се засилил към свидетелите
П. и К. и на турски казал към последния, че ще го наръга с нож. Репликата била
възприета от П., който разбирал турски. Той попитал подсъдимите защо са взели
парите на пострадалия, по повод на което Й. заявил, че К. правил секс с А., но
й дал 10 лева и я тормозел. След това подсъдимите си тръгнали, а пострадалият
отишъл в полицията, където съобщил за извършения му грабеж. Първоначално К.
описал А. на свидетеля С. С., полицейски служител в Ш. РУ на МВР. С. познавал
подсъдимата във връзка с работата си и веднага я разпознал по описанието.
Представил на К. снимка на А., на която пострадалият категорично разпознал
жената, която участвала в извършеният му грабеж. Пострадалият разказал за
инцидента и на полицейския служител при Ш. РУ на МВР М.М., като показал на
полицейския служител разписката от банката за изтеглената по-рано същия ден
сума. М. посетил банковия клон, от който пострадалият твърдял, че е изтеглен
предмета на престъплението, като се уверил, че става въпрос за клон на ЦКБ.
Възприел и охлузванията по тялото на К., както и отпечатък от подметка на
обувка отпред в областта на гърдите и корема на пострадалия, под ребрата му. М.
и С., като полицейски служители от Ш. РУ на МВР познавали във връзка с работата
си подсъдимите А. и Й., като по даденото от пострадалия описание на
извършителите разпознали и двамата. Още същия ден М. потърсил Й. в дома му, но не го открил.
Два дни по-късно подсъдимият Й. сам се явил в полицията, тъй като научил, че го
търсят и бил задържан. Същият ден била задържана и подсъдимата А., която била
открита в жилището им. Пред полицейските служители подсъдимите обяснили постъпката
си с това, че пострадалият К. не бил платил за осъществен полов акт с
подсъдимата А. и поради това те му взели парите.
Съгласно назначената на
досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза на 01.10.2019 г. на пострадалия
З.К.било причинено охлузване и кръвонасядане на лява ушна мида, три
кръвонасядания на шията, две кръвонасядания на гръдния кош, кръвонасядане в
дясната хълбочна област, охлузване на дясна лакътна става, кръвонасядане на
лява лакътна става, кръвонасядане на дясна раменна става, като всички те
поотделно и в съвкупност са причинили на пострадалия болка и страдание без
разстройство на здравето. Всички травматични увреждания
са били причинени по най-общия механизъм на удар или притискане върху/или с твърд
тъп предмет или неговото тангенциално действие и е възможно да бъдат получени,
така както се съобщава с материалите в досъдебното производство, а именно при
нанасяне на побой с бутане на земята и ритници по главата и тялото. Не са били
установени травматични увреждания, които да са типични за причинени от предмет
с остър връх и режещ ръб, какъвто е ножът. Възможно е, обаче, ножът да е бил
опрян в шията на пострадалия без това да оставя видими следи.
Първият съд приел горепосочената
фактическа обстановка за установена въз основа на самопризнанието на
подсъдимите, за което коректно е посочил, че се подкрепя от показанията на
свидетелите К., С., М., С. и П., като първият от тях – очевидец на деянието, е
дал подробно описание на извършителите пред полицейските служители С., М. и С.,
които веднага идентифицирали подсъдимите, познати им по служба. В последствие
К. разпознал и подсъдимия. Правилно е било отчетено значението на показанията
на свидетеля М. във връзка с преките му възприятия, че по пострадалия е имало
видими следи от охлузвания, както и отпечатък от подметка на обувка отпред в
областта на гърдите и корема под ребрата. Правилно е било отчетено значението
на показанията на П. за оттеглянето на подсъдимите от местопроизшествието и
оплакването на пострадалия, както и за изразеното от съпроцесниците отношение
спрямо инцидента. Коректно е било посочено значението на показанията на всички
свидетели, при преценката, че корелират
помежду си и съвпадат с направеното от подсъдимите самопризнания, като се
подкрепят от материалите по делото, включително от приложения банков документ
за теглене на суми. Първият съд е имал основание да се ползва и от експeртното знание на вещите
лица, извършили стоково-оценъчната и съдебно-медицинската експертизи, тъй като
заключенията са били изготвени пълно и обстойно, с необходимите познания в
съответната област, съобразени със събраните и приложени по делото
доказателства.
Във връзка с всичко изложено по-горе, не се
откриват доказателствени материали, които неправилно са били оценени като
процесуално допустими и са били използвани от първия съд при решаване на
делото. В случая инстанцията е изпълнила задълженията си да посочи всички
гласни доказателствени средства /показанията на свидетелите/; заключениeто на назначените и изготвени в досъдебното
производство експертиза; писмени доказателства и доказателствени средства.
Изпълнил е задълженията си да посочи доказателствата, които подкрепят
самопризнанието в диференцираната процедура. Правилно първият съд не е отчел проблеми с допустимостта и процесуалната
годност на отделни доказателствени материали, като не е редуцирал
доказателствената съвкупност. От настоящия съд следва да бъде добавено още и
това, че в случая пострадалият е извършил разпознаване на подсъдимия, като в
тази връзка е бил приложен надлежен протокол на л. 39 от досъдебното
производство. Преди това разпознаващият е бил подробно разпитан за особеностите, по които може да разпознае
подсъдимия, както и за обстоятелствата, при които го е наблюдавал и възприел.
Разпознаването на лица е самостоятелен способ за събиране и проверка на
доказателства, насочен към установяване на тъждество между лица, за които вече
са депозирани показания в предходния разпит на пострадалия и лица, предявени на
разпознаващия. Това процесуално действие има специфична правна природа, тъй
като от една страна е способ за проверка на гласни доказателства, а от друга -
способ за събиране на нови доказателства. В случая разпознаването е довело до
събиране на преки доказателства: разпознаването на подсъдимия като извършител
на конкретното престъпление от свидетел-очевидец, което е пряко обвинително
доказателство и също следва да се постави в основата на постановен осъдителен
съдебен акт. Действително често за провеждането на разпознаването освен
протокол се съставя и фотоалбум, което не е законоустановено изискване и не
опорочава действието в случая поради липсата на изготвен и приложен такъв.
Настоящата инстанция следва да добави още и това, че в конкретния казус двамата
подсъдими са дали обяснения в досъдебното производство, в които са отрекли
съпричастността си към деянието, като са изложили версия за неразбирателство по
повод заплащането на предлагана сексуална услуга и доброволно уреждане на
въпроса. Липсата на изрична оценка на отречените обяснения от досъдебното
производство от инстанцията не се отчита като нарушение по чл. 107, ал. 5 НПК.
Посоченото не е било и пречка за провеждане на диференцираната процедура,
защото с обективирането на самопризнание по чл. 371, т. 2 НПК, придружено от съгласие
да не се събират доказателства за признатите факти, подсъдимите фактически са
отрекли обясненията си, дадени в хода на досъдебното производство. Това само по
себе си не поставя под съмнение самопризнанието, защото е подкрепено от другите
доказателства. В заключение още веднъж следва да се посочи, че в случая,
така както е приел и първият съд, доказателствените средства представят като
обосновани очертаните в обвинителния акт фактически констатации. Изложената в
обвинителния акт фактическа обстановка е обоснована, като самопризнанието на
подсъдимите е подкрепено от доказателствените средства. Доказателствените факти
по делото не разкриват правна квалификация на деянието, различна от
повдигнатата с обвинението и приета с присъдата на първата инстанция, поради
което и съответният материален закон е бил правилно приложен по отношение и
на процесното обвинение.
При съобразяване на
гореизложеното, настоящият съд намира, че правилно окръжният съд е посочил, че
деянието на подс. Й. е съставомерно от обективна и субективна страна по чл.
199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, а на подсъдимата А. – по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 вр.
чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК. Правилно първият съд е приел, че подсъдимите Й. и
А. са осъществили двата акта на изпълнителното деяние на съставното
престъпление грабеж. Описаните от пострадалия свидетел-очевидец действия на
подсъдимия – нанасяне на
побой с бутане на земята и ритници по главата и тялото, сочат че по отношение на
пострадалия е била употребена принуда под формата на сила, която се изразила
във физическо въздействие от страна на дееца спрямо пострадалия, насочено към
преодоляване на реалната и възможна съпротива на това лице. Правилно е било
отбелязано, че силата е била интензивна, а не обикновено физическо въздействие,
тъй като в следствие на силното блъскане пострадалият паднал на земята, където
подсъдимият продължил да му нанася побой, поради което при интензитета на
упражненото физическо въздействие се е стигнало до деяние, разкриващо
медико-биологичните особености на лека телесно повреда по чл. 130, ал. 2 от НК.
В случая принудата се е изразила не само в употребата на насилие, но и в
заплашване по смисъла на чл. 198, ал. 2 от НК, тъй като с опирането на ножа в
гърлото на пострадалия със заплашителен тон, е налице застрашаване с
непосредствено деяние, което излага на тежка опасност живота и здравето на
пострадалия. При тези си действия подсъдимият е казал на пострадалия със
заплашителен тон да дава парите, като самото им отнемане от владението на
пострадалия с намерение противозаконното им присвояване е било осъществено от
подсъдимата.
Както правилно е посочил първият
съд, от субективна страна престъплението е било извършено при форма на вината
пряк умисъл, като подсъдимите са имали ясни представи за всички признаци от
обективната страна на престъпния състав – че отнетите вещи са чужди, че ги
отнемат от владението на другиго, че придобиват фактическата власт върху
предмета на престъплението посредством употребената принуда под формата, както
на сила, така и на заплашване, също така са съзнавали обществено-опасния
характер на деянието си, предвиждали са неговите обществено-опасни последици и
са искали тяхното настъпване. Налице е съучастие под формата на съизвършителство,
като съизвършителите са действали при
общност на умисъла - всеки един от тях е имал представа, че задружно с другия
участва в осъществяването на престъплението. Налице е разпределение на ролите
на съучастниците – подсъдимият Й. е упражнявал принуда под формата на сила и
заплашване с цел да сломи реалната и възможна съпротива на пострадалия, докато
подсъдимата А., макар и да не е участвала пряко в упражняването на принудата,
се намирала на същото място и участвала в самото отнемане на вещите от владението
на пострадалия с намерение за противозаконното им присвояване.
Без значение за съставомерността
на деянието грабеж от обективна страна е дали и двамата съпроцесници са
участвали в побоя и заплашването с ножа над пострадалия. От значение е обстоятелството,
че всеки един от тях е съзнавал, че принудата под формата на сила и заплашване
се упражнява с цел сломяване съпротивата на пострадалия. Следователно доводите
на подсъдимата А. пред настоящата инстанция, че не е участвала в първия акт на
изпълнителното деяние на престъплението грабеж и не е реализирала състава му,
не могат да бъдат уважени.
За пълнота на изложението и по
повод претенциите на подсъдимите за дължими им от пострадалия суми, в каквато
насока са застъпили версии и на досъдебното производство, че вещите са били
отнети от пострадалия под предлог, че така се осъществява тяхно предполагаемо
право за заплащане на предоставена от А.
сексуална услуга, следва да се каже, че независимо от подобни „претенции“ е налице престъпление по чл. 198,
ал. 1 от НК, тъй като вещите се отнемат чрез сила и заплашване дори и когато се
цели пострадалият да бъде принуден да изпълни свое задължение към дееца, тъй
като подобно обстоятелство не изключва намерението за противозаконно
присвояване на отнетото имущество. В този смисъл е и съдебната практика –
например решение № 18 от 11.02.1998 г. на ВКС, І н. о.
Както е посочил първият съд,
налице е и квалифициращият признак по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК - деянието се явява осъществено от Й. при
условията на опасен рецидив по чл. 29,
ал. 1, б. „а“ НК – след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление от
общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година с протоколно
определение за одобряване на споразумение по НОХД № 5572/2014 г. /пункт 4 от
приложената на л. 62-65 от досъд. пр. справка за съдимост/. В тази връзка
правилно е било посочено, че от значение за правната квалификация на деянието
се явява посоченото вече по-горе негово осъждане на една година и шест месеца
лишаване от свобода за грабеж. Налице е и квалификацията опасен рецидив по б.
„б“ на чл. 29, ал. 1 от НК, която се обуславя освен от посоченото осъждане на
подсъдимия и тези по НОХД № 4434/2013 г. и НОХД № 1561/2015 г. /фигуриращи в
пункт 3 и 5 от справката му за съдимост/, за които е било определено едно общо
наказание от шест месеца по ЧНД № 2429/2015 г., в сила от 13.06.2015 г. Тъй
като към датата на извършване на настоящото деяние не са изтекли пет години от
изтърпяване на цитираните осъждания по аргумент от чл. 30 от НК, следва да намери
приложение правилото по чл. 29 от НК за правната квалификация.
Както е посочил първият съд,
квалифициращият признак по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК е налице и спрямо А., тъй
като деянието й се явява осъществено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК –
след като е била осъждана за тежко умишлено престъпление от общ характер на
лишаване от свобода не по-малко от една година. В тази връзка правилно е било
посочено, че от значение за правната квалификация на деянието се явява нейното
последно осъждане по НОХД № 3330/2015 г. на Районен съд – Пловдив на три години
лишаване от свобода за кражба, извършена при условията на опасен рецидив, което
е било изтърпяно на 24.06.2016 г. /фигуриращо по пункт 7 от приложената на л.
56-60 от досъд. пр. справка за съдимост/. В този смисъл останалите осъждания на
подсъдимата, отразени в предходните точки на нейната справка за съдимост, са
били за престъпления, извършени по-назад във времето. Ето защо, тъй като
съгласно чл. 30 от НК правилата на чл. 28 и ч чл. 29 от НК не се прилагат, ако
са изтекли повече от пет години от изтърпяване на наказанието по предходните
присъди, не се отчитат за правната квалификация на извършеното, но следва да се
отчетат на друга плоскост при индивидуализация на наказанието.
За извършеното
престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл.
198, ал. 1 от НК, законодателят е предвидил санкция “Лишаване от свобода” от пет до петнадесет години,
както и възможност да бъде постановена и конфискация до една втора от
имуществото на виновния. По
отношение на двамата подсъдими първият съд е отчел сравнително ниска стойност на предмета на
престъплението, като е посочил, че обществените отношения, охраняващи правото
на собственост, не са били увредени в значителна или изключителна степен след
като този предмет не надхвърля една минимална работна заплата за страната към
момента на деянието. Това обстоятелство първият съд е отчел като смекчаващо
вината на подсъдимите, доколкото сочело по-ниска обществена опасност на
извършеното.
От друга
страна е приел, че упражнената
принуда сочела по-висок интензитет на въздействие, тъй като били изпълнени и
двете алтернативно посочени в закона възможности за реализирането й - сила и
заплаха. По този начин увреждането на обществените отношения охраняващи личността
било реализирано в по-висока степен, поради което това обстоятелство следвало
да се отчете като отегчаващо вината на подсъдимите.
Като отегчаващо вината
обстоятелство и за двамата подсъдими е посочено и съучастието им в извършване
на изпълнителното деяние на престъплението, което завишава обществената му
опасност. Като отегчаващи вината на подсъдимите са били посочени техните
по-ранни осъждания, невключени в правната квалификация на деянието като
извършено при условията на опасен рецидив. Самостоятелно за Й. е бил отчетено и
обстоятелство, че деятелността му е реализирана при условията на опасен рецидив
и по двете хипотези на чл. 29, ал. 1 от НК.
При все да е отчел превес
на отегчаващите вината им обстоятелства, първият съд е приел, че наказанията на
подсъдимите следва да се определят към специалния минимум на предвиденото
наказание лишаване от свобода, защото в
по-голямата си част отегчаващите вината на подсъдимите обстоятелства са
свързани със самата правна квалификация на деянието и съдимостта им. От друга
страна е посочил, че обществената опасност на извършителите не е значителна,
като в хода на досъдебното производство се установява и частично съдействие на
разследването, защото подс. Й. сам се явил по полицейското управление, като
разбрал, че го търсят, след което и двамата подсъдими дали обяснения, с които в
известна част подкрепили твърденията на пострадалия К. за някои обстоятелства. Настоящият
съд няма да се съгласи изцяло с посочената по-горе аргументация, като намира,
че наказанията на подсъдимите следва да се наложат в размер, малко по-близък до
средния на съответната правна квалификация спрямо размера, определен от първия
съд към минимума, като по този начин в по-пълна степен биха отговорили на
особеностите на конкретния случай и обремененото съдебно минало на
извършителите.
По
отношение определяне на наказанието първият съд не е взел предвид, че
осъжданията на Й. и А. за престъпления, различни от включените в правната
квалификация на деянието като опасен рецидив, касаят все кражби при Й., а при
А. – кражби и грабежи. Т. е. тези извършените преди настоящото деяние
престъпления са били също от главата посегателства срещу собствеността, със
сходна правна квалификация с инкриминираната в настоящия случай престъпна
дейност. При тези данни, настоящият съд намира, че степента на обществена
опасност на дейците следва да бъде преценена като висока, както и степента на
обществена опасност на конкретното деяние. Обществена опасност на дейците
следва да се отчете като висока в контекста на това, че и двамата са осъждани
за престъпления от глава V /“Престъпления против собствеността“ по раздел І
„Кражба“/, като А. е осъждана и за
престъпление от раздел ІІ „Грабеж“ – с правна квалификация по чл. 198, ал. 1 от НК, с което се налага извод за изграден престъпен стереотип. Правилно е
било преценено, че престъплението, предмет на настоящото дело – грабеж е било
извършено чрез употребата на принуда спрямо пострадалия, осъществена под
формата, както на сила, така и на заплашване, като и двете са с висок
интензитет. Употребената спрямо
пострадалия принуда под формата на сила, изразила се във физическо въздействие
спрямо пострадалия, насочена към преодоляване на реалната и възможна съпротива
на това лице, като особеност на упражненото въздействие, представлява грабеж
придружен с лека телесна повреда по чл.
130, ал. 2 от НК /посоченото допълнително от настоящия съд се съдържа в
обстоятелствената част на обвинителния акт и също така е било отбелязано в
по-общата формулировка на първия съд за интензитета на принудата, поради което
за подсъдимите не се нарушават пределите, при които са се съгласили да се
проведе диференцирана процедура/.
Допълнително следва да се посочи, че употребеното заплашване в случая също е с
висок интензитет, тъй като също разкрива белезите на престъпление - по чл. 144,
ал. 3 от НК /посоченото допълнително от настоящия съд също така се
съдържа в обстоятелствената част на обвинителния акт и е било отбелязано в
по-общата формулировка на първия съд за интензитета на принудата, поради което за
подсъдимите не се нарушават пределите, при които са се съгласили да се проведе
диференцирана процедура под формата на следните изрази: „опрял ножа в гърлото
на свидетеля и със заплашителен тон му казал да дава парите“, „отново заявил на
свидетеля, че ще го наръга с ножа“/. Настоящият съд намира, че стойността на предмета на престъплението в
случая от 300 лева, макар да не надхвърля минималната работна заплата за
страната към момента на деянието, което съгласно ПМС № 320 от 20.12.2018 г. е
била установена в размер на 560 лева за 2019 г., няма значение за определяне
размера на наказанието. Това е така по аргумент от ППВС № 2/1970 г., изм. и
доп. с ППВС № 6/1983 г. и ППВС 7/1987 г. относно т. нар. „джебчийски“ кражби,
при които деецът отнема всичко, което се намира във владение на пострадалия,
насочвайки се към места и вещи, в които обичайно се намират и съхраняват
по-ценни вещи и предмети, поради което сам по себе си размерът на засегнатото
имущество не е единствен и водещ критерий. Ето защо, размерът на предмета на
грабежа в случая не може да се отчита като смекчаващо обстоятелство, тъй като
не държи сметка за намерението на дейците да отнемат всичко, което се окаже
налице у пострадалия. Наред с това, доводите на първата инстанция за
незначителни вредни последици от престъплението грабеж в контекста на
ниската стойност на предмета на
престъплението не могат да бъдат споделени, тъй като не държат сметка за
съдържащите се в състава елементи на посегателство срещу личността на
пострадалия. Отделно от това тезата за незначителните вредни последици поради
ниската стойност на предмета на престъплението, е несподеляема и поради
обстоятелството, че първият съд не е отчел настъпването и на други вредни
последици извън накърняване на условията на упражняване на правото на
собственост, като например времето за което е бил лишен пострадалия от правото
на собственост и неговите отрицателни емоции и изживявания /по аргумент от ППВС
6/71 г./. В случая вещите не са били възстановени на пострадалия, поради което
стойността им не следва да се отчита на плоскостта на смекчаващите
отговорността обстоятелства.
Останалите отчетени от първия съд обстоятелства за каузалната особеност
на деянието като извършено в съучастие, както и за особеностите на
квалифициращото обстоятелство опасен рецидив при подсъдимия се споделя от
настоящия съд. Правилна е оценката на първия съд и на смекчаващите
отговорността обстоятелства, поради което изброяването им няма да претърпи
корекция, при все всичко изложено по-горе от въззивния съд да налага преоценка
на размера санкцията на всеки един от подсъдимите. С оглед на всичко отчетено,
най-справедливо ще бъде на всеки един от двамата подсъдими да се определи
наказание при лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като наказанието
на Й. се ориентират малко по-близо до средния размер от десет години, отколкото
до минимума от пет години на съответната правна квалификация, като се отчете
водещата роля на подсъдимия. Наказанието на подсъдимата Й.
следва да се ориентира между средния и минималния размер на съответната
санкция. Конкретно на подсъдимия Р.Й. следва да се наложи наказание от осем
години лишаване от свобода, а на подсъдимата Т.А. от седем години лишаване от
свобода, които на основание чл. 58а, ал.
1 от НК да бъдат намалени с една трета, или наказанията, които да изтърпят
подсъдимите съобразно привилегията при диференцираната процедура да бъдат е
определено в окончателен размер от пет години и четири месеца за Й. и в размер
на четири години и осем месеца – за А.. Преценката на конкретния
размер на наказанието, което подсъдимите следва да понесат в рамките на чл. 54
от НК, във връзка със съображенията на настоящата инстанция за степента на
обществена опасност на конкретното деяние, преценена като завишена и на дейците
– висока, предвид и отегчаващите
отговорността обстоятелства, налагат извод, че вече определеният конкретен
размер на наложените наказания, е определен при превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства. Определените, преди прилагане на привилегията на
закона, наказания лишаване от свобода респективно от осем /за Й./ и от седем
години /за А./ са ориентирани под
средния размер на съответната санкционна рамка /средният размер в случая е 10
години/ и в този смисъл при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства,
като при отчетените от първия и въззивния съд обстоятелства, не е възможна
проява на снизхождение в поискания от защитата смисъл. Наложените наказания се явяват под средния размер на
предвиденото наказание „лишаване от свобода" и не следва да бъдат
намалявани в искания от защитата смисъл, тъй като наказание в намален размер на
минимума или при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, няма да се яви
справедливо отмерено при преценка както на отегчаващите, така и на смекчаващите
отговорността обстоятелства и съответно на тежестта на деянието и личността на
дейците, както на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК. Уважаването
на искане за намаляване на наказанието от настоящата инстанция би било проява
на неоправдано снизхождение, поради което и претенцията се явява неоснователна.
Неоснователни са и претенциите за налагане на наказание при условията на чл.
55, ал. 1, т. 1 от НК. В случая смекчаващите отговорността обстоятелства на
съпроцесниците не са нито многобройни, нито изключителни, като не се установиха
неоценени такива, което да обуслови неадекватност и на най-лекото, предвидено в
санкционната част на престъплението наказание, с което и тези претенциите на
защитата не могат да бъдат уважени. Следва
да бъде посочено още и това, че се явява правилна преценката на първия съд да
не налага на дееца факултативното наказание – конфискация до ½ на
имуществото на виновния с оглед данните, че подсъдимите нямат имущество
по отношение на което да се насочи изпълнението на това наказание и неговото
налагане би било безсмислено.
Правилно и законосъобразно първият съд е определил предварително режима
като елемент от съдържанието на наказанието лишаване от свобода, като е
съобразил ЗИНЗС. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от цитирания закон строг
режим се определя на осъдените на лишаване от свобода за умишлени престъпления,
когато не са изтекли повече от пет години от изтърпяване на предходно
наложеното ефективно наказание лишаване от свобода, независимо от
реабилитацията.
На
основание чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НК правилно и законосъобразно от
размера на наложените наказания лишаване от свобода, първият съд е приспаднал
времето, през което подсъдимите са били задържани под стража с постановление на
прокурора по чл. 64, ал. 2 от НПК и спрямо всеки от тях е изпълнявана постоянна
мярка за неотклонение задържане под стража, взета от съда по реда на чл. 64,
ал. 1 от НПК, като един задържане е зачетен за един ден лишаване от свобода. На основание чл. 189,
ал. 3 от НПК правилно първият съд е осъдил всеки един от подсъдимите да заплати
разноските по делото, съобразявайки органа, който е извършил разхода на досъдебното
производство. Ето защо и на основание
чл. 337, ал. 2, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК и чл. 338 от НПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда № 14/13.02.2020
г., постановена по НОХД № 2303/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд
като:
-
УВЕЛИЧАВА размера на наложеното на подсъдимия Р.А.Й. наказание
от четири години на пет години и четири месеца лишаване от свобода
-
УВЕЛИЧАВА размера на наложеното на подсъдимата Т.С.А. наказание
от три години и осем месеца на четири години и осем месеца лишаване от
свобода.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението подлежи на обжалване и протест пред
ВКС в 15-дневен срок от съобщаването му на страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: