Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер260039 Година 2023, 10.07 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен
съд …………………….…….… граждански състав ……………………….
На деветнадесети
април ………….…….……...…… Година две хиляди двадесет и трета
В публично
заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ……………………………
Съдебни
заседатели: ..…………………………….
Секретар
………………………...…… Жана Кметска …….……………………………………
Прокурор ……………………………….…………………………..…………………………………
като разгледа
докладваното от ……..………...…… Р. Калиманова ………...……………...…
гражданско дело
номер ………… 238 ………… по описа за …… 2020 ….. година.
Производството по делото е с правно основание чл. 92, ал.
1 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на „РТК“ ООД,
ЕИК *********, със седалище град Елин Пелин и адрес на управление ул. „Кирил и Методий“ №23, представлявано от
Николай Георгиев Илиев, със съдебен адрес град София, ул. „Професор Н. Михайлов“
№7, вх. Б, ет. 1, ап. 2 против Община Поморие, ЕИК *********, с адрес град
Поморие, ул. „Солна“ №5, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев за
осъждане на последната да заплати на ищеца сумата от 27 083.10 лева,
представляваща договорена неустойка за забава и в която се включват сумите от
16 045.70 лева - обезщетение за забава върху сумата от 50 306.60 лева по
фактура №6588 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до
19.04.2018 година, формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер
обезщетение, без да се превишава ограничението по договор №Д-610 от 02.12.2016
година и сумата от 11 037.40 лева - обезщетение за забава върху сумата от 34 600.16
лева по фактура №6589 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до
19.04.2018 година, формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер
обезщетение, без да се превишава ограничението по посочения договор, ведно със
законната лихва върху претендирания размер главница
от датата на депозиране на исковата молба до окончателното и плащане, както и
направените съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания
представя и ангажира доказателства.
Твърди се в
исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че по
силата на сключен договор № Д-610/02.12.2016 година след проведена процедура за
възлагане на обществена поръчка между Община Поморие като възложител и „РТК”
ООД като изпълнител на последното било възложено извършването на дейности по
сметосъбиране, сметоизвозване и почистване на
територията на ответника. Съгласно сключения между страните договор, дължимите
от ответника суми се заплащали в срок от 30 дни след издаване на фактура и
съставяне на приемо-предавателен протокол за
извършените работи.
Ищцовото дружество изпълнявало точно и в
срок своите задължения по договора, за което са били съставени съответните приемо- предавателни протоколи. Ответникът, обаче
изпълнявал своите задължения със значително забавяне. В тази насока налице била
допусната от него забава по отношение и на следните суми и по-специално
дължимата сума по фактура № 6588 от 30.04.2017 година в размер на
50 306.60 лева вместо на 30.05.2017 година, била платена едва на
19.04.2018 година; дължимата сума по фактура № 6589 от 30.04.2017 година в
размер на 34 600.16 лева с ДДС вместо на 30.05.2017 година, била платена
едва на 19.04.2018 година.
Съгласно чл. 15
от договора между страните, при забава на която и да е от тях, същата дължала
лихва, представляваща уговорена неустойка в размер на 0.1 % от стойността на
дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на
договора, която съгласно чл. 2 от същия възлизала на 3 420 000 лева без ДДС.
По горните доводи
и съображения, ищецът твърди наличие на задължение на ответника към него в
размер на сумата от 16 045.70 лева, представляваща обезщетение за забава върху
сумата от 50 306.60 лева по фактура № 6588 от 30.04.2017 година за периода от
30.05.2017 година до 19.04.2018 година, формирана от размера на дневното
обезщетение от 50.30 лева по дните на забавата - 319, без да се превишава
ограничението по договора, както и на сумата от 11 037.40 лева, представляваща
обезщетение за забава върху сумата от 34 600.16 лева по фактура № 6589 от
30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година,
формирана от размера на дневното обезщетение от 34.60 лева по дните на забавата
- 319, без да се превишава ограничението по договора. Касаело се за договорна
неустойка, при която давността започвала да тече от последния ден, за който се
начислявала тя, а в случая това бил деня на плащането по процесните фактури -
19.04.2018 година. Ответникът не бил
заплатил посочени суми, което обстоятелство обуславяло правния интерес на ищеца
от депозиране на исковата молба.
Ответникът, на
когото съдът е изпратил препис от исковата молба и приложенията към нея с указания
за възможността да депозира писмен отговор в указания му срок е подал такъв, с
който е оспорил исковете изцяло по основание и размер.
Сочи, че в
договора нямало валидно уговорена клауза за неустойка. Клаузата на чл. 15 от
същия била за лихва за забава, а не за неустойка. Ако се приемело, че тази
клауза всъщност била договорна неустойка, то тогава се поддържа, че тя била
нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26 от ЗЗД. Уговореният размер на
неустойката излизал извън обезщетителния и
санкционния характер на същата. Въпреки, че формално неустойката била
ограничена в рамките на 20 % от договора, то с оглед стойността на тази горна
граница очевидна била аморалната несъразмерност в нейния размер. При месечни
задължения за Общината от порядъка на 50 000 лева било възможно неустойката да
достигне до размер превишаващ размера на дължимото по фактурата плащане, което
представлявало нарушение на добрите нрави и водело до нищожност на клаузата за
неустойка.
Ако се приемело,
че клаузата на чл. 15 по своя характер била договорна неустойка и същата не
била нищожна, на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД е направено искане размера на тази
неустойка да бъде намален до размера на дължимата законна лихва за периода, тъй
като Общината била изпълнила задължението си и въпреки забавата за това, ищецът
не бил претърпял никакви вреди.
При условията на
евентуалност е въведено възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно
разпоредбата на чл. 4 от договора, плащането на цената се извършвало в срок до
30 дни от представяне на фактура и протокол за извършена работа. Процесните фактури били от 28.02.2017 година, като тяхната
изискуемост била настъпила на 29.03.2017 година. Съгласно разпоредбата на чл.
111 от ЗЗД, с изтичане на тригодишната давност се погасявали вземания за
неустойки. Давността по процесните фактури била изтекла, като исковата молба
била предявена след изтичането на погасителната давност.
Препис от
отговора на исковата молба е бил пратен на ищеца, като му е указана
възможността да депозира допълнителна искова молба и упражни правата си,
предоставени му с нормата на чл. 372 от ГПК. Такава е била подадена от него.
Сочи се в нея, че
за ищеца не съществувало задължение да дава правна квалификация на предявения
от него иск. Поддържа, че текста на чл. 15 от процесния договор между страните
ясно разкривал постигната уговорка за заплащане на неустойка, независимо от
употребата в същия на думите лихва и обезщетение. Това било така, тъй като
санкцията била определена по начин, характерен именно за неустойките -
определен процент от просрочената сума дневно, но не повече от определена горна
граница. Лихвата била за забава, възнаградителна, имала друга функция и се
определяла по друг начин - като определен процент от главницата било на годишна
база, било на друг период, но тя никога не се ограничавала с краен размер и
именно това я отличавало от неустойката на практика.
Изтъква се, че
страните по договорите можели свободно да уговарят съдържанието им и в частност
да уговорят по-висок размер на обезщетението за забава, дори това да било
лихва. В случая, като се изключела непрецизната откъм използване на правни
термини формулировка, ясно било посочено, че при забава се дължи обезщетение,
което се изчислявало като 0.1 % от дължимото /просрочената сума/ за всеки ден забава,
но не повече от 20% от стойността на договора.
Това била валидно
уговорена клауза за неустойка. Процесната неустойка
била мораторна по характера си и уговорена за забавено изпълнение на парично
задължение за заплащане на възнаграждение по договор за възлагане на обществена
поръчка.
Тази клауза не
била нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като на първо място била
предложена от ответника. Освен това, размерът на неустойката дневно бил
сравнително малък и тя щяла да стигне размера на просрочената сума при 1 000
дни забава и нямало да го превиши значително, тъй като вземането за неустойка
се погасявало с тригодишна давност. В този смисъл практически било немислимо
неустойката да достигне крайния уговорен предел.
Освен това, само
по себе си превишаването на главницата не следвало да се тълкува като основание
за нищожност и преценката следвало да е конкретна. В крайна сметка от длъжника
зависело колко ще забави плащането, а и дали ще го стори. В тази връзка
позоваването на неяснота, неравноправност, нищожност поради някаква причина
щяло да бъде типичен пример на злоупотреба с право от страна на ответника, а
евентуално уважаване на такива възражения индиректно щяло да стимулира длъжника
към виновното неизпълнение на договорните му задължения. Нещо повече, всички
задължения по процесния договора били поети от възложителя доброволно, в
резултат на валидно сключен двустранен и възмезден договор, което предпоставяло предварителното му съгласие да изпълнява
добросъвестно поетите задължения. В този смисъл той не можел да черпи права от
собственото си неправомерно поведение.
В отношенията
между търговци „добрите нрави” по-скоро се приравнявали на изискванията на
добрата търговска практика, а това означавало, че ответникът като стопански
субект, субект на търговския оборот бил длъжен да
разплаща своевременно поетите от него парични задължения по сключени търговски
сделки. В противен случай се дължала неустойка в размер, с който предварително
поелият задължението се бил съгласил, а това означавало, че бил приел, че
последиците от забавата вследствие на нея щели да бъдат за негова сметка така,
както го били договорили страните в процесния договор.
Поради това
ищецът счита, че клаузата не била нищожна, процесната неустойка не подлежала на
намаляване поради прекомерност, с оглед вида на сделката - търговска такава,
качеството на страните, които по отношение на процесния договор действали като
търговци и изричната норма на чл. 309 от Търговския закон. Не била налице
хипотезата на неправилно или частично изпълнение при уговорена обща неустойка.
Дори да се
приемело, че ответникът не бил търговец по смисъла на чл. 309 от Търговския
закон, естеството на договора, начина на сключването му - след проведена
процедура по ЗОП, фактът, че той бил изготвил всички клаузи на договора, с
които желаещите да го сключат декларирали своето съгласие, ясно показвал, че
ответникът не можел да се ползва от защитата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, тъй като
той бил икономически по-силната страна в правоотношението и диктувал
конкретните договорни условия.
Договорът бил с
продължително действие, ищецът можел да го развали поради неплащане при трудни
условия - забава на сума, равняваща се на три месечни дължими суми и то с
тримесечно предизвестие, което водело до риска да се изпълнява договора, без да
бъдат получавани плащания за шест месеца. За да се избегнел този риск или да се
отстранели последиците от него, процесният размер на неустойката бил напълно
адекватен и не следвало да бъде намаляван поради прекомерност. Неустойката не
следвало да се съизмерява с размера на действително
претърпените вреди, какъвто всъщност бил главния довод на ответника за
прекомерност на същата. Поначало задължението за неустойка се пораждало
независимо от наличието на вреди и от техния размер.
По отношение на
искането неустойката да бъде намалена до размера на дължимата законна лихва за
периода, следвало да се има предвид и това, че преките и непосредствени вреди
от неизпълнението, респективно от забавеното и частичното изпълнение на парично
задължение можели да са както по-големи, така и по-малки от размера на
законната лихва за съответния период от време. Ако неустойката бъдела намалена
до размера на законната лихва, то това щяло да обезмисли
института на договорната неустойка за забава при неизпълнение на парично
задължение, при положение, че чл. 86 от ЗЗД установявал обезщетение в размер на
законната лихва за периода на забавата.
Възражението за
давност била неоснователно. Съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, в случая срокът
започвал да тече от последния ден, в който се начислявала неустойката, тоест от
деня на плащането на главницата - 19.04.2018 година, защото предвид начина на
формулиране на неустойката, същата била спряла да се начислява в деня на
плащане на главницата, а не в по-ранен момент.
Дори да се
приемело, че процесните вземания представлявали договорна лихва за забава, то
погасена по давност евентуално щяла да бъде малка част от тях, начислена за
период, по-стар от 3 години преди датата на подаване на исковата молба.
Ответникът в
съответствие с предоставената му за това възможност е депозирал допълнителен
отговор на допълнителната искова молба. В нея се поддържа отново твърдението,
че в договора нямало валидно уговорена клауза за неустойка. Клаузата на чл. 15
от договора била за лихва за забава, а не за неустойка.
Отново е заявено
възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на процесната
клауза, в случай, че се приеме, че тя е такава за неустойка. Уговорения размер
на същата излизал извън обезщетителния и санкционния
и характер. Въпреки, че формално била ограничена в рамките на 20% от договора,
то с оглед на стойността на тази горна граница – 684 000 лева, очевидна била
аморалната несъразмерност в размера на неустойката.
Ако се приемело,
че клаузата на чл. 15 била договорна неустойка и не била нищожна на основание
чл. 92, ал. 2 ЗЗД, то отново се поддържа искане размера на тази неустойка да
бъде намален до размера на дължимата законна лихва за периода, тъй като
Общината била изпълнила задължението си и въпреки забавата за това, ищецът не бил
претърпял никакви вреди.
Ответникът
поддържа и възражението си за изтекла погасителна давност.
Бургаският окръжен съд след като обсъди представените и
събрани по делото доказателства поединично и в тяхната съвкупност, съобрази
становищата и исканията на страните и като взе предвид и разпоредбите на
закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От представените по делото доказателства се установява, а
и това не се спорно между страните, че на 02.12.2016 година същите са сключили
договор за обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване
на битовите отпадъци, почистване на териториите за обществено ползване,
измиване на улиците, снегопочистване и опесъчаване на улиците в Община Поморие. По силата на този
договор Община Поморие е възложила, а ищцовото дружество е приело да извършава
посочените в чл. 1 от същия услуги в съответствие с ценовата оферта,
техническото предложение на търговското дружество-изпълнител и техническата
спецификация на възложителя. Договорът е сключен за срок от 18 месеца, считано
от 04.12.2016 година или до влизане в сила на решение на възложителя за
възлагане на обществена поръчка със същия или сходен предмет или до достигане
на максималния финансов резултат на възложителя в размер на 3 420 000 лева
без ДДС. Постигната е договореност плащането на цената на услугата да се
извършва в срок от 30 дни с платежно нареждане, след представяне на фактура и
месечен протокол за извършената работа, подписан от двете страни. Плащането се
извършва по банков път, по посочена сметка на изпълнителя. Съобразно клаузата
на чл. 15 от така сключения договор, при забава на изпълнение на задълженията
по договора, неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в размер
на 0.1 % върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от
20 % от стойността на договора.
Налични са измежду кориците на делото фактура № 6588 от
30.04.2017 година за извършени услуги от ищеца за ответника по сметоизвозване за месец април 2017 година на стойност 50
306.60 и фактура № 6589 от 30.04.2017 година за извършена услуга през месец
април 2017 година ръчно метене, машинно метене, машинно миене, транспорт на
стойност 34 600 лева.
По делото с оглед направените от ищеца в тази насока
искания е допусната и извършена съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по
която в представеното и прието заключение е посочило, че процесните фактури са
осчетоводени от ищеца като вземания по счетоводна сметка 411 „Вземания от
клиенти“, аналитична партида Община Поморие на дата 30.04.2017 година със
стойност 50 306.60 лева, съответно 34 600.16 лева по фактури №№ 6588
и 6589 от 30.04.2017 година. От извлечението по хронология на движението по
сметка 401 „Задължения към доставчици“ на Община Поморие може да се направи
извод, че процесните фактури са отразени като задължение по аналитичната
партида на „РТК“ ООД с посочените по-горе стойности. Видно е от хронологичната
справка, че фактура № 6588 от 30.04.2017 година е била платена на 19.04.2018
година по банков път и получена от ищеца в пълен размер. Фактура № 6589 от
30.04.2017 година е платена на 19.04.2018 година по банков път и получена по
разплащателна сметка на ищеца в пълен размер. В счетоводството на ответника са
отразени плащания по процесните фактури и по-специално извършените по тях на
19.04.2018 година такива в размер на 50 306.60 лева и 34 600.16 лева.
Посочено е експерта също така, че уговорената в чл. 15 от договора лихва за
забава е в размер на 0.1% за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от
стойността на договора. Размерът на просрочието до
датата на плащане е 319 дни, при което положение и съобразяване на постигнатите
договорености размерът на лихвата е на обща стойност 27 083.10 лева, от
която по фактура № 6588 от 30.04.2017 година е 16 045.70 лева и по фактура
№ 6589 от 30.04.2017 година - 11 037.40 лева.
Анализът на доказателствения
материал сочи, че по възникналото между страните действително и обвързващо ги
правоотношение ответникът е допуснал забава, като при налично за него
задължение да плати извършената и приета работа, каквато същият не оспорва да е
налице, т. е. не оспорва точното изпълнение на ищеца по договора, а в тази
насока са и представените с исковата молба актове за извършена работа, носещи
неоспорените подписи на представители на двете страни, вместо да плати на
30.05.2017 година, съобразно постигнатите договорености, е извършил плащане на
сумите по двете фактури едва на19.04.2018 година или с 319 дни забава. Предвид
наличието на тази забава, ищецът твърди, че са налице предпоставките за
присъждане в негова полза на уговорената в чл. 15 от процесното
писмено съглашение неустойка.
Неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана
отговорността на ответната страна за неустойка, трябва да съществува
задължение, което не е изпълнено и такава да е уговорена между страните по
договора. Неустойката по своята правна същност представлява една предварителна
оценка на вредите, направена от самите страни. Тя не изразява реално претърпени
вреди и може да бъде по-малка или по-голяма от тях, гарантира изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. В същото време с уговарянето й страните предварително
решават, че при осуетяване на целта, към която е насочена, ще произлязат вреди
за кредитора и той ще има право да получи неустойката, без да доказва, че са
настъпили и какъв е техният размер. Фактът на неизпълнението сам по себе си
прави задължението за неустойка изискуемо,
като за реализирането на претенцията си за неустойка не е необходимо кредиторът
да доказва наличието на претърпени вреди.
Ответникът твърди на първо място, че в договора няма
валидно уговорена клауза за неустойка. Това възражение е неоснователно. В конкретния
случай е безспорно, че с клаузата на чл. 15 от процесния договор страните са
уговорили санкция, в случай, че някоя от тях допусне забавено изпълнение, която
санкция представлява неустойка и по-специално мораторна такава. В тази връзка
следва да се отбележи, че използваният от страните при регламентацията и термин
е без всякакво значение при определяне на нейния характер. Като се изходи от
придадената и от страните функция и в частност отнапред определена отговорност
за обезвреда на настъпили от забавено изпълнение
вреди, смисъла и нейното значение, преценено в контекста на целия договор и
изведено при тълкуване на волята на страните се налага именно изложения по-горе
извод, че е налице уговорка за неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД.
Ответникът е въвел на второ място възражение за нищожност
на тази клауза поради противоречието и с добрите нрави на основание чл. 26 от ЗЗД. Това възражение, като преклудирано, не следва да
бъде обсъждано по същество. Този извод се налага при съобразяване на
постановеното по преюдициалния спор решение. С влязлото
в сила решение №433 от 30.11.2020 година, постановено по търг. дело № 70/2020
година по описа на Бургаския окръжен съд е разрешен окончателно въпроса за
недействителността на клаузата за неустойка по процесния договор, поради което
и същият не може да бъде пререшаван. По-специално с този съдебен акт е
признато, че тази клауза е породила действие и не е нищожна поради противоречие
с добрите нрави. Преклудиращата сила на пресъдено
нещо обхваща всички онези факти, които биха представлявали основание за
погасяване или несъществуване на вземането за неустойка и които са релевантни
относно съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно
признатото вземане към момента на приключване на съдебното дирене, като е без
значение дали те са били известни или не на страната, в полза на която пораждат
изгодни правни последици. Поради това именно, това правоизключващо
възражение на ответника, което не почива на нови факти, възникнали след
обвързване на страните от обективните предели на силата на пресъдено нещо е преклудирано.
След като е налице действителна неустоечна
клауза, то следва да бъде разгледано възражението на ответника за прекомерност
на неустойката и искането на същия в тази насока, тя да бъде намалена на
основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД до размера на законната лихва, тъй като макар и
със забава, той изпълнил задължението си, а ищецът не бил претърпял вреди.
Във връзка със
същото на първо място трябва да се посочи, че императивната разпоредба на чл.
309 от Търговския закон, предвиждаща забрана да се намалява поради прекомерност неустойката по двустранна търговска
сделка е специална и дерогира правилото на чл. 92,
ал. 2 от ЗЗД. Същата, обаче в случая не следва да намери приложение, тъй като страна
по процесната сделка е Община Поморие, която не е търговец.
Визираното в чл.
92, ал. 2 от ЗЗД правило регламентира хипотези на намаляване на неустоечно обезщетение при неправилно или частично
неизпълнение. Въпросът за прекомерността на неустойката е свързан с възможността
за намаляване на нейния размер, с оглед съотношението й с претърпените от
кредитора вреди от неизпълнение на договорни задължения. Следва да се посочи в
тази връзка, че липсва законово определение на понятието прекомерност, а и в
доктрината няма изработени единни критерии, поради невъзможността по принцип да
съществува общовалидно правило за определяне на прекомерността - в едни случаи
тя ще е налице, когато неустойката надвишава вредите десетки пъти, а в други
случаи ще има прекомерност дори неустойката да надвишава вредите само с няколко
процента. Поради това, при прилагане на правилото на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД е
необходимо да се прави преценка при всеки конкретен случай. Намаляването трябва
да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с
претърпените вреди, но във всички случай неустойката не трябва да се свежда до
размера на вредите. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Освен обезпечителна и обезщетителна функция, не на последно място неустойката
изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да
претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили
в предвидения размер. Следователно, в този случай кредиторът не се обезщетява,
тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде
санкция за неговото неизпълнение. Размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се
редуцира до размера на вредите и поради това, че при приравняване на
неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната
функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на самата
неустойка - вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и без
клауза за неустойка, макар и това да е свързано с по-големи трудности при
доказването. С оглед на това, при намаляване на
неустойката поради прекомерност не следва да се игнорира санкционния
елемент, както и това, че трябва да се търси границата, от която започва
прекомерността, а тя не може да бъде друго, освен резултативна величина между
действителния размер на неустойката и претърпените вреди. Както бе посочено
по-горе, липсва общовалиден критерий за прекомерност, но при прилагането на чл.
92, ал. 2 от ЗЗД трябва да се прецени какво е превишението
на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора,
абсолютният й размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите, като положи
грижата на добър стопанин.
В процесния случай размерът на неустойката по първата
фактура, тази под № 6588 на стойност 50 306.60 лева възлиза на сумата от 16 045.70
лева, а по втората фактура №6589, на стойност 34 600.16 лева, на
11 037.40 лева. Законната лихва за времето на забава върху стойността по
първата посочена фактура е 4 541.57 лева, а
по втората е 3 123.63 лева. При съпоставката на двете величини
- мораторна неустойка/мораторна лихва, определени върху стойността на всяка
една от двете фактури се установява наличие на превишение
от 3.5 пъти. Очевидно е, при това положение, че в случая
неустойката е прекомерна с оглед размера на констатираното превишение,
а и с оглед съпоставката и като размер с дължимата престация по всяка една от
двете фактури. Това налага размера на неустойката да бъде намален, като при
съобразяване на всичко така изложено по-горе, това намаление следва да е наполовина
или това са сумите от 8 022.85 лева по фактура № 6588 и 5 518.70 лева по
фактура № 6589, и двете от 30.04.2017 година. По този именно начин ще се
постигнат посочените по-горе цели, а именно запазване на санкционния характер
на неустойката и привеждането и в размери съпоставими с тези на претърпените
вреди.
Констатацията за наличие на вземане на ищеца от ответника
в посочените по-горе размери, налага разглеждането и на заявеното възражение за
погасяването му по давност. Съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, при иск за
неустойка за забава, давностният срок започва да тече
от последния ден, в който се начислява неустойката. В случая последния ден е
19.04.2018 година, а исковата молба, прекъсваща давността на основание чл. 116,
б. „б“ от ЗЗД е постъпила в съда на 02.07.2020 година. Тригодишната давност по
чл. 111, б. „б“ от ЗЗД не е изтекла, което сочи на неоснователност на така
заявеното възражение за давност.
Предвид гореизложеното на ищеца следва да бъде присъдена
общо сумата от 13 541.55 лева /сбор от посочените по-горе две суми от 8 022.85
лева по фактура № 6588 и 5 518.70 лева по фактура № 6589, и двете от 30.04.2017
година/, като до общо заявения размер от 27 083.10 лева предявените от него
искови претенции следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на настоящото производство, направеното в
тази насока искане и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да бъде
присъдена и сумата от 2 383.70 лева, представляваща направени от него
съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете. В същата се
включва внесената от него държавна такса за разглеждане на предявените
претенции /1083.40 лева/, възложената в негова тежест такава за възнаграждение
на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза /300 лева/ и възнаграждение
на ангажирания по делото един адвокат /3 384 лева/. За всички тях са
представени доказателства за реалната им направа, поради което и те следва да
бъдат възложени в тежест на другата страна.
На ответника, с оглед направеното в тази насока искане, изхода
на делото и нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде присъдена сумата от
1 608 лева, представляваща направени от него разноски, съобразно отхвърлената
част от исковете. В нея се включва единствено възнаграждението на ангажирания
по делото един адвокат, за което са налични доказателства, че е реално платено
и по-специално преведено по банков път.
Мотивиран от горното и на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Община Поморие, ЕИК *********, с адрес град
Поморие, ул. „Солна“ №5, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев да
заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********, със седалище град Елин Пелин и адрес на
управление ул. „Кирил и Методий“ №23,
представлявано от Николай Георгиев Илиев, със съдебен адрес град София, ул. „Професор
Н. Михайлов“ №7, вх. Б, ет. 1, ап. 2 сумата от 13 541.55 /тринадесет
хиляди петстотин четиридесет и един лева и петдесет и пет стотинки/ лв.,
представляваща договорена неустойка за забава и в която се включват сумите от
8 022.85 /осем хиляди двадесет и два лева и осемдесет и пет стотинки/ лв. -
обезщетение за забава върху сумата от 50 306.60 лева по фактура №6588 от
30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година,
формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер обезщетение, без да
се превишава ограничението по договор №Д-610 от 02.12.2016 година и сумата от
5 518.70 /пет хиляди петстотин и осемнадесет лева и седемдесет стотинки/
лв. - обезщетение за забава върху сумата от 34 600.16 лева по фактура №6589 от
30.04.2017 година за периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година,
формирана при отчитане на дните на забава и дневния размер обезщетение, без да
се превишава ограничението по посочения договор, ведно със законната лихва
върху присъдения размер главница от датата на депозиране на исковата молба -
02.07.2020 година до окончателното и плащане, като за разликата над уважения размер
до общо претендирания такъв от 27 083.10 лева и в
която разлика се включват сумите от 8 022.85 лева - обезщетение за забава върху сумата от
50 306.60 лева по фактура №6588 от 30.04.2017 година за периода от 30.05.2017
година до 19.04.2018 година и сумата от 5 518.70 лева - обезщетение за
забава върху сумата от 34 600.16 лева по фактура №6589 от 30.04.2017 година за
периода от 30.05.2017 година до 19.04.2018 година, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Община Поморие, ЕИК *********, с адрес град Поморие, ул. „Солна“ №5,
представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК
*********, със седалище град Елин Пелин и адрес на управление ул. „Кирил и Методий“ №23, представлявано от Николай
Георгиев Илиев, със съдебен адрес град София, ул. „Професор Н. Михайлов“ №7, вх.
Б, ет. 1, ап. 2 сумата от 2 383.70 лева /две хиляди триста осемдесет и три лева
и седемдесет стотинки/, представляваща направени от него съдебно-деловодни разноски,
съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „РТК“ ООД, ЕИК *********, със седалище град Елин Пелин и адрес на управление ул. „Кирил и Методий“ №23, представлявано от Николай
Георгиев Илиев, със съдебен адрес град София, ул. „Професор Н. Михайлов“ №7, вх.
Б, ет. 1, ап. 2 да заплати на Община Поморие, ЕИК *********, с адрес град Поморие,
ул. „Солна“ №5, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев сумата от 1 608
/хиляда шестстотин и осем лева/ лв., представляваща направени от него съдебно-деловодни
разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
Настоящото решение подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните с въззивна жалба пред Бургаския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: