Р
Е Ш Е
Н И Е №220
гр.Кюстендил, 02.08.2019г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на тридесети май, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
мл.с. СИМОНА НАВУЩАНОВА
при секретаря: Росица Стоицова,
като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№186/2019г. по описа на Окръжен
съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Делото има за предмет разглеждане на въззивната жалба
на Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.„Княгиня Мария Луиза“ №46, със съдебен адрес:***,
подадена чрез пълномощника гл.юрисконсулт Д.И. М., против решение №895/17.12.2018г., постановено по
гр.д.№220/2018г. по описа на Кюстендилския районен съд, в частта, в която Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е
осъдена да заплати на ищеца И.С.М. с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
както следва: сума в размер над 555.97 лева, представляваща неизплатено
допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен към дневен за
периода от 01.01.2015г. до 31.12.2016г.; сума в размер над 101.42 лева,
представляваща лихва за забава върху горното плащане за периода от 01.06.2015г.
до 31.01.2018г.; сума в размер на 1 063.10 лева, представляваща сбор на
неплатено възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване със
служебен транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски
операции в периода 01.01.2015г.-31.12.2016г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
31.01.2018г., до окончателното изплащане, както 240.71 лева, представляваща
лихва за забава върху сумата от 1 063.10 лева за периода от 01.03.2015г.
до 31.01.2018г.
Във въззивната жалба се прави оплакване, че в
обжалваните части решението е неправилно, като постановено в нарушение на
материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано.
В частта относно присъденото в полза на М.
допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен към дневен по
време на дежурства през периода 01.01.2015г.-31.12.2016г. в размер на 749.05
лева, ведно с лихва за забава в размер на 139.09 лева, се прави оплакване, че
КРС не е взел предвид направеното от страна на жалбоподателя възражение в
съдебно заседание на 10.10.2018г. срещу заключението по изготвената
съдебно-счетоводна експертиза и съответно – направеното уточнение в тази връзка
от вещото лице относно действително дължимите суми на ищеца, в резултат на
което първоначално изчисленият общ размер от 749.05 лева е следвало да се
намали общо със сумата от 193.08 лева, като сбор от конкретизирани помесечно
суми. Според жалбоподателя, съдът е следвало да вземе предвид уточнението на
вещото лице, което не е сторил, допускайки нарушение на материалния закон и
извършвайки неточна преценка на доказателствения материал. С тези доводи се
претендира частична отмяна на обжалваното решение, както по отношение на
главничната сума, така и по отношение на лихвата за забава, като исковете бъдат
отхвърлени за 193.08 лева относно възнаграждението и за 37.67 лева относно
мораторната лихва върху него.
В частта относно присъденото от КнРС възнаграждение за
неотчетено като отработено време за пътуване със служебен транспорт,
жалбоподателят изтъква, че, за да приеме дължимост на сумите, претендирани на
посоченото основание, РС-Кюстендил неправилно се е позовал на чл.2 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои
аспекти на организацията на работното време и е приел за отработено времето на
пътуване на ищеца със служебни автомобили при командироването му за участие в
СПО в РДГП Елхово, доколкото тази Директива, част от вторичното законодателство
на ЕС, няма пряко приложение в РБългария, тъй като страната ни не е приела
закон, с който да я транспонира в българското законодателство. Сочи се, че в
обжалваното решение първоинстанционният съд изрично е отбелязал липсата на
нормативна уредба относно правата и задълженията на страните досежно времето за
пътуване в период на командироване в изключително отдалечени обекти, но
независимо от това е приел, че въпросното време следва да се счита за
отработено. Този извод се окачествява като противоречащ на действащите общи и
специални нормативни актове, които регламентират работата на служителите при
сменен режим и реда за неговото отчитане, който от своя страна, се счита, че не
попада в приложното поле на Директивата. Във въззивната жалба се твърди, че в
атакуваното решение РС-Кюстендил е смесил понятията „периоди на дежурство“,
„оперативна готовност“, „време на разположение“ и „време на пътуване при
командировка“, като относно последните две е аргументирана тезата за липса на
идентичност. Като неотносимо към казуса е окачествено позоваването на
Директивата по отношение на понятието „дежурство“, като форма на организация на
работното време, тъй като в случая ищецът не е полагал дежурства, а е работил
на сменен режим по предварително утвърдени графици. Според жалбоподателя,
неправилно КнРС е приел, че през времето, в което служителят е на път за
достигане до мястото на командироване, същият е на разположение на
работодателя, тъй като по време на разположение служителят следва да се намира
в близост до работното си място и да е в готовност за изпълнение на служебни
задължения, което в случая не е било налице. По делото било доказано, че по
време на пътуване фактически действия по служба не са били извършвани, поради
което не било ясно на какво основание КнРС е приел, че това време е част от
работното време, а позоваването от страна на съда на нормата на чл.2 от Наредба
за командировките в страната се окачествява като неправилно. Поддържа се и необоснованост на
извода на съда, че подлежащото на заплащане време за пътуване в една посока в
различни направления е с продължителност от 8 часа, при положение, че данните
по делото сочели на извод, че времето за пътуване е било с различна
продължителност. Претендира се отмяна на решението на КнРС в обжалваните части
и отхвърляне на така предявения срещу ГДГП-МВР иск за главница и лихви.
В случай, че въззивният съд счете, че КнРС правилно се
е позовал на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
04.11.2003г., се моли изменение на решението в посочената част, като искът за
главница бъде отхвърлен за горницата над 977.85 лева,т.е. за сума в размер на
85.25 лева (като дължимите суми бъдат намалени с възнаграждението за по един
час ( 7 часа вместо приетите от съда 8 часа за времето за пътуване до ГПУ –
Болярово), а обезщетението за забава бъде намалено със сума в размер на 18.78
лева.
Претендира се присъждане на разноски за
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковете, на
такива за въззивното производство, а в случай на неоснователност на жалбата се
моли разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна да бъдат
редуцирани до минималния размер и с оглед ТР №6/06.11.2013г. по
тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – И.С.
М., чрез пълномощника си адв.Д.З. ***, е подал отговор
на същата. В отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба и за липса на пороци на атакувания съдебен акт, който се счита за
валиден, допустим и правилен, постановен при спазване на процесуалните правила,
при правило приложение на материалния закон. Претендира се потвърждаване на
обжалваното решение в обжалваните му части и присъждане на въззиваемия на
сторените по делото разноски. Относно оплакването за неправилно определяне на
размера на възнаграждението за полагане на труд през нощта се сочи, че по
делото са били приложени заповеди, с които са били определени размерите на
допълнителните възнаграждения за полагане на труд през нощта и на официалните
празници, с които съдът се е съобразил и присъдените суми кореспондират на
дължимите.
Изтъква се, че по делото е било установено, че в
процесния период ищецът е бил командирован за специализирани полицейски
операции от РДГП-Кюстендил до РДГП-Елхово и обратно, като времето за отиване и
връщане, когато не е бил назначаван за шофьор на служебен автомобил, не му е
било заплатено. Сочи се, че по делото се е установило, че времето за пътуване е
отнемало средно по 8 астрономически часа в едната посока, което време е дължим
извънреден труд, който не е бил заплатен. Въззиваемият счита, че доколкото се
касае за време за пътуване с оглед изпълнение на служебни задължения по охрана
на държавната граница, неоснователно жалбоподателят се позовава на
вътрешноведомствени нормативни актове, според които това време не следва да се
зачита за отработено и не представлява извънреден труд, респ. същите не следва
да се вземат предвид от съда, като противоречащи на закона. Аргумент за това
разбиране се търси в нормата на чл.22 ал.1 т.11 от Наредба №8121з-776 от
29.07.2016г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
МВР, според която, считано от 02.08.2016г. отработеното време включва времето
на пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в
специализирани операции. Въззиваемият се позовава на чл.48 от Конституцията на
РБ, чл.124 от КТ и чл.2 от НКС. Според страната, КнРС правилно е приел, че
периодът на придвижване до мястото на командироване също е част от работното
време, за което се дължи възнаграждение, макар фактически действия по служба да
не са били извършвани, тъй като през това време служителят се е намирал на
разположение на работодателя.
Въззивната жалба,като подадена в законноустановения срок срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт от
лице, имащо право и интерес от обжалване и отговаряща на изискванията на закона,се явява допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните
по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а
решението на КнРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Съображенията за това са
следните:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по
чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му в обжалваните части, в резултат на която проверка намира, че
решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо.
Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че
формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд
фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, поради което и доколкото пред настоящата съдебна инстанция не са
събирани доказателства, на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.
Окръжният съд споделя изцяло и правните
изводи на първоинстанционния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към повдигнатия за разглеждане спор.
По оплакванията във въззивната жалба относно
правилността на атакуваното решение, трябва да се отбележи следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с предявени от И.С.М. срещу Главна
дирекция „Гранична полиция“ при МВР обективно кумулативно съединени осъдителни
искове, сред които и искове с правно основание чл.179 ал.1 от ЗМВР за присъждане,
както следва: на сума в размер на 749.05 лева, представляваща неизплатено
допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен към дневен, в това
число – за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г. – 328.41 лева и за периода
от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. – 420.64 лева, а също и на сума в размер на
1 063.10 лева, представляваща сбор на неплатено възнаграждение за
неотчетено като отработено време за пътуване (отиване и връщане) със служебен
транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски операции за
периода от 01.01.2015г. до 31.12.2016г., а също и искове с правно основание
чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на лихви за забава върху горните неизплатени
суми, както следва: 139.09 лева – общ размер на лихва за забава, начислена за
периода от 01.06.2015г. до 31.01.2018г.
върху сумата от 749.05 лева и 240.71 лева – общ размер на лихва за
забава, начислена за периода от 01.03.2015г. до 31.01.2018г. върху сумата от
1 063.10 лева.
Горните
искови претенции са уважени изцяло, като въззивният съд дължи даване отговор на
въпросите, както следва: относно иска за присъждане на суми за неплатен нощен
труд за времето от 01.01.2015г. до 31.12.2016г. следвало ли е районният съд да
извърши приспадане от установения по делото размер на неплатено възнаграждение
на сума в размер на 193.08 лева, която за посочения период не е буила дължима
на ищеца, поради неизпълнение на месечните норми за някои от месеците, включени
в периода, а относно другия уважен иск – дали в отношенията между страните намира приложение разпоредбата на чл.2
от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г.,
съответно дали времето за пътуване със служебен транспорт при командироване за
участие в специализирани операции представлява работно време, за което на
ищеца, който не е престирал ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово
възнаграждение.
Запознаването с материалите от
първоинстанционното производство водят до консттацията, че по иска на М. за
присъждане на неизплатени суми за нощен труд, ответникът в подадения отговор на
исковата молба е възразил в посока, че действителните часове положен нощен труд
не съответстват на сочените от ищеца, и, че заплащане не се дължи в търсените
размери. След приемане на основното и двете допълнителни заключения от вещото
лице М.В.
е станало ясно, че за исковия период ищецът е положил 125 часа нощен труд,
приравнен на двенвен, при прилагане на коефициент 0.143, който труд не му е бил
заплатен, а дължимата сума е в размер на 749.05 лева. В съдебното заседание,
проведено на 10.10.2018г. вещото лице е посочило, че за някои от месеците е
налице неизпълнение на месечната норма, при което пълномощникът на ответната
Дирекция е заявил, че прави възражение за прихващане срещу сумите, предявени с
исковата молба за надплатени 26 часа извънреден труд със сума в размер на 156
лева, която ищецът е получил през месец март 2016г. В писмената защита същата
страна е посочила, че от дължимите суми за нощен труд следва да се приспаднат
недължимо получени суми, поради неизпълнение на месечната норма за месеците
август и ноември 2015г., януари, февруари, март, април и юли 2016г.
Настоящият съдебен състав счита, че
пред въззивната инстанция не е спорно, че за времето от 01.01.2015г. до
31.12.2016г. И.М. е положил 125 часа нощен труд, приравнен към дневен, който не
му е бил заплатен от Дирекцията и за тези часове дължимата сума възлиза на
749.05 лева. Спорно е дали от тази сума следва да се приспаднат суми, които са
били получени от М. в рамките на същия период, но не са били дължими, поради
частично неизпълнение на месечните норми за горепосочените месеци. По
съществото си изявлението на ответника представляваизявление на прихващане.
Това възражение страната е следвало да заяви в срока за отговор, което не е
сторила. Поради пропускането на установения от закона преклузивен срок,
страната е изгубила правото да повдигне възражението по-късно. Със заявяването
на такова и то във връзка с иска за присъждане на суми за положен извънреден
труд едва в поредно съдебно заседание, за съда не е възникнало задължение да
разгледа възражението, поради което правилно в мотивите си КнРС не го е
обсъждал. В т.см. е т.4 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС по
тълк.д.№1/2013г., ОСГТК. Не са налице предпоставки такова възражение да бъде
заявено за първи път пред въззивната инстанция, тъй като не се касае за
вземане, установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.
Поради посоченото, съдът счита, че правилно от дължимата сума не е прихванато
насрещно задължение на М. за връчане на неоснователно получени суми, поради
неотработване на месечни норми през исковия период. В тази част, както и в
частта за присъдената лихва за забава, решението на КнРС е правилно и следва да
се потвърди.
Въззивната инстанция споделя изводите на
КнРС и за основателността на предявения иск с правно основание чл.179 ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите
са на разположение на прекия си ръководител, пътувайки до място на
командироване, без да престират ефективно и в пълен обем работна сила, не е
почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар и не в пълен обем,
е изпълнявал служебните си задължения. Според нормата на чл.179 ал.1 от ЗМВР, на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна
степен, за полагане на труд през нощта от 22.00ч. до 6.00ч., за полагане на труд на официални празници и за
времето на разположение.
Не е спорно между страните, че същите са обвързани от служебно
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „старши полицай в 01 – група „Охрана на държавната граница“ в ГПУ –
Гюешево към Регионална дирекция „Гранична полиция“ гр.Кюстендил (РДГП) при
Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР (ГДГП) и съгласно ЗМВР е имал
качеството „държавен служител“. Установено по делото е също така, че за
исковите периоди той е изпълнявал служебните си задължения на 24-часови
смени по график, при тримесечно или едномесечно сумарно отчитане на работното
време.
Няма спор по делото относно факта,
че ищецът е бил командирован многократно за участие в специализирани полицейски операции (СПО), извън мястото на
обичайната му работа, в друго населено място, което се намира извън териториалния
обхват на структурата, в която работи. Доказано е и обстоятелството, че
командироването за участие в СПО е било осъщестявано въз основа на заповеди на
директора на ГДГП. В изпълнение на заповедите ищецът е пътувал
със служебен автомобил до мястото на командироване, в дни, когато съгласно изготвените
графици е бил на работа като е безспорно, че по време на пътуванията в двете посоки не е
изпълнявал ефективно служебните си задължения, както и че времето за пътуване не е зачетено като част от работното време и съответно
не му е заплатено.
КнОС
приема, че дори и служителят непосредствено да не изпълнява своите служебни
задължения в тази хипотеза, той престира своята трудова
сила (предоставя я на разположение на ответната
дирекция), като при необходимост
той не може
законосъобразно да откаже да изпълни нареждане от своя ръководител да изпълни
своите служебни задължения по време на определения период за пътуване. Именно поради това обстоятелство, времето на пътуване представлява т. нар. несъщинско
работно време по смисъла на определителната правна норма на чл.2 т.1 от Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО относно някои аспекти
на организацията на работното време, поради което и служителите, които са на
разположение на работодателите или органите по назначение - на територията на
предприятието, имат право на възнаграждение за предоставената на разположение
трудова сила. В този смисъл е и националната правна уредба - чл.10 от НСОРЗ,
който предписва, че за времето, през което работникът или служителят е на
разположение на работодателя и се намира извън територията на предприятието в
място, уговорено между тях, се заплаща допълнително трудово възнаграждение за
всеки час или за част от него, в посочените в Наредбата размери. Следователно, per argumentum a contrario когато
служителят е на разположение през цялото време, през което е на
смяна, се счита за работно време, т. е. период, през който е престирал
(поставил на разположение) своята трудова сила. В този смисъл за това време
възниква право на уговореното възнаграждение като насрещна престация за
предоставената трудова сила.
Правилно КнРС е отбелязал в своите мотиви, че за процесния период, в
действащото законодателство на РБългария липсва уредба, която изрично да
разпорежда правата и задълженията на страните досежно времето за пътуване в
хипотези, при които се осъществяват дежурства в период на командироване в отдалечени обекти, както и,
че липсва изрична уредба на въпроса дали се следва заплащане на възнаграждение
за времето за пътуване до мястото на командироване. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или
служителят е на разположение на
работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат
изцяло за работно време, е решен със задължителната за националните юрисдикции
практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания - напр.
Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de Asistencia
Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la Generalidad
Valenciana; Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02 Landeshauptstadt Kiel
срещу Norbert Jaeger; решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09 Gunter Fu?
срещу Stadt Halle, решение от 11.01.2007 г. по дело С-437/05 Jan Vorel срещу
Nemocnice Cesky Krumlov, решение
от 10.09.2015г. по C-266/14/Federación de Servicios Privados del
sindicato Comisiones obreras срещу Tyco Integrated Security SL. Както правилно е посочил в мотивите си КнРС, периодът на придвижване също е част от работното
време, макар
фактически действия по служба да не са извършвани. По тази причина той следва да бъде включен при сумираното изчисляване на работното време и да
се взема предвид при отчитането на положен извънреден труд, който следва да бъде заплатен.
Следователно, съобразно задължителните указания на
СЕС по тълкуването и прилагането на общностното законодателство, когато по
време на дежурството/смяната работникът или служителят е
длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, т. е.
когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място,
определено от работодателя, цялото дежурство/смяна се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на
повикване, работното време е само времето, през което действително е положен
труд - дело Simap. Неактивната част от дежурствата (време за спане, почивка,
храна, физиологични нужди) също представлява работно време, ако работникът или
служителят присъства физически на място, определено от работодателя - дело
Jaeger.
Преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални
юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното запитване, тъй като те
обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение
и към настоящия казус. Директивата е приложима и за процесното правоотношение,
като извън нормативната воля, изразена в нея, е изложеното разбиране на
процесуалния представител на въззивника, че тя не се прилага при
организация на работното време на служителите при сменен режим. Съгласно чл.1
т.2 от Директивата, същата се прилага за някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа. С оглед гореизложеното, КнОС намира за изцяло
неоснователно възражението на въззивамаета страна за неприложимост на
общностния нормативен акт.
За
неоснователно се възприема от настоящата инстанция и алтернативното искане на
въззиваемата страна за частично отхвърляне на предявения иск, като искът за
главница бъде отхвърлен за сума в размер на
85.25 лева (като дължимите суми бъдат намалени с възнаграждението за по един
час ( 7 часа вместо приетите от съда 8 часа за времето за пътуване до ГПУ – Б.),
а обезщетението за забава бъде намалено със сума в размер на 18.78 лева. Съдът счита, че определената от първоинстанционния
съд продължителност за пътуване от 8 астрономически часа в една посока е
съобразена не само с изготвената по делото ССЧЕ, но и със събраните в хода на
производството пред КнРС гласни и писмени доказателства. В
тази връзка, КнОС кредитира показанията на свидетелите Н. Д. и К. С. От техните
показания се установява, че времето за път е било различно – между 6 и 8 ч., в зависимост от крайната цел,
но също и, че при пристигане в съответното ГПУ служителите се настанявали и
задължително се явявали на брифинг, на който се разпределяли задачите,
дежурствата и дейностите по времето на командироването.
Съдът счита, че към времето за пътуване е логично да се включва и времето за
инструктаж, което безспорно е част от работното време, но също не е било
заплащано. Както бе посочено по-горе, неактивната част от времето, в което служителят е на разположение (време за спане, почивка, храна,
физиологични нужди и т.н.) също представлява работно
време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено
от работодателя, какъвто е
и настоящия случай. Следователно и това време следва да
бъде прибавено към времето за пътуване. При това положение, КнОС счита, че
правилно КнРС е кредитирал заключението на ССчЕ, в частта, в която са взети
предвид 8 часа за пътуване в една посока, тъй като именно това е
осредненото/приблизителното време, необходимо
на служителя да пристигне до мястото на командироване, респ. да се върне
обратно.
По изложените съображения съдът
приема, че този иск е основателен до размерите, установени от ССчЕ, при съответно време за пътуване в посока от 8
астрономически часа, поради което правилно са уважени в тези им части. Предвид основателността на главния иск, правилно е
уважен и акцесорния иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва
за забава в съответния размер.
Изложените доводи очертават правилността на
обжалваното решение, което като правилно в атакуваните му части, следва да бъде
потвърдено.
Поради неоснователността на жалбата, на въззивника не
се следват разноски за настоящото производство.
Въззиваемият не е претендирал разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р
Ж Д А В А решение №895/17.12.2018г., постановено по гр.д.№220/2018г.
по описа на Кюстендилския районен съд, в
частта, в която Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е осъдена да
заплати на ищеца И.С.М. с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, както следва:
сума в размер над 555.97 лева, представляваща неизплатено допълнително
възнаграждение за положен нощен труд, приравнен към дневен за периода от
01.01.2015г. до 31.12.2016г.; сума в размер над 101.42 лева, представляваща
лихва за забава върху горното плащане за периода от 01.06.2015г. до
31.01.2018г.; сума в размер на 1 063.10 лева, представляваща сбор на неплатено
възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване със служебен
транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски операции в
периода 01.01.2015г.-31.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 31.01.2018г., до
окончателното изплащане, както 240.71 лева, представляваща лихва за забава
върху сумата от 1 063.10 лева за периода от 01.03.2015г. до 31.01.2018г.
В останалите
части решението е влязло в законна сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.