№ 171
гр. гр. Добрич, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и седми
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20213200500538 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК, по въззивна жалба вх.
№261184/13.07.2021г. на Прокуратурата на Република България, срещу решение
№260056/29.06.2021г. по гр.д.№17/2021г. на Районен съд- Г.Т., в частта, с която се осъжда
да заплати на А.С.ов О. ЕГН ********** от с. Б., общ. Т., сумата от 10 000 лв., обезщетение
за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва за забава, считано от 3 години
преди датата на завеждането на исковата молба-22.05.2020г. до окончателното изплащане,
както и по въззивна жалба вх.№261220/28.07.2021г. , подадена от А.С.ов О. ЕГН
********** от с. Б., общ. Т., ул. „***“ №10, чрез адв. Е. Ф., срещу същото решение, в частта,
в която се отхвърля предявения от него срещу Прокуратурата на Република България иск за
имуществени вреди за разликата над уважения размер от 10 000 лв. до претендирания
размер за сумата от 30 752, 15 лв. и в частта, в която се отхвърля предявения от него иск за
неимуществени вреди в размер на сумата от 10 000 лв.
Прокуратурата на Република България намира решението в обжалваната осъдителна част за
неправилно, тъй като не били налице елементите от фактическия състав на нормата, въз
основа на която е ангажирана отговорността и. Обосновава се с доводи по същество на
спора относно водено наказателно производство срещу ищеца и наложена принудителна
мярка „ забрана да напуска границите на РБългария“, отмяна на постановена от РС-Т.
присъда и връщане за допълнително разследване, прекратяване на досъдебното
производство на 10.09.2014г., без да е отменена принудителната мярка, отмяната и на
13.05.2016г. по молба на ищеца, който сам твърдял, че разбрал за мярката непосредствено
1
преди отмяната и. При това положение неоснователно било твърдението му за вреди ,
търпени в продължителен период, при липса на доказателства и, че му се е налагало да
напуска пределите на страната в периода от прекратяването на наказателното производство
до отмяната на мярката и, че това се е оказало навезможно именно по причина на
наложената мярка. Вземанията били и погасени по давност, започнала да тече от
събщаването на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното
производство.
А.С.ов О. намира решението в обжалваните от него части за неправилно. Искът за
обезщетяване на претърпените неимуществени вреди бил отхвърлен поради липса на
събрани доказателства за тях, без да е отчетен от съда факта, че претендира обезщетение за
обичайните морални вреди, за установяване на които формални доказателства не били
нужни, във връзка с което се позовава на съдебна практика, вкл. решение на ЕСПЧ по дело
„Йовчев срещу България“, дело „Димитров и Хамънов срещу България“.
Неправилно и необосновано съдът приложил разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ за
намаляване на доказаните имуществени вреди от 30 752.15лева на 10 000лева при
съпричиняване на вредоносния резултат чрез бездействие от негова страна - неподаване на
молба за отмяна на мярката. Не за него , а за Прокуратурата съществувало задължение по
чл.243, ал.2 от НПК за произнасяне по мерките за процесуална принуда при прекратяване на
наказателното производство. След прекратяване на наказателното производство ищецът и
не подозирал, че мярката по чл.68 от НПК „забрана за напускане на страната“не е отменена
и продължава да се прилага. За продължаващата забрана разбрал при неуспешен опит да
напусне страната, с цел да отиде на работа в чужбина, без на граничния пункт да му била
дадена информация от кой орган и поради каква причина е наложена забрана. Не подозирал,
че има връзка с вече прекратеното дело, тъй като забраната била отменено от преди това с
определение по НОХД №13/2011г.на РС-Т.. Едва през м.май 2016г. разбрал, че забраната за
напускане на страната се прилагала и след прекратяване на наказателното производство и
веднага след като разбрал за това на 13.05.2016г. подал молба за отмяната и. Нямало
основание за намаляване на обезщетението за имуществени вреди в хипотезата на чл.5, ал.2
ЗОДОВ. Доколкото искът за имуществени вреди бил частично уважен , нямало основание за
осъждането му за разноски съразмерно на отхвърлената част от иска съгласно нормата на
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК А.С.ов О. е подал писмен отговор по въззивната жалба на
Прокуратурата на Република България, с доводи за нейната неоснователност и правилност
на решението в обжалваната от прокуратурата част, аргументирани с твърдения за факти и
изводи за тяхното значение по спора за вреди от продължилото близо две години след
прекратяване на наказателното производство действие на мярката „забрана за напускане на
страната“.
Жалбите са депозирани в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирани
лица с правен интерес от обжалване на неизгодното за всеки в съответната част
първоинстанционно решение, отговарят на изискванията на чл.260, т.1, 2, 4 и 7 от ГПК и
2
чл.260 т.1-4 от ГПК..
По повод жалбите Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в тях
оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото
доказателства, в съответствие с уредените в чл.269 ГПК правомощия на настоящата
инстанция– служебна проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната част, а по правилността – в рамките на посоченото в жалбата, провери
обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено следното:
Атакуваният в цялост съдебен акт е постановен от РС-Г.Т. по предявени от А.С.ов О. ЕГН
********** от с. Б., общ. Т., ул. „***“ №10, срещу Прокуратурата на Република България,
осъдителни искове за сумата от 24 000лева имуществени вреди-пропуснати доходи от
трудово възнаграждение за периода м.май 2015г-м.май 2016г., вследствие незаконно
ограничаване на правото му на свободно предживване в резултат на наложена мярка
„забрана за напускане пределите на РБйлгария“ по прекратено ДП№103/2010г., и за сумата
от 10 000лева неимуществени вреди-душевни болки и страдания от притеснението и
фрустацията, че не маже да напусне страната и да си осигури доходите, които преди добивал
в чужбина.
Съгласно разпоредбата на чл. 103 от ГПК предявените искове, с оглед цената им, са били
подсъдни на районния съд, в случая определен по реда на чл.23 от ГПК.
Принципно всеки акт може да бъде постановен само от съответния орган, който е изрично
овластен от закона, а в гражданския процес това правомощие на органа се определя с
понятието „компетентност”. Настоящата инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е
постановен от некомпетентен съд по следните съображения:
С оглед постъпила по делото молба вх.№261106/17.06.2021г. от ищеца, докладвана в
последното по делото открито съдебно заседание, проведено на 21.06.2021г. с участието на
ответника, съгласно която ищецът е изменил по размер претенцията си за имуществени
вреди/без да са променени фактическите обстоятелства/ като я е увеличил от 24 000лева на
сумата от 30 752.15лева, районният съд, преценявайки, че са налице условията на чл.214,
ал.1 от ГПК, с протоколно определение от 21.06.2021г., е допуснал увеличението на
претенцията на ищеца за имуществени вреди.
Въззивната инстанция, проверявайки допустимостта и правилността на
първоинстанционното решение, осъществява и контрол върху правилността на
определенията по чл. 214 ГПК, неподлежащи на самостоятелно обжалване в хода на
производството, съобразявайки на самостоятелно основание процесуалните предпоставки за
допустимост на изменения иск, вкл. неправилността на определението за допускане на
изменението на иска, при липсата им, като обуславящо порок на решението. В случая
изменението на размера на иска за имуществени вреди във формата на увеличение на иска е
допустимо. Районният съд е бил сезиран в срока по чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК/ до
приключване на съдебното дирене в първата инстанция, тъй като се касае за изменение само
в размера/, във формата, предвидена с чл. 100, изр. 1 ГПК. Изменението на иска за
3
имуществени вреди, чрез увеличаването им по размер е прието от съда с нарочно
определение.
С оглед приетото от районния съд изменение, искът за неимуществени вреди се явява
предявен за сумата от 30 752.15лева. Съобразно разпоредбата на чл.104 ал.1 т.4 от ГПК
родово подсъдни като първа инстанция на Окръжен съд са исковете по граждански и
търговски дела с цена на иска над 25 000 лева, с изключение на исковете за издръжка,за
трудови спорове и за вземания по актове за начет, какъвто настоящият не е, поради което
атакуваното решение е процесуално недопустим съдебен акт в частта на иска за
имуществени вреди с цена 30 752.15лева. При съединяване на искове, единият от които е
родово подсъден на окръжен съд, приложимо е правилото по чл. 104, т. 6 ГПК- на
окръжния съд като първа инстанция са подсъдни и исковете, независимо от тяхната цена,
съединени в една искова молба с иск, подсъден на окръжен съд, ако подлежат на
разглеждане по реда на същото производство, т.е. атакуваното решение е процесуално
недопустим съдебен акт и в частта на иска за неимуществени вреди с цена 10 000лева.
Следователно допуснатото увеличение на размера на иска за имуществени вреди е довело до
промяна на родовата подсъдност съобразно правилата на чл.103-104 от ГПК. Сезираният
РС-Г.Т. не е имал право да разгледа и реши делото, а е бил длъжен да го прекрати при себе
си и да го препрати на компетентния окръжен съд/вж. решение №61/01.02.2016г.па
д.3682/2015г.на ВКС, второ търговско отделение/.
Ето защо се налага извод, че обжалваното от страните решение №260056/29.06.2021г. по
гр.д.№17/2021г. на Районен съд- Г.Т. е изцяло недопустимо като постановено от родово
некомпетентен съд, т.е. на основание родова неподсъдност и на основание чл.270, ал.3 от
ГПК следва да се обезсили, а след влизането в сила на решението делото следва да се
изпрати на компетентния окръжен съд-в случая Добричкият окръжен съд.
Тъй като спорът не се разрешава по същество, отговорност за разноски не следва да се
разпределя.
С оглед гореизложеното, Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №260056/29.06.2021г. по гр.д.№17/2021г. на Районен съд- Г.Т..
Указва на РС-Г.Т. след влизане в сила на решението делото да се изпрати за разглеждането
му от Добрички окръжен съд като първа инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.
280,ал.1 от ГПК .
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5