№ 307
гр. Бургас, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно гражданско
дело № 20212100502103 по описа за 2021 година
Производството по делото пред настоящата съдебна инстанция е
образувано по повод въззивна жалба от Мария Динева, процесуален
представител на Министъра на регионалното развитие и благоустройството,
представител на Българската държава на осн.чл.31,ал.2 и чл.32 от ГПК-
ответник по гр.д.№1877/2019г. по описа на БРС против Решение №
1016/10.04.2020г., постановено по същото дело, с което е прието за
установено по отношение на Община Бургас и Българската държава, че Р. Щ.
СЛ., Щ. А. М. и Р. АНТ. М. са собственици на ½ ид.част от поземлен имот с
идентификатор 47202.501.70 по кадастралната карта на с.Маринка:365кв.м.,
попадащи извън регулационните граници на селото с посочени граници,
която реална част е отразена в кариран щрих на комбинираната скица на в.л.
М. Мавродиев по приложение № 7 към заключението на извършената по
делото техническа експертиза, както и е прието за установено по отношение
на ищците, че ответниците –Община Бургас и Българската държава не са
собственици на останалата ½ ид. част от описаната реална част от 365кв.м. от
процесния поземлен имот.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение, като
1
счита същото за неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че е погрешен
извода на съда, че въпреки регулационните промени, процесната част от
имота не била загубила дворищния си характер. Подчертава, че с
изключването на процесния имот през 1973г. от регулацията на населеното
място, същият е придобил земеделски характер и попада в дефиницията на
чл.2,ал.1 от ЗСПЗЗ. Като такъв имот, за да се върне на предишните им
собственици, следва да бъде възстановен от поземлена комисия. Затова и
ищците не могат да се легитимират като собственици, тъй като в тяхна полза
не е проведена земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ. Навежда доводи, че
на основание чл. 24, ал.1 от ЗСПЗЗ, държавата запазвала собствеността си
върху земеделските земи, заварени по този закон, с изключение на земите,
чиято собственост е възстановена. Излага становище, че след като по делото
няма данни и твърдения, ищците да са предявили реституционни претенции,
както и същият имот да е преминал в собственост на друго лице, различно от
държавата, то той е станал държавен и е включен в КВС като свободен имот
от държавния поземлен фонд. Заявява, че този извод не се променя от факта,
че за имота не е съставен акт за държавна собственост. Посочва, че имотът не
може да се придобие и по давност, тъй като от 1996г. действа забрана за
придобиване на държавни имоти, а след това действа мораториум относно
придобиването по давност и от трети лица. В този смисъл се атакува и
решението в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск, като
се сочи, че липсват мотиви на съда по отношение на този иск. Моли се за
отмяна на решението и вместо него- постановяване на ново, с което да се
отхвърлят претенциите на ищците. Не се сочат нови доказателства и
обстоятелства по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемите Р. Щ. СЛ., Щ. АНТ. М. и Р. АНТ. М., чрез процесуалния
представител- адв. Мария Овагемова, със съдебен адрес: гр. Бургас,
ул.,Оборище“№90, ет.2., с който оспорват въззивната жалба, като считат, че
при постановяване на атакуваното решение не са допуснати визираните
нарушения. Сочи се, че решението кореспондира както със закона, така и с
постоянната практика на ВКС по въпроса относно възможността за запазване
селищния характер на земите, изключени от строителните граници на
населените места по силата на ПМС 216/1961г. Застъпва се тезата, че ако
собствениците на такива земи, или ползващите ги лица не са били членове на
2
ТКЗС и земите не са били отнети физически, то те са запазили правата си
върху тях и същите не подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. За
тези земи не съществува забраната по чл.86 от ЗС за придобиването им по
давност. В случая е налице именно такава хипотеза- въпреки изключването на
процесния имот от строителните граници на селото, той е запазил селищния
си характер, съответно неговият собственик не е загубил правото си на
собственост поради обобществяване, отчуждаване или незаконно фактическо
отнемане. Представени са доказателства, че наследодателката на ищците не е
била член на ТКЗС. Затова и тук разпоредбата на чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ е
неприложима- тя не създава самостоятелно придобивно основание за
държавата, а третира случаи, в които тя вече е придобила на основание
заварен от ЗСПЗЗ закон, земеделска земя и кумулативно е налице условието
тази земя да не подлежи на възстановяване на бивши собственици по реда на
ЗСПЗЗ. Моли се потвърждаване на решението. Не се сочат нови
доказателства.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 и следващите от ГПК,
от легитимирано лице и е процесуално допустима.
Производството пред Районен съд – Бургас е с правно основание чл.
124 от ГПК.
С решение № 1256/20.10.2020 г. по гр. д. №2080/2020 г., Бургаският
окръжен съд е потвърдил решение № 1016/10.04.2020 г., постановено по гр.
д.№ 1877/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което е прието за установено по
отношение на Община Бургас и Българската държава, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез
Областен управител на област Бургас, че Р. Щ. СЛ., ЕГН **********, Щ.
АНТ. М., ЕГН ********** и Р. АНТ. М., ЕГН **********, са собственици на
½ идеална част от следната реална част на поземлен имот с идентификатор
47202.501.70 по кадастралната карта на с. Маринка, общ. Бургас: 365кв.м.,
попадащи извън регулационните граници на селото, с граници на
определената част: запад-ПИ 47202.501.1313, която реална част е отразена в
кариран щрих на комбинираната скица на в.л. М. Мавродиев по
приложение№ 7 към заключението на извършената по делото техническа
експертиза, както и е прието за установено по отношение на ищците, че
ответниците –Община Бургас и Българската държава не са собственици на
3
останалата ½ ид.част от описаната реална част от 365кв.м. от процесния
поземлен имот.
Със същото решение, съдът е осъдил Община Бургас и Българската
държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, действащ чрез Областен управител на област Бургас, да
заплатят сторените от ищците по делото съдебно- деловодни разноски.
С Решение № 60118/26.11.2021 г., постановено по гр. д. №1019/2021 г.
на ВКС, ІІ-ро г. о., е обезсилено въззивно решение № 1256/20.10.2020 г. по
гр.д. №2080/2020 г., на БОС.
Съставът на ВКС е приел, че посоченото решение е нищожно като
постановено от незаконен състав. Посочил е, че е налице нарушение на
чл.235,ал.1 от ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено от
съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането
му. Върховният касационен съд е изложил, че за горното нарушение на
процесуалния закон в съдебната практика трайно се приема, че решението е
нищожно като постановено от незаконен състав(Решение№263 от
09.10.2014г. по гр.д.№1262/2014г.,І-во г. о. на ВКС; Решение№668 от
15.11.2010г. по гд.№1790/2009г.,І.во г.о.; Решение№182 от 01.07.2014г. по
гр.д.№1535/2014г. на І-во г. о.; ТР№ 1 от 10.02.2012г. по т.д.01/2011г. на
ОСГТК на ВКС), поради което делото е върнато за разглеждане от друг
състав на Бургаския окръжен съд.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази закона, намира за установено следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени положителна и
отрицателна претенции по чл. 124 от ГПК, с които се цели установяване и
отричане в различни части на правото на собственост досежно поземлен имот
с идентификатор 47202.501.70 по КР на с. Маринка, представляващо 365 кв.м.
извън регулацията на селото – ½ идеална част за положителната претенция и
съответно искане да бъде установено, че ответниците по делото – Община
Бургас и Българската държава не са собственици на останалата ½ идеална
част от процесния имот.
Видно от приложените по делото писмени доказателства, по силата на
чл.11 от Наредба – закон за облекчаване положението на бежанците
настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците и
4
представеното удостоверение за собственост №19261 от 30.12.1950 г. на
името на К. Д. в качеството й на наследница на П.Д.Я. /по делото са
представени удостоверения за наследници, които са безспорни/ се установява,
че през 1927 и 1929 г. общият наследодател на страните е бил оземлен с
имоти в землището на с. Маринка. Към 30.12.1950 г. наследодателят е бил
починал, а от Държавна агенция Архиви се установява, че наследодателката
К. Д. /Г./ не е била член на ТКЗС Мичурин с. Маринка. По делото е разпитан
свидетелят К.Ц., от показанията на който става ясно, че процесното дворно
място е било оградено към периода 1950 г. и се е ползвало от семейството на
наследодателката. В последствие е било ползвано от нейния с. Щ.К., а след
това от дъщерите му Р.С. и К., последната починала през 2018 г. –
наследодателка на ищците Щ. и Р. М.и. Не се спори по делото, че въз основа
на ПМС №216/08.11.1961 г. за подобряване градоустройственото планиране
на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя /ДВ брой
95/28.11.1961 г./ през 1973 г. със заповед от 24.02. е одобрен кадастрален
регулационен застроителен план на с. Маринка, с който отреден парцел І в
кв.1, като по силата на регулацията една част от имота около 420 кв.м. е
останала извън строителните граници на селото. Другата част от около 750
кв.м. е останала в строителните граници, като наследодателя на ищците се е
снабдил с нотариален акт за собственост № 57/21.03.2001 г. Не са уреждани
регулационни сметки за предадени към парцела части от съседни имоти,
както и за отдадени от имота части към съседи такива. По силата на §8, ал.1
от ЗУТ отчуждителното действие на не приложените планове от 1945 г. и
1973 г. е било прекратено. Спорният по делото въпрос е свързан с правото на
собственост върху частта от имота попадаща извън регулация на селото, като
за тази част е установено, че в продължение на времето от 1950 г. до сега
същата е била оградена и се е ползвала от ищците. За да постанови
обжалвания по делото резултат първоинстанционният съд е приел, че общият
наследодател на страните Панайот Янев през 1929 г. е придобил
собствеността върху дворно място с площ от 1210 кв.м. ведно с изградената в
него къща, и съобразявайки се с експертното заключение на вещото лице по
назначената съдебно-техническа експертиза съгласно приложение № 7 от
заключението е приел, че въпреки регулационната промяна осъществена на
основание ПМС № 261, процесната част от имота не е загубила дворищния си
характер, останала е част от дворното място и в този смисъл е продължило
5
ползването на имота съгласно предназначението му. Съдът е счел, че имотът
не е имал земеделски характер и не е бил отчуждаван или коопериран чрез
включването му в ТКЗС и поради това е стигнал до извода, че същият не се
подчинява на правилата на чл.2 от ЗСПЗЗ и поради това не са налице
условията за нанасянето на имота в картата на възстановената собственост и
за включването му във фонда по чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ.
Този извод на първоинстанционния съд се споделя от настоящата
съдебна инстанция, която на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционния съд. При първоначалното обжалване на
делото пред БОС в отговора на въззивната жалба ищците-въззиваеми са
цитирали практика на ВКС, като са се позовали на решение №230 от
10.03.2005 г. на ВКС по гр.д. №2724/2003 г., ІV-то гр.о. и на решение № 322
от 06.08.2010 г. на ВКС по гр.д. №1316/2009 г., ІІ-ро гр.о. и са изложили
аргументи в полза на твърдението, че когато имот е изключен по силата на
ПМС №216 от строителните граници на населеното място, той може да не
загуби досегашния си характер и да запази селищния си такъв ако не е
включен в блок на ТКЗС или причислен към ДПФ и собствениците му не са
били членове на ТКЗС и в този смисъл последствията на хипотезата на 216-то
ПМС затова, че с изключване на имота от строителните граници на
населеното място същият губи своите реални граници и съответно следва да
премине през процедура по ЗСПЗЗ и възстановяване на собствениците му, се
опровергават. В тези случаи ВКС приема, че собствеността върху имота се
запазва в лицето на първоначалните му собственици, въпреки, че не е
проведена процедура по възстановяване, съгласно изискването на чл.10 от
ЗСПЗЗ. В този смисъл е и решение № 218/29.09.2014 г. по гр.д. №6670/2014 г.,
І-во г.о., съгласно което при запазване владение в реални граници съобразно
изискванията на примерния устав на ТКЗС, липса на фактическо отнемане на
имота и доказване на обстоятелството, че собствениците му не са станали
членове на ТКЗС или ако са били такива са запазили владението си върху
имота, то са налице условията на изключение от задължителното
възстановяване на земите по реда на ЗСПЗЗ. В случая е налице точно тази
хипотеза. Установено е, че наследодателката на процесната земя не е била
член на ТКЗС, имотът е владян през цялото време от нея и нейните
наследници, без да е отнемана собствеността от Държавата или кооперативна
структура и имотът е запазил реалните си граници. В този смисъл съдът
6
намира, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и
законосъобразно, като в случая не е приложима хипотезата на чл.24 ал.1 от
ЗСПЗЗ, тъй като не се касае за земя останала след възстановяването на земите
по ЗСПЗЗ, за която да се счита, че е държавна.
Неоснователно е и възражението за това, че районният съд не е
изложил мотиви досежно отрицателната претенция по чл.124 от ГПК.
Ищците са правоприемници на единия от наследниците на общия
наследодател К.П. Г. / Д. и на с.а й Щ.К. и в този смисъл същите са предявили
претенция за ½ ид.част, тъй като втория пряк наследник на наследодателката
К. Г. – д. й С.Т., не е участвала в производството. Следва да се отбележи, че
Българската държава и Община Бургас не са доказали правата си върху
съответната ½ ид.част – предмет на отрицателен установителен иск. В този
смисъл настоящата съдебна инстанция намира постановеното решение за
правилно и законосъобразно, което налага същото да бъде потвърдено.
Ищците са направили искане за присъждане на направените от тях съдебно-
деловодни разноски, които съгласно представения списък възлизат на 500
лева за първата въззивна инстанция, 500 лева пред ВКС и 100 лева при новото
разглеждане на делото, които следва да им бъдат присъдени от Българската
държава представлявана от министъра на регионалното развитие и
благоустройството.
По изложените съображения, БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1016 от 10.04.2020г., постановено по
гр.д.№1877/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Българската държава, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез Областен
управител на Бургаска област, с адрес: гр. Бургас, ул. „Цар Петър“ № 1 ДА
ЗАПЛАТИ на въззиваемите Р. Щ. СЛ. ЕГН **********, Щ. АНТ. М. ЕГН
********** и Р. АНТ. М. ЕГН **********, чрез процесуалния представител-
адв. Мария Овагемова, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Оборище“ №90,
ет.2, сумата от 1100 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчване препис от решението на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8