Решение по дело №2977/2022 на Административен съд - Варна

Производството е образувано по реда на чл.197 ал.2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка със съединените жалби на Н.Д.К. и В.П.К. срещу постановление за налагане на обезпечителна мярка с изх.№ С190003-022-0056336/03.07.2019г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при Териториална дирекция гр.Варна на Националната агенция за приходите /ТД на НАП/, потвърдено с решение №269/08.12.2022г. на директора на ТД на НАП гр.Варна.

Жалбоподателите чрез адв. З.С. оспорват наложената обезпечителна мярка – възбрана на недвижим имот с идентификатор 10135.****.****.*.** с доводи за материална незаконосъобразност. Изтъкват, че имотът е продаден на 12.04.2017г. по силата на предварителен договор, който е станал окончателен, но владението е било предадено на купувачите още в края на м.април 2014г. Иска се отмяна на оспорения административен акт и присъждане на съдебни разноски. В пледоарията по съществото на спора адв. С. подчертава, че е доказан по безспорен начин факта, че към датата на налагане на възбраната имотът се е владеел от жалбоподателите.

Писмената защита е постъпила два пъти /по пощата и на ел.поща/ с.д. №10083/03.07.2023г. и с.д. №10193/04.07.2023г. Повторени са съображенията от жалбата и е отново подчертано, че към датата на възбраната жалбоподателите са били собственици и са владели процесния имот. Иска се отмяна на обезпечителната мярка и присъждане на разноските от списъка по чл.80 от ГПК.

Ответникът – директорът на ТД на НАП гр.Варна чрез юрисконсулт Ф. оспорва съединените жалби като неоснователни и иска да бъдат отхвърлени. Намира обжалваното решение и потвърдената с него обезпечителна мярка за законосъобразни. Сочи, че сумата, която е послужила за намаляване на дълга на „Шон и Жо“ е в размер на 9388 лева и не е цялата по прехвърлителната сделка, а само остатък от договорената между страните цена. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Преди да престъпи към изясняване на фактическата и правната страна на спора, съдът намира за необходимо да направи уточнение относно вида на производството и приложимите към него правни норми. Видно от жалбата на Н. и В. К. с вх.№ 54343/26.11.2022г., с нея е оспорено пред директора на ТД на НАП – Варна постановление за налагане на обезпечителна мярка изх.№ С190003-022-0056336/03.07.2019г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна. Следователно, приложима е разпоредбата на чл.197 от ДОПК. Ако жалбоподателите бяха поискали от публичния изпълнител сам да отмени наложената от него обезпечителна мярка и в случай, че той беше отказал, тогава неговия отказ по чл.208 от ДОПК щеше да представлява правно регламентирано действие на публичен изпълнител, подлежащо на обжалване по реда на чл.266 и сл. до чл.269 от ДОПК.

Решение №269/08.12.2022г. е било съобщено на жалбоподателите чрез адв. С. на 12.12.2022г. Общата жалба е подадена по пощата на 19.12.2022г. видно от пощенското клеймо върху плика, т.е. подадена е в 7-дневния срок за оспорване по чл.197 ал.2 от ДОПК.

Двамата жалбоподатели не са длъжници по изпълнителното дело по описа на ТД на НАП гр.Варна /такъв е продавачът, от който са закупили имота/, те са трети лица по смисъла на чл.197 ал.5 от ДОПК и за да е допустима жалбата им, разпоредбата изисква в деня на възбраната имотът да се намира в тяхно владение.

Съгласно същата правна норма, едно от изискванията за да е основателна жалбата трябва нейните податели да докажат, че имотът е бил тяхна собственост при налагане на възбраната върху него. Текстът на чл.197 ал.5 от ДОПК е същият като този на чл.435 ал.4 от ГПК и означава, че и по двата закона не се допуска принудително изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника, и ако изпълнителни действия бъдат предприети по отношение на такова имущество, законодателят е предвидил специален ред за защита на третите лица, засегнати от незаконното принудително изпълнение (чрез жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК и чрез специалния иск по чл. 440 ГПК). Отделно от това взискателят носи отговорност при условията на чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 440, ал. 3 ГПК за вредите от насочване на изпълнението, респективно налагането на обезпечителни мерки върху имущество, принадлежащо на трети лица. С такава защита разполагат и третите лица, засегнати от незаконосъобразно обезпечаване на иска чрез налагане на запор или възбрана на техни имущества (чл. 401, изр. 2 ГПК във вр. с чл. 435, ал.4 ГПК и чл. 440 ГПК). Разпоредбите на ГПК са субсидиарно приложими в производствата по ДОПК, съгласно § 2 от ДР на ДОПК.

Следователно, при разглеждане на жалба от трети лица срещу постановление на публичен изпълнител за налагане на обезпечителна мярка – възбрана на недвижим имот, същата ще е основателна, ако третите лица са придобили собствеността и владението върху имота преди налагането на възбраната, дори и да се установи, че без обезпечението ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение (чл.195 ал.2 от ДОПК) и обезпечението съответства на вземанията на държавата или общината, установени или установяеми по реда на ал.5 на чл.195 от АПК. Тоест, обстоятелствата по чл.195 ал.2 и ал.7 от ДОПК не се отразяват върху основателността на жалбата, ако третите лица са собственици и владелци върху имота към датата на възбраната му и са изпълнени изискванията на чл.264 от ДОПК. И обратното, при обжалване от страна на длъжника в тежест на ответника щеше да бъде установяването на обстоятелствата по ал.2 и ал.7 на чл.195 от ДОПК.

По горепосочените основни въпроса по допустимостта и основателността на жалбата, съдът като съобрази представените от страните доказателства и тези събрани в хода на съдебното производство, установи следната фактическа обстановка:

С постановление изх.№ С190003-022-0056336/03.07.2019г. по изпълнително дело № **********/2014г. по описа на ТД на НАП гр.Варна срещу „Шон и Жо“ ООД с ЕИК ********* е наложена възбрана от публичния изпълнител върху следните недвижими имоти: апартамент с идентификатор 10135.****.****.*.**, представляващ таванско помещение №1 на седмия етаж състоящо се от три помещения, тоалетна и балкон с обща площ от 77.66 кв.м ведно с 4.3671% от общите части на жилищната сграда; паркомясто №3, паркомясто №5 и паркомясто №8, като всички обекти се намират в жилищна сграда в гр.Варна, ул.“****“ №**. Възбраната е вписана в Службата по вписвания и е наложена във връзка с публични задължения на „Шон и Жо“ ООД в размер на 178 015.35 лева в т.ч. главница от 92 577.14 лева и лихви от 85 438.21 лева, за които според публичния изпълнител ще бъде затруднено събирането им.

Жалбата срещу постановлението е била оставена без уважение при обжалването му по административен ред, с мотиви, че цялата продажна цена не е преведена за погасяване на публичните вземания и предоставянето по сметка на НАП само на остатъка от нея не изпълнява изискването по чл.264 ал.4 от ДОПК, поради което постановлението за налагане на обезпечителни мерки е законосъобразно.

Жалбоподателите оспорват възбраната единствено върху имота с идентификатор 10135.3515.1.18 и върху паркомясто №1, позовавайки се на нотариален акт № 41 том І рег.№ 2695 дело № 33 от 2017г. По силата на тази нотариална сделка жалбоподателите са закупили склад на тавански етаж – 7 етаж /таванско помещение №1/, с площ от 77.66 кв.м ведно с 4.3671% от общите части на сградата и правото на строеж равняващо се на 15.66 кв.м, както и 15.42/331.24 кв.м ид.ч., за които от подземен паркинг целия с площ от 331.24 кв.м и представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.****.*.** е отредено паркомясто №1 от 15.42 кв.м ведно с 0.70179% от общите части на сградата, както и 10 кв.м идеални части прилежащи части от имот с идентификатор 10135.****.****. Стойността на закупените обекти вписана в нотариалния акт е била общо 14 400 евро равняваща се на 28 164 лева, от която сума 9 600 евро равняваща се на 18 776 лева са били изплатени при подписването на предварителния договор на 14.04.2014г., а остатъкът в размер на 4 800 евро равняващи се на 9 388 лева продавачът е заявил, че купувачът е съгласен да преведе по банков път на ТД на НАП гр.Варна за частично погасяване на задължения по изпълнително дело № *********/2014г. и постановление изх.№ С160003-022-0006829/13.05.2016г.

Гаражът и складът са нанесени в кадастралната карта, видно от схемите на самостоятелните обекти № 15-160389/07.04.2017г. и с № 15-160390/07.04.2017г. с отразен собственик: „Шон и Жо“ ООД. Посоченият нотариален акт не е вписан в Службата по вписвания, факт по който двете страни не спорят, но имат различни съждения относно правните му последици.

Във връзка с продажбата на процесния имот е наличен протокол от 10.04.2017г., по силата на който общото събрание на съдружниците на „Шон и Жо“ ООД са взели решение да го продадат.

Възбрана върху таванско помещение №2 и паркомясто №1 е била наложена с постановление изх.№ 26793/2014/000065/31.07.2015г. С постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С160003-022-0006829/13.05.2016г. е била наложена възбрана за таванско помещение №1. Наложената обезпечителна мярка върху таванско помещение №1 е била отменена с постановление изх.№ С170003-024-0009445/12.04.2017г. С постановление изх.№ С170003-024-0009710/18.04.2017г. е извършена частична отмяна на обезпечителната мярка върху паркомясто №1. Следователно, след 18.04.2017г. таванско помещение №1 и паркомясто №1 не са били възбранени до 03.07.2019г. Нотариалната сделка е била изповядана на 12 април 2017г. Преди него на 14.04.2014г. е бил сключен предварителния договор за покупко-продажба на таванско помещение №1 и паркомясто №1 с договорена продажна цена за двата обекта общо от 48 000 евро равняваща се на 93 880 лева. Договорено е било владението на имота да бъде предадено след заплащане на втората вноска до 30.04.2014г. в размер на 33 600 евро или 65 716 лева. При подписването на предварителния договор купувачите са заплатили 9 600 евро или 18 776 лева, както е описано в него и е удостоверено чрез приложения банков документ от „Сосиете Женерал Експресбанк“ гр.Варна. Налични са две разписки от 14.04.2014г., съгласно които на продавача са предадени 2 808 лева и 1350 щатски долари=1875 лева за покупката на таванско помещение №1 и паркомясто №1. Срещу разписка от 25.04.2014г. купувачите К. са предали на продавача „Шон и Жо“ ООД второто плащане по предварителния договор равняващо се на 17 500 евро и 10 000 лева. На 27.04.2014г. срещу разписка купувачите са заплатили на продавача още 19 500 лева от цената на закупените обекти.

Видно от приложеното удостоверение за данъчна оценка по чл.264 ал.1 от ДОПК с изх.№ **********/06.07.2017г., паркомясто №1 е с данъчна оценка в размер на 11 550.10 лева.

За изповядването на нотариалната сделка, продавачът „Шон и Жо“ ООД е подписал декларация по чл.264 ал.1 от ДОПК, в която е посочил, че дружеството има непогасени и подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към НАП по постановление изх.№ С160003-022-0006829/13.05.2016г., с която е била наложена възбрана върху таванско помещение №1 и постановление изх.№ С170003-024-0009445/12.04.2017г., с което е била вдигната възбраната върху него.

Според техническата експертиза, изготвена на 28.07.2021г. таванско помещение №1 в жилищната сграда на ул.“***“ № ** в гр.Варна се ползва като жилище, състоящо се от дневна с кухненски бокс, спалня и детска стая, обща баня с тоалетна и две тераси.

Във връзка установяване на владението върху процесните обекти бяха разпитани свидетели в съдебното заседание на първи март 2023г. Свидетелката Г.Х. заявява, че познава от 2014г. В. Н.К. /дъщерята на жалбоподателите съгласно представеното удостоверение за родствени връзки, издадено от община Харманли с изх.№ 77/1 от 21.02.2023г./, когато за първи път са се видели на общо събрание на етажните собственици и оттогава досега живее в същия блок. Свидетелят Д. Д. сподели, че познава Н.К. от 2014г., когато е закупил апартамент в техния блок и семейство К. са участвали със средства в довършителните работи на сградата във връзка с въвеждането в експлоатация през 2017г. Дъщерята на жалбоподателите К. също беше разпитана като свидетелка и посочи, че се е нанесла в жилището през май 2014г. и оттогава насам живее в него и е със същата адресна регистрация.

Съдът като взе предвид свидетелските показания и доказателствата за платената втора вноска по предварителния договор за покупко-продажба, след заплащането на която продавачът е трябвало да предаде владението върху закупения недвижим имот, намира за установено, че към датата на налагане на възбраната от публичния изпълнител, жалбоподателите са владели имота /окйто факт не се оспорва от ответника/, поради което имат правен интерес от обжалване на обезпечителната мярка и общата им жалба е процесуално допустима.

Във връзка с основателността на жалбата трябва да бъдат установени два факта: Жалбоподателите да са били собственици на имота към деня на налагането на възбраната, съгласно чл.197 ал.5 изр.2 от ДОПК и цялата продажна цена да е постъпила по сметка на НАП за погасяване на публичните задължения на продавача „Шон и Жо“ ООД, съгласно чл.264 ал.4 от ДОПК, предвид декларацията на дружеството-длъжник по чл.264 ал.1 от ДОПК за наличието на непогасени публични вземания.

В съдебното заседание на 29 март 2023г. беше разпитана като свидетел Р.Г. – публичния изпълнител, наложил процесната обезпечителна мярка, която потвърди, че саморъчно написаното име и подписа са нейни в протокол от среща със задълженото лице „Шон и Жо“ ООД, с който то се е задължило да внесе сумата от продажбата на таванско помещение №1 по сметка на НАП за погасяване на задълженията си към държавния бюджет. Свидетелката потвърди, че вдигането на възбраната с постановлението от 12 април 2017г. е било съобразено с молбата от управителя на дружеството с вх.№ 16618 от 12.04.2017г. Постъпилата сума от 9 388 лева е била разпределена на 21.04.2017г., но друга сума от сделката за покупко-продажба не е постъпвала, според показанията на публичната изпълнителка. На 14.03.2019г. е постъпила и разпределена нова сума от 73 568.78 лева за погасяване на публични вземания от „Шон и Жо“ ООД, която обаче не произтича от въпросната продажба на недвижимия имот, закупен от жалбоподателите. Към 17.04.2019г. публичният дълг на дружеството е възлизал на главница от 75 677.14 лева и лихви от 83 550.75 лева и нелихвоносно вземане от 1500 лева.

В изпълнение на съдебните указания, дадени в заседание на 29 март 2023г. към ответника е постъпила негова молба с.д.№ 6697/03.05.2023г. с доказателства относно размера на публичните вземания срещу „Шон и Жо“ ООД, посочени в обжалваното постановление за налагане на обезпечителна мярка от 03.07.2019г. и тяхната дължимост по размер не е спорна.

В хода на съдебното производство, съдът допусна разкриване на банкова тайна по реда на чл.62 ал.2 от Закона за кредитните институции, във връзка с което беше получено писмо от „Инвестбанк“ АД с.д.№ 8383/02.06.2023г., в което е посочено, че на 12.04.2017г. е бил извършен паричен превод от Н.К. по сметка на ТД на НАП гр.Варна в размер на 9 388 лева с основание: „С160003-022-0006829/13.05.2016г.“ (постановлението, с което е била наложена възбрана върху таванското помещение №1, която е била отменена с постановление изх.№ С170003-024-0009445/12.04.2017г.). Това обстоятелство е доказано и с извлечение от вносна бележка за плащане към бюджета, издадена от „Инвестбанк“ АД.

С оглед на изложеното, „Шон и Жо“ ООД е представил декларация по чл.264 ал.1 от ДОПК във връзка изповядването на покупко-продажбата за дължимите от него публични вземания, задължил се е да преведе получената сума от прехвърлянето по сметка на НАП и е сторил това в размер на 9 388 лева /4 800 евро/, които представляват 10% от продажната цена от 48 000 евро, отбелязана в предварителния договор, според който третата вноска е била дължима в срок до 10 дни от въвеждането на сградата в експлоатация. Тази сума от 4 800 евро е описана и в нотариалния акт като дължим остатък, който е трябвало да бъде изплатен във връзка с частично погасяване на задълженията по изпълнителното дело срещу „Шон и Жо“ ООД. В предварителния договор посочената продажна цена на таванското помещение №1 и на паркомясто №1 е в размер на 48 000 евро, докато в нотариалния акт е отбелязана продажна цена общо за двата обекта в размер на 14 400 евро. В нотариалния акт е описано, че предварително са били изплатени от купувачите към продавача 9 600 евро, докато в предварителния договор е записано, че това е сумата, платена при самото му подписване и след това са били съставени разписки между двете страни за допълнително платени суми. Изложеното сочи, че общата продажна цена в нотариалния акт не съответства на действително договорената и изплатена от купувачите към продавача. Липсва анекс към предварителния договор, в който евентуално страните да са се договорили за намаляване на продажната цена, в по-малкия размер посочен в нотариалния акт.

Изложените факти повдигат въпроса, изплащането по сметка на НАП само на остатъка от 10% от продажната цена равняващ се на 4 800 евро представлява ли изпълнение на задължението по чл.264 ал.4 от ДОПК, защото ако прехвърлянето е в нарушение на ал.4, тогава покупко-продажбата на недвижимия имот не може да се противопостави на държавата, т.е. за държавата собственик на имота продължава да бъде неговия продавач.

Въз основа на установената фактическа обстановка, съдът извежда следните правни изводи:

От съществено значение за делото е да се прецени от кой момент купувачът става собственик и какво е действието на вписването на нотариалния акт в Службата по вписвания.

В тази връзка, съдът намира за нужно да се позове на статията на проф.д-р П. Г. озаглавена „Вписване в регистър, противопоставимост и правна сигурност“, публикувана на 08.05.2019г.

в портала на българския юрист „Грамада“. Според автора, „Законите,

които предвиждат вписване, се произнасят и за неговото правно действие, т.е. за правните последици, които то поражда. Обикновено това са основополагащите закони в съответната правна област – Законът за собствеността – чл. 113 – за действието на вписването на актовете, предвидени в чл. 112 от същия закон; Търговският закон – чл. 67, чл.140, ал. 3 и ал. 4; чл. 231, ал. 3 и ал. 4 – за учредяване на търговското дружество, за действията и влизане в сила на решения на общото събрание на ООД и АД и др. Тук трябва да добавим и Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – чл. 599, Закона за търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ (ЗТРРЮЛНЦ) – чл. 10, Закона за ЮЛНС, Семейния кодекс и други. Безспорно е, че в определени случаи вписването има конститутивно действие – от момента на регистрацията възниква юридическото лице или се учредява ипотеката – чл. 67 от Търговския закон – за търговските дружества; чл. 6, ал. 1 от ЗЮЛНЦ –за ЮЛНЦ, чл. 166, ал. 1 ЗЗД – за ипотеката, чл. 171 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – за договори, които имат за предмет вземане, обезпечено с ипотека и др. Това означава, че без вписване в съответния регистър няма правен субект или сключена сделка. Вписването може да обуславя още и действието на решения на общото събрание на капиталово дружество – чл. чл. 140, ал. 3 и ал. 4; чл. 231, ал. 3 и ал. 4 ТЗ.“. Тоест, в изброените случаи конститутивното действие на вписването е изрично закрепено с императивна правна норма и е безспорно, защото законът недвусмислено го предвижда служейки си с определени изрази като: „дружеството възниква от момента на вписването“ или „ипотеката се учредява с вписването си“.

Вписването на нотариалните актове по смисъла на чл.113 от Закона за собствеността /ЗС/ има други правни последици. Една от тях, безспорно е оповестително-информационното действие на вписването и неговия публичен характер. Противопоставимостта на права по чл.113 от означава следното: Ако продавачът – собственик продаде имота на двама купувачи с два отделни договора, по първия договор купувачът става собственик (принципът от Римското право: „първият по време е първи по право“ - Prior tempore potior iure ), но по втория той не придобива право, защото продавачът не го притежава, за да му го прехвърли (принципът от Римското право, че никой не може да даде нещо, което няма - nemo plus iuris transferre potest quam ipse habet). Ако купувачът – несобственик впише нотариалния си акт преди купувача – собственик, за собственик се счита вторият купувач. Тази правна метаморфоза настъпва благодарение на противопоставимостта на вписания акт или още известно като оповестително – защитно действие, а не на конститутивно действие на вписването, което в общия случай не е предвидено в закона за актовете за прехвърляне на право на собственост и учредяване на вещни права върху недвижим имот. Иначе казано, при наличие на извършено вписване в имотния регистър в полза на втория приобретател, което предхожда вписването на първия преобретател, правата на втория имат предимство и са противопоставими по силата на чл.113 от ЗС на всички трети лица, включително на праводателя и на първия по време правоприемник, който обаче не е вписал първи своите права /своя нотариален акт/. Придобилият правото на собственост върху същия имот от праводател – собственик се счита, че не е собственик, ако не е вписал акта си в имотния регистър. Вписалият първи може да противопостави своето право на собственост в случай че носителят на правото на собственост се впише след него. И това е така в името на правната сигурност на третите лица. За невписания собственик знаят само той и неговият праводател. Третите лица, притежатели на конкуриращи права, не знаят, че лицето, което не е вписало нотариалния си акт, е носителят на правото на собственост. Те знаят за нотариалния акт на купувача, който го е вписал и се легитимира пред третите лица като собственик. Желаещите да закупят този имот имат възможност да направят справка, от която разбират, че само един се е позитивирал като собственик. За първия купувач на имота, който е придобил правото на собственост, но не се е вписал, те няма как да знаят.

Следователно, вписването в Службата по вписвания на даден нотариален акт за покупко-продажба няма конститутивно действие, но противопоставимостта по чл.113 от ЗС на вписаното придобиване означава да се приеме за собственик този, който първи по време е вписал акта си в регистъра, дори той да е придобил правото на собственост от несобственик. Вписването в имотния регистър има оповестително действие и обезпечава правната сигурност на третите лица, участници в гражданския оборот, за сметка на истинността. Тоест, третите лица могат да купят имота от вписалия акта си субект, макар той да не е носител на правото на собственост и ще се смятат за собственици, ако успеят да впишат акта си преди истинския собственик.

Съгласно чл.205 ал.1 от ДОПК, налагането на възбрана върху недвижим имот се извършва чрез вписване на постановлението по разпореждане на съответния съдия по вписванията по реда на вписванията. За извършеното вписване съдията по вписванията изпраща съобщение до длъжника. Съгласно чл.400 ал.2 от ГПК, налагането на възбрана става чрез вписване на обезпечителната заповед на съда в нотариалните книги. Службата по вписванията съобщава на ответника за извършеното вписване. От текста на двете разпоредби личи, че при възбрана по ДОПК и ГПК, по изключение, освен оповестително действие и противопоставимост, вписването има и конститутивно действие.

Ако в случая не ставаше въпрос за публични вземания, тогава щеше да важи правилото по чл.77 от ЗС: „Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона.“ във връзка с чл.18 от Закона за задълженията и договорите: „Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.“. Иначе казано, придобиването на правото на собственост щеше да изхожда от изповядването на покупко-продажбата дори и нотариалния акт да не беше надлежно вписан.

Според спецификите на настоящия казус, обаче, следва да се има предвид разпоредбата на чл.264 от ДОПК, в ал.1 има забрана за прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот, ако прехвърлителят /продавачът/ има непогасени публични задължения, във връзка с което той е длъжен да представи писмена декларация пред нотариуса. Такава е била представена от „Шон и Жо“ ООД и в нея дружеството-продавач признава дължимостта на публични вземания и се задължава продажната цена да бъде преведена в държавния бюджет за тяхното погасяване. Купувачът Н.К. също е знаел за това обстоятелство – непогасени публични задължения на продавача, защото то е вписано и в самия нотариален акт, подписан от него.

При това положение и съгласно чл.264 ал.4 от ДОПК, когато прехвърлителят или учредителят декларират, че имат посочените в ал. 1 и 2 публични държавни и общински задължения, действията по ал. 1 и 2 могат да се извършат след тяхното заплащане или ако длъжникът писмено декларира, че е съгласен публичните държавни и общински вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет /държавен или общински/. Следователно, за да бъде легитимна сделката трябва цялата продажна цена да постъпи за погасяване на публичните вземания. Сделката ще бъде валидна, ако макар и сумата по прехвърлянето на собствеността да не достатъчна за погасява изцяло на публичните задължения, все пак да отговаря на пазарната оценка на имота. В противен случай, тази сделка ще се счита за увреждаща кредитора /държавата чрез ТД на НАП гр.Варна/, който ще има право да поиска от съда да я обяви за недействителна по реда на чл.135 от Закона за задълженията и договорите /чрез т.нар. „П. иск“/.

Предвид нормата на ал.5 на чл.264 от ДОПК, ако прехвърлителят-длъжник не декларира публичните си задължения или ги декларира, но не се задължи продажната цена да послужи за погасяването им или даже и да се е съгласил с писмена декларация все пак не е превел получената от продажбата сума за покриване на дълга към държавата, тогава прехвърлянето на правото на собствеността върху недвижимия имот не може да се противопостави на държавата /при държавни вземания/ или на общината /при вземания за местни данъци и такси/ и за нея собственик на имота остава продавача-длъжник.

Съдът счита, че законодателят неслучайно е посочил в нормата на чл.264 ал.4 от ДОПК израза: „публичните държавни и общински вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет“, което показва, че се има предвид цялата продажна цена, а не незначителна част от нея от порядъка на 10%, както е в дадения случай. От логическото тълкуване на нормата е видно, че най-същественото императивно изискване е продавачът да постави изцяло интереса на държавата пред своя. В хипотезата, когато публичното задължение е по-голямо от продажната цена, волята на законодателя е цялата сума да бъде насочена за погасяване на публичното задължение до този размер, без задълженото към държавата лице да получи част от нея.

Следователно, забраната за прехвърляне правото на собственост при наличие на непогасени публични задължения може да се преодолее само ако същите бъдат заплатени от продавача-длъжник или с негово съгласие цялата продажна цена бъде внесена по сметка на бюджета за тяхното погасяване. Смисълът на разпоредбата е ясен – погасяването става с цялата продажна цена /когато задълженията надвишават същата/, като законодателят не държи сметка за начините на плащане на тази цена /наведнъж или на части, авансово, при изповядване на сделката или след това/. В този смисъл е и константната съдебна практика, напр. в определение № 613/13.12.2013 г. на ВКС, І г. о. по ч. гр. д. № 7348/2013г.; определение№ 209/18.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2864/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение №1352 по гр. д. № 395/2007 г. на ВКС, ІІ г. о.

Освен това следва да се отбележи, че с Тълкувателно решение № 7/12 от 25.04.13г. по тълк. д. № 7 по описа за 2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6 е дадено задължително тълкуване на разпоредбата на чл.32а, ал. 1 от Правилника за вписванията (ПВ), а именно проверката, която съдията по вписванията извършва се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в правилника за вписванията съдържание. В мотивите на това тълкувателно решение са доразвити хипотезите, при които съдията по вписванията може да откаже вписване на акта – ако не е внесена дължимата държавна такса, ако липсва скица – копие от кадастралната карта по чл. 6, ал. 3 от ПВ, ако не са представени доказателства за изпълнение на изискванията на чл. 264 от ДОПК. Вероятно на това основание е отказано и вписването в Службата по вписвания гр.Варна на процесния нотариален акт на жалбоподателите.

В обобщение, изплатената по сметка на НАП стойност от 4 800 евро, остатък от дължимата продажна цена /както изрично е отбелязано и в нотариалния акт/ представлява нарушение на чл.264 ал.4 от ДОПК. Длъжникът е бил задължен да внесе по сметка на НАП всички суми, представляващи вноски по цената на прехвърляне на имота, т.е. в техния общ размер от 48 000 евро, каквато е стойността уговорена между страни в предварителния договор. Видно от изложеното, законът цели да гарантира събиране на всички публични държавни или общински вземания за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски (а не само за процесния имот) в случаите, когато те не са погасени към датата на прехвърлителната сделка.

С оглед на горните разсъждания, общата жалба на Н. и В. К. се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Макар и в предварителния договор и в нотариалния акт на жалбоподателите да не се съдържа клауза за евикция /съдебно отстраняване/, ако имотът бъде изложен на публична продан от публичния изпълнител на НАП, тогава те биха могли да защитят правата си позовавайки се на Тълкувателно решение №1/02.07.2021г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, постановено по тълкувателно дело №1/2019г., което гласи: „Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е допустим.“.

При този изход на делото, ответникът има право да му бъде присъдено поисканото от неговия процесуален представител юрисконсултско възнаграждение. Съдът смята, че за определяне на възнаграждението за юрисконсулта на ответника е неприложима разпоредбата на чл.161 от ДОПК, която касае ревизионните производства. Поради това, юрисконсултското възнаграждение за ТД на НАП гр.Варна трябва да се определи по реда на чл.143 ал.3 от АПК във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер.

Водим от горното и на основание чл.197 ал.4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс и на основание чл.143 ал.3 от Административнопроцесуалния кодекс, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ общата жалба на Н.Д.К. и В.П.К. срещу постановление за налагане на обезпечителна мярка с изх.№ С190003-022-0056336/03.07.2019г., издадено от старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при Териториална дирекция гр.Варна на Националната агенция за приходите /ТД на НАП/, потвърдено с решение №269/08.12.2022г. на директора на ТД на НАП гр.Варна.

ОСЪЖДА Н.Д.К. с ЕГН ********** и В.П.К. с ЕГН ********** да заплатят солидарно на Териториална дирекция гр.Варна при Националната агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 /сто/ лева.

На основание чл.197 ал.4 от ДОПК, решението не подлежи на обжалване.

	Съдия: