Р Е Ш Е Н И Е
№………./11.12.2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 11-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети ноември две хиляди и
двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
НИКОЛАЙ С.
при секретаря Нина Иванова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело №855 по описа за
2020г.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по иск на С.С.П., ЕГН**********, с адрес ***,8-ма група, №312,с правно
основание чл.2, ал.1, т.1 и т.3 от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България, адрес по делото
гр.София, бул.„Витоша“ №2, за сумата 250000.00лв.
– обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпяни душевни
страдания, дискомфорт, депресия, психическо натоварване, липса на апетит и
стрес, в резултат на задържането му
на 11.03.2011г. в Испания, въз
основа на издадена ЕЗА; задържането му
под стража за периода от 09.04.2011г.
до 25.11.2011г.; и също на неоснователното му привличане като обвиняем по ДП №2257/2004г. на 4-то
РУП при ОД на МВР – Варна и повдигането на обвинение срещу него по НОХД №1173/2016г. на ВОС, за
престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.29, ал.1, б.“б“ от НК
(че на 13.12.2004. в село Аврен, в съучастие, като помагач с други четири лица,
П. е отнел чужди парична сума 3000лв. и
мобилен телефон „Нокия 3310“ на обща стойност 3220лв. от владението на П. П., с
намерението за противозаконно своене, като е употребил сила и заплаха, като
деянието е при условията на опасен рецидив), за което е признат за невинен с влязла в законна сила на 05.10.2017г.
присъда, ведно със законната лихва
върху главницата от дата 11.03.2011г. до пълното изплащане на сумата
Ищецът твърди, че на 11.03.2011г., в
гр. Уелба, Испания, въз основа на издадена ЕЗА, бил задържан под стража, след
което екстрадиран в България, където бил привлечен като обвиняем по ДП
№2257/2004г. на 4-то РУП при ОД на МВР – Варна за престъпление по чл.199, ал.1,
т.4 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.29, ал.1, б.“б“ от НК (без да сочи датата на
привличането). По същото ДП сочи, че му била взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“ на 09.04.2011г.
На 10.09.2015г. на ищеца било повдигнато и
обвинение за престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.29, ал.1,
б.“б“ от НК (че на 13.12.2004. в село Аврен, в съучастие, като помагач с други
четири лица, П. е отнел чужди парична сума 3000лв. и мобилен телефон „Нокия
3310“ на обща стойност 3220лв. от владението на П. П., с намерението за
противозаконно своене, като е употребил сила и заплаха, като деянието е при
условията на опасен рецидив). По обвинителния акт било образувано НОХД
№1173/2016г. на ВОС, по което с присъда от 27.03.2017г. на ВОС подсъдимият бил
признат за невинен, като присъдата била потвърдена и на втора инстанция и
влязла в сила на 05.10.2017г.
Ищецът твърди още, че в резултат на
незаконното обвинение, в това число и взетата мярка за неотклонение, претърпял
душевни страдания, стрес, дискомфорт, депресия, психическо натоварване и липса
на апетит (които сочи по този начин, без да конкретизира допълнително).
Въз основа на характера на обвинението,
периода на следствените и процесуални действия с негово участие, вида и продължителността
на мярката за неотклонение последиците от тях, моли за обезщетение в
претендирания справедлив според него размер. Моли за присъждане и на законна
лихва за забава върху него (в случая от деня на задържането му).
В
о.с.з. поддържа предявения иск по сочените съображения.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира
писмен отговор, в който не оспорва привличането на ищеца като обвиняем,
задържането му, повдигането на твърдяното обвинение срещу него, образуваното по
обвинението НОХД и финалното му оправдаване по него.
Исковете
обаче оспорва изцяло по основание и размер. В тази връзка навежда следните
групи доводи: 1/ С.П. бил привлечен за
обвиняем по ДП №2257/2004г. на 4-то РУП при ОД на МВР – Варна на 24.06.2009г.,
като в този момент срещу него се водели и две други ДП, като по едното
№358/2008г. още на 12.01.2009г. му била взета мярка „задържане под стража“,
която след това била изменена в „домашен арест“,който обаче обвиняемият не
спазил- той се укрил и избягал в чужбина – което негово противопрано поведение
довело до издаването на ЕЗА и задържането му в Испания; 2/ по ДП №2257/2004г.
на 4-то РУП при ОД на МВР – Варна на 24.06.2009г. конкретно не е била взета по
отношение на Ст. П. мярка за неотклонение; 3/ с присъда от 01.03.2011г. по
друго НОХД №324 и №458 за 2010г. той бил признат за виновен за деяния по чл.115 НК и по чл.339, ал.1 НК и му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за
срок от 20 години, което се отразило на състоянието му; 4/ отделно към
задържането му в Испания той бил обвиняем и по две други дела, също с
аналогични последици; 5/ психологично изследване по НОХД №324 и №458 за 2010г.
на ВОС доказало, че ищеца Ст. П. е с „емоционална резистентност и
безчувственост“, поради което той не е възприел негативно обвинението по
процесното НОХД; 6/ размерът на иска е силно завишен и силно несъответен на
принципа на справедливостта, включително с оглед естеството на делото, на срока
на разглеждане на същото и на другите висящи производства срещу този обвиняем;
7/ според ТР на ВКС законна лихва по ЗОДОВ се дължим само от деня на влизане в
сила на оправдателната присъда. Моли за отхвърлително решение по иска. В о.с.з.
поддържа становището си по сочените съображения.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото
и становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Видно от материалите по приетото в оригинал
НОХД №1173/2016г. на ВОС, ведно с ДП №2257/2004г. на 4-то РУП, ОД на МВР –
Варна, С.П. е бил привлечен за обвиняем по цитираното ДП №2257/2004г. на
24.06.2009г., като на същия не е била взета мярка за неотклонение по това ДП. П.
само е бил разпитан, без други действия с негово участие. Няма и последваща по
ДП мярка за неотклонение спрямо него, до м.03.2011г.
Видно от постановление от 09.10.2009г. на ВОП
(л.105 от делото) на тази дата, по друго водено срещу С.С.П. ДП №538/2009г. за
деяние по чл.116 НК вр. чл.115 НК и др. НК, на П. е била изменена предходната
по същото ДП мярка „задържане под стража“ в „домашен арест“.
Видно от постановление от 22.10.2009г. на ВОП
(л.114 от делото) на тази дата, по друго водено срещу С.С.П. ДП №538/2009г. за
деяние по чл.116 НК вр. чл.115 НК и др. НК, на П. е била наложена още забрана
за напускане на територията на Република България.
Приети по делото са и психиатрични и
психологични експертизи за С.П., изготвени по ДП №538/2009г., само за сведение
и евнетуално отчитане от вещото лице по назначената по настоящото дело СПсЕ.
Видно от приетата справка за съдимост С.С.П.
е осъждан многократно за престъпления, всички от които с наложено наказание
„лишаване от свобода“. Конкретно с Присъда №24/01.03.2011г. по НОХД 324/2010г.,
в сила от 16.11.2011г., той е осъден на 20 години лишаване от свобода, за извършено
умишлено убийство на две лица, в съучастие, с начален режим на изтърпяване -
строг. Самата присъда с мотивите също е приета по делото.
Безспорно е между страните и е видно от
материалите по делото, че на 11.03.2011г., в гр. Уелба, Испания, въз основа на
издадена ЕЗА, С.П. е бил задържан, след което екстрадиран в България, където
вече бил привлечен за обвиняем по ДП №2257/2004г. на 4-то РУП на ОД на МВР-
Варна. Видно е от приетите към отговора на исковата молба писма (л.66-67 и
л.71-87 от делото), че въпросното задържане в Испания е било по ЕЗА, издадени
по висящите по отношение на П. производства, включително и по ДП №2257/2004г.,
видно и от самата приложена ЕЗА №1568/2009г.
Видно от материалите по приетото в оригинал
НОХД №1173/2016г. на ВОС, ведно с ДП №2257/2004г., 4-то РУП, на 09.04.2011г. по
ЧНД №496/2011г., спрямо С.С.П. е била взета мярка за неотклонение „задържане
под стража“. Това е първата и единствена мярка за неотклонение спрямо С.П. по
цялото ДП №2257/2004г.
Няма спор и е видно от материалите по делото,
включително посочените по-горе справка за съдимост и присъда №24/01.03.2011г.
по НОХД 324/2010г., че тази присъда е влязла в сила на 16.11.2011г.
Видно е от приложените към отговора на
исковата молба писма (л.64-68 от делото) присъда №24/01.03.2011г. по НОХД
324/2010г. е била приведена в изпълнение на 25.11.2011г., в затвора в Бургас,
като в Бургас С.П. е търпял и мярката му „задържане под стража“ по друго дело.
Времето след деня на задържане на П. в Испания чрез ЕЗА на 11.03.2011г. е
зачетено.
Няма спор и е видно от материалите по
приетото НОХД №1173/2016г., че с Обвинителен акт №65/2020г., с вх. при ВОС
№25071/16.08.2016г., на лицето С.С.П. е било повдигнато обвинението за престъпление
по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.29, ал.1, б.“б“ от НК (че на
13.12.2004. в село Аврен, в съучастие, като помагач с други четири лица, П. е
отнел чужди парична сума 3000лв. и мобилен телефон „Нокия 3310“ на обща
стойност 3220лв. от владението на П. П., с намерението за противозаконно
своене, като е употребил сила и заплаха, като деянието е при условията на
опасен рецидив); по обвинителния акт е било образувано НОХД №1173/2016г. на
ВОС, по което с Присъда от 27.03.2017г. на ВОС подсъдимият бил признат за
невинен, като присъдата е била потвърдена и на втора инстанция и е влязла в
законна сила на 05.10.2017г. след потвърждаване в тази част от ВАпС.
От заключението по приетата СПсЕ, което съдът
цени, като обективно и като неоспорено от страните, се установява, че в периода
2011г. – 2017г. няма никакви данни, които да насочват към получено психично
заболяване от С.П.. Такива данни не са открити и при експертното му
освидетелстване по делото. Изведената в предходните експертизи по ДП диагноза
„емоционална резистентност и безчувственост“ означава понижена способност за
изпитване на съчувствие към други лица, но няма пряко отношение към
възприемането от С.П. на стресогенни фактори. Нито за периода 2011г. – 2017г.,
нито в момента на обследване, не се установява психично разстройство у Ст. П..
Показанията на св. Въла М. (майка на ищеца)
следва да се ценят по чл.172 ГПК с оглед заинтересованост от изхода по делото,
а също и като до известна степен опосредствени. При тази особеност от
показанията се изясни, че когато през 2011г. свидетелката посетила сина си в
Бургас, след като вече бил арестуван в Испания и върнат в България, С.П. бил умърлушен,
отслабнал и твърдял, че бил обвинен несправедливо за отнемане на телефон. При
следващите им срещи всеки път му се „насълзяваха очите“, личало си, че бил
„нестабилен“, а за самото дело казвал само, че бил наклеветен и очаквал да бъде
оправдан. Свидетелката знае, че през 2011г. – 2017г. по отношение на сина й се
водели няколко дела, по които той постоянно обжалвал, но не знае подробности.
Преди заминаване на сина й за Испания свидетелката не живяла с него и не е
знаела за предстоящото му заминаване, знаела е само, че е под „домашен арест“ и
че е във Варна.
Показанията
на св. И.Н.съдът цени в частта относно лично възприетите от него обстоятелства.
От тях се установи, че когато през 2011г. свидетелят посетил С.П. ***, след
като вече бил арестуван в Испания и върнат в България, П. бил много отслабнал и
немощен, „не ми хареса как изглежда“, „имаше нездрав вид“. За 2011г. го посетил
няколко пъти, след което напред в годините рядко го виждал, последно един път
миналата година. На срещите през 2011г. П. не говорил много за делото, като
само твърдял, че е невинен и че са го натопили за грабеж на телефон. Когато
през миналата година го е видял последно П. изглеждал добре, вече работел в
кухнята, поддържал се. Свидетелят не знаел за друго дело за убийство.
Въз основа на изложената
фактическа обстановка и приложимата
към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не
е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано,
след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано. Отговорността на съответния държавен орган е обективна, а
предпоставка за ангажирането й е фактът, че ищецът е бил обвинен в извършване
на престъплениe, като впоследствие не е била реализирана
наказателната му отговорност по някоя от сочените причини. В тези случаи
обвинението се квалифицира като незаконно, независимо дали отделните
процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и
правомощията на разследващия орган. Тоест вината не е елемент от състава на
отговорността по ЗОДОВ, а последната се обяснява с понасяне на риска от такива
действия на правозащитните органи, които в крайна сметка не са довели до
реализиране на наказателна отговорност, но за сметка на това са причинили вреди
на привлеченото лице. Поради това държавата дължи обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице
(чл.4 ЗОДОВ).
От горното следва, че в тежест на ищеца по
искове по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е да докаже пълно и главно: 1/ наличието на
обвинение спрямо него в извършване на престъпление; 2/ признаване, с влязъл в
законна сила съдебен акт, на обвиняемия и/или на подсъдимия за невиновен или
прекратяване на наказателното производство срещу него; 3/ претърпени
имуществени и/или неимуществени вреди; 4/ причинно-следствена връзка между
производството по реализиране на наказателната му отговорност и
претърпените вреди, която е от категорията на пряката и непосредствената; 5/
размер на обезщетението за доказаните по вид и обем вреди.
В настоящия случай, както вече се мотивира,
са напълно безспорни, а и доказани от представените писмени доказателства,
първите две предпоставки на разглежданото субективно право,поради което тези
обстоятелства се явяват доказани и изяснени. Спорните между страните са
останалите три елемента от състава на субективното прави (вреди, причинна
връзка и размер) и по тях, с оглед на данните по делото, съдът намира следното:
Неимуществените вреди, като родово понятие, включват
съвкупността от накърнените или засегнати нематериални и лични аспекти от
физиологичната и психо-емоционалната сфера на едно лице, в това число честта му
и името му в обществото. Въпреки че се касае за засегнати морални ценности на
лицето, на общо основание те подлежат на доказване от ищеца. Степента на
доказване обаче е донякъде занижена спрямо всички други обстоятелства от
състава на предявеното право, доколкото моралният характер на вредите
предполага и известни житейски предположения. Конкретно за вредите по ЗОДОВ
практиката приема, че досежно базисните негативни изживявания от незаконно
повдигнато му обвинение ищецът може да се ползва от базисна презумптивност. Но
когато се претендира обезщетение за конкретни негативни изживявания извън и над
основните, тогава те следва да бъдат пълно и главно доказани от ищеца. Като на
отделно, самостоятелно и цялостно доказване подлежи и пряката причинна връзка
между вредите и деянието по ЗОДОВ. Обобщено и аналитично изцяло в този смисъл е
и съдебната практика, от която само за пример: Решение №165 от 16.06.2015г. по гр.д. №288/2015г. на 3-то ГО на ВКС;
Решение №480 от 23.04.2013г. по гр.д. №85/2012г., 4-то ГО на ВКС; Решение
№288/19.01.2016г. по гр.д. №6774/2014г., 3-то ГО на ВКС; и други).
В настоящия случай на първо място търсените
морални вреди бяха общо заявени с уточняващите молби на л.18 и л.21 от делото.
На следващо място доказването на същите остана минимално. За тях бяха
ангажирани само СПсЕ и двама свидетели. Заключението по СПсЕ обаче изясни, че за
периода 2011г. – 2017г. няма никакви индикации за получено психично заболяване
от С.П., а такива данни не са открити и при експертното му освидетелстване по
делото; нито за периода 2011г. – 2017г., нито в момента на обследване, не се
установява психично разстройство у Ст. П.. Гласните доказателства от своя
страна, анализирани съвкупно, изясниха само, че когато свидетелите видяли С.П.
през 2011г., след като вече бил арестуван в Испания и върнат в България,
умърлушен, отслабнал, „нестабилен“, „нездрав вид“ и твърдял,че бил натопен и обвинен
несправедливо за грабеж на телефон, какъвто обаче той не бил извършил. Това
състояние на П. е единственото, което може да се приеме изобщо за доказано от
ищеца по повод вредите. Не се доказаха дори сочените в първата уточняваща молба
„депресия“, „психично натоварване“ и „липса на апетит“.
Освен горното следва да се отбележи и
разколебаната пряка причинна връзка между обвинението конкретно по ДП
№2257/2004г. и горното състояние на П., доколкото в същия момент спрямо него
действително са се водили и други наказателни производства, едното от които за
умишлено убийство на две лица, в съдебната му фаза и с постановена само няколко
месеца по-късно осъдителна присъда. И доколкото самата искова молба всъщност
съдържа оплаквания за неподходящи условия на изтърпяване на наказанието.
С оглед на горното съдът може да приеме за
доказано само описаното от свидетелите състояние на П. през 2011г., като
обективен факт, който само по предположение може да се свърже до някаква степен
и с повдигнатото му обвинение точно по ДП №2257/2004г. Или като водеща за
случая ще следва да се зачете приеманата в съдебната практика базисна
презумптивност на вреди от морален характер, при установена по основание
отговорност по ЗОДОВ (при повдигнато обвинение, за което в крайна сметка не е
реализирана пеналната отговорност на обвиняемия или подсъдимия, без
гражданският съд да може да тълкува причините за това).
Размерът на подлежащите на обезщетяване
неимуществени вреди следва да бъде определен при съблюдаване принципа на
справедливостта, закрепен в чл.52 ЗЗД. Нормата предполага се обезвреда на
всички телесни и психологични увреждания на пострадалия и претърпяните във
връзка с тях физически и душевни болки и страдания, шок, стрес, депресия,
безпокойство, дискомфорт и изобщо негативни емоционални усещания. Въведеният от
закона критерий изобщо не е абстрактен, а е детерминиран от редица обективно
съществуващи обстоятелства, сред които икономическата ситуация в страната,
общественото възприемане на справедливостта, характера на вредите, конкретното
им проявление върху личността, семейството и социалната и работна среда на
пострадалия, възрастта на последния,
изминалото от увреждането време, прогнозите за преодоляване на последиците и
други (така и Решение
№229/15.07.2013г. по гр.д. №1179/2012г. на ВКС, 4-то ГО; Решение
№140/24.07.2013г. на ВКС по гр.д. №1328/2012г., 3-то ГО; Решение
№115/05.04.2012г. на ВКС по гр.д. №593/2011г., 4-то ГО; Решение №708/14.01.11г. по гр.дело № 1389/09г.на ВКС и
други). Като самата преценка е
винаги конкретна за всеки случай.
С оглед спецификата на
отговорността по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ,
критерии при преценката за спаведливост са конкретно още и: характерът на
престъплението, за което подсъдимият е бил обвинен или привлечен; периодът на
наказателното преследване; извършените с негово участие
процесуални действия; вида на наложената мярка за процесуална
принуда; личността, средата и възрастта на увредения; положението
му в обществото; отражението на обвинението върху семейния,
обществения и професионалния живот на подсъдимия; данните за предишни
противоправни по НК прояви; начинът му на живот и обичайната му среда; и други(Решение №113/12.11.2020г. по гр.д. №90 от
2020г. на ВКС, 3-то ГО; Решение №236/19.10.2016г. по гр.д. № 1543/2016г. на
ВКС, 4-то ГО; и други), които
следва да бъдат преценявани съобразно с конкретните обстоятелства за всеки
отделен случай.
В настоящия случай се изясни, че участието на
ищеца в наказателното производство, като обвиняем/подсъдим, е продължило около 8
години. Първите около две от тях обаче изрично не са включени в предмета на
делото, защото самият ищец, съобразно принципа на диспозитивното начало, е
въвел начален момент на иска– задържането му в Испания през м.03.2011г. Така
релевантният по иска по ЗОДОВ период е 6 години. На второ място при
привличането му още през 2009г. действително по ДП №2257/2004г. спрямо П. не е
била взета никаква мярка за неотклонение. Едва на 09.04.2011г. по ЧНД
№496/2011г. била взета спрямо П. първата мярка „задържане под стража“. Но съдът
приема, че тя е обусловена от единствено от виновното поведение на П., защото
въпреки че е бил с мярка „домашен арест“ по ДП №538/2009г. за деянието по
чл.116 НК вр. чл.115 НК и др. НК, съгласно постановление от 09.10.2009г. на
ВОП, а също и със забрана за напускане на територията на България, съгласно
постановление от 22.10.2009г. на ВОП по същото ДП №538/2009г., очевидно е
нарушил и двете забрани, като е заминал противозаконно за чужбина, с ясните за
НПК последици относно критериите „опасност да се укрие или извърши друго
престъпление“. Самопоставянето на П. в това положение е и водещата причина
изобщо за издаването на ЕЗА и за задържането в Испания. На трето място още на
16.11.2011г. е влязла в законна сила Присъда №24/01.03.2011г. по НОХД
324/2010г.,с която П. е бил признат за виновен за извършеното умишлено убийство
на две лица, в съучастие, за което му е било наложено наказанието „20 год. лишаване
от свобода“. Което наказание е било приведено в изпълнение на 25.11.2011г., в
затвора в Бургас, като в Бургас С.П. е търпял и мярката му „задържане под
стража“ по друго дело. От този момент на практика мярката по процесното ДП
№2257/2004г. е престанала да е фактор от обхвата на отговорността по ЗОДОВ по
настоящото гражданско дело. Останал е само обективният факт на продължаващото
НП за грабежа на телефона. По отношение на личността на П. следва да се посочи,
че още към 2011г. той е бил неколкократно осъждан за престъпления, всички от които
с наложено наказание „лишаване от свобода“, след което и същото по НОХД 324/2010г. и то за убийство, като отделно
по делото няма данни дали и какво е работел към или преди 2011г. Всичко
гореизложено (с изключение на срока на НП) се зачита от съда като допълнителни
редуциращи размера обстоятелства, спрямо и без това недоказаните морални вреди.
Като релевантни за обезщетението следва все
пак да се посочат срока на наказателното производство; вида на обвинителното деяние и
предвидения за него срок на наказанието (макар че те изобщо не се въведоха от
ищеца и представителя му по делото); и изясненото от свидетели обективно
състояние на ищеца към 2011г. - умърлушен, отслабнал, „с нездрав вид“ и
твърдящ, че е обвинен несправедливо за грабеж на телефон.
При обсъдените данни в заключение, отчитайки недоказаността от ищеца на
вредите и основавайки се главно на коментираната житейска презюмираност на
базисните негативни изживявания от повдигнато обвинение, а също като взе
предвид обсъдените по-горе обективни данни относно НП и самия обвиняем и
подсъдим, съдът в заключение намира, че на ищеца се следва обезщетение по
справедливост в размер на 2000.00лв. (две хиляди лева). Така искът следва да
бъде уважен до тази сума, над който да бъде отхвърлен.
Върху главницата се дължи и законна лихва до окончателно изплащане на
задължението, но тъй като съобразно ТР №3/22.04.2004г. на ОСГК на
ВКС, отговорността на държавата по чл.2 ЗОДОВ възниква едва от влизането в сила
на оправдателната присъда за престъплението, от който момент държавните органи
изпадат в забава и дължат лихва върху присъденото обезщетение, това е и
началният момент, който следва да се разпореди в случая - 05.10.2017г. По тази
причина и акцесорното искане следва да се отхвърли по период, от първия
предявен ден - 11.03.2011г. до определения дължим такъв.
По разноските: Ищецът се защитава по ЗПП и не му се дължат разноски.
С оглед предмета на делото и на ответника не се следват разноски.
На осн. чл.10, ал.3 ЗОДОВ ответникът следва да понесе припадащата се част
от сторените от БСВ разходи по делото (общо 250.00лв. за експертиза), но
съразмерно с уважената част от интереса, тоест сумата от 2.00лв.
Воден
от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, седалище гр. София, бул. „Витоша" №2, представлявана от Главния прокурор на РБ
Иван Гешев, да заплати на С.С.П.,
ЕГН**********, с адрес ***,8-ма група, №312, сумата 2000.00лв. (две хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпяни душевни
страдания, дискомфорт, психическо натоварване и стрес, в резултат на задържането на 11.03.2011г. в Испания, въз основа на издадена ЕЗА; задържането му под стража за периода от 09.04.2011г. до 25.11.2011г.; и също
на неоснователното му привличане като обвиняем
по ДП №2257/2004г. на 4-то РУП при ОД на МВР – Варна и повдигането на обвинение срещу него по НОХД
№1173/2016г. на ВОС, за престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.4
вр. чл.29, ал.1, б.“б“ от НК (че на 13.12.2004. в село Аврен, в съучастие, като
помагач с други четири лица, П. е отнел
чужди парична сума 3000лв. и мобилен телефон „Нокия 3310“ на обща стойност
3220лв. от владението на П. П., с намерението за противозаконно своене, като е
употребил сила и заплаха, като деянието е при условията на опасен рецидив), за
което е признат за невинен с влязла
в законна сила на 05.10.2017г. присъда, ведно със законната лихва върху главницата от 05.10.2017г. до пълното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 2000лв. до 250000лв. ведно със законната лихва върху сумата от
05.10.2017г. до пълното изплащане, както и изобщо за законна лихва за периода 11.03.2011г.
до 05.10.2017г., на правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, седалище гр. София, бул. „Витоша" №2, представлявана от Главния прокурор на РБ
Иван Гешев, да заплати в полза на Бюджета на
съдебната власт, по сметка на ОС – Варна, сумата 2.00лв. – припадащата се част от
сторените от БСВ разноски, според уважената част от интереса, на осн. чл.78,
ал.6 ГПК и чл.10, ал.3 ЗОДОВ.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Варна, в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД:…………