№ 1230
гр. София, 22.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20221110148477 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба с вх. № 219090 от 17.10.2022 г.,
подадена от Й. С. А. срещу „*********, с която са предявени искове за прогласяване
нищожност на сключен между страните договор за поръчителство и за осъждане на
ответника да заплати част от платена по договора без основание парична сума.
В исковата молба се твърди, че на 18.09.2020 г. ищецът сключил Договор за
паричен заем № **** с „****, по силата на който му бил предоставен заем в размер на
500,00 лева, с постигнати уговорки за погасяването му на 12 седмични вноски, при
годишен процент на разходите /ГПР/ от 47,71 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ от 35
%. Съгласно чл. 4 от договора, между страните било постигнато съгласие същият да
бъде обезпечен с поръчител – две физически лица поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита.
На същата дата – 18.09.2020 г. – между ищеца, „**** и ответника „*********
бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ****, по силата на който
ответното дружество поело задължение да обезпечи пред кредитодателя задълженията
на ищеца по сключения договор за заем. За поръчителството ищецът следвало да
заплати на „********* сумата от 200,00 лева, като плащането било разсрочено, заедно
1
с вноските по кредита. Ищецът трябвало да заплаща същите на „****, което било
овластено от ответника да приема плащанията, извършвани в полза на поръчителя,
след което да му ги предаде.
Й. С. А. заплатил всички суми по сключените договори, за които сочи, че
приложение намирала законовата уредба за защита на потребителя, какъвто той се
явявал като страна по двата договора. В тази връзка в исковата молба и уточняващата я
такава са изложени подробни аргументи за недействителност на договора за кредит и
на обусловения от валидността на последния договор за поръчителство. Отправено е
искане за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за
поръчителство, както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 50,00 лева,
представляваща част от платеното от ищеца без основание възнаграждение по
договора за поръчителство в общ размер на 200,00 лева. Претендират се и разноските
по делото.
В проведеното по делото о. с. з. на 31.10.2023 г. е допуснато изменение в
размера на частичния осъдителен иск, като същият се счита предявен за сумата от
200,75 лева, представляваща цялото процесно вземане за неоснователно обогатяване.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „*********
за отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е
оспорило изцяло предявените искови претенции. Твърди недопустимост на
установителния иск поради липса на правен интерес, като релевира и твърдения за
превратно упражняване на процесуални права. Поддържа, в условията на евентуалност,
по подробно изложени в отговора аргументи, че искът за прогласяване нищожност на
договора за поръчителство бил изцяло неоснователен. Отправено е искане за
отхвърляне в цялост на предявените искове и за присъждане на сторените разноски.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предмет на делото са: 1/ предявени в условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство № **** от
18.09.2020 г., сключен между Й. С. А. и „*********, като следва: главен иск с правно
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за признаване за установено, че процесният договор е
нищожен поради наличието на неравноправни клаузи; евентуални искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 – 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД за признаване за установено, че
процесният договор е нищожен поради протИ.речие със закона, поради заобикаляне на
закона, поради накърняване на добрите нрави, както и поради липса на съгласие; 2/
предявен в условията на кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
2
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200,75 лева,
представляваща общо платеното от Й. С. А. в полза на „********* възнаграждение по
процесния договор за поръчителство.
Възраженията на ответника за недопустимост на производството поради липса
на правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на
процесния договор са неоснователни. Обстоятелството, че ищецът може да предяви
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за платеното по нищожния договор не изключва
възможността същият да предяви самостоятелен установителен иск за прогласяване на
нищожността. Тази правна възможност е гарантирана на ищцовата страна, доколкото
установяването нищожността на процесния договор със сила на пресъдено нещо може
да бъде постигнато единствено чрез предявяване на иск.
За основателността на предявените искове за прогласяване нищожност на
процесния договор за поръчителство ищецът следва да докаже при условията на пълно
и главно доказване сключването на договора със съдържание, идентично с описаното в
исковата молба, и наличието на посочените в исковата молба основания за нищожност.
По иска за връщане на платеното при липса на основание възнаграждение по
процесния договор е необходимо да бъде установено заплащането на претендираната
сума от ищеца и постъпването в имуществения комплекс
на ответника. В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договора за поръчителство, съответно – наличието
на валидно основание за заплащане на възнаграждение по това правоотношение от
ищеца в негова полза.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 31.10.2023 г. о. с. з.,
са отделени като безспорни между страните следните обстоятелства: 1/ сключването на
Договор за паричен заем № **** от 18.09.2020 г. между „**** и Й. С. А., по силата на
който на ищеца е предоставен заем в размер на 500,00 лева, при разсрочено погасяване
на 12 седмични вноски, с ГПР от 47,71 % и ГЛП от 35 %, като съгласно чл. 4 от
договора между страните било постигнато съгласие същият да бъде обезпечен с
поръчител – две физически лица поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита; 2/ сключването на Договор за предоставяне на
поръчителство № **** от 18.09.2020 г. между Й. С. А., „**** и „*********, по силата
на който ответното дружество е поело задължение да обезпечи пред „****
задълженията на ищеца по сключения договор за заем; 3/ наличието на уговорено по
силата на договора за поръчителство възнаграждение в размер на 200,00 лева, дължимо
от ищеца в полза на ответника, при разсрочено плащане, заедно с вноските по кредита;
4/ заплащането от Й. С. А. на задълженията по двата договора.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че спорни по делото са
обстоятелствата относно наличието на основания за нищожност на процесния договор
3
за поръчителство. Спрямо същия приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 -
чл. 147б ЗЗП, поради което на първо място следва да бъдат разгледани твърденията за
наличие в договора на неравноправни клаузи.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
В чл. 4 от Договор за паричен заем № **** от 18.09.2020 г. между „**** и Й. С.
А., е предвидено, че заемателят се задължава в срок от три дни от сключването на
договора за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчителство от две физически лица, които да отговарят на посочени в договора
условия; банкова гаранция с бенефициер заемодателят; гаранция, предоставена от
одобрено от заемодателя дружество-гарант, предоставящо гаранционни сделки.
Именно въз основа на тази договорна клауза е сключен процесният Договор за
предоставяне на поръчителство № **** от 18.09.2020 г.
Съгласно договора за поръчителство, поръчителят има право на възнаграждение
за изпълнение на задълженията по договора в размер на 202,72 лева на разсрочено
плащане на вноски в размер на по 12,67 лева, дължими на датите на падеж на
погасителните вноски по кредита. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора, „**** е овластено
да приема вместо гаранта плащанията по договора за поръчителство, като е уговорен
приоритет на плащанията към гаранта в случай на недостатъчност на плащането.
Горното се установява от приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира в цялост по реда на чл. 202 ГПК като обективна и
компетентно изготвена.
Настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза, въз основа на която
е предвидено плащането на възнаграждение по сключения между „********* и Й. С.
А. договор за предоставяне на поръчителство има неравноправен характер, поради
следното:
Процесният договор за предоставяне на поръчителство само формално
представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
4
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство (гаранция) не съществува, а
целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В случая главното вземане произтича от договор за потребителски кредит,
сключен между "*** и Й. С. А. за сумата от 500,00 лева, за срок от 16 седмици с размер
на всяка погасителна вноска от 33,33 лева, при годишен процент на разходите /ГПР/ от
46,17 % и годишен лихвен процент по кредита 40,00 %. Общият размер на всички
плащания е 533,04 лв., включващ главница и лихва (така - съгласно приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза). Кредитът е обезпечен чрез сключен между
„********* и длъжника договор за предоставяне на гаранция, с който „********* се
задължава да издаде гаранция за плащане в полза на "***, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения по договора за потребителски кредит.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция от 12,67 лева на
седмица не е включено в размера на погасителната вноска по заема, при което същата
би станала 46,00 лева – по-висока с близо 28 % от установената в договора за заем
вноска. То не е включено и в ГПР по кредита, както е установило вещото лице по
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. В случай че размерът му бъде съобразен
при определянето на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок
от посочения в договора за заем, а именно 988,48 %. Това обстоятелство, съобразено с
факта, че възнаграждението по договора за гаранция е дължимо в случай на
неизпълнение на вторично за договора за кредит задължение (непредоставяне на
обезпечение), води до извод, че то представлява по своята същност разход по кредита,
който е следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването
му е довело до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. По този
начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да направи по обслужване на заема, като реално по този начин е
калкулирана допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по
договора за заем.
Действително, процесните договори за заем и за гаранция формално
представляват самостоятелни договори, но при анализ на клаузите в тях, включително
предвид наличието на изрична уговорка за приоритетно изплащане на
възнаграждението по договора за гаранция пред това по основното задължение по
кредита (чл. 3, ал. 3, изр. 2 от договор за предоставяне на гаранция), и след отчитане на
обстоятелството, че заемодателят и гарантът са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от
ДР на ТЗ (вж. вписванията в ТР), се достига до извод, че дългът по заемното
правоотношение и така уговорените акцесорни плащания за предоставяне на гаранция
5
трябва да се разглеждат като едно цяло, доколкото задължението към гаранта е
неделимо от основното задължение по заемното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. В случая търговецът-кредитор е
обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се
дължи от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е
изпаднал в забава при изплащането на задълженията по кредита. Поради изложеното
съдът намира, че чрез обособяването на обезпечаването на заемното правоотношение в
отделен договор се стига до правоотношение, основаващо се на неравноправни клаузи.
По съществото си процесната сделка не представлява договор за предоставяне
на гаранция с обезпечителен характер, а е съглашение за въвеждане на допълнително
възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване е
било известно при сключването на договора (видно от уговореното в чл. 4, т. 3 от
договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция). Изложеното обосновава
извод за неговата нищожност поради наличие на неравноправни клаузи и нарушаване
изискванията на 19, ал. 4 ЗПК, с оглед на което предявеният установителен иск за
прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция (поръчителство)
се явява основателен и следва да бъде уважен. Предвид установяването наличието на
посочените основания за нищожност, не е необходимо съдът да се произнася по
другите релевирани от ищцата такива.
Установява се делото от приетата съдебно-счетоводна експретиза, че ищецът е
заплатил уговорено по договора за поръчителство възнаграждение в размер на 200,75
лева в полза на ответника. Това обстоятелство, съобразено с установената нищожност
на договора за поръчителство, води до извод, че сумата от 200,75 лева е платена от
ищеца при липса на основание, поради което подлежи на връщане от ответника.
Следователно, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД също е
основателен и като такъв трябва да бъде уважен до пълния предявен размер от 200,75
лева (в съответствие с допуснатото изменение размера на същия в о. с. з. на 31.10.2023
г.).
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищеца, като в негова полза бъдат присъдени такива съгласно представен
списък по чл. 80 ГПК (л. 64) за платени държавна такса и депозит за възнаграждение на
вещо лице в общ размер от 350,00 лева. В полза на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Дължимото се възнаграждение за безплатно
оказана правна помощ съдът определи, като съобрази обстоятелството, че макар да са
предявени в условията на кумулативно съединяване установителен и осъдителен иск,
материалният интерес по делото по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за
6
минималните размери на адвокатските възнаграждения е един и същ (200,75 лева),
именно поради което се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4
ЗПК, Договор за предоставяне на гаранция № **** от 08.09.2020 г., сключен между
„*********, ЕИК: ***, и Й. С. А., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА "***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ****, да
заплати на Й. С. А., ЕГН: **********, с адрес гр. ****, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, сумата от 200,75 лева, представляваща платеното от Й. С. А. в полза на
„********* възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция №
****/08.09.2020 г., ведно със законната лихва от 02.09.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 350,00 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
представляваща сторени по делото разноски за платена държавна такса и депозит за
вещо лице.
ОСЪЖДА "***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, да
заплати на Адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: ***, с адрес гр. ***, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, сумата от 480,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за безплатно оказана правна защита и съдействие на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7